Чу се плясък на криле. Съскане. Нещо бе при тях в непрогледния мрак.

- Какво става? – изхълца уплашено Франсис. Нейният глас беше единствения в настъпилата тишина.

Елизабет не можеше да й отговори. Собственото й сърце биеше до пръсване, а гърлото й се бе свило от страх. Неестественият мрак сякаш се просмукваше в костите й, вцепеняваше я.

Извенъж се чу звук като от изчаткването на кибритена клечка. От масата на краля изхвърча кълбо огън, което излетя нагоре, нагоре, опирайки се почти в тавана на залата, където увисна, пръскайки слаба светлина. Нещо изцвърча. Звукът изобщо не беше от този свят. Нокти изтракаха по мраморния под. Въздухът се раздвижи до крака на Елизабет и тя подскочи изплашено.

- Какво? Какво! – викна Марго и скочи върху стола си.

- Не знам! – проплака Лизи.

Не искаше да поглежда какво има долу. Не искаше да знае.

Трябваше да знае.

Много бавно насочи поглед към мрака на пода. Във вените й течаха ледени късове страх, роклята лепнеше за гърба й, пропита със студена пот. Писъкът заседна в гърлото й, като осъзна, че тъмнината в краката й бълбука и кипи. Движи се. И има стотици мънички очички, които присвяткват.

- Богове. – прошепна и се покатери на стола си.

- Какво? Какво има там?! – изхлипа Франсис и също се покатери. Въпросът й проехтя по протежението на цялата маса, повтарян от всички гости, които също се закатериха по масата и столовете, разбутвайки храната, пръскайки кристалните чаши под обувките си.

- Веднага слезте! – гласът на Ръдфорд надвика суматохата. – Слезте! Бързо!

Преди някой да е успял дори да оформи какъвто и да е въпрос или възражение, плясъкът на криле се чу отново. Под светлината от магическата сфера над главите им проблеснаха черни нокти. Марго изпищя. И изчезна.

- Марго! – извика Елизабет, оглеждайки стените, тавана, пода. – Марго!

- Помощ! – чу се писъка й. – Пом...

Изхрущяване. Мокър, лепкав звук, който накара вътрешностите на Лизи да се преобърнат.

- Марго...

- Долу! – гласът на Финиан прозвуча съвсем наблизо, но тя не можеше да го види, заради стърчащите хора. Не искаше да го търси. Не искаше да вижда повече. – Залегнете! Снишете се!

Елизабет се подчини, почти пропадайки на колене. Над главата й пак профуча нещо, което в следващия миг лумна и изпищя. Съзнанието й не можеше да осъзнае какво вижда – само, че има ципести криле, които изгаряха като хартия. Създанието падна на земята, където страшниците го заобиколиха. То се сви, започна да се върти, зъбейки се. Бегло напомняше на жена с бяла, почти искряща кожа. Около главата й се виеше ореол от мрак, който напомняше за коса. Чертите бяха ъгловати, очите – черни бездни върху бялото лице, а устата... Устата бе широка от единия до другия край на челюстта й. Тънки устни се извиваха, разкривайки ред остри, триъгълни зъби, от които капеше тъмна течност. Кръв.

- Мора! – изкрещя един от страшниците и около създанието се издигна блещукаща клетка, в която то се блъсна вбесено, просъска и се отдръпна в центъра й.  

- Има още една тук! – викна друг и още едно огнено кълбо освети далечния ъгъл, където друг демон висеше с главата надолу, впил дългите нокти на ръцете и краката си в тавана. За един кратък, налудничев миг Елизабет си помисли, че прилича на някоя прокълната фея.

- Изведете краля и кралицата! – нареди Ръдфорд.

В мига, в който го каза, паникьосаните благородници като един осъзнаха, че ако не направят нещо, ще бъдат изядени в балната зала, докато Величеставата се спасяват. Наскачаха от столовете и масите и се втурнаха към кралската маса. Някой изкрещя и замлъкна рязко.

- Кракът ми! – изпищя някаква жена и пред очите на Елизабет, която бе останала на стола си, бе погълната от бълбукащия мрак.

- Върнете се по местата си! – извика Ръдфорд.

Но хората бяха твърде изплашени, за да го чуят. Продължиха да се блъскат един друг, да се бутат и да се събарят. Елизабет мерна лицето на майка си и моментално се отърси от потреса си.

- Мамо! – завика. – Мамо!

- Лизи? Елизабет! Ела!

- Не мога! – изплака в безсилието си, гледайки мрака на пода.

- Елизабет, ела веднага! – чу гласа и на баща си.

- Нека отидем, Лизи. – изхлипа Франсис. – Нека се махнем от тук.

- Страх ме е!

А Франсис само я погледна и хукна.

- Елизабет! – извика пак майка й и момичето видя как тръгва срещу тълпата, към нея. – Лизи, ела!

 Хората бутаха и блъскаха майка й, но тя не се отказваше. Девойката също не биваше да се отказва, трябваше да прояви смелост. Пое си дъх разтреперано, изтри сълзите си и тъкмо щеше да спусне крака си на пода, когато мората на тавана издаде нечовешкия си крясък, изповръща лепкав мрак срещу страшниците, които редяха заклинанията си отдолу, и изхвърча. Право към бягащите хора. Право към родителите й. 


https://www.facebook.com/LizzyShayNechistite/