Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.07 00:30 - Нечистите - 7-ма част
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 47 Коментари: 0 Гласове:
1



 Мората се вряза в тълпата. Писъци. Хрущене. Меки, гнусни звуци, а после чудовището полетя обратно нагоре, стискайки с костеливите си пръсти ръка в бяла ръкавица до лакътя. Женска ръка. 
Сноп светлина се стрелна към съществото и се уви около ноктестия му като на граблива птица крак. Елизабет като на сън проследи светлината до Финиан. Изражението на лицето му я изплаши почти толкова, колкото и съществуването на тези демони. Магическият камшик лумна в ярки пламъци и страшникът с едно рязко движение издърпа мората надолу, забивайки я в земята с такава сила, че мраморът се пропука. Не можеше да е живо след това. Нищо нормално нямаше да помръдне след подобен сблъсък, но то се надигна на лакти, тръсна глава, озъби омацаната си с кръв паст и се хвърли към Калахан. 
Направи само две крачки и главата му хвръкна. Пристъпи още веднъж по инерция и тялото се строполи, разкривайки капитан Ръдфорд, държащ сабя със сияещо като огряно от луната езеро острие. 
- Фин, провери какво става с кристала! – изрева мъжът. 
Калахан не се поколеба и за миг. Огненият камшик се стопи във въздуха и страшникът хукна към параклиса. 
Изведнъж Елизабет се почувства ужасяващо сама. Не разбираше какво се случва. Не разбираше защо се случва. Съзнанието й бе размътено от шока. Единствено знаеше, че иска да се махне. Искаше майка си.
Богове, ами ако онази ръка в бяла ръкавица е била на майка й? 
Мисълта разсипа горещи въглени в тялото й и Елизабет вече беше скочила върху масата, преди да се е усетила. Токът на обувката й се закачи в покривката и тя политна към един стол от другата страна, удряйки челото си в облегалката. Политна заедно с него към пода и за момент остана там, мигайки срещу болката и мъчейки се да си поеме дъх. 
Клокочещият мрак около нея й шепнеше. 
Съскаше. 
Мъркаше. 
Елизабет извика и скочи на крака, залитайки още веднъж заради проклетите си обувки, преди да ги разрита от краката си. А мракът се бе събрал в кръг около нея, протягайки се, искайки да я докосне. Лизи побягна по копринени чорапи към скупчилите се хора, хлъзгайки се нестабилно. Мина покрай магическата клетка, където страшниците все още държаха мората. Забави бяга си, за да не привлече вниманието на създанието, но очите на демона пак проблеснаха като котешки. Насочени право в нея. Изпищя пронизително и се захвърля към мрежата в желанието си да я докопа. Не се интересуваше, че кожата му цвърчи от досега с магията, че във въздуха се разнася миризма на печена леш – мяташе се и ревеше отново и отново, и отново.
- Какво, по дяволите, му става на това нещо? – Елизабет чу да вика един от страшниците, ала не се задържа да разбере.
Повдигна полата на роклята си и побягна отново, бързайки да се махне по-далеч от бесуващото същество и да се доближи повече до майка си, която не можеше да види. Хората вече се бяха струпали до вратите и блъскаха по тях. Кралят и кралицата бяха изтеглени малко по-встрани, пазени от кралската гвардия, за да не бъдат стъпкани от напиращата да излезе маса народ. Лизи не разбираше защо не могат да отворят вратата. Чуваше Ръдфрод да крещи нещо, но писъците на демона в клетката заглушаваха дори собствените й мисли. Страшнкът ръкомахаше отсечено и сякаш се опитваше да накара хората да се махнат от вратата и в следващия миг Лизи разбра защо.
Високата, масивна парадна порта избухна. Елизабет изпищя, всички пищяха, а трески и цели парчета дърво и метал валяха върху тях. Последваха още демонски крясъци. Победоносни и пронизителни, още три мори влетяха в залата, водейки със себе си и гъстия мрак, който погълна падналите и ранените поркай вратата. 
Майка й. Дали майка й беше там? Сърцето на Лизи вече не биеше. Знаеше, че не бие. 
Какво, в името на всички Богове, правеха тези проклети страшници! Не трябваше ли да са елитът на проклетия си орден?!
Не я интересуваха треските, които се забиваха в краката й. Не я интересуваха чудовищата, които като лешояди кръжаха над погълнатите в чернилка хора. Не чуваше писъците и крясъците, и воплите на заседналите вътре. Не мислеше дали и тя няма да бъде погълната. Единственото, което осъзнаваше, бе, че ако загуби майка си, ще умре. Затова продължи да тича, а ушите й пищяха от собствените й викове и хлипове. Дори не можеше да види къде точно отива заради сълзите, но продължаваше. 
- Спрете! – извика Ръдфорд и се пресегна към нея да я спре, за да не навлезе в мрака по пода, но тя се дръпна.
Коприната на чорапите й се хлъзна по пода и Лизи залитна. Подпря се с ръка на пода, потапяйки пръсти право в черното. Беше все едно я покрива мокър пясък – студено и влажно. Но не неприятно. Богове, трябваше напълно да си е загубила ума, за да си помисли нещо такова. Това нещо беше опасно! Пред очите й поглъщаше хората цели, оставяйки от тях единствено съсухрени тела, подобно на онази мумифицирана ръка, която бе виждала при лорд Рийв. Щеше да стори същото и с нея.
Ала преди да издърпа ръката си, преди Ръдфорд да я доближи и изтегли, мракът просто се отдръпна с гальовен шепот, разкривайки съвършено непокътната й длан. 
Елизабет нямаше представа какво значи това, но щеше да се чуди някой друг път. Сега се изправи отново, измъквайки се на страшника за втори път, и затича пак. А мракът се отдръпваше пред нея, разкривайки малки късчета мрамор под стъпалата й при всяка крачка. 



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 5336
Постинги: 39
Коментари: 1
Гласове: 46
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930