Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08 20:18 - Нечистите - част 9
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 54 Коментари: 0 Гласове:
2



 Всичко в нея крещеше да побегне и да се спаси, но не можеше да остави майка си. Огледа се за кой ли път за помощ, но страшниците бяха заети с останалите мори, а гостите - каквото от тях бе останало – бяха изпаднали в пълна паника. Така или иначе едва ли някой от тях щеше да се жертва за тях. 
Елизабет бе сама. Трябваше някак да защити и двете сама. Погледът й захвърча по пода в трескаво търсене на някакво оръжие. Очите й се спряха на един сребърен нож на крачка в страни. Девойката вдигна лице към демона, претегляйки шансовете си да стигне до него, преди чудовището да докопа нея или майка й. Не бяха особено големи, но ако не го стореше, така или иначе щяха да умрат. 
Сърцето й щеше да се пръсне. Потта се стичаше в очите й и щипеше и Лизи повдигна ръка, за да я избърше. Мората следеше всяко нейно движение. Очите й нямаха склери. Целите бяха черни като разлято мастило. Всеки път, когато премигаше, тънка полупрозрачна ципа се плъзгаше странично по окото, миг преди и самия клепач да се спусне. Елизабет снижи поглед – първо към устата й, но когато стомахът й се преобърна, като видя кръвта, стичаща се по брадичката й, се спря върху гърдите й, където вихрещите се сенки, играещи ролята на коса, ги скриваха. След това много бавно, много внимателно, приплъзна босия си крак по мраморния под, за да се доближи до ножа. За момент си помисли, че дори ще успее да го придърпа с крак, но тогава демонът извърна рязко глава настрани, разпервайки изнервено криле, а после нададе пронизителен крясък и литна към нея. 
На Елизабет й се стори, че някой крещи името й, но не можеше да бъде сигурна. Времето изведнъж се беше забавило, моментът се разтягаше, позволявайки й съвсем ясно да види всеки един малък детайл от мората, да осъзнае напълно, че това озъбено лице - толкова бледо, че и най-тънките черни вени се открояваха, и тези протегнати към нея ръце с остри, изцапани с човешка кръв и плът нокти ще бъдат последното, което някога ще види. Напиращата истерия заплаши да я смаже. Беше безпомощна да спре чудовището, беше безпомощна да направи каквото и да е. Това беше. Елизабет Шей щеше да завърши тук. Край. 
Богове, не искаше да умира. Не искаше. Не искаше, не искаше, не искаше!
Мората вече беше пред нея, можеше да усети дъха на смърт и леш, който се носеше от зиналата й паст.
- Не! Стига! – извика и се хвърли върху майка си, покривайки я с тялото си с надеждата, че поне нея ще успее да спаси, търсейки последна утеха в топлината й.
Цялото й тяло изтръпна от напрежение. Стотици иглички страх я прободоха и тя се разтресе цялата. Очакването мората да я убие беше дори по-лошо от знанието как точно ще го стори. 
Но секундите минаваха и нищо не се случваше. Дори писъците наоколо бяха стихнали. Надеждата, че страшниците са успели да се справят с чудовищата разцъфна в гърдите й и й даде смелост предпазливо да надигне глава и да отвори очи. Елизабет не знаеше какво точно бе очаквала да види – може би още магически клетки от светлина, в които да са затворени морите. Вместо това гледаше света през бледа, червеникава мембарана, която обгръщаше двете с майка й. Финиан Калахан стоеше на две стъпки от странната бариера, държащ сабя от огън в ръката си, само че вместо да се бие с мората, седеше и зяпаше Елизабет с удивление. А пък мората... Лизи страхливо насочи поглед към нея. Демонът не правеше нищо. Просто си стоеше до червената мембрана, а страховитата цепнатина, която представляваше лицето на демона, се разтегли. Усмивка. Мората й се усмихваше, разкривайки острите си, триъгълни зъби.
- Калахан, направи нещо! – викна на страшника.
Това явно най-накрая го накара да се опомни. Вдигна огненият си меч и пристъпи към мората, която веднага изгуби усмивката си, изсъска на мъжа и блокира удара му с нокти. Би трябвало да ги посече с магическото си оръжие, но вместо това демонът взе надмощие и го отблъсна назад, замахвайки на свой ред с ръка. Страшникът отксочи назад, а мечът му се удължи, превръщайки се в камшик. Въздухът изригна сякаш бе ударила гръмотевица, гъвкавият пламък се уви около плътта на китката на мората и я стопи, прогаряйки чак през костта. Страховитата ръка на чудовището тупна на мрамора, а миризмата на прогорена леш полепна по носа и небцето на Елизабет, карайки стомахът й да се свие в спазъм, който не успя да увладее. Рязко се отдръпна от майка си и изпразни съдържанието на стомаха си на няма и десетина сантиметра от нея. 
- Лизи? 
Немощният глас на майка й на мига я накара да забрави за замайването и повдигането. Избърса уста в опакото на ръката си и прилази обратно до нея. 
- Мамо! 
- Какво... Какво се случи? – тя се повдигна на лакти и премига отнесено. 
- Нападнаха ни. – Лизи я погали нежно по лицето. 
- Кой? – но в следващия миг мората и Финиан преминаха покрай странната им бариера и майка й си пое стреснато дъх: - О, Богове! Демон! 
Страшникът отстъпваше, макар мората да имаше само една ръка. Елизабет не можеше дори да проследи движенията им – преливащи едно в друго, бяха толкова бързи, че чак се размазваха. Финиан въртеше меча с жестоко изражение, но толкова грациозно, че Лизи нямаше как да не оприличи битката на красив танц и за момент дори да забрави, че мъжът се бори за живота си. А и за нейния и този на майка й. Тази мисъл я отрезви. Бариерата, под която бяха сега, по всяка вероятност бе издигната от страшника. Не знаеше на какъв принцип е издигната и стои, но нещо я навеждаше на мисълта, че ако той се разсее, пострада или загине, магията също ще се прекъсне. А това щеше да остави и двете с майка им напълно беззащитни, тъй като останалите от ордена Акантус се мъчеха да се справят с другите мори. 
Майка й обаче не беше стигнала до това заключение. Все още объркана от какъвто и удар да бе получила, сега искаше единствено да се махне от тук. Преди Елизабет да успее да я спре, вече беше скочила на крака. Протегна плашливо ръка към червеникавата мембрана, докосвайки я много внимателно с ръката си, все още облечена в ръкавица. После погледна дланта си и присви очи озадачено, щом видя как белия плат е подгизнал от нещо червено и лъскаво. Майка й може и да не осъзнаваше все още какво е, но Лизи го разпозна.
Изправи се и издърпа майка си по-надалеч от бариерата.
- Не го пипай. – каза й.
- Какво е? 
- Кръв. 
- Кръв? – повтори майка й и отново погледна дланта си. 
Пребледня и преглътна трудно. В очите й проблесна паника. Запищя и започна да блъска със свити юмруци по нея. Бариерата издаваше мокри звуци при всеки удар и по цялия купол се образуваха концентрични кръгове, застъпвайки се един с друг. Все едно се намираха в някакъв шантав, обърнат свят и над главите им имаше езеро. Само където не беше езеро, ами някаква отвратителна кървава мембрана. 
На Елизабет отново й се повдигна, но този път си пое дъх и успя да се увладее. Пристъпи до майка си и се опита да улови една от ръцете й, с които продължаваше да блъска обезумяло.
- Мамо, успокой се! – помоли я. – Тук сме в безопасност.
- Това е кръв, Лизи! – изпищя истерично жената и тикна оцапаната си ръка под носа й. – Това е кръв! Трябва да се махнем! 
- Не! Чуй ме... – издърпа я отново, когато тя поднови блъскането си, извъртайки я към себе си. – Мамо, чуй ме! Страшникът...
- Не! – викна тя и я сграбчи с окървавените си ръце за раменете. – Аз съм ти майка, Елизабет! Като ти казвам, че трябва да се махнем от тук, значи трябва да се махнем! – разтресе я. – Ясна ли съм?!
Покрай тях мората изкрещя побесняло, карайки и двете да подскочат стреснато. Демонът гледаше право към тях, видимо загубил всякакъв интерес към битката с Финиан – битка, която скоро щеше да спечели, ако се съдеше по разкъсаната дълбоко плът на гърдите му. Заряза го, сякаш не заслужаваше никакво внимание, и вместо на него, започна да налита на бариерата им, пищейки диво. Майка й също запищя. Крясъците им изпълниха тясното им убежище, заблъскаха по черепа на Елизабет отвътре и тя притисна с длани ушите си и стисна силно очите си. Не можеше повече. Не издържаше вече! Не искаше да вижда повече кръв! Не искаше да чува повече крясъци и стонове на умиращи! Не искаше да вижда още от озъбената паст на мората! 
- СТИГА! 
Отчаянието изригна от дълбините на душата й, откъсвайки и едно малко парченце от нея. Но Елизабет бе готова да продаде цялата, бе готова да стори всичко, само и само този кошмар най-накрая да свърши. Гласът й, невъзможно силен, отекна в залата.



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 7772
Постинги: 52
Коментари: 1
Гласове: 53
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031