Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2017 08:08 - Нечистите - 4.5
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 103 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 27.04 03:33


Вторият етаж нямаше нищо общо с разрухата долу. Да, подът бе изтъркан, тапетите избелели и вратите – пообелени, но си личеше, че някой живее тук. Това усещане само се засилваше от оскъдно обзаведените, но спретнати стаи, покрай които има. Две от тях бяха спални, а трета – онази директно над дневната долу, бе преобразувана в нещо средно между кухня и хол.
– Елизабет, ела. – повика я жената и показа глава от четвърта врата в другия край.
Там имаше баня. Съвсем истинска баня – с вана и душ, и умивалник, и тоалетна. Всичко беше сгъчкано съвсем близо едно до друго, за да се побере, но беше най-прекрасното нещо, което Лизи бе виждала от седмици насам.
– Това са мои неща. – каза дамата в розово, като й подаде комплект прилежно сгънати дрехи. Имаше дори чорапи и бельо. – Може да са ти малко големи.
– Благодаря. – каза Лизи.
Жената се усмихна леко.
– Казвам се Израри. – представи се.
– Израри? – повтори бавно.
– Хайранийско е.
– Пустинната държава? – Онова, което знаеше за Хайрани от прочетеното в тефтерите на лорд Рийв, когато му бяха гостували, бе, че е негостоприемно място и хората там имат смугла кожа. За Израри не можеше да каже, че дори има тен, но щеше да е невъзпитано да любопитства. Помъчи се да се сети за още нещо и накрая каза: – Чела съм малко за нея. Имате красиви храмове, доколкото знам.
– Само отвън. – усмивката й стана някак кисела и тя погледна към ваната. – Искаш ли помощ?
– Не, мисля, че ще се оправя.
– Добре. Когато приключиш, ела в общата стая. Ще ти намерим нещо за хапване.
С това остави Елизабет сама и девойката не загуби никакво време да съблече огромното палто, да се покатери във ваната и да завърти кранчетата на душа. Тръбите запротестираха с шумно скърцане и пърпорене, каквото бе чувала неведнъж, когато бе минавала покрай сградата. Тогава бе убедена, че са духове, но сега започваше да се чуди колко от звуците бяха предизвикани от страшниците и от колко ли време обитават това място, защото за къщата се носеха слухове, откакто Лизи се помнеше. После обаче водата потече и през следващият половин час девойката забрави за всичко останало. За косата си не можеше да направи кой знае какво, понеже наранените й ребра й пречеха да вдигне ръцете си и да я измие както й се искаше, но тялото си мина няколко пъти със сапун. Накрая просто постоя под топлата вода, мечтаейки си тя да измие и споменът за последните десет дни.
Мускулите й бяха напълно отпуснати, когато все пак спря душа. Идваше й просто да си легне във ваната, но повече искаше храна. И отговори. Затова се подсуши с кърпата и се облече. Израри й бе дала риза и панталон в тъмно зелено. Елизабет не бе обувала панталон досега. На Островите не се гледаше с добро око на това жена да се облича така, но пък, от друга страна, днес бе търчала абсолютно гола из улиците и подобни „модни грешки“ просто не я караха да се притеснява толкова, колкото преди.
Облечена и без друго, с което да протака повече, Лизи най-накрая застана пред огледалото на стената при умивалника. То беше запарено и тя се поколеба за миг, преди да го избърше. Очакваше, че ще е зле, но не чак толкова зле. Момичето в отражението не беше тя. Бузите й бяха хлътнали, устните й бяха напукани, а под очите й имаше огромни сенки. Множество драскотини и синини бяха пръснати по лицето и шията й. Но най-страшни бяха очите. Само преди десет дни, когато се готвеше за бала, си бе мислела как искрят като сапфири. Сега пламък в тях нямаше. Само някаква сянка, някаква безгранична умора, която я затисна, щом я разпозна в погледа си. Сякаш беше умряла на онзи ешафод. Но не беше мъртва, каза си твърдо. Беше жива – слаба, пребита, но жива. Повтори си го няколко пъти, докато се мъчеше да се среши с четката, която намери. Косата й обаче беше твърде заплетена и слепена от мръсотията, в която се въргаля, а ребрата й я боляха прекалено силно, за да продължава с опитите дълго.
Ядосана, Елизабет остави четката, обърна гръб на огледалото и излезе от банята. Отиде в общата стая, както й каза Израри. Двамата с Калуш бяха там, вече преоблечени в ризи и панталони като нейните.
– Вече изглеждаш по-добре. – отбеляза жената, щом я видя. Посочи й една чиния с две филии хляб, парчета шунка и масло. – Нямаме голямо разнообразие, но пък може би ще е по-добре за стомахът ти да хапваш по-леко за няколко дни.
Лизи кимна, но вместо да седне на дивана и да започне да се храни, отиде до Калуш, който в момента готвеше яйца в един тиган.
– Може ли ножът ти? – попита го.
– Какво? – погледна я изненадано.
– Ножът ти. – и посочи оръжието на колана му. – Ще ти го върна ей сега.
– Добре. – провлачи несигурно мечокът. Издърпа ножа от канията, превъртя го веднъж и й го подаде с дръжката към нея.
– Благодаря.
Под изумените погледи на страшниците събра заплетената си коса на опашка и с болезнена гримаса заради протягането без капка колебание я отряза. Веднага се почувства по-лека. Може би щеше да успее да я разплете, ако се бе опитала или дори ако бе помолила Израри да й помогне. Въпросът беше, че не искаше. Нищо нямаше да е в състояние да я накара да забрави защо е била сплетена, а тя наистина нямаше нужда от повече напомняния за случилото се.
Елизабет върна ножа на Калуш. Горкият мечок хвърляше объркани погледи към Израри.
– Къде да го хвърля? – привлече вниманието му девойката, като размаха отрязаните си кичури.
– Там. – отвърна и посочи една кофа в ъгъла зад вратата.
Девойката се обърна натам, тъкмо навреме да види как първо Ръдфорд, а после и Финиан влизат в стаята при тях. Капитанът й обърна внимание, колкото да отчете, че е там, преди да седне тежко на дивана, но Калахан застина на прага несигурно.
– Подстригала си се – отбеляза и като Калуш, стрелна с поглед Израри, сякаш се очакваше тя да знае какво се случва.
– Беше заплетена. – каза Елизабет.
– Аха. – личеше си, че се опитва да се държи, сякаш всичко е нормално, но не му се получаваше съвсем. – Защо не полегнеш малко? Да си починеш?
– Ще си почина. След като поговорим.
– Ще е по-добре да го оставим за утре… – започна, ала тя го прекъсна твърдо.
– Днес. Сега. – очите им се срещнаха и Лизи добави по-меко: – Моля те. Не знам какво се случва. Не знам защо се случва. Не знам нищо. – гласът й потрепери. – Не мога да продължавам така. Моля те, Финиан.
Той задържа погледа й за един безкраен миг, а пък тя притаи дъх в очакване. Най-накрая той въздъхна примирено и кимна.
– Добре. Ще говорим сега.



Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 15794
Постинги: 79
Коментари: 5
Гласове: 65
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031