Постинг
23.10.2017 08:22 -
Нечистите - част 4.6
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 335 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 27.04.2018 03:35
Прочетен: 335 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 27.04.2018 03:35
– Наистина? – вдигна вежди изненадано. После се усети, скръсти ръце и прочисти гърлото си: – Имам предвид, добре.
Гърленият смях на Калуш загря страните й. Елизабет сведе глава, за да скрие изчервеното си лице от Финиан и го заобиколи, за да хвърли най-сетне косата си. Преди да я пусне в кошчето, си позволи един последен поглед към златните къдрици. Не, определено не съжаляваше. Кичурите паднаха с тихо прошумоляване върху черупките от яйцата на Калуш и Лизи им обърна гръб.
– Къде е Анди? – попита Ръдфорд тогава.
За няколко безкрайни мига в стаята се чуваше само цвърченето от бекона в тигана. Това се оказа достатъчен отговор.
– Как? – попита Финиан задавено.
– Застреляха го. – отвърна тихо Израри.
– Заради мен. – промърмори Елизабет. Усети погледите им върху себе си, но не успя да се насили да ги срещне. – Не бях достатъчно бърза. – преглътна. – Съжалявам.
Видя как Финиан повдига ръка. Цялата веднага се напрегна в очакване на заслужения удар и подскочи, когато вместо това, страшникът отпусна топлата си длан върху рамото й.
– Недей. – каза й меко.
– Той знаеше рисковете, госпожице Шей. – каза Ръдфорд, повтаряйки думите на Израри. – Вие бяхте държана от десет дни в затвор и Ви личеше.
– Капитане. – погледна го строго Израри.
– Какво? – премига объркано той. – Опитвам се да я успокоя.
– Не се говори така за дама.
– Няма нищо. – побърза да се намеси Елизабет. – Наистина ми личеше.
Донякъде беше смаяна от дързостта на Израри. В Рива никоя жена не би посмяла да говори така с мъж, особено с капитан и най-вече пред други хора. Но тя бе хокала и огромния Калуш, който можеше да я смачка с една ръка, ако пожелаеше. Може би идваше от там, че в Хайрани жените бяха почитани заради вярването, че Боговете са ги дарили със способности да пречистват греховете на хората. А може би факта, че точно тази жена може да те направи на палачинка с магията си, също имаше нещо общо.
– Искам да кажа, – започна капитанът, който не само не изглеждаше ядосан от поведението й, но даже май беше и малко смирен и се мъчеше да й угоди. – че не сте в добро здравословно състояние. За съжаление, не можем да Ви помогнем все още, защото Нев, лечителят ни, е на кораба. Няма как да го извикаме точно сега, разбирате.
Елизабет го зяпна. Лечител. Имаха лечител?
– Истински лечител? – попита.
– Съвсем истински. – усмихна й се Израри.
Лечителската магия бе една от най-редките, даже най-рядката. Лечителите можеха да те излекуват дори от заболявания, за които обикновените доктори не виждаха друг изход, освен смъртта. Лекуваха счупвания за дни, дълбоките рани не представляваха никаква трудност за тях, а Лизи дори бе чела, че и да загубиш пръст или ръка, или крак, лечителите могат да накарат тялото да замени липсващия крайник с чисто нов. Те бяха търсени и възнаграждавани щедро за услугите си. Сигурно бяха по-богати от крале. А страшниците си имаха свой.
Ръдфорд посочи стола срещу себе си.
– Седнете. Нека поговорим.
Елизабет затвори устата си и изпълни нареждането. Калахан се настани на мястото до нея, а Калуш се стовари тежко до Израри.
– Ние сме във война, госпожице Шей. – каза капитанът. – Знаехте ли това?
Тя поклати глава.
– Демоните превзеха част, голяма част, от Хайрани. – каза Израри. – Северният полуостров и земите навътре, чак до границите с Фриниа.
Елизабет ги изгледа един по един. Очакваше всеки момент някой да прихне и да каже, че се шегува. Но израженията им бяха абсолютно сериозни.
– Демони? Онези, които Боговете са прокудили преди хилядолетия?
– Явно не са. – каза Финиан. – Или пък са се върнали.
– Но това е абсурдно. – поклати глава Лизи.
– И въпреки това е вярно. – каза Ръдфорд. – От няколко години наблюдаваме засилена активност у морите. Фантомите стават по-силни.
– Магията ни – също. – добави Израри.
Лизи мигна много бавно. Знаеше, че когато демоните дошли, донесли и магията със себе си. Никой не бе открил каква е връзката между двете, а тя никога не се бе интересувала от всичко това. До нощта на бала бе виждала само един фантом и нито една мора. Може би, помисли си мрачно, ако бе обърнала повече внимание, сега нямаше да е в тази каша.
– Тази война… – започна замислено. – Затова ли искахте да подпишете този договор с Рива? За да ви помогнем в нея?
Калахан се усмихна доволно, сякаш се гордееше, че е успяла да отговори правилно на някой труден въпрос.
– И да, и не. – каза той. – Островитяните никога не сте страдали от нечистите така, както в Континента. Не знаем на какво се дължи и искахме да научим, за да можем да предпазим и други места.
– Също така, – каза Калуш. – искахме да вербуваме нови магьосници за Ордена. Войната ни изпива кръвчицата бавно и полека. – при това натопи залче хляб в жълтъка на яйцето си и го лапна. Жълти капки цъфнаха по брадата му. – Само че не ни се получи.
– Някой саботира смяната на кристала. – каза Ръдфорд. – По този начин саботира и договора.
– Но кой би постъпил така? – попита Елизабет възмутено. Гласът й потрепери, като си спомни онази нощ. – Онези чудовища… Искате да кажете, че някой го е предизвикал нарочно?
– Някой, който работи за демоните. – кимна капитанът. – Макар да съм на мнение, че онази касапница надмина дори неговите очаквания.
Нещо в тона му, в това как всички изведнъж сякаш започнаха да избягват да я погледнат, накара кръвта на Елизабет да изстине. Парче лед се загнезди в стомаха й.
– Какво искате да кажете? – попита.
Мълчание. Наистина понякога казваше повече от всеки отговор. Ледът я повлече надолу. Затвори очи, стисна ги здраво, все едно това някак щеше да я предпази от истината.
– Заради мен ли е? – прошепна. – Заради мен е, нали? Казаха, че аз съм виновна. Сто и девет души… Казаха, че аз…
Гласът й се пречупи. Елизабет прехапа устни, за да не позволи на хлипа да излезе навън, и зачака. Зачака някой да я опровергае. Да я увери, че не е така, че не е вярно. Ала имаше само още мълчание.
Сто и девет души. Марго, Питър, всички… Кръв по нейните ръце. А се бе чудила какво ще означава за душата й смъртта на един войник.
– Как? – успя да попита след малко. – Защо?
Финиан помръдна. Столът му изскърца.
– Ти си сянка. – каза й тихо накрая.
Сянка. Думата, която бяха измислили за продукта на нечистия съюз между демони и хора, за да не припаднат по-чувствителните дами. Същества, толкова ужасни, че дори демоните ги смятаха за чудовища и ги подхвърляха на нищо неподозиращи майки на мястото на собственото им дете, което отвличаха или изяждаха.
– Сенките са мит. – каза Елизабет. – Приказка.
Искаше да прозвучи категорично, но бе невъзможно да скрие надеждата си. Ръдфорд побърза да я разбие.
– Не са мит, госпожице Шей. Имате методи, чрез които да откриваме камбионите като вас.
– Значи методите ви са сбъркани! – викна девойката, отвори очи и го прикова с гневен поглед. – Не съм сянка или камбион, или каквото и да е! Не съм подхвърлена! Аз съм Елизабет Шей! Дъщеря на търговец! Майка ми е мила жена, която ме обича! Имам приятели! Имам… Имам…
Гневът й се стопи. Огънят му бе задушен от внезапното осъзнаване, че всъщност няма нищо – баща й се отрече от нея, майка й не дойде да я види нито веднъж, Марго бе изядена от морите, а Франсис бе една от онези, които я ритаха на бала. Нямаше никой. А сега й казваха, че дори няма и себе си?
– Не може да съм… сянка. – думата й преседна, но трябваше да ги накара да видят, че е права. – Ако бях… Ако бях, със сигурност щях да съм избягала от онзи затвор отдавна! Знаете ли колко ме биеха там? Мислите ли, че щях просто да го търпя, ако можех да го спра някак?
– Но ти си ги спряла. – каза Израри. – Убила си един от тях.
– Не, не съм! Ще спрете ли да ме обвинявате за смъртта на разни хора най-сетне!
– Може да не е било съзнателно. – каза Финиан. Пресегна се да докосне ръката й, за да я успокои, но Лизи не беше в настроение да бъде успокоявана и се отдръпна рязко. Той прибра ръката си. – Може да е реакция, като онази бариера от кръв, която издигна, за да спасиш двете с майка ти от мората.
– Не е имало никаква реакция! Щях да си спомням, ако съм убила някого!
Само че още докато го казваше, си даде сметка, че не е точно така. Спомни си за първите дни в килията, когато войниците идваха всеки ден, а понякога дори по два пъти, и я пребиваха. А после просто престанаха и всеки път, щом се сетеха да й дадат храна, открехваха металната врата, оглеждаха се страхливо, за да видят къде е тя, оставяха помията и бързаха да я заключат вътре отново.
Възможно ли бе наистина да е убила някой от тях?
– Не може да съм сянка. – заяви с отчаяно упорство. – Не може, чувате ли? Не съм чудовище! Не искам да нараня никого! Нямам никакви сили! В името на Боговете, – изсмя се истерично. – ако притежавах някакви способности, щях да се измъкна поне от екзекуцията! Молех се за онази кървава бариера! Молех се, но не се появи!
– Това, че не се е получило, само затвърждава фактите. – каза й невъзмутимо Ръдфорд. Сякаш изобщо не разрушаваше живота й. – Оковите, които Ви бяха сложили, се правят от сплав на желязо със сребро. Точно тя е ефективна срещу нечистите и затова не сте могла да използвате силите си. – Елизабет започна да клати глава, но той явно вече не искаше да спори с нея и изпревари протестите й: – Вижте какво, разбирам, че Ви е трудно да го приемете. Но вярвате или не, Вие сте камбион, госпожице Шей, и тези като Вас са преследвани и мразени от всички. Страшниците ви разпознаваме, а демоните ви надушват. Заради самото Ви съществуване над сто души загубиха живота си – защото морите Ви усетиха при проблема с кристала. – натърти капитанът. – С право хората се плашат от такива като вас, а демоните или искат да ви унищожат, за да не попаднете в нашите ръце, или ще се опитат да Ви накарат да се биете за тях. – измери я с критичен, пресметлив поглед. – Вие не сте боец – и двамата го знаем. Но аз мога да Ви превърна в такъв. Ако дойдете с нас в Ордена, ще Ви обучим. Ще се биете срещу нечистите. Ще се биете за нас.
Елизабет отвори уста. Затвори я. Да я обучават да се бие срещу нечистите? Да се изправя срещу… мори? Срещу демони?
– Значи изборът ми е как да умра? – попита глухо. – Това ли е?
– Също и кога.
Трябваше й секунда, за да разбере какво й казва. Може би трябваше да се стресне, но в момента заплахата му по-скоро я накара да се замисли дали няма да е по-добре всичко просто да приключи тук.
Потри лицето си с ръце. Беше толкова уморена. Изтръпнала. За известно време дори си бе помислила, че всичко най-сетне ще се оправи. Бяха я спасили, водеха я на безопасно място. Изкъпа се и облече чисти дрехи. Имаше храна на масата – истинска храна. Като я погледна сега, й се стори апетитна точно колкото помията от затвора.
– Знам какво си мислиш, но ние няма да те хвърлим в битка ей така, Елизабет. Ще те подготвим. – каза й Финиан нежно. – И няма да си сама. В Ордена има и други като теб.
– Анди беше сянка. – каза Израри.
Елизабет я погледна невярващо. Едва си прехапа езика да не възкликне, че Анди не е приличал на чудовище. В главата й тези неща все още бяха страшните, зъбати сенки с пламтящи очи, които рисуваха по фреските и религиозните книги. Не бяха младежи, които даваха живота си, за да я спасят. Не бяха… тя.
– Уморена съм. – каза накрая.
Израри веднага стана.
– Ще ти покажа къде ще спиш. Хайде, ела.
Елизабет се изправи машинално и пак машинално я последва. Единият крак пред другия и пак, и пак. Не можеше да мисли за нищо друго. Не искаше да мисли за нищо друго. Дори не знаеше откъде да започне.
– Заминаваме утре сутринта. – каза Ръдфорд, когато Лизи пристъпи в коридора. – Вземете правилното решение, госпожице Шей.
Тя остана на прага с гръб към него, стиснала юмруци, секунда, две, три. А после, без да се обръща назад в стаята, побърза да настигне Израри.
Гърленият смях на Калуш загря страните й. Елизабет сведе глава, за да скрие изчервеното си лице от Финиан и го заобиколи, за да хвърли най-сетне косата си. Преди да я пусне в кошчето, си позволи един последен поглед към златните къдрици. Не, определено не съжаляваше. Кичурите паднаха с тихо прошумоляване върху черупките от яйцата на Калуш и Лизи им обърна гръб.
– Къде е Анди? – попита Ръдфорд тогава.
За няколко безкрайни мига в стаята се чуваше само цвърченето от бекона в тигана. Това се оказа достатъчен отговор.
– Как? – попита Финиан задавено.
– Застреляха го. – отвърна тихо Израри.
– Заради мен. – промърмори Елизабет. Усети погледите им върху себе си, но не успя да се насили да ги срещне. – Не бях достатъчно бърза. – преглътна. – Съжалявам.
Видя как Финиан повдига ръка. Цялата веднага се напрегна в очакване на заслужения удар и подскочи, когато вместо това, страшникът отпусна топлата си длан върху рамото й.
– Недей. – каза й меко.
– Той знаеше рисковете, госпожице Шей. – каза Ръдфорд, повтаряйки думите на Израри. – Вие бяхте държана от десет дни в затвор и Ви личеше.
– Капитане. – погледна го строго Израри.
– Какво? – премига объркано той. – Опитвам се да я успокоя.
– Не се говори така за дама.
– Няма нищо. – побърза да се намеси Елизабет. – Наистина ми личеше.
Донякъде беше смаяна от дързостта на Израри. В Рива никоя жена не би посмяла да говори така с мъж, особено с капитан и най-вече пред други хора. Но тя бе хокала и огромния Калуш, който можеше да я смачка с една ръка, ако пожелаеше. Може би идваше от там, че в Хайрани жените бяха почитани заради вярването, че Боговете са ги дарили със способности да пречистват греховете на хората. А може би факта, че точно тази жена може да те направи на палачинка с магията си, също имаше нещо общо.
– Искам да кажа, – започна капитанът, който не само не изглеждаше ядосан от поведението й, но даже май беше и малко смирен и се мъчеше да й угоди. – че не сте в добро здравословно състояние. За съжаление, не можем да Ви помогнем все още, защото Нев, лечителят ни, е на кораба. Няма как да го извикаме точно сега, разбирате.
Елизабет го зяпна. Лечител. Имаха лечител?
– Истински лечител? – попита.
– Съвсем истински. – усмихна й се Израри.
Лечителската магия бе една от най-редките, даже най-рядката. Лечителите можеха да те излекуват дори от заболявания, за които обикновените доктори не виждаха друг изход, освен смъртта. Лекуваха счупвания за дни, дълбоките рани не представляваха никаква трудност за тях, а Лизи дори бе чела, че и да загубиш пръст или ръка, или крак, лечителите могат да накарат тялото да замени липсващия крайник с чисто нов. Те бяха търсени и възнаграждавани щедро за услугите си. Сигурно бяха по-богати от крале. А страшниците си имаха свой.
Ръдфорд посочи стола срещу себе си.
– Седнете. Нека поговорим.
Елизабет затвори устата си и изпълни нареждането. Калахан се настани на мястото до нея, а Калуш се стовари тежко до Израри.
– Ние сме във война, госпожице Шей. – каза капитанът. – Знаехте ли това?
Тя поклати глава.
– Демоните превзеха част, голяма част, от Хайрани. – каза Израри. – Северният полуостров и земите навътре, чак до границите с Фриниа.
Елизабет ги изгледа един по един. Очакваше всеки момент някой да прихне и да каже, че се шегува. Но израженията им бяха абсолютно сериозни.
– Демони? Онези, които Боговете са прокудили преди хилядолетия?
– Явно не са. – каза Финиан. – Или пък са се върнали.
– Но това е абсурдно. – поклати глава Лизи.
– И въпреки това е вярно. – каза Ръдфорд. – От няколко години наблюдаваме засилена активност у морите. Фантомите стават по-силни.
– Магията ни – също. – добави Израри.
Лизи мигна много бавно. Знаеше, че когато демоните дошли, донесли и магията със себе си. Никой не бе открил каква е връзката между двете, а тя никога не се бе интересувала от всичко това. До нощта на бала бе виждала само един фантом и нито една мора. Може би, помисли си мрачно, ако бе обърнала повече внимание, сега нямаше да е в тази каша.
– Тази война… – започна замислено. – Затова ли искахте да подпишете този договор с Рива? За да ви помогнем в нея?
Калахан се усмихна доволно, сякаш се гордееше, че е успяла да отговори правилно на някой труден въпрос.
– И да, и не. – каза той. – Островитяните никога не сте страдали от нечистите така, както в Континента. Не знаем на какво се дължи и искахме да научим, за да можем да предпазим и други места.
– Също така, – каза Калуш. – искахме да вербуваме нови магьосници за Ордена. Войната ни изпива кръвчицата бавно и полека. – при това натопи залче хляб в жълтъка на яйцето си и го лапна. Жълти капки цъфнаха по брадата му. – Само че не ни се получи.
– Някой саботира смяната на кристала. – каза Ръдфорд. – По този начин саботира и договора.
– Но кой би постъпил така? – попита Елизабет възмутено. Гласът й потрепери, като си спомни онази нощ. – Онези чудовища… Искате да кажете, че някой го е предизвикал нарочно?
– Някой, който работи за демоните. – кимна капитанът. – Макар да съм на мнение, че онази касапница надмина дори неговите очаквания.
Нещо в тона му, в това как всички изведнъж сякаш започнаха да избягват да я погледнат, накара кръвта на Елизабет да изстине. Парче лед се загнезди в стомаха й.
– Какво искате да кажете? – попита.
Мълчание. Наистина понякога казваше повече от всеки отговор. Ледът я повлече надолу. Затвори очи, стисна ги здраво, все едно това някак щеше да я предпази от истината.
– Заради мен ли е? – прошепна. – Заради мен е, нали? Казаха, че аз съм виновна. Сто и девет души… Казаха, че аз…
Гласът й се пречупи. Елизабет прехапа устни, за да не позволи на хлипа да излезе навън, и зачака. Зачака някой да я опровергае. Да я увери, че не е така, че не е вярно. Ала имаше само още мълчание.
Сто и девет души. Марго, Питър, всички… Кръв по нейните ръце. А се бе чудила какво ще означава за душата й смъртта на един войник.
– Как? – успя да попита след малко. – Защо?
Финиан помръдна. Столът му изскърца.
– Ти си сянка. – каза й тихо накрая.
Сянка. Думата, която бяха измислили за продукта на нечистия съюз между демони и хора, за да не припаднат по-чувствителните дами. Същества, толкова ужасни, че дори демоните ги смятаха за чудовища и ги подхвърляха на нищо неподозиращи майки на мястото на собственото им дете, което отвличаха или изяждаха.
– Сенките са мит. – каза Елизабет. – Приказка.
Искаше да прозвучи категорично, но бе невъзможно да скрие надеждата си. Ръдфорд побърза да я разбие.
– Не са мит, госпожице Шей. Имате методи, чрез които да откриваме камбионите като вас.
– Значи методите ви са сбъркани! – викна девойката, отвори очи и го прикова с гневен поглед. – Не съм сянка или камбион, или каквото и да е! Не съм подхвърлена! Аз съм Елизабет Шей! Дъщеря на търговец! Майка ми е мила жена, която ме обича! Имам приятели! Имам… Имам…
Гневът й се стопи. Огънят му бе задушен от внезапното осъзнаване, че всъщност няма нищо – баща й се отрече от нея, майка й не дойде да я види нито веднъж, Марго бе изядена от морите, а Франсис бе една от онези, които я ритаха на бала. Нямаше никой. А сега й казваха, че дори няма и себе си?
– Не може да съм… сянка. – думата й преседна, но трябваше да ги накара да видят, че е права. – Ако бях… Ако бях, със сигурност щях да съм избягала от онзи затвор отдавна! Знаете ли колко ме биеха там? Мислите ли, че щях просто да го търпя, ако можех да го спра някак?
– Но ти си ги спряла. – каза Израри. – Убила си един от тях.
– Не, не съм! Ще спрете ли да ме обвинявате за смъртта на разни хора най-сетне!
– Може да не е било съзнателно. – каза Финиан. Пресегна се да докосне ръката й, за да я успокои, но Лизи не беше в настроение да бъде успокоявана и се отдръпна рязко. Той прибра ръката си. – Може да е реакция, като онази бариера от кръв, която издигна, за да спасиш двете с майка ти от мората.
– Не е имало никаква реакция! Щях да си спомням, ако съм убила някого!
Само че още докато го казваше, си даде сметка, че не е точно така. Спомни си за първите дни в килията, когато войниците идваха всеки ден, а понякога дори по два пъти, и я пребиваха. А после просто престанаха и всеки път, щом се сетеха да й дадат храна, открехваха металната врата, оглеждаха се страхливо, за да видят къде е тя, оставяха помията и бързаха да я заключат вътре отново.
Възможно ли бе наистина да е убила някой от тях?
– Не може да съм сянка. – заяви с отчаяно упорство. – Не може, чувате ли? Не съм чудовище! Не искам да нараня никого! Нямам никакви сили! В името на Боговете, – изсмя се истерично. – ако притежавах някакви способности, щях да се измъкна поне от екзекуцията! Молех се за онази кървава бариера! Молех се, но не се появи!
– Това, че не се е получило, само затвърждава фактите. – каза й невъзмутимо Ръдфорд. Сякаш изобщо не разрушаваше живота й. – Оковите, които Ви бяха сложили, се правят от сплав на желязо със сребро. Точно тя е ефективна срещу нечистите и затова не сте могла да използвате силите си. – Елизабет започна да клати глава, но той явно вече не искаше да спори с нея и изпревари протестите й: – Вижте какво, разбирам, че Ви е трудно да го приемете. Но вярвате или не, Вие сте камбион, госпожице Шей, и тези като Вас са преследвани и мразени от всички. Страшниците ви разпознаваме, а демоните ви надушват. Заради самото Ви съществуване над сто души загубиха живота си – защото морите Ви усетиха при проблема с кристала. – натърти капитанът. – С право хората се плашат от такива като вас, а демоните или искат да ви унищожат, за да не попаднете в нашите ръце, или ще се опитат да Ви накарат да се биете за тях. – измери я с критичен, пресметлив поглед. – Вие не сте боец – и двамата го знаем. Но аз мога да Ви превърна в такъв. Ако дойдете с нас в Ордена, ще Ви обучим. Ще се биете срещу нечистите. Ще се биете за нас.
Елизабет отвори уста. Затвори я. Да я обучават да се бие срещу нечистите? Да се изправя срещу… мори? Срещу демони?
– Значи изборът ми е как да умра? – попита глухо. – Това ли е?
– Също и кога.
Трябваше й секунда, за да разбере какво й казва. Може би трябваше да се стресне, но в момента заплахата му по-скоро я накара да се замисли дали няма да е по-добре всичко просто да приключи тук.
Потри лицето си с ръце. Беше толкова уморена. Изтръпнала. За известно време дори си бе помислила, че всичко най-сетне ще се оправи. Бяха я спасили, водеха я на безопасно място. Изкъпа се и облече чисти дрехи. Имаше храна на масата – истинска храна. Като я погледна сега, й се стори апетитна точно колкото помията от затвора.
– Знам какво си мислиш, но ние няма да те хвърлим в битка ей така, Елизабет. Ще те подготвим. – каза й Финиан нежно. – И няма да си сама. В Ордена има и други като теб.
– Анди беше сянка. – каза Израри.
Елизабет я погледна невярващо. Едва си прехапа езика да не възкликне, че Анди не е приличал на чудовище. В главата й тези неща все още бяха страшните, зъбати сенки с пламтящи очи, които рисуваха по фреските и религиозните книги. Не бяха младежи, които даваха живота си, за да я спасят. Не бяха… тя.
– Уморена съм. – каза накрая.
Израри веднага стана.
– Ще ти покажа къде ще спиш. Хайде, ела.
Елизабет се изправи машинално и пак машинално я последва. Единият крак пред другия и пак, и пак. Не можеше да мисли за нищо друго. Не искаше да мисли за нищо друго. Дори не знаеше откъде да започне.
– Заминаваме утре сутринта. – каза Ръдфорд, когато Лизи пристъпи в коридора. – Вземете правилното решение, госпожице Шей.
Тя остана на прага с гръб към него, стиснала юмруци, секунда, две, три. А после, без да се обръща назад в стаята, побърза да настигне Израри.
Няма коментари
