Постинг
30.06.2018 10:30 -
Нечистите - 7.9
Благоговението й към магията продължи доста дълго – цели две минути, след като осъзна, че пътува в един от онези омагьосани студени шкафове, които наричаха хладилници, и е силно вероятно да не доживее да стъпи на твърда земя отново. Талашът беше облицовал двете ледени пейки, но не изолираше кой знае колко добре. Елизабет вече едва си усещаше долната част от тялото и зъбите й започваха да потракват, въпреки че се беше увила в наметалото. МакГилиан седеше срещу нея и гребеше, а пък Франк се рееше сред топлия морски въздух над главите им и от време на време изграчваше жизнерадостно. Гад.
– Няма ли да се разтопи в топлата вода? – попита Лизи, за да си отвлече вниманието.
– По някое време – отвърна пиратът. – До седмица, ако не я поддържам с магия.
– Сега поддържате ли я? – и можеше ли да я направи по-малко студена?
– Не, няма нужда.
Лизи подсмръкна и погледна към острова, който бавно приближаваха.
– Не може ли да се ползва магия, за да се движим по-бързо? – попита тогава.
– Може – каза развеселено МакГилиан. – Само че вече използвах доста. Не искам да съм капнал, ако се случи нещо.
– Очаквате ли да се случи нещо? – повдигна вежда тя.
Зъбите му почти отразиха слънчевия отблясък, като й се усмихна.
– Винаги, госпожице Шей. Затова съм толкова добър.
Елизабет извърна глава, за да не види той как подбели очи. За мъж на около четиридесет се държеше точно като някой от двадесетгодишните наперени синове на богаташите. Въпреки че, трябваше да признае, в неговия случай поне самочувствието му беше покрито.
Десетина минути по-късно дъното на лодката най-накрая зачегърта по пясъка на плитчините. МакГилиан й предложи да остане вътре, докато я изтегли до нормалната, дървена лодка на групата, която бе дошла тук преди тях, само че тя дори не го дочака да довърши изрчението, преди да си събуе ботушите и да скочи във водата. Въпреки че все беше пролет и водата нямаше как да е топла, на нея й се стори направо гореща, докато джапаше към сушата, загърната в плаща си и неспособна да спре тракането на зъбите си. Франк се спусна към нея и с насмешлив грак разроши косата й с нокти, докато прелиташе. Лизи не можа дори да му се скара, но пък нагрятите от слънцето ситни камъчета по плажа бяха нещо божествено.
Камъни, сухи треви и едно незнайно как появило се тук дърво – това видя, докато МакГилиан я водеше по протежение на плажа. Островът не беше кой знае колко голям, така че Елизабет трудно можеше да си представи къде толкова би могъл да я заведе. За миг я жегна подозрението, че може и да я остави тук да си умре, но реши да потисне параноята си за момента. Освен това имаше други приоритети – пиратът крачеше с едри крачки и тя трябваше да стиска зъби срещу болката в ребрата си, за да не изостава.
Няколко минути по-късно МакГилиан застана пред някаква отвесна скала, издигаща се поне десетина метра нагоре, обърна се към Лизи и й намигна. А после стъпи в скалата и изчезна. Знаеше, че е направила тъпа физиономия, защото чу смеха на мъжа някъде пред себе си, отвъд скалата, но й трябваше секунда, за да осъзнае, че това не е истински камък, а илюзия. И въпреки че вече бе ставала свидетел на водната магия, това не го правеше по-малко удивително, още повече, че изглеждаше съвсем, съвсем истинско.
– Идвате ли, госпожице Шей? – попита я МакГилиан.
Насмешливата нотка в гласа му я накара да се почувства като някоя наивна глупачка, която се впечатлява и от най-малкото. Каквато всъщност си беше, помисли си кисело, и след като Франк й изкара акъла, кацайки безшумно на рамото й, пристъпи към скалата с протегната пред себе си ръка. За един кратък миг беше обгърната от влага, а след това свежият ветрец се завърна, изсушавайки ситните капчици от лицето й.
– Очаквах… пещера – призна, като се оглеждаше.
Намираха се между две високи скали, въпреки че нищо не пречеше да са и двете половини на една, в която може би с магия е направено коридорче, достатъчно широко да побере двама по-едри мъже рамо до рамо. Изсечените каменни стъпала, водещи нагоре към някаква площадка, само потвърдиха съмненията й.
– Харесвам свежия въздух – каза МакГилиан.
Направи й знак с ръка и започна да се изкачва. Елизабет постоя за миг на място, колкото да събере достатъчно воля, и го последва. Стъпалата не бяха стръмни и бяха сравнително равни, но Лизи пак се подпираше с ръка за стената.
– Помислихте ли къде искате да идете? – попита я пирата.
Дали беше мислила? Почти не беше правила нищо друго, освен да мисли за това и да надува главата на Франк с разсъжденията си. При други обстоятелства би отишла във Фриниа. Доколкото знаеше от книгите и пътеписите на лорд Рийв, кралството не само бе най-близо като разстояние, но и се доближаваше най-много до Рива по привички и манталитет, като дори говореха в общи линии диалетки на един и същ език. Естествено, именно защото тя сравнително лесно би успяла да се устрои във Фриниа, седалището на страшниците беше точно там. Това обаче не я оставяше с много други възможности. Не, че не си бе набелязала една дузина места, които бе искала някой ден да посети, но това беше различно. Например, искаше да посети Лунния фестивал и да види Лунния камък, известен с красотата и магическите си сили, в Хайрани, но лунаратът, както наричаха империята си, с чукащата на вратата му война с демоните, за която страшниците й казаха, някак… Щеше да го пропусне. Имаше го и малкото, странно царство Рувен, където според пътеписите хората били много суеверни и жените ходели по горящи въглени на празници, а мъжете до един били огромни и страшни – точно като Калуш. Сигурно по тази причина и бяха успели да запазят свободата си през последните няколко столетия, противопоставяйки се на опитите на голямата Империя Еримор да ги завладее. Лорд Рийв казваше за Еримор, че е място на знания и научен прогрес, което й се струваше страшно интересно. От друга страна обаче, не й се нравеше особено идеята за завземане, завоюване, заробване или каквото и да е друго „за-“ от този род, още повече след като и на нея й се размина подобна съдба със страшниците, така че реално нямаше голям избор.
– Да – отвърна.
– И?
Елизабет не му отговори. Оставаха им само няколко стъпала и вече можеше да види площадката. Беше кръгла и заобиколена отвсякъде от издигащите се към небето стени на скалата, в която бяха изсечени и стълбите. Или почти отвсякъде.
Право пред нея имаше островърха арка. Беше издълбана в стената, на върха й стоеше голям, попиващ слънчевите лъчи черен кристал, а по-навътре имаше каменна балюстрада. Беше като прозорец или балкон, само че не гледаше към морето или някъде по острова. Гледаше към бушуващи сини вихри, в които за всеки неин удар на сърцето пламваха и гаснеха хиляди звезди.
– Какво, в името на Боговете, е това? – промълви.
– Това ли? – поиска да уточни МакГилиан, сякаш имаше нещо друго, за което би го питала в момента. – Това е портал. Сам си го хванах!
Това гордо изказване беше достатъчно абсурдно, за да я накара да откъсне очи от арката и да го погледне. Франк пък направо се отказа и отлетя към скалите горе.
– Моля?
– Какво Ви затруднява? – попита я. – Не знаете какво е портал ли?
– Естествено, че знам какво е портал – отвърна му сприхаво. Дори Рива, колкото и откъсната да беше от Континента, си имаше няколко. – Как така сте хванал портал?
– Всъщност не е толкова сложно – каза пиратът. Изглеждаше й малко разочарован от факта. – Въпрос на късмет някой да се появи.
– Да се появи?
– Те се местят, госпожице Шей. Появяват се на случайни места и понякога може да е за броени секунди, друг път – да останат там с години, но в крайна сметка винаги се местят.
– А този е… уловен?
– Да – ухили се МакГилиан и обруленото му от соления морски вятър лице веднага се подмлади с поне десетина години. – Един ден се яви на острова и се възползвах от ситуацията – при това махна с ръка към портала. – Познавах магьосник, който ми дължеше услуга. Той направи арката, изписа руните и сложи кристала. Сега порталът си е наш и си го ползваме.
А порталите бяха свързани помежду си и можеха да те отведат до почти всеки един от тях. Пиратът наистина беше извадил страхотен късмет.
– Този води ли до Рувен? – попита Елизабет.
– Рувен? – изгледа я скептично. – Искате да отидете в Рувен? Там ядат супа от свински крака и уши.
Дано не им беше основното ядене.
– А Вие продавате „китски лайна“ на някого – изтъкна му криво тя. – Води ли до Рувен, или не?
– Води. Но ще трябва да почакаме малко, за да се свърже с него.
Елизабет чу Франк да грачи отнякъде. Звучеше, сякаш е видял нещо, което никак не му харесва.
– Колко малко? – попита.
Пиратът измъкна джобен часовник на златна верижка и го погледна.
– Час и петнадесетина минути – каза.
Гарванът изграчи отново, напрегнат, може би дори ядосан и този път по-близо. С някоя чайка ли се биеше? По някаква причина цялата изведнъж настръхна. Просто параноя, каза си, но когато се огледа наоколо и видя няколко сандъка, наредени от едната страна на портала, готови да бъдат пренесени през него, чувството само се засили.
– Хей, МакГилиан? – повика го и обви пръсти около ножа за писма. – Къде са моряците, които дойдоха преди нас?
Това сякаш го отрезви. Чаровната усмивка изчезна от лицето му, когато също огледа площадката.
– Трябва да са тук някъде…
Пляк.
– Няма ли да се разтопи в топлата вода? – попита Лизи, за да си отвлече вниманието.
– По някое време – отвърна пиратът. – До седмица, ако не я поддържам с магия.
– Сега поддържате ли я? – и можеше ли да я направи по-малко студена?
– Не, няма нужда.
Лизи подсмръкна и погледна към острова, който бавно приближаваха.
– Не може ли да се ползва магия, за да се движим по-бързо? – попита тогава.
– Може – каза развеселено МакГилиан. – Само че вече използвах доста. Не искам да съм капнал, ако се случи нещо.
– Очаквате ли да се случи нещо? – повдигна вежда тя.
Зъбите му почти отразиха слънчевия отблясък, като й се усмихна.
– Винаги, госпожице Шей. Затова съм толкова добър.
Елизабет извърна глава, за да не види той как подбели очи. За мъж на около четиридесет се държеше точно като някой от двадесетгодишните наперени синове на богаташите. Въпреки че, трябваше да признае, в неговия случай поне самочувствието му беше покрито.
Десетина минути по-късно дъното на лодката най-накрая зачегърта по пясъка на плитчините. МакГилиан й предложи да остане вътре, докато я изтегли до нормалната, дървена лодка на групата, която бе дошла тук преди тях, само че тя дори не го дочака да довърши изрчението, преди да си събуе ботушите и да скочи във водата. Въпреки че все беше пролет и водата нямаше как да е топла, на нея й се стори направо гореща, докато джапаше към сушата, загърната в плаща си и неспособна да спре тракането на зъбите си. Франк се спусна към нея и с насмешлив грак разроши косата й с нокти, докато прелиташе. Лизи не можа дори да му се скара, но пък нагрятите от слънцето ситни камъчета по плажа бяха нещо божествено.
Камъни, сухи треви и едно незнайно как появило се тук дърво – това видя, докато МакГилиан я водеше по протежение на плажа. Островът не беше кой знае колко голям, така че Елизабет трудно можеше да си представи къде толкова би могъл да я заведе. За миг я жегна подозрението, че може и да я остави тук да си умре, но реши да потисне параноята си за момента. Освен това имаше други приоритети – пиратът крачеше с едри крачки и тя трябваше да стиска зъби срещу болката в ребрата си, за да не изостава.
Няколко минути по-късно МакГилиан застана пред някаква отвесна скала, издигаща се поне десетина метра нагоре, обърна се към Лизи и й намигна. А после стъпи в скалата и изчезна. Знаеше, че е направила тъпа физиономия, защото чу смеха на мъжа някъде пред себе си, отвъд скалата, но й трябваше секунда, за да осъзнае, че това не е истински камък, а илюзия. И въпреки че вече бе ставала свидетел на водната магия, това не го правеше по-малко удивително, още повече, че изглеждаше съвсем, съвсем истинско.
– Идвате ли, госпожице Шей? – попита я МакГилиан.
Насмешливата нотка в гласа му я накара да се почувства като някоя наивна глупачка, която се впечатлява и от най-малкото. Каквато всъщност си беше, помисли си кисело, и след като Франк й изкара акъла, кацайки безшумно на рамото й, пристъпи към скалата с протегната пред себе си ръка. За един кратък миг беше обгърната от влага, а след това свежият ветрец се завърна, изсушавайки ситните капчици от лицето й.
– Очаквах… пещера – призна, като се оглеждаше.
Намираха се между две високи скали, въпреки че нищо не пречеше да са и двете половини на една, в която може би с магия е направено коридорче, достатъчно широко да побере двама по-едри мъже рамо до рамо. Изсечените каменни стъпала, водещи нагоре към някаква площадка, само потвърдиха съмненията й.
– Харесвам свежия въздух – каза МакГилиан.
Направи й знак с ръка и започна да се изкачва. Елизабет постоя за миг на място, колкото да събере достатъчно воля, и го последва. Стъпалата не бяха стръмни и бяха сравнително равни, но Лизи пак се подпираше с ръка за стената.
– Помислихте ли къде искате да идете? – попита я пирата.
Дали беше мислила? Почти не беше правила нищо друго, освен да мисли за това и да надува главата на Франк с разсъжденията си. При други обстоятелства би отишла във Фриниа. Доколкото знаеше от книгите и пътеписите на лорд Рийв, кралството не само бе най-близо като разстояние, но и се доближаваше най-много до Рива по привички и манталитет, като дори говореха в общи линии диалетки на един и същ език. Естествено, именно защото тя сравнително лесно би успяла да се устрои във Фриниа, седалището на страшниците беше точно там. Това обаче не я оставяше с много други възможности. Не, че не си бе набелязала една дузина места, които бе искала някой ден да посети, но това беше различно. Например, искаше да посети Лунния фестивал и да види Лунния камък, известен с красотата и магическите си сили, в Хайрани, но лунаратът, както наричаха империята си, с чукащата на вратата му война с демоните, за която страшниците й казаха, някак… Щеше да го пропусне. Имаше го и малкото, странно царство Рувен, където според пътеписите хората били много суеверни и жените ходели по горящи въглени на празници, а мъжете до един били огромни и страшни – точно като Калуш. Сигурно по тази причина и бяха успели да запазят свободата си през последните няколко столетия, противопоставяйки се на опитите на голямата Империя Еримор да ги завладее. Лорд Рийв казваше за Еримор, че е място на знания и научен прогрес, което й се струваше страшно интересно. От друга страна обаче, не й се нравеше особено идеята за завземане, завоюване, заробване или каквото и да е друго „за-“ от този род, още повече след като и на нея й се размина подобна съдба със страшниците, така че реално нямаше голям избор.
– Да – отвърна.
– И?
Елизабет не му отговори. Оставаха им само няколко стъпала и вече можеше да види площадката. Беше кръгла и заобиколена отвсякъде от издигащите се към небето стени на скалата, в която бяха изсечени и стълбите. Или почти отвсякъде.
Право пред нея имаше островърха арка. Беше издълбана в стената, на върха й стоеше голям, попиващ слънчевите лъчи черен кристал, а по-навътре имаше каменна балюстрада. Беше като прозорец или балкон, само че не гледаше към морето или някъде по острова. Гледаше към бушуващи сини вихри, в които за всеки неин удар на сърцето пламваха и гаснеха хиляди звезди.
– Какво, в името на Боговете, е това? – промълви.
– Това ли? – поиска да уточни МакГилиан, сякаш имаше нещо друго, за което би го питала в момента. – Това е портал. Сам си го хванах!
Това гордо изказване беше достатъчно абсурдно, за да я накара да откъсне очи от арката и да го погледне. Франк пък направо се отказа и отлетя към скалите горе.
– Моля?
– Какво Ви затруднява? – попита я. – Не знаете какво е портал ли?
– Естествено, че знам какво е портал – отвърна му сприхаво. Дори Рива, колкото и откъсната да беше от Континента, си имаше няколко. – Как така сте хванал портал?
– Всъщност не е толкова сложно – каза пиратът. Изглеждаше й малко разочарован от факта. – Въпрос на късмет някой да се появи.
– Да се появи?
– Те се местят, госпожице Шей. Появяват се на случайни места и понякога може да е за броени секунди, друг път – да останат там с години, но в крайна сметка винаги се местят.
– А този е… уловен?
– Да – ухили се МакГилиан и обруленото му от соления морски вятър лице веднага се подмлади с поне десетина години. – Един ден се яви на острова и се възползвах от ситуацията – при това махна с ръка към портала. – Познавах магьосник, който ми дължеше услуга. Той направи арката, изписа руните и сложи кристала. Сега порталът си е наш и си го ползваме.
А порталите бяха свързани помежду си и можеха да те отведат до почти всеки един от тях. Пиратът наистина беше извадил страхотен късмет.
– Този води ли до Рувен? – попита Елизабет.
– Рувен? – изгледа я скептично. – Искате да отидете в Рувен? Там ядат супа от свински крака и уши.
Дано не им беше основното ядене.
– А Вие продавате „китски лайна“ на някого – изтъкна му криво тя. – Води ли до Рувен, или не?
– Води. Но ще трябва да почакаме малко, за да се свърже с него.
Елизабет чу Франк да грачи отнякъде. Звучеше, сякаш е видял нещо, което никак не му харесва.
– Колко малко? – попита.
Пиратът измъкна джобен часовник на златна верижка и го погледна.
– Час и петнадесетина минути – каза.
Гарванът изграчи отново, напрегнат, може би дори ядосан и този път по-близо. С някоя чайка ли се биеше? По някаква причина цялата изведнъж настръхна. Просто параноя, каза си, но когато се огледа наоколо и видя няколко сандъка, наредени от едната страна на портала, готови да бъдат пренесени през него, чувството само се засили.
– Хей, МакГилиан? – повика го и обви пръсти около ножа за писма. – Къде са моряците, които дойдоха преди нас?
Това сякаш го отрезви. Чаровната усмивка изчезна от лицето му, когато също огледа площадката.
– Трябва да са тук някъде…
Пляк.
Няма коментари
