Франк изграчи отново, но този път гласът му се смеси с нечовешки крясък, който смрази кръвта във вените й. Още преди да вдигне глава към небето, знаеше какво ще види.
Мората се рееше горе, държана във въздуха от жилавите си, ципести криле. Изглеждаха сивкави с прозиращото през тях слънце. Очите обаче бяха черни като катран на фона на мъртвешки бледата кожа. И бяха фокусирани точно върху тях двамата.
За миг изглеждаше, сякаш чудовището ще си остане горе. Тогава обаче МакГилиан се обърна и побягна към стълбите, блъскайки Елизабет на земята, за да я махне от пътя си. Мората изкрещя отново, издигна се още малко във въздуха и с озъбена усмивка се спусна надолу като ястреб, видял плячката си. Още тогава Лизи осъзна, че съществото няма да успее да прелети през тесния коридор, за да последва пирата. Вместо това щеше да нападне нея. Девойката започна да се избутва назад, без да откъсва поглед от съществото, но гърбът й бързо се опря в стената.
Нямаше къде да избяга.
Стисна ножа за писма и хвърли бърз поглед към портала. Трябваше само да се добере до там, преди чудовището да е осъзнало, че тя е по-лесната плячка. Само да се изправи и да пробяга няколко метра и щеше да е свободна. Отказваше да си задава въпроса дали мората може да я последва през него. Щеше да мисли за това, ако се стигнеше до там.
Мората увисна във въздуха на сантиметри от коридора. Беше толкова бледа, толкова слаба, с толкова остри зъби и нокти. Толкова близо. За един безкраен миг Лизи не беше сигурна дали ще успее да накара тялото си да й се подчини и да се отърси от вцепенението. В следващия си наложи да се фокусира върху портала и побягна с всички сили натам. Зад гърба си можеше да чуе писъка на чудовището. Усети вятъра от крилете му, като се обърна да я последва. Сянката му я покри директно отгоре, ставайки все по-голяма и по-голяма, колкото по-ниско се спускаше. Лизи изхлипа задавено, когато осъзна, че няма да успее да стигне навреме, а после прибра ножа, хвана здраво металния прът и се обърна към създанието.
Беше протегнало възлестите си ръце с грабливите нокти. Устата му беше отворена широко, широка почти от ухо до ухо и пълна със зъби. Богове, как можеше да съществува нещо с толкова много зъби?
Крясъкът на мората се смеси с този на Елизабет, когато замахна с тръбата. Чу тъп звук, а чак след това усети удара в ръцете си. Мората се стовари на земята, зашеметена, а няколко от острите й зъби изтракаха по земята.
Девойката погледна тъпо първо пръта, а после и чудовището и от гърлото й се изтръгна изненадан смях. Тогава мората тръсна глава, озъби й се пак и преди Лизи да е разбрала какво прави, вече я удряше отново с боен вик. Нещо изпука гнусно при сблъсака на желязото с главата на чудовището и, Боговете й бяха свидетели, това беше най-прекрасния звук, който някога бе чувала. Затова вдигна пръта и замахна отново. Черна кръв пръсна във всички посоки, а черепът на мората се вдлъбна навътре. Създанието се сгърчи на земята и захъхри, но все още протягаше ръка към нея.
– Защо не умираш?! – изкрещя Лизи.
Когато удари за четвърти път, вложи цялата си сила и всичкия си страх. Болката от ребрата й плъзна по цялото й тяло, но Елизабет я игнорира и стовари желязото. Мората потрепери веднъж, след което ръката й най-накрая се отпусна. Тежкото дишане на Лизи беше единствения звук на площадката, докато не отдели пръта с лепкаво джвакане от пихтията, която беше останала от главата на създанието. Но преди дори да успее да се зарадва, че е успяла да убие мора и колко е лесно всъщност, разплисканата покрай чудовището черна течност започна се събира, засмуквана от някаква сила обратно към смазаната му глава. Секунда по-късно гърдите му се надигнаха, а окото, висящо навън и протекло по бледата плът, се оформи повторно и се фокусира върху Лизи.
Тя изпищя и заотстъпва назад, стиснала пръта с побелели пръсти. Пред погледа й нараняванията на мората изчезваха, но явно още не беше съвсем оздравяла, защото опита й да се изправи на крака завърши със сгромолясване обратно на земята. Това обаче не я спря. Отвори зъбатата си паст, изрева заплашително и запълзя на колене и длани към момичето.
На Елизабет й стигаше толкова. Обърна се и побягна към портала. Не й пукаше къде ще я отведе, стига да не беше тук. Деляха я само няколко крачки, когато отново чу паникьосаният Франк. Имаше част от секундата да осъзнае, че въздухът около нея се е сгъстил, преди краката й изведнъж да се отлепят от земята по средата на крачката и някаква сила да я запокити в стената до портала.
Сблъсъкът със скалата я остави без дъх. Пред погледа й започнаха да се редуват пълен мрак и размита картина, която не можеше да осмисли съвсем. Мората продължаваше да лази към нея. Красъкът й дойде сякаш от километри разстояние. После изведнъж тялото й потрепна и се залепи на пода. Кръвта й плисна нагоре, но вместо да падне обратно, черните капки се задържаха във въздуха. Писъкът този път беше протяжен и изпълнен с болка, а когато секна, мората просто се разпадна на мастилена мъгла, която се завихри и събра в малко черно топче. То се понесе нагоре и Елизабет се помъчи да се концентрира и да го проследи, но онова, което видя, нямаше никакъв смисъл.
Високо в небето летеше мъж. Слънцето едновременно очертаваше могъщия му силует като ореол и й пречеше да различи чертите му. Точно затова и вътрешното й усещане, че е впил гневен поглед в нея, беше абсурдно.
– Имаме заповеди! Не я убивай!
Гласът не дойде от исполина в небето, а от скалата точно над нея. Финиан Калахан стоеше на ръба, върха на единия му ботуш даже се подаваше навън, сякаш се готвеше да скочи към мъжа.
– Калуш, чуваш ли ме! – провикна се Финиан.
На Елизабет много й се искаше да халюцинира след удара в стената, но когато мъжът се спусна към нея и слънцето престана да я заслепява, знаеше, че това й се случва съвсем наистина.
Страшниците бяха тук и ако се съдеше по изражението на Калуш, щеше да си плати за онова, което им стори, докато бягаше от тях.
– По дяволите.
Друго не можа да каже, преди въздухът да се сгъсти отново около нея и да я изправи на крака, така че да е съвсем удобно за разгневеният мечок да се пресегне и да я стисне с огромната си ръка за гушата, щом се приземи пред нея.
– Калуш! – прогърмя гласът на Калахан.
Единственото, което постигна с това, беше да го накара да я стисне по-силно. Хиляди звезди избухнаха зад очите й. Лизи задраска по ръката му, зарита го където свари и макар да знаеше, че го достига и да усещаше как яката му предмишница става мокра от кръв, той не я пускаше и очите му не се отместваха от нейните. Искаше да види кога тя ще умре.
– Не трябваше да докосваш Израри – изръмжа й.
Добре, че поясни за какво е това. Тя си мислеше, че й се сърдят, защото е използвала всичката топла вода.
Защо си беше изпуснала металната тръба?
– Калуш! – обади се отново Финиан. – Пусни я! Това е заповед!
– Майната й на заповедта ти, Фин! Майната ти и на теб!
Да, Калахан, майната ти! Ако се обадеше още веднъж, вместо да се опита да направи нещо смислено, и мечокът я стиснеше още малко, просто щеше да й прекърши врата.
Франк явно нямаше намерение да разчита на него обаче, защото с бесен грак се спусна и започна да драска лицето на мечока. Пръстите около шията й се отхлабиха достатъчно, за да може тя да си поеме глътка въздух и най-накрая да си спомни, че този път има съвсем истинско оръжие.
Идеята й беше само да пореже Калуш по ръката, за да го накара да я пусне, но когато той с магия запокити гарвана й на земята, ръката й реагира съвсем сама и заби острието в предмишницата му толкова дълбоко, колкото успя да го вкара. Този път мечокът усети болката и изрева. Лизи тупна в краката му и започна да се дави от кашлицата, която се яви, щом се опита да си поеме дъх. Богове, нямаше време за това! Мъжът вече се навеждаше към нея, за да я докопа отново!
Тя се хвърли между краката му към железния прът, грабна го и заби единия му край в сгъвката на коляното му. Кракът му веднага се подгъна, Калуш залитна напред, а пък Елизабет се изправи и с препъване отиде до лежащия безжизнено на земята Франк. Знаеше, че е загуба на ценно време, но дори и да беше умрял, не можеше да го остави просто ей така. Вдигна го внимателно, гушна го до гърдите си и продължи към портала.
– Елизабет! Елизабет, почакай!
Лизи дори не го погледна, преди да пристъпи в сините вихри.

КРАЙ НА I-ВА ЧАСТ