Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.07 07:13 - Нечистите - 8
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 44 Коментари: 0 Гласове:
1



 В пустошта звездите бяха по-ярки, отколкото Елизабет някога бе предполагала, че могат да бъдат. Можеше да ги види всичките – стотици хиляди малки огънчета, изплували от мрака на нощното небе, правещи компания на лунния сърп. В града никога не ги бе виждала такива. Рядко бе изпитвала и подобна тишина и спокойствие – единствено когато първият сняг за зимата натрупваше през нощта и сякаш поглъщаше всички звуци. И тук понякога ставаше толкова тихо, че Лизи можеше да чуе ударите на собственото си сърце. Друг път нощта бе изпълвана с шепоти и тя не можеше да определи дали идваха от вятъра, който раздвижваше пясъка, или от чудовищата, пъплещи наоколо. Някои бяха фантоми и и те, като звездите, бяха безброй и пак като тях блестяха с онази призрачна светлина, която се носеше зад гротескните им фигури като шлейф. Но някои бяха нещо… друго. По-едри. По-жилести. По-опасни.
Стрелкаха се постоянно покрай нея, докато Елизабет, загърната в наметалото си, вървеше в нощта през пясъчната пустош. Не по-високи от малки деца, толкова слаби, че ребрата и прешлените на прегърбените им гръбнаци стърчаха под тънката им, кафеникава кожа, но с издут корем – съществата винаги я следяха, но не смееха да я доближат. Сякаш чакаха най-сетне тя да припадне от изтощение, за да могат като лешояди да й се нахвърлят. Че се държаха настрана беше единствената причина Елизабет да се престраши да върви през нощта. Това и липсата на друг избор.
Преминаването през портала беше точно обратното на телепортирането, с което Анди я спаси от среброто. Вместо мрак – ярка разноцветна светлина. Вместо усещането, че се разпада и е безплътна – сега усещаше всяка частица от себе си изпълнена с някаква енергия почти до болка. И тъкмо когато бе сигурна, че просто ще се пръсне, усещането спря. Но не и светлината. Тя си остана все така ярка, макар и цветовете да бяха изчезнали. Топлината обаче беше нещото, което накара Лизи да се осмели да отвори очи. Заобикаляха я пясък и сухи, жилави храсти. Нищо друго. Беше се озовала в пустиня.
Това беше преди три дни.
Първият прекара в лутане сред нищото под неумолимото слънце, гушнала отпуснатото тяло на Франк. Първа грешка. Ситните песъчинки полепваха по кожата й и изсмукваха потта й. Лекият ветрец въобще не й помагаше да се разхлади, а само изсушаваше носа и гърлото й до такава степен, че я болеше да диша и преглъща. Тогава направи и втората грешка – съблече наметалото и ризата си. Щеше да съблече и камизолката си, но дори сред нищото изпитваше някакъв срам да остане напълно гола. Кожата й, така внимателно пазена от слънчевите лъчи, за да бъде винаги бяла и нежна, изгоря за минути на грозни мехури, които боляха ужасно, щом се облече отново. Искаше й се да намери някакво убежище от слънцето, но откри едно-единствено дърво и то беше толкова сухо и проядено от времето, вятъра и пясъка, че се ронеше при допир. Въпреки това остана в мижавата му сянка за известно време, мъчейки се да забележи нещо, което да й подскаже за цивилизация. Чудеше къде, в името на Боговете, имаше пустиня на Континента, но дори и лорд Рийв да бе разказвал за такава, тя не беше попадала на точно този тефтер. Ако беше, сигурно сега нямаше да е на ръба на паниката как ще оцелее и какво да прави. Въпреки че беше ясно какво трябваше да направи – трябваше на всяка цена да открие вода и някакъв подслон. Затова продължи да върви. Не спря, дори когато се стъмни. Особено когато се стъмни. За броени часове стана толкова студено, че Елизабет едва можеше да повярва, че не се е пренесла на някой заснежен планински връх. Загръщаше се с наметалото, тракаше със зъби и продължаваше да крачи, пришпорвана от шумящите покрай нея чудовища.
Не успя да оцени високо пастелните цветове и дълбоките сенки, които сутрешните лъчи рисуваха. На този етап влачеше крака в пясъка, едва държеше очите си отворени, главата й бумтеше от остра, нестихваща болка, а Франк продължаваше да лежи безжизнен в ръцете й. Успокояваше се с това, че диша, но започваше да се чуди дали ударът не е бил твърде силен и дали някога ще се събуди. От мисълта й идваше да се върне някак на острова на МакГилиан и да забие ножа за писма не в ръката на Калуш, а в окото му.
Гневът й помогна да остане будна още малко и както се оказа – достатъчно дълго, за да види нещо на хоризонта. Заприлича й на град и Елизабет, обнадеждена, мобилизира всичките си останали сили и забърза натам.
Още преди да го стигне съвсем, осъзна, че мястото е изоставено. Пясъкът бе покрил улиците, бе полепнал плътно по назъбените парчета стъкло, останали от прозорците, и бе нахлул в руините от малките, нисички, заоблени къщурки. Слънцето огряваше вътрешностите им през липсващите покриви и пукнатините в стените им, разкривайки изоставени вещи – натрошени стомни, счупени столове, избелели под лъчите парцали. В няколко забеляза почернели останки от огън. Явно някой бе оставал тук. За момент Лизи се зачуди дали би се зарадвала, ако въпросният все още бе наоколо. Може би щеше да има вода и храна и щеше да й помогне да стигне някое място, където воят на вятъра, преминаващ през липсващи врати и прозорци, не я караше да потръпва и уплашено да се оглежда за чудовища. От друга страна обаче, съмняваше се, че работата на който и да се окажеше тук би била много чиста. Елизабет беше самото доказателство за това – набедена за демон и търсена не от едно, а от две кралства.
Свърна по една уличка и тогава го видя. Кладенец. Без да се замисля, затича натам, благодарейки на Боговете през цялото време. Гърлото й сякаш започна да гори дори повече от жажда и Елизабет вече си представяше как ще я утоли, ще измие лицето си от пясъка и ще се поразхлади, когато стигна кръглия отвор, опря се на напечения камък и погледна надолу. Успя да запази надеждата си още няколко секунди, докато очите й привикнат с полумрака. Скелетът на някакво животно – коза или нещо друго с копита – лежеше на сухото дъно.
Боговете бяха задници, а тя пък беше глупачка да реши, че насред изоставен град посред нищото ще намери вода. Вероятно жителите бяха напуснали, щом и кладенците са пресъхнали.
Очите й защипаха, но Елизабет не си позволи да заплаче. Не можеше да губи повече течности, не и за някакви глупави сълзи. Вместо това огледа изоставените домове и просто влезе в един, сядайки на пода и облягайки се на стената. Беше приятно хладна и Лизи с въздишка затвори очи. Когато ги отвори, вече се стъмваше, болката в главата й се бе превърнала в едно непрестанно усещане за агония, а Франк я гледаше от пода с умните си черни очи.
– Добре си! – зарадва се, преди да осъзнае съвсем какво вижда.
Беше стиснал в клюна си гърчещ се фантом във формата на тюркоазено зелено луминесцентно змийче, но с щипки и шило на скорпион, с които биеше по човката на невъзмутимия гарван.
– Какво правиш с това нещо? – попита Елизабет, сериозно притеснена, че глупавата птица ще изяде гадинката и ще се убие.
Франк мигна срещу нея и изплю фантома в краката й. Лизи изпищя и се сви, без да се интересува особено, че змийчето веднага се обърна и запълзя по-далеч от тях. Тогава гарванът издаде тих звук, много подобен на въздишка, с два подскока отиде до плячката си, клъцна с клюн щипките и жилото и отново донесе съществото на девойката.
– Гра! – заяви и я погледна очаквателно.
Кога се беше свестил, кога успя да улови някаква гадост и да я донесе тук? Като малка Елизабет бе имала котка, която по същия начин й носеше убити мишки в леглото. И тогава, и сега въобще не беше очарована.
Избута с крак змийчето по-надалеч и бързо се изправи. Зави й се свят, а болката в главата я заслепи за момент, принуждавайки я да се подпре на стената, но щом чу недоволния грак на Франк и подскачането му в пясъка, за да хване отново фантома, побърза да излезе навън. Накъдето и да погледнеше, фантоми оставяха светещи следи в полумрака.
Колкото и да не й се искаше, трябваше отново да тръгне на път през нощта. Беше по-добре да се движи и да търси вода. Осъзнаваше, че така има голяма вероятност да умре насред пустинята, но останеше ли тук, щеше да завърши като онова животно в кладенеца – просто един скелет, който някой друг да открие след време. Не виждаше светлини от град или лагерен огън, затова си хареса най-ярката звезда в небето и тръгна в тази посока. Влачеше схванати крака в пясъка, препъваше се в разни сухи растения и камъчета. Беше замаяна и докато студът снощи й бе помогнал да остане будна, сега сякаш изсмукваше и последните й сили. Не знаеше колко време има до съмване, но когато бледата луна освети група скали малко по-встрани, Елизабет приседна до тях. Нямаше представа дали ще успее да намери някакъв друг подслон от слънцето преди зазоряване, пък и наистина имаше нужда от почивка. На този етап нямаше енергията да се притеснява дали има чудовища около нея.
Когато се събуди, понеже вече не можеше да търпи лъчите върху лицето си, Франк пак стоеше пред нея, стиснал в човката си нов фантом – този път нещо с твърде много крака и издаващо гневни, цвърчащи звуци, докато ги размахваше.
– Това вече го правихме – каза му пресипнало и се прозя.
Гарванът пусна буболечката в устата й. Елизабет я усетки как полази по езика й и започна да кашля. Не спря, дори когато я изплю на земята. Превиваше се от спазми от гнус, а до нея Франк махаше раздразнено с криле и грачеше недоволно. Тя го изгледа вбесено. Ако имаше сили, щеше да му се развика, но я болеше да говори, болеше я дори да мисли. Глупавата птица трябваше да е получила някакво увреждане след удара от Калуш. Нямаше друго логично обяснение защо настояваше да я храни с някакви свръхестествени гадини. Стана й жал за него, понеже се беше случило, защото се опита да я защити, но бързо й мина, когато гарванът с решителен блясък в очите грабна опитващата се да излети буболечка от въздуха и пак се опита да й я пробута.
– Престани! – скара му се немощно и се обърна на другата страна, запушила уста с ръце. Той я последва. – Слънчасал ли си? Ти не си котка, а аз няма да ям фантоми!
Франк започна да грачи срещу нея ядосано, но тя нямаше против да й крещи, защото това значеше, че не държи буболечката в клюна си. Виждаше я как отлита към бледосиньото небе, а после нещо по-нататък привлече вниманието й. Елизабет се надигна, за да види по-добре. Вълни топлина се надигаха от напечената земя, карайки въздуха да трепти, но беше сигурна, че онова там не е мираж или някаква нейна халюцинация.
Птици. Малко ято птици, които се спускаха към… дървета? Можеше да види върховете им точно отвъд хоризонта. А където имаше птици и дървета…
– Вода – промърмори с напукани устни. Гарванът спря да грачи и тя посочи към ятото. – Виж, Франк! Те са намерили вода. Свършили са нещо полезно и се обзалагам, че не са се опитали да натъпчат фантом в ничие гърло!
Той я клъвна обидено по ръкава, но Елизабет вече се изправяше и не му обърна внимание. Игнорира и протестите му, когато тръгна под жаркото слънце. На някакво ниво знаеше, че ще е най-разумно да изчака до вечерта, но в главата й имаше само една-единствена мисъл – вода. Трябваше да иде при водата възможно най-скоро, преди да е изчезнала. Не искаше да рискува да се изпари или птиците да я изпият.
Вървеше през пустинята като на сън. Всъщност не беше сигурна, че не е. Цялото място й навяваше някакво усещане, сякаш вече е била тук, но нито имаше желанието, нито пък бе способна да се концентрира върху него. Вода.
Кракът й се схвана в поредната крампа и Лизи се срина на земята, мръщейки се срещу болката. Беше получила толкова много само през последните дванадесетина часа, че вече не й правеше толкова голямо впечатление. Истината беше, че едва усещаше и горещия пясък под дланите си – самата тя сякаш беше топла, колкото него.
Когато схващането отмина, Елизабет отново се изправи, впила поглед в мястото, където бе видяла птиците. Не можеше да е далеч. Съвсем скоро щеше да стигне и да пие до насита. Боговете й бяха свидетели, че имаше нужда. Вече дори не се потеше.
Следващите минути й се губеха. Знаеше само, че Франк грачеше паникьосано като фон и в следващия момент изведнъж се оказа в рехава гора от сухи дървета. Някои бяха дъбове или букове, отдавна загубили листата си, други – борове, под които жълтите им иглички се бяха смесили с пясъка. Някои димяха, едно по-напред направо гореше, запалено от слънцето. Пламъците му се сливаха с яркостта навсякъде около нея. Може би все пак халюцинираше.
Къде бяха птиците? Къде беше водата? Беше ли я подминала? Беше ли сбъркала посоката?
– Къде е водата, Франк? – попита.
Вкуси кръв от напуканите си устни и жадно я облиза. Гарванът хвърчеше покрай нея, крещейки. Гласът му идваше сякаш от километри разстояние, но вятърът от крилете му беше толкова приятен, че Лизи притвори очи, за да му се наслади. Понечи да се подпре на едно от дърветата, но дланта й премина директно през сухото стъбло и тя падна на земята, където песъчинките полепнаха по разранените й устни.
Елизабет не можеше да призове достатъчно сили, за да се трогне или уплаши от ситуацията. Искаше просто да си почине. После всичко щеше да е по-добре. Вече усещаше как мракът плъзваше зад клепачите й, обгръщайки съзнанието й с мека пелена, която притъпяваше всичките й болежки.
Щеше да поспи за час-два. А после щеше да намери водата.
Франк не спираше да грачи около нея. Богове, колко е досаден, помисли си, преди да загуби съзнание.


https://www.facebook.com/LizzyShayNechistite/
https://leslieshayblog.wordpress.com/



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 19907
Постинги: 146
Коментари: 5
Гласове: 70
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930