Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.07 07:56 - Нечистите - 8.2
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 54 Коментари: 0 Гласове:
1



 Колкото и голямо разстояние да я делеше от мъртвия, Елизабет не можеше да се успокои. Щом го изгуби от погледа си, направи един широк полукръг и тръгна в противоположната посока. Мозъкът й отчаяно се опитваше да намери някакво логично обяснение на видяното, но не успяваше. Може би халюцинираше? Със сигурност пейзажът наоколо изглеждаше като излязъл от някой шантав сън, но Лизи бързо установи, че дърветата наистина се ронеха под пръстите й, като ги докоснеше, и наистина някои от тях горяха.
Къде беше попаднала, в името на Боговете?
Познат грак я накара да се обърне. Франк се спускаше към нея и въобще не звучеше щастлив. Лизи протегна ръка, за да му позволи да кацне, а когато вместо това гарванът започна да се върти над нея, му се закани:
– Само да си посмял да ме нацвъкаш отново и ще те сготвя! Аз трябва да ти крещя в момента, не ти на мен! – това сякаш го ядоса още повече и сега Елизабет също трябваше да започне да вика, за да е сигурна, че изобщо ще я чуе. – Изчезна някъде! Остави ме сама с труп! Ходещ, говорещ труп! Натъпка фантоми в гърлото ми!
Франк млъкна, сякаш беше разбрал какво му е казала. Това беше добре, защото щом го стори, случилото се я блъсна отново с пълна сила и Лизи пак се преви. Този път не изкара дори стомашен сок, ами само се давеше и тресеше от гнус. Като се изправи, гарванът бе кацнал на нисък клон на поредното изсъхнало дърво. Как не се отчупи под тежестта му, когато и най-лекото докосване бе достатъчно иначе, тя не знаеше, пък и в момента я занимаваха по-важни неща.
– В мен ли е? Ще полудея ли сега? – попита го и гласът й леко потрепери. – Защо фантомът ме излекува? Онзи каза…
Не, трябваше да е сгрешил. Тя не беше сянка. Може и да притежаваше някаква странна способност да прави щит от кръв, но се бе проявила само два пъти и тя не можеше да я контролира.
От друга страна, ако не беше сянка, ако фантомите не бяха… храна за нея… Онова нещо сега беше някъде вътре, заравяше се и щеше да започне да изяжда всичко, което я правеше нея.
Честно казано, не знаеше кое от двете предпочита.
Франк издаде тих звук, привличайки вниманието й към себе си. Гарванът завъртя глава първо на едната страна, после на другата, сякаш се опитваше да разбере дали Лизи е добре, а накрая излетя.
– Хей, къде отиваш? – викна тя след него. – Не натам! Трупът искаше да вървя натам!
Франк обаче продължи да се носи бавно и полека точно в тази посока, оставяйки я да избере дали да го последва, или да остане сама насред пустинята. За пореден път се зачуди какво точно е гарванът и дали всъщност й мисли доброто. Беше й помогнал да стигне до Меридит, пазеше я от МакГилиан, накрая дори се опита да се изправи срещу Калуш. И, ако се опиташе да забрави за момент, че бе разговаряла с много, много мъртъв човек, той всъщност й бе помогнал с фантома – точно както Франк се бе опитвал да направи. Беше ясно, че се опитва да й помогне, но Лизи не знаеше защо. Искаше й се да може да говори с него и да го попита, но дори и да бе доста сигурна, че гарванът разбира какво му казва, нямаше как да й отговори. Или поне тя силно се надяваше да не може.
– Проклета птица – измърмори, загледана след него.
Да му се довери или да не му се довери? Ако не друго, то май знаеше къде отива и поне за момента я искаше жива.
Последва го, чудейки се кога успя да изпадне толкова, че да реши, че е добра идея да вярва на някаква странна птица. Поне и пейзажът бе подобаващо откачен със странната изсъхнала гора, пясъка и фантомите.
Започваше да се чуди дали изобщо е в същия свят все още, дали порталът не я е изплюл някъде другаде, когато дърветата внезапно свършиха и Елизабет се оказа стъпила върху останките от някакъв път. Пясъкът бе запълнил дупките между липсващите павета и пукнатините върху малкото, които все още бяха там, а пък малко по-нататък стоеше висока дървена табела. Франк кацна на нея и изграчи. Елизабет се приближи предпазливо, за да я прочете, само че тя беше пълна с чертички. Бяха красиви чертички, издълбани прецизно в дървото, но нищо не й говореха. Е, освен една, която й казваше нещо много, много важно. Стрелка, която й показваше, че това е указателна табела, което пък значеше, че някъде там, в края на разбития път, има цивилизация. Има вода, храна и подслон. Лизи се ухили на гарвана и с едри крачки закрачи в посоката, указана от стрелката.
Вятърът скоро започна да довява и нещо друго, освен ситния пясък – миризмата на боклук. Прокиснала и тежка, вонята се засилваше все повече и повече с всеки метър, който Елизабет изминаваше, докато най-накрая не видя в далечината огромни разноцветни купчини, които сякаш потрепваха от жегата. Пътят минаваше между тях.
– Естествено – въздъхна примирено девойката.
Успокояваше се с това, че този път само щеше да мине покрай сметището, а нямаше да живее в него. Пък и онези чудовища, които я преследваха, откакто се озова в пустинята, явно бяха преценили, че тя не си струва приближаването до бунището и я бяха оставили на мира. Не можеше да каже, че не ги разбира, помисли си и покри устата и носа си с крайчето на наметалото си. Купчините бяха достатъчно големи, за да й пазят сянка от клонящото към залез слънце, но разлагането на боклука отделяше достатъчно топлина, за да компенсира липсата на лъчите. Елизабет заподтичва в желанието си да се махне по-бързо от тук, но тогава някакво раздвижване в купчината вляво от нея я накара да се закове на място и да посегне към металната тръба. Гласове. Бяха приглушени, но не бяха далеч. Лизи притвори очи и се ослуша.
– Гра!
Изкрякването на проклетия гарван я накара да подскочи поне метър във въздуха. Девойката го изгледа раздразнено и допря показалец до устните си, за да му покаже да мълчи. Гласовете продължаваха да се чуват, и то вече по-наблизо. Вече можеше да улови и звуците от хвърляне и свличане на предмети. Отдъхна си. Никой не я следваше и не й готвеше засада, а просто си ровеше в боклука. И все пак тя не прибра пръта, когато отново продължи пътя си. Ако последните седмици я бяха научили на нещо, то бе, че е доста добра идея да е по-предпазлива и недоверчива.
Вятърът се усили, отнасяйки със себе си тежката миризма. Лизи бе сигурна, че си въобразява свежата нотка на дъжд във въздуха, понеже небето над нея продължаваше да е все така безоблачно, но тогава вибрациите от протяжния тътен на гръмотевица премина през тялото й. Гласовете замлъкнаха, а после един се извиси, към него се прибавиха втори и трети. След малко купчините с боклук покрай нея зажужаха от ентусиазирани възгласи на език, който някога бе чувала на пристанищата в Рива, но не можа да определи съвсем точно, преди да види как поне две дузини мръсни хлапета изскачат на пътя, стрелкат се с крясъци покрай нея и продължават надолу, вдигайки прах с босите си крака.На Елизабет не й бе нужен подканящият грак на Франк, за да хукне с всички сили след тях. Не беше никак бърза – ако някой питаше, до последно щеше да настоява, че е заради недохранването и изтощението от последните седмици – и много скоро ги изгуби от поглед, но всъщност не й трябваше да ги вижда. След един завой покрай малък хълм боклук пред нея се разкри притъмняло небе. Светкавици прорязваха неспирно тежките буреносни облаци, а гръмотевиците заглушаваха за дълги мигове хрипливото й дишане.
Не беше попаднала в друг свят, а в Хайрани. Беше виждала хайрански моряци, беше ги чувала да приказват на странния си език, докато баща й уговаряше сделки за сол, извлечена с магия, и омагьосани сфери, които бяха способни да греят по-ярко от всяка свещ и фенер десетилетия и се активираха само с една дума. Наричаха ги атеши и също така струваха, колкото свещите и маслото за фенерите на сравнително заможно домакинство за поне две години. Тяхното семейство притежаваше два и ги вадеха единствено когато искаха да впечатлят някой гост.
Само че от онова, което знаеше за Хайрани, в лунаратът нямаше пустини. Плодородни полета, гъсти гори, степи – да, но не и пустош. Не знаеше как и кога се бе превърнал в това, а пък за бурята въобще не можеше да намери научно обяснение. Трябваше да измине още стотина метра, за да разбере, че такова всъщност нямаше.
Пустинята свършваше рязко пред нея, заместена от висок, почти отвесен склон, сякаш скалата бе отхапана от някоя чудовищна паст, който водеше към посивялото, бурно море. По целия път до него, нагъсто една до друга, имаше постройки, чиито очертания сега бяха замъглени от проливния дъжд. Единственото ясно нещо бе кулата ниско долу, точно в центъра на града. Тясната й, бяла основа искреше със собствена светлина, а бурята се вихреше в кръг над острия й като игла връх и не излизаше извън скалите.
Магия. Нямаше какво друго да бъде.
Зад нея слънцето все още напичаше гърба й, а пред нея бурята не стихваше. Свежият вятър рошеше косата й и я караше да потръпва от разликата в температурата. В града обаче хората бяха навън. От най-близката къща – малка постройка от кал и слама на само петдесетина крачки от нея, излезе цяло семейство от мъж, жена и три деца. Всеки от тях държеше поне по две кофи или кани, а мъжът – дори и буре. С цялата тази посуда заслизаха припряно по изсечените в камъка тесни стълби. Не бяха единствените. Навсякъде млади и стари бързаха да слязат до мястото малко по-надолу, където започваше стената от дъжд, за да съберат падащата от небето вода. След кратко колебание, Елизабет също заслиза надолу. Забеляза, че отстрани на стълбите и уличките бяха изсечени канали, които отвеждаха до недълбоки дупки. Дъждът се стичаше в тях, повлякъл със себе си пясъкът и уличната мръсотия, но като гледаше опърпаните хората, които не само пълнеха стомни и чаши от там, ами даже заставаха на колене и директно пиеха, човек би помислил, че не е мътна вода, а някой божествен елексир. След дните, прекарани в пустинята, Лизи бе склонна да се съгласи. Въпреки че беше по-добре, отколкото се бе чувствала от страшно много време, след като онзи тип я накара да изяде фантома, жаждата продължаваше да я мъчи. Беше повече от готова да застане с лице към небето и отворена уста, но също толкова неочаквано, колкото бе да завари буря над град до пустинята, така и с един последен гръмотевичен тътен дъждът спря и облаците се разсеяха. Бялата кула долу в града вече не светеше.
Всичко бе продължило не повече от десетина минути и не всички бяха успели да съберат вода на време. Провалилите се изглеждаха… покрусени. С приведени стойки и засрамени изражения на мургавите им лица някои се приближаваха до онези, които сега с усмивки пренасяха съдовете обратно към домовете си. Други бяха толкова отчаяни, че дори не се и опитваха да помолят за някоя чаша.
Елизабет не беше от срамежливите. Слизайки още малко надолу, си набеляза един възрастен човек, който командваше на отсечен хайрански двама по-млади мъже и едно момиче, понесли кофи по една от малките улички.
– Извинете! – повика ги, дотичвайки до тях. – Извинете!
Трябваше да го повтори още няколко пъти, преди момичето да я забележи и да каже нещо на мъжете. Възрастният се обърна към нея, прикова я с поглед и изръмжа нещо, което не прозвуча много дружелюбно. Лизи обаче не се отказа, ами след кратко чудене как да обясни какво иска, протегна шепа към една от кофите, а после я приближи към устата си. Изражението му помръкна дори повече от преди, а ако можеше да разбере какво точно й крещи, беше сигурна, че ще се почувства много обидена. След няколко мига явно и той също осъзна, че не постига търсения ефект, затова тръгна заплашително към нея. Прътът беше в ръката й, преди самата тя да осъзнае, че й трябва, а пък Франк се спусна с крясък и кацна на рамото й. Мъжът спря да върви към нея. Тъмната му кожа посивя. Двамата по-млади започнаха да приказват нещо и да я сочат, а момичето я гледаше, както сигурно тя бе гледала морите на бала. Тогава възрастният грабна кофата от ръцете на един от другите двама, остави я на земята, поклони й се и с резки движения пришпори останалите да тръгнат. Те не изчакаха втора покана, като само момичето я погледна веднъж през рамо.
– Какво, по дяволите? – промърмори Елизабет.
Нещо отвътре й се сви. Въобще не беше достатъчно страшна с ниския си ръст и опърпания си външен вид и никой метален прът не бе в състояние да я направи такава. Можеше да разбере защо МакГилиан бе реагирал по сходен начин – все пак знаеше коя е и в какво я обвиняват, но за тези хора бе съвършено непозната. И все пак някак бе успяла да ги ужаси достатъчно, та да й оставят така ценната вода. Как обаче? Какво бе направила? Да не би да виждаха нещо, което тя не?
Да не би всички в Рива, страшниците и трупа да бяха прави и тя наистина да беше… сянка?
Франк издаде доволен звук от рамото й и започна да чисти перата на гърба си. Елизабет присви очи замислено срещу него. Той се изпречи и на пирата тогава, а тя знаеше, че не е обикновена птица.
– Ти ли ги плашиш? – попита го с подозрение и леко неверие в гласа.
Гарванът я погледна и изграчи обидено. Отлетя от рамото й, цапардосвайки я с крило през лицето, и кацна на дръжката на кофата.
Елизабет задържа погледа си върху него още няколко мига, но в крайна сметка съмненията и разсъжденията отстъпиха пред жаждата. Кофата бе пълна почти наполовина и девойката започна да пие направо от нея. Дори притесненията й да не се разболее от нещо се стопиха, когато първите хладни капки потекоха в пресъхналото й гърло. Лизи затвори очи с облекчен стон и пи, докато не усети, че ще й стане лошо. Тогава с доволна въздишка облиза последните няколко капки от устните си и погледна към кацналия на ниския покрив на една от къщите Франк.
– И сега какво?
Гарванът премига, изграчи и полетя. Тя го последва надолу. Покрай нея кафеникаво-оранжевите постройки от кал и слама се сменяха от също толкова ниски и малки, но измазани с вар. Покрай стените им постепенно започнаха да се появяват покрити с разноцветни покривки за през нощта сергийки и коли. Миризмата на презрели плодове от тях и на топла храна от домовете накара коремът й да изкъркори. Елизабет се огледа наляво и надясно и като се увери, че никой освен Франк не я вижда, провери дали няма да намери нещо забравено под покривките. Само лепкав, засъхнал сок и няколко мухи, по чиито крила бе полепнал. Лизи сбърчи нос. След онзи фантом си беше запълнила квотата за изядени буболечки за следващите сто години.
Гарванът я водеше все по-надолу и по-надолу. Накрая напълно изоставиха склона и Елизабет стъпи на равно. Тук вече дори имаше фенери-атеши, които грейваха един след друг, прогонваха настъпващия мрак и й позволяваха да вижда черната птица. По улиците все още се мяркаха хора, най-вече младежи, които се смееха шумно. Някои я забелязваха, но щом задържаха погледа си секунда по-дълго върху нея, Франк прелиташе покрай нея и те мигом си намираха по-интересни занимания, за които всъщност много закъсняваха, затвърждавайки предположението й, че по някаква причина е страшен за тях.
– Досаждал си на всички тук ли? – попита го Елизабет в опит да прогони собственото си засилващо се притеснение. Една курешка се размина на милиметри от главата й и пльокна звучно до крака й. Явно гарванът не оценяваше високо хумора й.
Минаваха покрай пъстри антикварни магазини, чиито витрини, дори в полумрака, й напомняха за колекциите на лорд Рийв. Вълнението, че е на ново място, започна да се завръща. Щеше да й е интересно да ги разгледа на светло, както и да посети някое от кафенетата, пръснати измежду двуетажните заоблени сгради, украсени с разноцветни мозайки. Естествено, всичко това трябваше да почака, напомни си. Имаше много по-важни неща, за които трябваше да се погрижи, като храна и подслон.
Когато след малко Франк кацна на фенера от едната страна на масивната порта на крепост, която неуспешно се преструваше на четириетажна сграда обаче, изведнъж осъзна, че може би има по-сериозни проблеми.
– Искаш да почукам ли? – попита неуверено.
Гарванът изграчи. Лизи го прие като потвърждение. Плъзна поглед по неприветливата сграда. За разлика от другите постройки, тази не беше заоблена, а правоъгълна. Нямаше нито мозайки, нито пък бе боядисана в някоя цветна боя и стоеше мъртвешки сива на светлината на атешите. Прозорци изобщо нямаше на първия етаж, а тези нагоре бяха твърде тесни, за да вършат каквато и да е работа.
– Няма ли да е по-добре да спя под някой мост? – попита, а Франк зашляпа нервно с криле. – Добре, добре! Ето, чукам!
Но едва вдигна ръка, когато нечия друга се сключи около китката й и я спря.
Елизабет се завъртя рязко. Не можеше да повярва.
Пред нея, прашен и с блестящи като разтопено сребро очи, стоеше не някой друг, а Финиан Калахан.
  https://www.facebook.com/LizzyShayNechistite/ https://leslieshayblog.wordpress.com/



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 18117
Постинги: 140
Коментари: 5
Гласове: 69
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930