Постинг
20.08.2018 11:03 -
Нечистите - 9.2
Щом се отдалечиха достатъчно, Елизабет издърпа ръката си и се отдръпна от страшника. Този път той не се опита да я хване отново, може би осъзнал, че е прекалил. А може би ръмжащия от рамото й Франк имаше нещо общо.
Колкото и да се опитваше да не си спомня и да не мисли за това, гледката на мъртвата жена бе прогорена в съзнанието й. Беше виждала как пода на балната зала бе станал червен от кръв. Беше виждала нахапани тела, изсипани вътрешности и откъснати със зъби крайници. Но това бе причинено от мори. От чудовища.
Някой преднамерено бе рисувал по тялото на онази жена.
Калахан наистина вярваше, че тя е способна на нещо толкова жестоко. Не би трябвало да е изненадана, каза си. Той не я познаваше – само си мислеше, че я познава. Смяташе я за сянка, за нещо по-ужасно от морите, защото е способно на същата жестокост, но и на рационална мисъл. С това интересът му към нея се изчерпваше. Защо му беше да си прави труда да опознава чудовище? Достатъчно бе да знае как да ги убива.
Докато се приберат в гостилницата, сирената бе спряла, а навън започваше да се развиделява. Дните без истинска почивка, ако не се брои времето, в което бе изпаднала в несвяст, я бяха оставили физически изтощена, но знаеше, че няма да успее да заспи. Отиде до прозореца и се загледа навън – отначало невиждащо, но после погледът й се фокусира върху трепкащите светлини на фантомите. Франк издаде тих звук, въпросителен и разтревожен, и тя вдигна ръка към рамото си, за да го погали.
– Това е третата жрица за три дни, която изниква мъртва в града.
Елизабет не се завъртя да погледне Калахан. Знаеше, че все още стои до вратата.
– Оправдаваш ли се? – попита го остро.
– Не. Ти си сянка, Елизабет. Ще бъде грешка да не очаквам всичко от сянка.
Тя само въздъхна, уморена да повтаря отново и отново, че не е сянка и че не би наранила никого по този начин. Калахан обаче продължи с известно неудобство, изненадвайки я:
– Но направих грешка. Ти нямаш физическата сила да пренесеш труповете.
– Да ги пренеса? – сви вежди объркано Лизи.
– Раните кървят, но около тялото нямаше кръв. Жрицата е била убита другаде и след това е пренесена пред храма.
Стомахът й се сви неприятно и тя отново усети горчив вкус в устата си, който напълно унищожи всякакво задоволство от опита му да се извини.
– Защо някой ще направи нещо такова? – попита го тихо и най-накрая се обърна към него. – И то на жрица?
Финиан поклати глава.
– Не знам.
– На челото й… имаше нещо там. Не бяха обикновени рани. Изглеждаха ми като хайрански букви.
– Да.
Елизабет почака да разясни, но той, изглежда, нямаше подобно намерение, привидно доволен да седи пред вратата със сключени зад гърба ръце. Ако не гледаше в нея, а право напред, щеше да изглежда съвсем като войник на някой парад.
– Е? – подкани го. – Какво пишеше?
Финиан задържа погледа си върху нея, сякаш се чудеше дали изобщо да й отговори, но накрая въздъхна и каза:
– Лъжежрица.
– Лъжежрица?
– Или хляб.
Лизи го изгледа кисело, спомняйки си как беше успял да ядоса униформените. Кой знае какво им беше казал с това „лъжежрица или хляб“.
– Къде си учил хайрански? Фриниа и Хайрани не поддържат контакти от десетилетия – въпросът й го хвана неподготвен и ако се съдеше по мнителното му изражение, май успя и да го стресне. Тя подбели очи. – Няма да разбера къде живее семейството ти, ако ми кажеш, Калахан. А дори и да разбера, няма да им направя нищо. Проблемът ми е с теб – скръсти ръце и му се усмихна с престорена арогантност, все едно се чудеше как да се отърве от въпросния проблем, без да оставя следи.
При това Финиан също се усмихна, макар да побърза да го скрие и отново да изглежда така, сякаш някой е откраднал любимия му нож. Лизи изпита абсурдно задоволство, че може да го накара да се смее на нещо, което е казала. На него обаче явно не му се понрави толкова, колкото на нея, защото каза хладно:
– Аз съм страшник. А на теб ти е време да си лягаш.
Лизи се гордееше със себе си, че не му каза на него къде му е време да иде, ами само поклати глава, извървя двете крачки до леглото и си легна, обръщайки гръб на стаята и на Финиан. По всяка вероятност беше научил езика от Израри, която беше хайранка, но се правеше на интересен. Всъщност искаше да го пита за „лъжежриците“ и какво толкова трябва да са направили на някого, за да го вбесят до такава степен, че да ги убие по такъв начин. Знаеше обаче, че ако не й бе казал за езика, със сигурност нямаше да й отговори на този въпрос, защото подозираше, че тя ще използва информацията да разбере дали ще е безопасно за нея да избяга и да е сама по улиците на града. Щеше да е прав. Така че Елизабет беше приключила официално със страшниците и труповете за деня. Франк направи няколко подскока по леглото и тя вдигна ръка, позволявайки му да се сгуши до гърдите й. Все още не знаеше защо я бе водил към гилдията на убийците, но точно в момента отказваше да мисли повече по въпроса. Гарванът се явяваше единственият, на който можеше да разчита поне малко, а топлото му тяло и меката му перушина под пръстите й успяваха да я успокоят достатъчно, че да се престраши да се срещне отново с мастиления силует и да затвори очи.
Той обаче не се появи. За първи път от месец Елизабет не се озова на онова тъмно място. Което не значеше, че нямаше кошмари. Мори я преследваха през зали, пълни с пищящи хора, от чиито рани се изсипваха червеи. От тавана върху нея падаше кървав дъжд, а по пода се стелеше черна мъгла, която я викаше по име и лепнеше около глезените й в опит да я погълне. А когато най-накрая стигна до изхода, Калахан изникна от нищото пред нея и я блъсна обратно в залата, казвайки й, че е сянка и трябва да се бие или да умре. Така че не, не се размина без кошмари. Но поне си бяха само нейни.
Когато се събуди, беше обляна в пот и й трябваше малко време да си спомни къде е. Разтри лицето си с ръце и започна да се изправя. Чак когато погледна към пода, за да види как може да настъпи страшника, осъзна, че него го няма. Беше сама в стаята.
Веднага скочи на крака и изтича до вратата. Естествено, беше заключена. Елизабет изруга тихо и я ритна ядно с крак. Франк прехвърча от леглото до рамото й.
– В гилдията на убийците има ли кой да ме научи да разбивам ключалки? – попита го почти на шега.
– Гра!
Лизи опита още веднъж да отвори вратата, все едно нещо можеше да се промени за няколко секунди, а после с въздишка се тръшна на леглото. След малко погледът й се спря на прозореца и този път скочи към него, карайки Франк стреснато да отлети. Напълно очакваше и той да е залостен по някакъв начин, но за нейна изненада и двете крила се разтвориха широко. Въпреки че се свечеряваше и в момента слънцето изобщо не напичаше тази страна на странноприемницата, горещия, сух въздух пак я блъсна в лицето. В стаята жегата изобщо не се бе усещала, което я наведе на мисълта, че вероятно е замесена някаква магия. Изтика любопитството си за момента обаче и се надвеси навън. Както бе видяла и снощи, покрива на конюшнята беше само няколко метра по-встрани и надолу. Нямаше издатини по стената на странноприемницата, нито пък други прозорци, но може би ако стъпеше на перваза и скочеше както трябва, щеше да успее да се приземи на сламения покрив. Но ако не успееше да се справи… Направи гримаса. Земята отдолу беше покрита с тънък слой пясък и изглеждаше доста твърда.
Дори не спря да се замисли дали рискът си струва, ами започна да се катери. Нужни й бяха няколко опита и много повече ругатни заради ниския й ръст, докато успее да скочи както трябва и да седне на перваза, но преди да е имала възможност да се зарадва на малкия си успех, плешивият коняр се появи, теглейки за юздата кон, който не искаше да ходи никъде с него. След като и мъжът го осъзна, взе цигарата, която беше захапал, и ядно я доближи до врата на животното, което се разцвили уплашено.
– Хей! – викна Елизабет вбесено. – Престани!
Конярът вдигна поглед към нея без капка срам или неудобство, захапа цигарата си отново и този път позволи на коня да го изтегли обратно в конюшнята. Само Боговете знаеха какво щеше да направи на животното, когато никой не го вижда.
– Този заслужава да му натикам цигарата в гърлото – измърмори ядосано Лизи.
Някъде зад нея Франк изграчи съгласие, а миг по-късно и предупреждение. Някой слагаше ключа в ключалката и Елизабет имаше достатъчно време само да скочи обратно в стаята, преди Калахан да влезе. Погледът на страшника веднага се прикова върху нея.
– Какво правиш там? – попита я подозрително.
– Проветрявам – каза и даже му се намръщи недоволно. – Мирише на страшник, който отказва да си събуе ботушите с дни в пустинята, докато не се окаже в една стая с момиче.
Изражението му си остана изсечено от камък, но поне явно за момента реши да повярва, че не е достатъчно откачена да се хвърли от втория етаж, защото й каза:
– Трябва да изляза в града. Ти идваш с мен.
Елизабет се постара да скрие вълнението си от перспективата, че ще може да му избяга, и скръсти ръце пред гърдите си.
– Къде ще ме водиш? При другите страшници?
– Не.
– Тогава къде? – и преди да е успял да й даде друг лаконичен и напълно безполезен отговор, заяви: – Няма да мръдна от тук, докато не ми кажеш, Калахан, а ако се опиташ да ме накараш, ще пищя толкова силно, че ще събера целия град тук. Включително и нашите приятели със сините униформи.
Страшникът не каза нищо дълго време, може би обмисляйки какви шансове има да я извлече и да си спести всичките неприятности покрай това. Накрая обаче се предаде с примирена въздишка и каза:
– На пазар.
Колкото и да се опитваше да не си спомня и да не мисли за това, гледката на мъртвата жена бе прогорена в съзнанието й. Беше виждала как пода на балната зала бе станал червен от кръв. Беше виждала нахапани тела, изсипани вътрешности и откъснати със зъби крайници. Но това бе причинено от мори. От чудовища.
Някой преднамерено бе рисувал по тялото на онази жена.
Калахан наистина вярваше, че тя е способна на нещо толкова жестоко. Не би трябвало да е изненадана, каза си. Той не я познаваше – само си мислеше, че я познава. Смяташе я за сянка, за нещо по-ужасно от морите, защото е способно на същата жестокост, но и на рационална мисъл. С това интересът му към нея се изчерпваше. Защо му беше да си прави труда да опознава чудовище? Достатъчно бе да знае как да ги убива.
Докато се приберат в гостилницата, сирената бе спряла, а навън започваше да се развиделява. Дните без истинска почивка, ако не се брои времето, в което бе изпаднала в несвяст, я бяха оставили физически изтощена, но знаеше, че няма да успее да заспи. Отиде до прозореца и се загледа навън – отначало невиждащо, но после погледът й се фокусира върху трепкащите светлини на фантомите. Франк издаде тих звук, въпросителен и разтревожен, и тя вдигна ръка към рамото си, за да го погали.
– Това е третата жрица за три дни, която изниква мъртва в града.
Елизабет не се завъртя да погледне Калахан. Знаеше, че все още стои до вратата.
– Оправдаваш ли се? – попита го остро.
– Не. Ти си сянка, Елизабет. Ще бъде грешка да не очаквам всичко от сянка.
Тя само въздъхна, уморена да повтаря отново и отново, че не е сянка и че не би наранила никого по този начин. Калахан обаче продължи с известно неудобство, изненадвайки я:
– Но направих грешка. Ти нямаш физическата сила да пренесеш труповете.
– Да ги пренеса? – сви вежди объркано Лизи.
– Раните кървят, но около тялото нямаше кръв. Жрицата е била убита другаде и след това е пренесена пред храма.
Стомахът й се сви неприятно и тя отново усети горчив вкус в устата си, който напълно унищожи всякакво задоволство от опита му да се извини.
– Защо някой ще направи нещо такова? – попита го тихо и най-накрая се обърна към него. – И то на жрица?
Финиан поклати глава.
– Не знам.
– На челото й… имаше нещо там. Не бяха обикновени рани. Изглеждаха ми като хайрански букви.
– Да.
Елизабет почака да разясни, но той, изглежда, нямаше подобно намерение, привидно доволен да седи пред вратата със сключени зад гърба ръце. Ако не гледаше в нея, а право напред, щеше да изглежда съвсем като войник на някой парад.
– Е? – подкани го. – Какво пишеше?
Финиан задържа погледа си върху нея, сякаш се чудеше дали изобщо да й отговори, но накрая въздъхна и каза:
– Лъжежрица.
– Лъжежрица?
– Или хляб.
Лизи го изгледа кисело, спомняйки си как беше успял да ядоса униформените. Кой знае какво им беше казал с това „лъжежрица или хляб“.
– Къде си учил хайрански? Фриниа и Хайрани не поддържат контакти от десетилетия – въпросът й го хвана неподготвен и ако се съдеше по мнителното му изражение, май успя и да го стресне. Тя подбели очи. – Няма да разбера къде живее семейството ти, ако ми кажеш, Калахан. А дори и да разбера, няма да им направя нищо. Проблемът ми е с теб – скръсти ръце и му се усмихна с престорена арогантност, все едно се чудеше как да се отърве от въпросния проблем, без да оставя следи.
При това Финиан също се усмихна, макар да побърза да го скрие и отново да изглежда така, сякаш някой е откраднал любимия му нож. Лизи изпита абсурдно задоволство, че може да го накара да се смее на нещо, което е казала. На него обаче явно не му се понрави толкова, колкото на нея, защото каза хладно:
– Аз съм страшник. А на теб ти е време да си лягаш.
Лизи се гордееше със себе си, че не му каза на него къде му е време да иде, ами само поклати глава, извървя двете крачки до леглото и си легна, обръщайки гръб на стаята и на Финиан. По всяка вероятност беше научил езика от Израри, която беше хайранка, но се правеше на интересен. Всъщност искаше да го пита за „лъжежриците“ и какво толкова трябва да са направили на някого, за да го вбесят до такава степен, че да ги убие по такъв начин. Знаеше обаче, че ако не й бе казал за езика, със сигурност нямаше да й отговори на този въпрос, защото подозираше, че тя ще използва информацията да разбере дали ще е безопасно за нея да избяга и да е сама по улиците на града. Щеше да е прав. Така че Елизабет беше приключила официално със страшниците и труповете за деня. Франк направи няколко подскока по леглото и тя вдигна ръка, позволявайки му да се сгуши до гърдите й. Все още не знаеше защо я бе водил към гилдията на убийците, но точно в момента отказваше да мисли повече по въпроса. Гарванът се явяваше единственият, на който можеше да разчита поне малко, а топлото му тяло и меката му перушина под пръстите й успяваха да я успокоят достатъчно, че да се престраши да се срещне отново с мастиления силует и да затвори очи.
Той обаче не се появи. За първи път от месец Елизабет не се озова на онова тъмно място. Което не значеше, че нямаше кошмари. Мори я преследваха през зали, пълни с пищящи хора, от чиито рани се изсипваха червеи. От тавана върху нея падаше кървав дъжд, а по пода се стелеше черна мъгла, която я викаше по име и лепнеше около глезените й в опит да я погълне. А когато най-накрая стигна до изхода, Калахан изникна от нищото пред нея и я блъсна обратно в залата, казвайки й, че е сянка и трябва да се бие или да умре. Така че не, не се размина без кошмари. Но поне си бяха само нейни.
Когато се събуди, беше обляна в пот и й трябваше малко време да си спомни къде е. Разтри лицето си с ръце и започна да се изправя. Чак когато погледна към пода, за да види как може да настъпи страшника, осъзна, че него го няма. Беше сама в стаята.
Веднага скочи на крака и изтича до вратата. Естествено, беше заключена. Елизабет изруга тихо и я ритна ядно с крак. Франк прехвърча от леглото до рамото й.
– В гилдията на убийците има ли кой да ме научи да разбивам ключалки? – попита го почти на шега.
– Гра!
Лизи опита още веднъж да отвори вратата, все едно нещо можеше да се промени за няколко секунди, а после с въздишка се тръшна на леглото. След малко погледът й се спря на прозореца и този път скочи към него, карайки Франк стреснато да отлети. Напълно очакваше и той да е залостен по някакъв начин, но за нейна изненада и двете крила се разтвориха широко. Въпреки че се свечеряваше и в момента слънцето изобщо не напичаше тази страна на странноприемницата, горещия, сух въздух пак я блъсна в лицето. В стаята жегата изобщо не се бе усещала, което я наведе на мисълта, че вероятно е замесена някаква магия. Изтика любопитството си за момента обаче и се надвеси навън. Както бе видяла и снощи, покрива на конюшнята беше само няколко метра по-встрани и надолу. Нямаше издатини по стената на странноприемницата, нито пък други прозорци, но може би ако стъпеше на перваза и скочеше както трябва, щеше да успее да се приземи на сламения покрив. Но ако не успееше да се справи… Направи гримаса. Земята отдолу беше покрита с тънък слой пясък и изглеждаше доста твърда.
Дори не спря да се замисли дали рискът си струва, ами започна да се катери. Нужни й бяха няколко опита и много повече ругатни заради ниския й ръст, докато успее да скочи както трябва и да седне на перваза, но преди да е имала възможност да се зарадва на малкия си успех, плешивият коняр се появи, теглейки за юздата кон, който не искаше да ходи никъде с него. След като и мъжът го осъзна, взе цигарата, която беше захапал, и ядно я доближи до врата на животното, което се разцвили уплашено.
– Хей! – викна Елизабет вбесено. – Престани!
Конярът вдигна поглед към нея без капка срам или неудобство, захапа цигарата си отново и този път позволи на коня да го изтегли обратно в конюшнята. Само Боговете знаеха какво щеше да направи на животното, когато никой не го вижда.
– Този заслужава да му натикам цигарата в гърлото – измърмори ядосано Лизи.
Някъде зад нея Франк изграчи съгласие, а миг по-късно и предупреждение. Някой слагаше ключа в ключалката и Елизабет имаше достатъчно време само да скочи обратно в стаята, преди Калахан да влезе. Погледът на страшника веднага се прикова върху нея.
– Какво правиш там? – попита я подозрително.
– Проветрявам – каза и даже му се намръщи недоволно. – Мирише на страшник, който отказва да си събуе ботушите с дни в пустинята, докато не се окаже в една стая с момиче.
Изражението му си остана изсечено от камък, но поне явно за момента реши да повярва, че не е достатъчно откачена да се хвърли от втория етаж, защото й каза:
– Трябва да изляза в града. Ти идваш с мен.
Елизабет се постара да скрие вълнението си от перспективата, че ще може да му избяга, и скръсти ръце пред гърдите си.
– Къде ще ме водиш? При другите страшници?
– Не.
– Тогава къде? – и преди да е успял да й даде друг лаконичен и напълно безполезен отговор, заяви: – Няма да мръдна от тук, докато не ми кажеш, Калахан, а ако се опиташ да ме накараш, ще пищя толкова силно, че ще събера целия град тук. Включително и нашите приятели със сините униформи.
Страшникът не каза нищо дълго време, може би обмисляйки какви шансове има да я извлече и да си спести всичките неприятности покрай това. Накрая обаче се предаде с примирена въздишка и каза:
– На пазар.
Борисов стигна точката на абсолютната не...
Борисов се оттегля полека…по Живковски
ПРОТЕСТИ ДО ОСТАВКА! НЕ СПИРАЙТЕ ЗАРАДИ ...
Борисов се оттегля полека…по Живковски
ПРОТЕСТИ ДО ОСТАВКА! НЕ СПИРАЙТЕ ЗАРАДИ ...
Няма коментари