Постинг
30.08.2018 06:33 -
Нечистите - 9.12
"Eто те и теб. Дълго тe чаках.”
Изкушението да не отвори очи беше голямо, но Елизабет се боеше какво може да се случи, ако ги държи затворени.
Силуетът стоеше на няколко крачки пред нея в кръга от светлина. Беше съвсем жив, или каквото минаваше за жив при такива като него. По-лошо – очертанията му бяха по-ясно изразени от друг път.
Само това й липсваше.
– Не си чакал толкова дълго – каза му през зъби. – Засякохме се вчера и почти се видяхме днес отново. – Той килна глава на една страна. – Не? Значи си пратил някой друг?
„Къде да съм пращал някой друг, шейа хасса, и защо?” – продължи да я гледа с интерес и сякаш с неразбиране силуета.
– Не се прави на объркан! И онзи ме наричаше „хасса“! А после днес, който и да беше в банята, мистериозно беше изчезнал!
„Някой те е нападнал?” – очите му се присвиха, оглеждайки я преценяващо от главата до петите, преди да каже – „Изглеждаш добре. Направил ли ти е нещо?”
Беше странно, понеже лицето му бе лишено от детайли, но въпреки това й изглеждаше искрено изненадан. Беше неин ред да присвие очи преценяващо.
– Не си бил ти?
„Само тук мога просто да изчезна, шейа хасса. Защото това е сън и нямаме тела” – отговори й, като в същото време бавно я заобиколи, за да може да я огледа и отзад, сякаш да се увери напълно, че е наистина добре. Накрая пак спря пред нея и каза: – „Не съм бил аз. Искам те, шейа хасса, но искам сама да дойдеш и ще изчакам.”
– По-скоро бих умряла – изплю презрително Елизабет. – Но предпочитам да те убия.
Той само се наклони леко напред и й се ухили широко, показвайки всичките си остри зъби, сякаш я подканя да опита. После каза:
„Хасса значи сянка на хайрански.“
– Сянка? – повтори тя, а той кимна. Нямаше нужда да пита дали случайно не говори за онези, които се получават под светлина. – Затова ли ме искаш? Губиш си времето. Не съм никаква сянка.
„Искам те, защото не се счупи и си силна” – обясни й отново. – „Харесвам те, шейа.”
Само ако знаеше какъв ужас предизвикваха в нея думите му, изобщо нямаше да мисли, че е силна. Замисли се за момент дали да не му покаже колко я е страх, но ако се свиеше и затрепереше, имаше вероятност той отново да започне да я измъчва. Последният път беше казал, че е трябвало да я пречупи, преди да я предаде. Тогава бе прекалено уплашена от признанието му, че я „иска“, за да се интересува, но сега, след разговора с Финиан, започваше да си дава сметка, че той може и да не е най-опасното нещо, което може да срещне.
– На кого щеше да ме предадеш, ако не ме „харесваше“? – попита го. – На демоните?
Усмивката му леко трепна при въпроса й.
„Не мога да говоря за това, шейа хасса.”
– Значи има нещо или някой, което ме иска пречупена, и по чисто съвпадение за два дни ме нападат два пъти, но ти не искаш да ми кажеш какво, в името на Боговете, ме заплашва, въпреки че ми повтаряш, че ме „харесваш“? – Лизи поклати глава. Наистина ли беше очаквала нещо различно? Само до преди дни той я измъчваше всяка нощ. Макар да не го бе направил лично, пак беше бита, разкъсвана, изяждана и какво ли още не по негово нареждане. Защо изобщо говореше с него? – Искам да се събудя вече.
„Искам да ти кажа, шейа, но не мога” – усмивката му стана по-малка и почти изчезна: – „Има неща, които не мога да ти кажа, но има много други, които мога. Стига да искаш.”
Беше се приближил към нея, макар тя да не бе видяла или осъзнала кога и как. Лизи побърза да се отдръпне.
– В замяна на какво? – попита го.
„На нищо, шейа” – отговори й и я подкани – „Просто питай. Ако мога – ще ти отговоря, но ако не мога – няма да ми се сърдиш.”
Каза го така, сякаш наистина го интересуваше дали му е сърдита, или не. Предложението му беше изкушаващо обаче. Елизабет имаше толкова много въпроси без отговор, че щеше да й е трудно да избере с кой да започне. Но да пита него?
– Откъде да знам, че мога да ти вярвам да ми кажеш истината? – погледна го.
„Не можеш” – призна й, но после пак се усмихна: – „Но имаш думата ми, че няма да те излъжа, шейа хасса. Пък и нали искам да ме харесаш? Няма да стане, ако те лъжа.”
– Думата ти не значи нищо за мен – информира го. Притисна очите си с пръсти, изпуфтя и пак го погледна. – Добре. Какво е това тук? – попита и с жест посочи кръга от светлина. – Каза, че е сън, но истинско ли е? Някакво място ли е?
„Това е сън, отчасти твой, отчасти мой, но повече е твой” – опита се да обясни някак силуета: – „Не е истинско и не съществува наистина.”
– Ти спиш? – попита го невярващо, преди да размаха ръка: – Не, не, не исках да питам това.
„Спя, ям храна, дори се къпя” – усмихна й се и добави: – „И може да питаш колкото искаш въпроси, шейа хасса. Казах, че няма да отговоря само на тези, на които не мога.”
Елизабет прехапа устна и веднага престана, щом осъзна, че с това е привлякла вниманието му. Щеше да излъже, ако отрече, че не се е чудила какъв е този силует. Ако имаше ограничение, щеше да се концентрира само върху наистина важните неща, но сега любопитството й взе връх и преди да е осъзнала съвсем, че го е сторила, вече питаше:
– Значи си… истински? Съществуваш някъде?
„Истински съм и съществувам” – потвърди й силуета. – „Дори може да ме намериш, ако искаш.”
– Толкова си близо? – попита го недоволно.
„Да, и ако решиш, може да си при мен още на сутринта.”
– Защо ще искам да съм при теб? – изсумтя Лизи и без да му даде време да отговори, го попита: – Какво си всъщност? Ясно е, че не си човек. Сянка ли си? Фантом? – за последното й предположение й бе нужна секунда, за да събере кураж: – Демон?
„Фантом.” – отговори й и явно видя как очите й се разшириха от страх, защото отстъпи малко назад и разпери ръце в страни, за да й покаже, че все още не държи оръжие и е безопасен: – „Но не съм като тези по улиците или в хората. По-… различен съм. По-силен. И не искам да те ям или да превзема тялото ти.”
Лизи се опита да не обръща внимание на ледените тръпки, които я полазиха. Това беше важно.
– Тогава какво искаш от мен?
„Да си говоря с теб. Да те науча на нещата, които са ти нужни да оцелееш. Да видя как го правиш и как ще се справиш” – каза й, а после добави замислено: – „Мисля, че за сега е това.”
Не можеше да е само това. Нищо не беше толкова лесно и невинно в живота и особено от бала в Рива насам.
– Какво печелиш ти от това?
„Теб” – тя премига учудено насреща му, а усмивката на силуета стана дори още по-широка, когато каза – „Казах ти, искам да си говоря с теб и да ми отговаряш, каквото мислиш и искаш.”
– Тоест искаш… да сме приятели – заключи скептично Лизи. – Ти и аз.
Силуетът не й отговори веднага. Беше негов ред да се взира в лицето й, сякаш обмисляйки сериозно казаното от нея.
„Да, мисля, че искам точно това, шейа хасса. Искам да сме приятели и да живееш при мен.”
Елизабет мигна веднъж, бавно, преди да покрие очите си с ръка. Това беше абсурдно. Може би най-абсурдното нещо, което й се е случвало. Ако му кажеше, че няма шанс за нито едно от тези неща, дали от мастилената стена, която ги заобикаляше, нямаше да се появят разни същества, които да си хапнат от нея? Точно днес не беше в настроение да проверява, но пък можеше да се възползва да получи малко лична информация за него, която да й помогне по-натам. Макар да не знаеше какво точно ще се случи, като го окуражава по този начин, реши да го попита:
– Добре. Приятелите трябва да си знаят имената. Ти вече знаеш моето, така че е редно ти да се представиш сега.
При това усмивката му сякаш увехна.
„Сега не мога да ти кажа това” – каза посърнало – „Но може да ми дадеш каквото име решиш и то ще стане мое.”
– Не става така – поклати глава тя.
„Обещавам, че ще ти кажа как се казвам веднага щом стане възможно” – каза й и пристъпи към нея. – „Искам да сме приятели, шейа хасса.”
Тя веднага отстъпи и се постара да изглежда обидена. Честно казано, изобщо не беше и очаквала той да й сподели нещо толкова важно, но беше длъжна да опита. А ако не можеше да й каже името си, едва ли щеше да й отговори и на другите лични въпроси. Това не беше толкова зле и след като това го тревожеше така, тя определено щеше да се възползва от възможността. Нека й се чувстваше задължен. И гузен, ако изобщо беше способен на това.
– Можеш ли да ми кажеш поне къде в Хайрани се намирам?
„В Ан Налат” – отговори й бързо фантомът: – „Крайбрежен и не особено голям град.”
– Ан Налат, Ан Налат… – Елизабет се помъчи да се сети за всичко, което бе прочела за града. – Това не е ли в провинцията, която единия от принцовете управлява? Даже май резиденцията му трябваше да е тук.
„Тук е, да” – потвърди й, преди да попита: – „Какво още искаш да знаеш, шейа хасса?”
Тя не отговори веднага, ами извърна глава и обви ръце около себе си, сякаш се опитваше да се предпази от някакъв студен вятър. Имаше много неща, които искаше да знае. Какво значеше „шейа“, например. Демоните бяха ли близо? Как би могла да напусне Хайрани и да стигне до кралство Рувен? Но имаше само един въпрос, който се повтаряше като рефрен на досадна песен в съзнанието й отново и отново. Само един въпрос, който се боеше да зададе и точно заради това трябваше да го стори.
– Всички ме наричате така… Наистина ли съм сянка? – попита го тихо и стисна очи в очакване.
„Да” – отговори й меко: – „Наистина си сянка и тук не е безопасно за теб. Поне докато не се научиш да се биеш и да ползваш силата си.”
Лизи преглътна с мъка. Калахан й го повтаряше при всеки разговор, но така и не му повярва. Страшникът я бе лъгал от първата им среща, така че не беше трудно да си каже, че лъже и за това. Силуетът обаче… Колкото и нелепо да беше да му се довери заради мъченията, той наистина не я бе излъгал за нищо до този момент. Казваше й всичко направо, включително и дали иска или може да й сподели някаква информация. Не се опитваше да увърта или изкривява истината. Точно затова и когато той й каза, че е сянка, Елизабет му повярва.
От онзи бал насам имаше чувството, че светът се срива покрай нея. Камък по камък си отиваха името й, мястото й в обществото, бъдещето й. Около нея се бе разтворила бездна и единственото истинско нещо, единственият останал остров, на който можеше да стъпи, бе това коя е тя. А сега и той се ронеше под краката й.
Беше чудовище. Най-отратителното от всички нечисти. Най-мръсното, противно и противоестествено. Силуетът искаше от нея да се научи да се бие и да ползва силата си.
Елизабет искаше никога да не се беше раждала.
– Искам да се събудя – каза. Гласът й прозвуча кухо дори за нея..
“Не искаш ли да питаш още нещо?” – предложи й силуета и се приближи още малко към нея.
Този път тя не се отдръпна. Нямаше никакъв смисъл.
– Искам само да се събудя – погледна го. – Моля те, остави ме да се събудя.
Той остана вгледан в нея. Мастилените вихри на лицето му се движеха бавно, сякаш поглъщайки светлината. Ако можеха да погълнат и нея…
„Добре, шейа, щом това искаш” – каза накрая.
Елизабет отвори очи. Някаква част от нея се беше надявала да не помни съня, както се бе случвало преди, но отговора на силуета, онова „да“, още ехтеше в съзнанието й.
Франк стоеше на възглавницата до главата й и мигаше с черните си очи срещу нея. Беше сама в стаята. Обикновено сега би проверила дали вратата е заключена, за да се измъкне, но не и този път. Финиан бе прав да иска да я държи тук.
Чудовищата трябваше да се държат затворени.
Изкушението да не отвори очи беше голямо, но Елизабет се боеше какво може да се случи, ако ги държи затворени.
Силуетът стоеше на няколко крачки пред нея в кръга от светлина. Беше съвсем жив, или каквото минаваше за жив при такива като него. По-лошо – очертанията му бяха по-ясно изразени от друг път.
Само това й липсваше.
– Не си чакал толкова дълго – каза му през зъби. – Засякохме се вчера и почти се видяхме днес отново. – Той килна глава на една страна. – Не? Значи си пратил някой друг?
„Къде да съм пращал някой друг, шейа хасса, и защо?” – продължи да я гледа с интерес и сякаш с неразбиране силуета.
– Не се прави на объркан! И онзи ме наричаше „хасса“! А после днес, който и да беше в банята, мистериозно беше изчезнал!
„Някой те е нападнал?” – очите му се присвиха, оглеждайки я преценяващо от главата до петите, преди да каже – „Изглеждаш добре. Направил ли ти е нещо?”
Беше странно, понеже лицето му бе лишено от детайли, но въпреки това й изглеждаше искрено изненадан. Беше неин ред да присвие очи преценяващо.
– Не си бил ти?
„Само тук мога просто да изчезна, шейа хасса. Защото това е сън и нямаме тела” – отговори й, като в същото време бавно я заобиколи, за да може да я огледа и отзад, сякаш да се увери напълно, че е наистина добре. Накрая пак спря пред нея и каза: – „Не съм бил аз. Искам те, шейа хасса, но искам сама да дойдеш и ще изчакам.”
– По-скоро бих умряла – изплю презрително Елизабет. – Но предпочитам да те убия.
Той само се наклони леко напред и й се ухили широко, показвайки всичките си остри зъби, сякаш я подканя да опита. После каза:
„Хасса значи сянка на хайрански.“
– Сянка? – повтори тя, а той кимна. Нямаше нужда да пита дали случайно не говори за онези, които се получават под светлина. – Затова ли ме искаш? Губиш си времето. Не съм никаква сянка.
„Искам те, защото не се счупи и си силна” – обясни й отново. – „Харесвам те, шейа.”
Само ако знаеше какъв ужас предизвикваха в нея думите му, изобщо нямаше да мисли, че е силна. Замисли се за момент дали да не му покаже колко я е страх, но ако се свиеше и затрепереше, имаше вероятност той отново да започне да я измъчва. Последният път беше казал, че е трябвало да я пречупи, преди да я предаде. Тогава бе прекалено уплашена от признанието му, че я „иска“, за да се интересува, но сега, след разговора с Финиан, започваше да си дава сметка, че той може и да не е най-опасното нещо, което може да срещне.
– На кого щеше да ме предадеш, ако не ме „харесваше“? – попита го. – На демоните?
Усмивката му леко трепна при въпроса й.
„Не мога да говоря за това, шейа хасса.”
– Значи има нещо или някой, което ме иска пречупена, и по чисто съвпадение за два дни ме нападат два пъти, но ти не искаш да ми кажеш какво, в името на Боговете, ме заплашва, въпреки че ми повтаряш, че ме „харесваш“? – Лизи поклати глава. Наистина ли беше очаквала нещо различно? Само до преди дни той я измъчваше всяка нощ. Макар да не го бе направил лично, пак беше бита, разкъсвана, изяждана и какво ли още не по негово нареждане. Защо изобщо говореше с него? – Искам да се събудя вече.
„Искам да ти кажа, шейа, но не мога” – усмивката му стана по-малка и почти изчезна: – „Има неща, които не мога да ти кажа, но има много други, които мога. Стига да искаш.”
Беше се приближил към нея, макар тя да не бе видяла или осъзнала кога и как. Лизи побърза да се отдръпне.
– В замяна на какво? – попита го.
„На нищо, шейа” – отговори й и я подкани – „Просто питай. Ако мога – ще ти отговоря, но ако не мога – няма да ми се сърдиш.”
Каза го така, сякаш наистина го интересуваше дали му е сърдита, или не. Предложението му беше изкушаващо обаче. Елизабет имаше толкова много въпроси без отговор, че щеше да й е трудно да избере с кой да започне. Но да пита него?
– Откъде да знам, че мога да ти вярвам да ми кажеш истината? – погледна го.
„Не можеш” – призна й, но после пак се усмихна: – „Но имаш думата ми, че няма да те излъжа, шейа хасса. Пък и нали искам да ме харесаш? Няма да стане, ако те лъжа.”
– Думата ти не значи нищо за мен – информира го. Притисна очите си с пръсти, изпуфтя и пак го погледна. – Добре. Какво е това тук? – попита и с жест посочи кръга от светлина. – Каза, че е сън, но истинско ли е? Някакво място ли е?
„Това е сън, отчасти твой, отчасти мой, но повече е твой” – опита се да обясни някак силуета: – „Не е истинско и не съществува наистина.”
– Ти спиш? – попита го невярващо, преди да размаха ръка: – Не, не, не исках да питам това.
„Спя, ям храна, дори се къпя” – усмихна й се и добави: – „И може да питаш колкото искаш въпроси, шейа хасса. Казах, че няма да отговоря само на тези, на които не мога.”
Елизабет прехапа устна и веднага престана, щом осъзна, че с това е привлякла вниманието му. Щеше да излъже, ако отрече, че не се е чудила какъв е този силует. Ако имаше ограничение, щеше да се концентрира само върху наистина важните неща, но сега любопитството й взе връх и преди да е осъзнала съвсем, че го е сторила, вече питаше:
– Значи си… истински? Съществуваш някъде?
„Истински съм и съществувам” – потвърди й силуета. – „Дори може да ме намериш, ако искаш.”
– Толкова си близо? – попита го недоволно.
„Да, и ако решиш, може да си при мен още на сутринта.”
– Защо ще искам да съм при теб? – изсумтя Лизи и без да му даде време да отговори, го попита: – Какво си всъщност? Ясно е, че не си човек. Сянка ли си? Фантом? – за последното й предположение й бе нужна секунда, за да събере кураж: – Демон?
„Фантом.” – отговори й и явно видя как очите й се разшириха от страх, защото отстъпи малко назад и разпери ръце в страни, за да й покаже, че все още не държи оръжие и е безопасен: – „Но не съм като тези по улиците или в хората. По-… различен съм. По-силен. И не искам да те ям или да превзема тялото ти.”
Лизи се опита да не обръща внимание на ледените тръпки, които я полазиха. Това беше важно.
– Тогава какво искаш от мен?
„Да си говоря с теб. Да те науча на нещата, които са ти нужни да оцелееш. Да видя как го правиш и как ще се справиш” – каза й, а после добави замислено: – „Мисля, че за сега е това.”
Не можеше да е само това. Нищо не беше толкова лесно и невинно в живота и особено от бала в Рива насам.
– Какво печелиш ти от това?
„Теб” – тя премига учудено насреща му, а усмивката на силуета стана дори още по-широка, когато каза – „Казах ти, искам да си говоря с теб и да ми отговаряш, каквото мислиш и искаш.”
– Тоест искаш… да сме приятели – заключи скептично Лизи. – Ти и аз.
Силуетът не й отговори веднага. Беше негов ред да се взира в лицето й, сякаш обмисляйки сериозно казаното от нея.
„Да, мисля, че искам точно това, шейа хасса. Искам да сме приятели и да живееш при мен.”
Елизабет мигна веднъж, бавно, преди да покрие очите си с ръка. Това беше абсурдно. Може би най-абсурдното нещо, което й се е случвало. Ако му кажеше, че няма шанс за нито едно от тези неща, дали от мастилената стена, която ги заобикаляше, нямаше да се появят разни същества, които да си хапнат от нея? Точно днес не беше в настроение да проверява, но пък можеше да се възползва да получи малко лична информация за него, която да й помогне по-натам. Макар да не знаеше какво точно ще се случи, като го окуражава по този начин, реши да го попита:
– Добре. Приятелите трябва да си знаят имената. Ти вече знаеш моето, така че е редно ти да се представиш сега.
При това усмивката му сякаш увехна.
„Сега не мога да ти кажа това” – каза посърнало – „Но може да ми дадеш каквото име решиш и то ще стане мое.”
– Не става така – поклати глава тя.
„Обещавам, че ще ти кажа как се казвам веднага щом стане възможно” – каза й и пристъпи към нея. – „Искам да сме приятели, шейа хасса.”
Тя веднага отстъпи и се постара да изглежда обидена. Честно казано, изобщо не беше и очаквала той да й сподели нещо толкова важно, но беше длъжна да опита. А ако не можеше да й каже името си, едва ли щеше да й отговори и на другите лични въпроси. Това не беше толкова зле и след като това го тревожеше така, тя определено щеше да се възползва от възможността. Нека й се чувстваше задължен. И гузен, ако изобщо беше способен на това.
– Можеш ли да ми кажеш поне къде в Хайрани се намирам?
„В Ан Налат” – отговори й бързо фантомът: – „Крайбрежен и не особено голям град.”
– Ан Налат, Ан Налат… – Елизабет се помъчи да се сети за всичко, което бе прочела за града. – Това не е ли в провинцията, която единия от принцовете управлява? Даже май резиденцията му трябваше да е тук.
„Тук е, да” – потвърди й, преди да попита: – „Какво още искаш да знаеш, шейа хасса?”
Тя не отговори веднага, ами извърна глава и обви ръце около себе си, сякаш се опитваше да се предпази от някакъв студен вятър. Имаше много неща, които искаше да знае. Какво значеше „шейа“, например. Демоните бяха ли близо? Как би могла да напусне Хайрани и да стигне до кралство Рувен? Но имаше само един въпрос, който се повтаряше като рефрен на досадна песен в съзнанието й отново и отново. Само един въпрос, който се боеше да зададе и точно заради това трябваше да го стори.
– Всички ме наричате така… Наистина ли съм сянка? – попита го тихо и стисна очи в очакване.
„Да” – отговори й меко: – „Наистина си сянка и тук не е безопасно за теб. Поне докато не се научиш да се биеш и да ползваш силата си.”
Лизи преглътна с мъка. Калахан й го повтаряше при всеки разговор, но така и не му повярва. Страшникът я бе лъгал от първата им среща, така че не беше трудно да си каже, че лъже и за това. Силуетът обаче… Колкото и нелепо да беше да му се довери заради мъченията, той наистина не я бе излъгал за нищо до този момент. Казваше й всичко направо, включително и дали иска или може да й сподели някаква информация. Не се опитваше да увърта или изкривява истината. Точно затова и когато той й каза, че е сянка, Елизабет му повярва.
От онзи бал насам имаше чувството, че светът се срива покрай нея. Камък по камък си отиваха името й, мястото й в обществото, бъдещето й. Около нея се бе разтворила бездна и единственото истинско нещо, единственият останал остров, на който можеше да стъпи, бе това коя е тя. А сега и той се ронеше под краката й.
Беше чудовище. Най-отратителното от всички нечисти. Най-мръсното, противно и противоестествено. Силуетът искаше от нея да се научи да се бие и да ползва силата си.
Елизабет искаше никога да не се беше раждала.
– Искам да се събудя – каза. Гласът й прозвуча кухо дори за нея..
“Не искаш ли да питаш още нещо?” – предложи й силуета и се приближи още малко към нея.
Този път тя не се отдръпна. Нямаше никакъв смисъл.
– Искам само да се събудя – погледна го. – Моля те, остави ме да се събудя.
Той остана вгледан в нея. Мастилените вихри на лицето му се движеха бавно, сякаш поглъщайки светлината. Ако можеха да погълнат и нея…
„Добре, шейа, щом това искаш” – каза накрая.
Елизабет отвори очи. Някаква част от нея се беше надявала да не помни съня, както се бе случвало преди, но отговора на силуета, онова „да“, още ехтеше в съзнанието й.
Франк стоеше на възглавницата до главата й и мигаше с черните си очи срещу нея. Беше сама в стаята. Обикновено сега би проверила дали вратата е заключена, за да се измъкне, но не и този път. Финиан бе прав да иска да я държи тук.
Чудовищата трябваше да се държат затворени.
Няма коментари
