Да чуе нисък, почти ръмжащ и определено човешки глас, беше последното нещо, което Лизи очакваше. Да види Сам Казра, гол до кръста, зад себе си беше дори по-стряскащо. Толкова, че да изпусне ножа, за да покрие очите си с ръце. И пак не достатъчно бързо. Беше убедена, че гледката се беше запечатала в съзнанието й и скоро нямаше да изчезне.
– Сам! – възкликна възмутено. Лицето й гореше, само че не бе сигурна дали защото се уплаши от него, или защото стоеше в този вид пред нея. – Не ме стряскай така! Можех да те нараня!
– Как? Като хвърлиш ножа на земята ли? – попита я Казра.
Нямаше да го „хвърли“, ако той се обличаше – като нормалните хора. Извръщайки глава настрани и усещайки как страните й запариха дори повече, Лизи се приведе и вдигна оръжието.
– Какво правиш тук толкова късно? – попита го, без да го поглежда. 
– Работя. – отговори й, а в същото време тъмнината около нея се разсея от светлината на атеш. – Какво ти се е случило? Как си се изгорила така?
Ръката. Говореше за ръката й, а не за цвета на лицето й, осъзна с облекчение. Поне нямаше да й се наложи да го излъже, че е стояла навън твърде дълго. По някое време, което не беше сега. Защото сега беше нощ и нямаше слънце. Богове. 
– Нищо. – отвърна тя и скри изгорената си ръка зад гърба си. – Стори ми се, че видях нещо и исках да проверя. Ще се прибирам сега. 
При това тръгна към изхода, продължавайки да държи очите си по-далеч от полуголия мъж. 
– Никъде няма да ходиш. – заяви й Сам и я хвана за рамото, спирайки я на място не толкова със силата си, а защото тя беше твърде заета да плъзга поглед по оформените, изпъкнали мускули на ръката му. – Първо ще те превържем. Ела.
– Няма нужда. – заекна Лизи и побърза да се измъкне от хватката му. – Аз ще се превържа сама. 
– Не можеш с една ръка. – Сам отново я хвана и този път я дръпна навътре в конюшнята: – А и нямаш лекарства. Аз имам.
Той беше удрян по главата и беше хайранец, напомни си. Въобще не осъзнаваше какво прави. Въпреки това Лизи понечи да възрази, че в чантата на Финиан има кутия с лекарства, но се отказа, щом осъзна, че няма идея какво да прави с тях. Не знаеше дори как да се превърже – никога преди не й се бе налагало. Момичето, което беше в Рива, живееше спокоен живот, в който бе получавала най-много разбито коляно като дете. Не помнеше да е боледувала – или поне не от нещо сериозно. Сега се чудеше дали това е свързано по някакъв начин с факта, че е сянка. Все пак не знаеше нечистите да подсмърчат нещастно заради някоя настинка. Може би тази й природа я пазеше от заболявания. Сведе поглед към зачервената си длан. Дали предпазваше и от инфекции, или ако оставеше изгореното без адекватно лечение, щеше да е намерила как да се измъкне от обещанието, което Франк изтръгна от нея? 
– Наистина съм добре. – опита за последно и този път дори вдигна поглед към лицето му, където го задържа, мъчейки се да не показва колко е смутена от онова, което видя по пътя към очите му. – Само малко се опарих. Изглежда по-зле, отколкото е. 
– Изглежда точно толкова зле, колкото е.
От тежестта на ръката му върху рамото й й стана ясно, че няма да ходи никъде, преди той да е приключил с нея. Речникът й щеше да се окаже твърде беден, ако се опиташе да опише колко точно й е омръзнало от хора, които да я побутват, подръпват и насочват, накъдето я искат да върви и дори Сам Казра без риза не беше достатъчен да я накара да преглътне това. 
– Мога да ходя и сама. – каза му, свивайки рамо, за да избута ръката му. 
– Добре. – каза й и посочи към дъното на конюшнята: – Натам.
Елизабет тръгна, оглеждайки се наоколо. Конюшнята не беше голяма – имаше четири бокса, като два от тях бяха заети от коне, които я гледаха любопитно. Ноздрите им трептяха, докато вдишваха миризмата й, и момичето почти очакваше да полудеят, когато надушат, че е сянка. Нищо такова не се случи обаче и тя продължи нататък към стената в дъното, на която бяха наредени сбруя, четки и други конярски неща. Вместо към някоя стаичка обаче, Казра се пресегна през нея и бутна вратата на последния бокс. Топлината от тялото му зад гърба й само послужи да й напомни, че е полугол, а тя доброволно остава на саме с него. В конюшнята. Сред сеното. Наред с доброто здраве, момичето, което беше в Рива, сигурно също така някъде тук щеше сериозно да започне да се чуди дали не е подходящ момент да припадне. Момичето, което беше сега, явно не се различаваше кой знае колко от нея, но поне успя да си събере достатъчно ума, за да види събраната на куп слама в единия ъгъл, върху която беше проснато грубо наметало, както и трикракото столче в другия край, до което лежеше прашен сак. 
– Тук ли живееш? – попита го. 
– Понякога. – отговори й Сам и посочи с ръка към столчето: – Седни, а аз ще донеса вода.
Казра изчезна обратно навън, а тя послушно се настани. Не беше забравила, че преследваше нещо до тук, затова притвори очи и се заслуша, но освен шума от чешмата отвън, не чуваше нищо. Не чу и стъпките му по обратния път, преди вратата на бокса да изскърца и той да влезе с една кофа вода, която постави пред нея. 
– Потопи си ръката вътре. – нареди й.
Лизи отново се подчини. Студената вода намали болката до неприятно туптене и момичето въздъхна с облекчение. Казра се обърна към чантата си, започвайки да тършува в нея. Досега не беше виждала мъж без риза от толкова близо. Хайранците – и мъже, и жени – нямаха проблем да показват доста от телата си, но с тях все се разминаваше, докато Финиан я влачеше нанякъде, а пък самият страшник… Е, Фриниа и Рива имаха сходни привички. Тя дори не разбираше кога се преоблича. Само че в момента беше практически невъзможно да игнорира Казра, когато коленичеше буквално до нея. Въпреки това тя направи един галантен опит, преди най-накрая да се предаде и да се възползва от това, че вниманието му е другаде. 
С пламнало лице погледна към бронзовата му кожа и мускулите на гърба му, които потрепваха при всяко малко движение. Гарваново черната му коса пак беше прибрана на дебела плитка, която сега висеше през едното му рамо и която й напомняше за лъскавите пера на Франк. Може би заради това й се наложи да притисне здравата си ръка между коленете си, за да й попречи да докосне косата му… или да проследи контура на някой мускул – не беше спала от дни, така че нямаше никаква представа какво ще я прихване. Казра беше… е, най-точната дума беше воин. Силен. Голям от толкова близо. Но не толкова голям, колкото… Колкото работника, когото тя уби. 
Изведнъж интересът й да го оглежда се изпари и Лизи трябваше да се справя с друг вид срам и отвращението, което изпита към себе си. Сам също беше приключил с тършуването си и сега на земята бяха наредени четири избелели и очукани от употреба дървени кутийки. Мъжът я погледна и посочи към ръката й, накисната в кофата с вода.
– Дай я. – каза й. 
Лизи му я подаде. Очите му се присвиха ядосано, когато видя нараняването й, но беше съвсем внимателен, докато обхващаше ръката й със своята и започна да отлепя залепналия за прогорената й кожа плат. Момичето направи гримаса и прехапа устни, за да не извика. 
След няколко минути, които й се бяха сторили цяла вечност, Сам успя да отлепи и последното парче кървав плат. Огледа ръката й много внимателно и щателно още веднъж, преди да се пресегне и да вземе, без да поглежда, една от кутийките.
– Това ще охлади раната. – каза й, преди да отвори кутийката и да загребе солидна доза от леко зеленикава на цвят субстанция, приличаща на мас. – Няма да боли. – уведоми я и внимателно започна да размазва.
Елизабет се почувства неудобно. Той живееше в бокса на конюшнята, в която работеше, в името на Боговете.
– Не болеше толкова много. – каза му. – Не трябваше да си хабиш лекарствата. Сигурно не са евтини.
– Не ги хабя, използвам ги.– каза й и се пресегна за друга кутийка, чието съдържание беше жълтеникаво: – Това е, за да не се възпали. – обясни й. Намаза и от него и огледа ръката й критично още веднъж. Мазна малко отстрани и явно най-накрая остана доволен, защото останалото го прибра в кутийката. Приключил с мехлемите, я превърза с внимателни, умели движения. – Ще идваш да ти сменям превръзката два пъти на ден, докато червеното не изчезне.
Споменът за онова, което направи на работника, й припомни също така, че Казра нямаше представа какво е тя и че няма право да се възползва от добрината му. Елизабет прибра ръката до гърдите си и понечи да се изправи.
– Няма нужда. Видях как става, така че ще се оправя и сама. 
– Не можеш с една ръка. – изтъкна й отново, като в същото време сложи своята на рамото й и я натисна да седне обратно. – Ще идваш да сменям превръзката, за да заздравее правилно.
– Ще идвам, ако искам. – каза му раздразнено и избута ръката му от себе си за трети път днес. – Раната си е моя. 
– Ако ти не дойдеш – аз ще дойда. – отговори й, приковавайки я с поглед: – Ако не се лекува, ще се възпали. Трябва да се лекуваш.
Елизабет изскърца със зъби и също прикова черните му очи с нейните, за да му покаже, че не се бои от него и няма абсолютно никакво намерение да търпи да бъде командвана. 
– До късно работиш. – смени рязко темата след малко, преценявайки, че им стига да се зяпат втренчено. 
Сам помълча за няколко дълги мига и накрая отвърна:
– Така е. Тук винаги има много работа. – след което взе кутийките, пусна ги в сака и се изправи: – Искаш ли да те науча да яздиш?
– Не. Знам как.
– Знаеш? – измери я с поглед, преди да протегне ръка към нея: – Добре. Ела да ми покажеш.
– Посред нощ е. – припомни му, понеже явно беше забравил. – Мисля да пропусна. 
Казра отдели няколко мига да я огледа отново и Лизи не беше сигурна дали няма да се опита да я заведе при конете и да я качи върху някой от тях. Тогава обаче мъжът кимна леко, явно взел някакво решение, преди да я попита:
– За какво ти беше ножът?
– Защото е по-добре да си въоръжен. – повдигна рамо Елизабет. Това важеше с пълна сила за нея. Всеки път, когато си покажеше носа навън, някой или нещо я нападаше.
– Така е. – съгласи се с нея Сам: – Но ти преследваше някого. Кого?
Лизи сведе поглед към ръцете си и подръпна превръзката на ранената, докато се чудеше дали и какво да му отговори. 
– Не съм сигурна. – каза накрая и неуверено попита: – Ти видя ли някой да влиза тук? 
– Освен теб ли? 
По някаква причина й стана неудобно и изпита нуждата да се оправдае, че не се е промъквала като крадец тук. Казра обаче трябваше да го знае, така че накрая само кимна леко:
– Да, освен мен.
– Не, защо?
Лизи си пое дъх и продължи да човърка превръзката, дърпайки едно конче. Голямата, топла ръка на Сам се затвори около нейната, карайки я да престане и да го погледне. Никой друг не беше чул блъскането по прозореца и вратата й. Никой друг не бе забелязал бягството на черната фигура по коридора. Ако му кажеше, че тя е видяла и чула тези неща, не беше изключено и да я сметне за луда. Или поне много странна. И докато една огромна част от нея се чувстваше ужасно, понеже той не знаеше, че тя е сянка, една друга се боеше какво ще направи той, ако научи.
– Стори ми се, че видях някого, това е. – каза му. 
Той наклони глава на една страна.
– И реши да го преследваш с нож? 
– Стори ми се, че е страшен. – смотолеви. Сам просто кимна, сякаш това обясняваше абсолютно всичко. Елизабет се прокашля и се изправи на крака, решавайки да прекъсне разговора, преди да я е попитал още нещо, на което не знае как да отговори: – Ще се прибирам. 
– Ще те изпратя.
Лизи понечи да му каже, че няма нужда, че ще се оправи и сама, но той вече излизаше от бокса, оставяйки я да го последва. Ако трябваше да бъде честна със себе си, идеята Казра, който изглеждаше достатъчно силен и способен да се справи с всяка заплаха, да я изпрати до стаята й не беше най-неприятната на света, така че тя побърза да го настигне. Пътьом Сам се пресегна и погали единия от конете по муцуната, карайки я да се усмихне леко, преди да попита:
– Знаеш ли какво се случи с коняря преди теб? 
– Беше убит. – отговори й, все едно това беше най-естественото нещо на света.
– Убит? – повтори глухо Лизи. – Как така убит?
Сам извървя още две крачки, преди да се усети, че тя не го следва и да се обърне към нея.
– Случва се. – отговори й и някак внимателно добави: – Понякога.
– Понякога? – повтори остро, ядосана от равнодушието му. После си спомни, че той е бил войник. Това е била реалността, с която е живял. Пък и коя беше тя да го съди в крайна сметка? И нейните ръце не бяха чисти. Издиша насъбралия се в гърдите й гняв и тръгна към него. – Извинявай. Предполагам, че се чувствам виновна. Видях го да тормози конете и си пожелах… – поклати глава и замълча за момент. Дали беше възможно някак желанието й той да умре да се е превърнало в реалност? Сенките бяха ли способни на такива неща? – Не исках да ти викам.
– Няма нищо. – отговори й. Тъкмо изглеждаше, че просто ще се обърне и ще продължи да ходи, когато я попита: – Добре ли си?
Лизи вдигна лице към неговото, възнамерявайки да се усмихне и да го излъже. Вместо това, щом срещна черните му очи и загрижеността в тях, усети как брадичката й потрепери и от устата й излезе едно задавено:
– Не. – после, осъзнавайки какво е казала, се засмя нервно на себе си и побърза да замаже някак положението: – Уморена съм и ръката ме боли. Ще ми мине.
– Изчакай. – Сам не й даде възможност да каже каквото и да било, а с няколко бързи крачки се върна в бокса, от който след малко излезе, държейки глинена чаша, пълна с вода. – Пий. Ще помогне за болката.
Елизабет не искаше помощ за болката, а даже обратното – искаше да я усеща, за да я измъчва и поне малко да притъпи вината й, че тя беше жива, а толкова много хора вече ги нямаше заради нея. Въпреки това не желаеше да обижда Казра или пък да хаби лекарствата му, затова взе чашата и изпи нагарчащото й съдържание на един дъх. Чак тогава се сети да попита почти на шега:
– Нали не е отровно?  
– Така мисля. – и отново я изгледа: – Колко тежиш?
Тя се засмя отново, само че бързо й мина, като видя, че е напълно сериозен.
– Аз… Не знам. Не съм се мерила от месеци. – при това той пристъпи към нея и тя присви озадачено вежди.– Какво?
– Хмм. – изхъмка замислено Казра в отговор. В следващият миг ръцете му се озоваха на кръста й и той я вдигна – просто така, задържайки я за малко във въздуха, преди да я пусне да стъпи и да заключи уверено: – Не е отровно.
Елизабет премига тъпо срещу него, чудейки се как изобщо да реагира на случилото се, при положение, че той дори изглеждаше доволен от себе си и достоверността на сметките си в момента. Междувременно тя все още усещаше топлината от пръстите му по кръста си.
– Богове, имам нужда от ваканция. – промърмори едва чуто, преди вдървено да тръгне към изхода на конюшнята. – Нека тръгваме. 
– Добре.
До стаята й стигнаха без повече инциденти. Казра също не се опита да я вдига отново, въпреки че да го усеща зад гърба си в момента беше колкото успокяващо, толкова и притеснително. Все очакваше отново да я сграбчи все едно е дете и все едно тя не държеше нож. Кой знае, следващия път можеше и да я подхвърли във въздуха. 
Елизабет не знаеше как – стига изобщо да бе възможно за сянка с нечовешката им магия – да запали атешите в стаята си, така че беше принудена да се обърне към мъжа в тъмнината. А може би така беше по-добре.
– Благодаря за превръзката. – каза му тихо, за да не събуди другите гости. – И че ме изпрати до тук. 
– Няма за какво. – отговори й, погледна над главата й към вътрешността на стаята и после съвсем сериозно, добави: – Ще се оглеждам за страшни хора.
– Благодаря. – повтори тя и се усмихна леко, не че той я виждаше в тъмното. – Лека нощ, Сам. 
– Лека нощ, Елизабет.

Казра остана пред вратата, ослушвайки се за всякакъв звук, а когато чу лекото шумолене на плат и тихото проскърцване на рамката на леглото, когато тя сигурно седна на него, кимна доволно и тръгна надолу по стълбите. Поне щеше да спи. Имаше нужда да поспи, защото под очите й имаше огромни черни кръгове и дори на светлината на атешите изглеждаше бледа и изморена. Не му харесваше да я вижда така, не му харесваше и да я вижда наранена. Поне не беше загубила борбения си дух, след като беше тръгнала да преследва нещо с нож. Каквото и да беше – явно я беше изплашило доста. Затова и реши да обходи хана и конюшнята. Така щеше да се почувства поне малко полезен, понеже просто не му се струваше достатъчно да превърже ръката й и да й даде лекарство за болката. Тази мисъл отново го накара да се озъби. Елизабет някак беше успяла да се изгори, но той знаеше, че в стаята й няма нищо, което да е горещо. Оставаше магия и понеже беше убеден, че Финиан не й е оставил нож, както не й беше оставил и документите, сигурно се беше наранила, когато се е опитвала да вземе оръжието. 
Нямаше как да не изпита гордост, от това, че е успяла да се пребори, а после беше тръгнала на лов, но в същото време искаше да намери Финиан и да му размаже физиономията. Не можеше да остави Елизабет без никакво оръжие, с което да се защити при нужда. Особено тук, където на всяка крачка имаше обладани от фантоми. Но тя беше успяла да се справи, напомни си. Само това имаше значение. Той щеше да се погрижи ръката й да заздравее правилно.
Докато мислеше какво точно може да я е изплашило и дали някой от другите гости на хана не е е реши да провери дали русата чужденка наистина живее сама, беше успял да обиколи всичко и да се убеди, че няма никой в района на хана. Елизабет беше в безопасност, поне засега. Затова той се прибра отново в конюшнята. Влезе вътре и разсеяно погали бежовият кон, а мислите му отново се завъртяха около разговора им. Наистина не можеше да я разбере. Мислеше си, че ще се зарадва, че предишният коняр е умрял. Беше й го казал, за да я успокои, че няма да се върне и няма да тормози други животни. Но вместо това тя се беше ядосала, а после дори натъжила – без следа поне от облекчение. И не само това. Сякаш всяка негова дума и действие, което предприемаше спрямо нея, бяха грешни. А той толкова се стараеше и искаше да й помогне. Дори й донесе лекарство, когато тя му каза, че още я боли. Може би трябваше да се сети, че е така още в началото, но нали се беше погрижил? Тогава защо Елизабет изглеждаше така, сякаш щеше всеки момент да се разплаче? Наистина не можеше да я разбере, колкото и да се опитваше. Но поне му беше казала, че ще се оправи. Мисълта още не беше отшумяла, когато ръката му замръзна върху муцуната на животното. 
Не можеше да повярва, че е такъв глупак! Отново си припомни всяка дума от разговора им, след което се обърна и заби чело в стената на бокса. Сам Казра, геният, говорещ с жени. Елизабет му беше казала, че се чувства виновна, но тогава той какво беше чул? Че й трябва лекарство. Глупак! Той беше пълен глупак. Вместо да я накара да му разкаже и да се опита да я успокои, че не е виновна за нищо и е направила каквото е нужно, той й беше донесъл прахче за болката и я беше изпратил да си легне. Отново удари челото си в стената, а до него конят изпръхтя притеснено.
– Аз съм пълен идиот. – сподели му, а той отново изпръхтя, явно в знак на съгласие. – Но ще оправя нещата. Следващият път ще я питам и ще говорим.
Конят тропна с копито в земята и, изглежда, изобщо не беше убеден.