Постинг
30.12.2018 07:12 -
Нечистите - 11.4
Сам и Чарли успяха да й уредят чисти дрехи и Елизабет прекара следващите близо два часа в банята, през които се изкъпа и криво-ляво успя да се боядиса в черно. Нямаше реална представа какво точно прави, но след като косата й не започна да капе, реши да го брои за успех. Ако зависеше от нея, щеше да избере друг цвят, понеже този беше досущ като на перата на Франк, който сега беше кацнал на покрива на банята и се обаждаше от време на време, но и така нямаше да се набива чак толкова много на очи сред смуглите и тъмнокоси хайранци.
Докато се обличаше, за стотен път се запита дали е добра идея да излиза. Флетчър прекара остатъка от закуската им, разказвайки й за всичките чудни места в Ан Налат, включително и за рибния пазар, будейки любопитството й. Страхът обаче още си беше там. Прав беше, когато се пошегува, че тя вече очаква нещо лошо да се случи всеки път, когато си покаже носа извън странноприемницата. Сякаш привличаше неприятностите. Може би трябваше да откаже излизането, помисли си и посегна да отвори вратата. Щеше да каже, че е уморена или…
Някой стоеше точно на изхода.
– Богове! – подскочи стреснато. – Сам! Престани да правиш така!
– Какво си си направила с косата? – попита я, докато я оглеждаш намръщено.
– Боядисах я. – отвърна Лизи, опитвайки се да не се обижда от тона му.
– Измий я. – каза й, след като отново я изгледа.
Тя присви очи срещу него. Опитът й да не се засяга не се оказваше особено успешен.
– Не се измива.
– Опитай.
– Не. – отсече. Пресегна се да го бутне леко, но в момента не знаеше дали странната й магия няма да реши да изкорми единственият й приятел. Вместо това му направи знак с ръка: – Дръпни се.
– Защо не искаш да я измиеш? – попита я тогава Сам, все още отказвайки да се мръдне от пътя й: – По-хубава си с руса коса.
Удрян е по главата. Удрян е по главата. Удрян е по главата. Не го удряй и ти.
– Казах ти вече – не може да се измие. Освен ако не искаш да си обръсна косата – ще трябва да свикнеш. – той наклони глава на една страна и по изражението му си личеше, че всъщност се замисля дали да не грабне ножици отнякъде. – Сам! Няма да се бръсна главата!
Казра изпуфтя раздразнено и най-сетне се дръпна достатъчно, за да й позволи да излезе.
– Не се оцветявай повече.
Можеше просто да му обясни защо го е направила като разумен, възрастен човек.
– Следващият път ще е розова. – заяви му вместо това и побърза да излезе навън, преди да се е сетил, че е достатъчно силен да я завлече обратно и да се пробва лично да измие боята. – И се нарича боядисване.
Той само изсумтя недоволно, преди да се изравни с нея, отново да я изгледа с преценяващ поглед и точно когато Лизи си помисли, че ще следва поредното изявление против новият й цвят, Сам каза:
– Няма да се боядисваш повече. – и без да й даде време да отговори по какъвто и да е начин на тази нова заповед, допълни: – Готова ли си за разходката?
Тя прехапа устна и започна да приглажда една от безбройните гънки на старите си дрехи, които държеше в ръцете си.
– Всъщност, ако не стърчеше като гаргойл пред банята, мислех да те намеря и да ти кажа, че искам да я отложим.
– Защо?
Лизи повдигна рамо.
– Не ми се излиза.
– Лъжеш. – обяви й Сам.
Тя вдигна рязко глава и веднага срещна проницателните му черни очи. Дори и да лъжеше, не й харесваше, че той го е разбрал или че някак си е успял да научи достатъчно за нея, за да може да усети лъжата й. Не че Лизи имаше намерение да си признае.
– Не лъжа.
– Лъжеш. – отсече, застана пред нея и сложи ръце на рамената й, продължавайки да я гледа намръщено: – Искаш да излезеш, но те е страх. Но не може вечно да се криеш, Елизабет. Не може да се страхуваш.
Вместо да продължи да го гледа в очите, Елизабет извърна глава към една от ръцете му. Дланите му бяха толкова големи, че напълно обгръщаха рамената й. Още не можеше да повярва, че я докосва доброволно, въпреки че знае какво е.
– Не ме е страх. – каза с толкова тих глас, че сама себе си не можа да убеди.
– Няма защо да те е страх. – за нейна изненада Сам не я обвини отново в лъжа: – Няма да се случи нищо страшно, ако излезеш. Трябва да се разходиш. – и ръмжейки, стискайки леко рамената й и явно с голямо нежелание, добави: – И да видиш как е Финиан.
При това му измъчено изказване ъгълчетата на устните й сами се извиха нагоре.
– Жертваш ли се?
– Ако това ще те накара да спреш да се криеш – да.
Физиономията му ставаше все по-нещастна. Елизабет едва успя да потисне смеха си.
– Добре. – съгласи се. – Но си наясно, че аз ще го гледам, а не ти, нали?
– Ще съм с теб. – напомни й, преди да попита: – Значи тръгваме? Сега?
– Само да си оставя нещата горе. – каза му. Той дръпна ръцете си от раменете й и тя тръгна към странноприемницата. След няколко крачки се обърна назад, само за да открие, че той я следва. Стъпките му бяха абсолютно безшумни. Някой път трябваше да го помоли да й покаже как го прави, но не сега. – Защо вървиш след мен? Няма да се заключа в стаята.
– Ако се заключиш, ще си отключа. – уведоми я спокойно, сякаш изобщо не говореше как ще влезе взлом в стаята й.
Лизи въздъхна и влезе в хана.
– Стой тук. Слизам ей сега.
– След пет минути – аз ще се кача. – предупреди я съвсем сериозно Сам.
Тя се обърна към него само за да му покаже как подбелва очи, след което все пак побърза да се качи и да остави нещата си. Когато се върна, Казра я чакаше в основата на стълбището. Лизи му се ухили.
– Не изглеждай толкова разочарован. Ще се качиш някой друг път. – каза му и се огледа в общото помещение. След закуска и с няколко часа до обяд беше почти празно. – Къде е Флетчър?
– Пудри си носа. – отговори й, като в същото време извади познатата дървена кутийка от джоба си: – Дай си ръката.
– Пудри си носа? – повтори развеселено и послушно му подаде дланта си. Мехурите бяха неприятни за гледане, но мехлемът определено помагаше. – Значи наистина влага усилие да изглежда толкова небрежно рошав.
– Мхм. С часове се оправя. – потвърди й разсеяно, докато измъкваше нова превръзка от джоба си и омотаваше ръката й: – Започнало е да се успокоява. Още няколко дни и ще сменим мехлема. Боли ли те?
– Не като в началото. Много по-добре е. – Лизи се загледа в лицето му. Очите му не бяха тъмно кафяви, както бе предполагала, а наистина черни. Като парчета черен вулканичен камък. Когато срещнаха нейните, тя осъзна, че е приключил с превързването и го е зяпала кой знае колко време. Прокашля се смутено и побърза да сведе глава към чисто новия бинт. – Благодаря.
– За нищо. – каза й и се ухили насреща й.
Гледката отново накара сърцето й да прескочи удар, а стомахът й да се свие леко. Не знаеше какво точно предизвикваше тази реакция, но всеки път в нея оставаше усещането, че той е някакъв хищник, а тя – плячка. Изведнъж осъзна колко нищожно е разстоянието между тях, колко е висок той и колко малка е ръката й в неговата. А той продължаваше да я гледа с тези черни очи, с които сякаш виждаше повече от нея, отколкото Елизабет искаше някой да прави.
– Хубава прическа, Лин. Готови ли сте?
Гласът на Флетчър я накара да подскочи стреснато. Лизи прибра ръката си, притискайки я към гърдите си, и отстъпи крачка назад. Мошеникът я гледаше с повдигнати вежди и лека усмивка, сякаш и той се чудеше какво, по дяволите, й става, но е твърде любезен да я попита. Тя се прокашля и знаеше, че по бузите й е избила руменина.
– Да. Готови сме. – каза и хвърли един бърз поглед към Сам, когато той помръдна, за да прибере кутийката с мехлема в джоба си. – Къде ще се разхождаме?
– Първо ще идем да го видиш. – отговори й Сам. – И после ще се разходим.
– Както Сам се изрази – „да отметнем неприятните задължения“. – каза Чарли и тръгна напред.
Елизабет изгледа криво Казра и последва мошеника.
– Наистина не разбирам защо го мразиш толкова. – каза на коняря. – Говорил си с него дори по-малко, отколкото с мен.
– Той те използва. – отговори й. – Достатъчно е.
– Не ме е използвал за нищо. – каза му и сниши глас. – Онази вечер се съгласих доброволно да ида с него.
Сам не й отговори с нищо, само присви очи насреща й и сякаш изръмжа тихо, преди отново да заяви:
– Не го харесвам.
Елизабет въздъхна, но си замълча.
Не си спомняше как беше стигнала до лечебницата онази нощ. Не помнеше много и от престоя си там. Спомняше си единствено как следва Флетчър, как Калахан виси от рамото му безжизнено и после как млада жена с топли очи й подава чаша с нещо горещо, което така и не успя да разтопи леденият къс, който се беше забил дълбоко в гърдите й.
Опитваше се да не мисли за онази нощ, за онова, което бе сторила. Но най-вече за това как се бе чувствала, докато го прави. За екстазът, който изпита, когато просто престана да мисли, да се страхува, да се съмнява. Когато всичко беше кристално ясно и тя знаеше коя е. През живота си не се беше чувствала толкова силна и уверена. Цената обаче бе твърде висока.
Тръсна глава и се концентрира върху уличките и сградите, покрай които минаваха, стараейки се да запомни всеки завой. Можеше да види как фантомите, полазили като черни хлебарки по стените и покривите на къщите, бързат да отлетят, щом я забележеха.
– Защо Хайрани е спряла внасянето на кристали? – попита.
– Някои казват, че А‘азвамът е обсебен от фантоми. – каза Чарли и се обърна към нея с лека усмивка. – Или че е демон.
– А‘азвамът? – повтори тя.
– Императорът. – обясни й Сам.
Лизи се намръщи.
– Тогава защо хората не го свалят?
– Внимавай, Лин. За такива изказвания тук режат глави. – каза й Флетчър и после й намигна, оставяйки я да гадае дали е сериозен.
– Това е Кулата на магьосниците: – Сам посочи над главата й, насочвайки вниманието й към високата, бяла кула долу в центъра на града, която пулсираше леко със собствена светлина, сякаш беше нещо живо. Когато Елизабет пристигна в Хайрани, около острия й като игла връх се вихреше буря. – Ако някой се противопостави – няма вода, а без вода…
Тя го погледна изненадано.
– Не може да си сериозен.
– Хайрани не винаги е била покрита с пустини. – каза Чарли.
И тя го знаеше. Беше чела в дневниците на лорд Рийв за всичките странни растения и животни, които е срещал по време на пътешествията си, за интересните привички и обичаи на племената, живеещи между градовете насред гъстите джунгли по на юг и вековните гори на север. Беше си мечтала да ги види един ден и не разбираше как на тяхно място бе открила единствено пясък и суша. А сега се оказваше, че императорът контролираше хората си по този начин.
– Ами хората тук, в града? Онези, които живеят горе?
– Те са бедни. Нямат пари или връзки. – каза Флетчър. – Или са ядосали някой воден маг. Или благородник
– Но това е… – заекна Лизи. – Това е ужасно!
– Това е реалността. – каза й Сам.
– Реалността не струва! – възкликна ядосано тя, привличайки вниманието на хората, покрай които минаваха. Стисна устни и си наложи да продължи по-тихо: – Трябва да може да се направи нещо.
– Жриците на Ну‘Ахра правят. – каза Чарли и я погледна многозначително. – Всяка неделя раздават безплатно вода, а дадеш ли им сянка, семейството ти е уредено до смъртта ти.
– И това е варваско. – каза през зъби Елизабет.
– Как мислиш, че Аша се уредила със странноприемницата? Дала им е голямата си дъщеря, след като съпругът й загина във войната. Сега с малката въртят хана.
Лизи отвори уста, но от нея не излезе и звук. Просто не знаеше какво да каже. Нямаше какво да каже.
Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Макар да знаеше, че Сам и Чарли ще й отговорят, момичето не искаше да задава повече въпроси, страхувайки се от отговорите, които ще получи. Всичко, което се случваше в Хайрани, беше толкова нередно. Нямаше кристали, фантомите се разхождаха свободно и обладаваха хората, а ако някой се осмелеше да нададе глас, биваше наказван да умре от жажда. Къде, в името на Боговете, беше попаднала?
Докато се обличаше, за стотен път се запита дали е добра идея да излиза. Флетчър прекара остатъка от закуската им, разказвайки й за всичките чудни места в Ан Налат, включително и за рибния пазар, будейки любопитството й. Страхът обаче още си беше там. Прав беше, когато се пошегува, че тя вече очаква нещо лошо да се случи всеки път, когато си покаже носа извън странноприемницата. Сякаш привличаше неприятностите. Може би трябваше да откаже излизането, помисли си и посегна да отвори вратата. Щеше да каже, че е уморена или…
Някой стоеше точно на изхода.
– Богове! – подскочи стреснато. – Сам! Престани да правиш така!
– Какво си си направила с косата? – попита я, докато я оглеждаш намръщено.
– Боядисах я. – отвърна Лизи, опитвайки се да не се обижда от тона му.
– Измий я. – каза й, след като отново я изгледа.
Тя присви очи срещу него. Опитът й да не се засяга не се оказваше особено успешен.
– Не се измива.
– Опитай.
– Не. – отсече. Пресегна се да го бутне леко, но в момента не знаеше дали странната й магия няма да реши да изкорми единственият й приятел. Вместо това му направи знак с ръка: – Дръпни се.
– Защо не искаш да я измиеш? – попита я тогава Сам, все още отказвайки да се мръдне от пътя й: – По-хубава си с руса коса.
Удрян е по главата. Удрян е по главата. Удрян е по главата. Не го удряй и ти.
– Казах ти вече – не може да се измие. Освен ако не искаш да си обръсна косата – ще трябва да свикнеш. – той наклони глава на една страна и по изражението му си личеше, че всъщност се замисля дали да не грабне ножици отнякъде. – Сам! Няма да се бръсна главата!
Казра изпуфтя раздразнено и най-сетне се дръпна достатъчно, за да й позволи да излезе.
– Не се оцветявай повече.
Можеше просто да му обясни защо го е направила като разумен, възрастен човек.
– Следващият път ще е розова. – заяви му вместо това и побърза да излезе навън, преди да се е сетил, че е достатъчно силен да я завлече обратно и да се пробва лично да измие боята. – И се нарича боядисване.
Той само изсумтя недоволно, преди да се изравни с нея, отново да я изгледа с преценяващ поглед и точно когато Лизи си помисли, че ще следва поредното изявление против новият й цвят, Сам каза:
– Няма да се боядисваш повече. – и без да й даде време да отговори по какъвто и да е начин на тази нова заповед, допълни: – Готова ли си за разходката?
Тя прехапа устна и започна да приглажда една от безбройните гънки на старите си дрехи, които държеше в ръцете си.
– Всъщност, ако не стърчеше като гаргойл пред банята, мислех да те намеря и да ти кажа, че искам да я отложим.
– Защо?
Лизи повдигна рамо.
– Не ми се излиза.
– Лъжеш. – обяви й Сам.
Тя вдигна рязко глава и веднага срещна проницателните му черни очи. Дори и да лъжеше, не й харесваше, че той го е разбрал или че някак си е успял да научи достатъчно за нея, за да може да усети лъжата й. Не че Лизи имаше намерение да си признае.
– Не лъжа.
– Лъжеш. – отсече, застана пред нея и сложи ръце на рамената й, продължавайки да я гледа намръщено: – Искаш да излезеш, но те е страх. Но не може вечно да се криеш, Елизабет. Не може да се страхуваш.
Вместо да продължи да го гледа в очите, Елизабет извърна глава към една от ръцете му. Дланите му бяха толкова големи, че напълно обгръщаха рамената й. Още не можеше да повярва, че я докосва доброволно, въпреки че знае какво е.
– Не ме е страх. – каза с толкова тих глас, че сама себе си не можа да убеди.
– Няма защо да те е страх. – за нейна изненада Сам не я обвини отново в лъжа: – Няма да се случи нищо страшно, ако излезеш. Трябва да се разходиш. – и ръмжейки, стискайки леко рамената й и явно с голямо нежелание, добави: – И да видиш как е Финиан.
При това му измъчено изказване ъгълчетата на устните й сами се извиха нагоре.
– Жертваш ли се?
– Ако това ще те накара да спреш да се криеш – да.
Физиономията му ставаше все по-нещастна. Елизабет едва успя да потисне смеха си.
– Добре. – съгласи се. – Но си наясно, че аз ще го гледам, а не ти, нали?
– Ще съм с теб. – напомни й, преди да попита: – Значи тръгваме? Сега?
– Само да си оставя нещата горе. – каза му. Той дръпна ръцете си от раменете й и тя тръгна към странноприемницата. След няколко крачки се обърна назад, само за да открие, че той я следва. Стъпките му бяха абсолютно безшумни. Някой път трябваше да го помоли да й покаже как го прави, но не сега. – Защо вървиш след мен? Няма да се заключа в стаята.
– Ако се заключиш, ще си отключа. – уведоми я спокойно, сякаш изобщо не говореше как ще влезе взлом в стаята й.
Лизи въздъхна и влезе в хана.
– Стой тук. Слизам ей сега.
– След пет минути – аз ще се кача. – предупреди я съвсем сериозно Сам.
Тя се обърна към него само за да му покаже как подбелва очи, след което все пак побърза да се качи и да остави нещата си. Когато се върна, Казра я чакаше в основата на стълбището. Лизи му се ухили.
– Не изглеждай толкова разочарован. Ще се качиш някой друг път. – каза му и се огледа в общото помещение. След закуска и с няколко часа до обяд беше почти празно. – Къде е Флетчър?
– Пудри си носа. – отговори й, като в същото време извади познатата дървена кутийка от джоба си: – Дай си ръката.
– Пудри си носа? – повтори развеселено и послушно му подаде дланта си. Мехурите бяха неприятни за гледане, но мехлемът определено помагаше. – Значи наистина влага усилие да изглежда толкова небрежно рошав.
– Мхм. С часове се оправя. – потвърди й разсеяно, докато измъкваше нова превръзка от джоба си и омотаваше ръката й: – Започнало е да се успокоява. Още няколко дни и ще сменим мехлема. Боли ли те?
– Не като в началото. Много по-добре е. – Лизи се загледа в лицето му. Очите му не бяха тъмно кафяви, както бе предполагала, а наистина черни. Като парчета черен вулканичен камък. Когато срещнаха нейните, тя осъзна, че е приключил с превързването и го е зяпала кой знае колко време. Прокашля се смутено и побърза да сведе глава към чисто новия бинт. – Благодаря.
– За нищо. – каза й и се ухили насреща й.
Гледката отново накара сърцето й да прескочи удар, а стомахът й да се свие леко. Не знаеше какво точно предизвикваше тази реакция, но всеки път в нея оставаше усещането, че той е някакъв хищник, а тя – плячка. Изведнъж осъзна колко нищожно е разстоянието между тях, колко е висок той и колко малка е ръката й в неговата. А той продължаваше да я гледа с тези черни очи, с които сякаш виждаше повече от нея, отколкото Елизабет искаше някой да прави.
– Хубава прическа, Лин. Готови ли сте?
Гласът на Флетчър я накара да подскочи стреснато. Лизи прибра ръката си, притискайки я към гърдите си, и отстъпи крачка назад. Мошеникът я гледаше с повдигнати вежди и лека усмивка, сякаш и той се чудеше какво, по дяволите, й става, но е твърде любезен да я попита. Тя се прокашля и знаеше, че по бузите й е избила руменина.
– Да. Готови сме. – каза и хвърли един бърз поглед към Сам, когато той помръдна, за да прибере кутийката с мехлема в джоба си. – Къде ще се разхождаме?
– Първо ще идем да го видиш. – отговори й Сам. – И после ще се разходим.
– Както Сам се изрази – „да отметнем неприятните задължения“. – каза Чарли и тръгна напред.
Елизабет изгледа криво Казра и последва мошеника.
– Наистина не разбирам защо го мразиш толкова. – каза на коняря. – Говорил си с него дори по-малко, отколкото с мен.
– Той те използва. – отговори й. – Достатъчно е.
– Не ме е използвал за нищо. – каза му и сниши глас. – Онази вечер се съгласих доброволно да ида с него.
Сам не й отговори с нищо, само присви очи насреща й и сякаш изръмжа тихо, преди отново да заяви:
– Не го харесвам.
Елизабет въздъхна, но си замълча.
Не си спомняше как беше стигнала до лечебницата онази нощ. Не помнеше много и от престоя си там. Спомняше си единствено как следва Флетчър, как Калахан виси от рамото му безжизнено и после как млада жена с топли очи й подава чаша с нещо горещо, което така и не успя да разтопи леденият къс, който се беше забил дълбоко в гърдите й.
Опитваше се да не мисли за онази нощ, за онова, което бе сторила. Но най-вече за това как се бе чувствала, докато го прави. За екстазът, който изпита, когато просто престана да мисли, да се страхува, да се съмнява. Когато всичко беше кристално ясно и тя знаеше коя е. През живота си не се беше чувствала толкова силна и уверена. Цената обаче бе твърде висока.
Тръсна глава и се концентрира върху уличките и сградите, покрай които минаваха, стараейки се да запомни всеки завой. Можеше да види как фантомите, полазили като черни хлебарки по стените и покривите на къщите, бързат да отлетят, щом я забележеха.
– Защо Хайрани е спряла внасянето на кристали? – попита.
– Някои казват, че А‘азвамът е обсебен от фантоми. – каза Чарли и се обърна към нея с лека усмивка. – Или че е демон.
– А‘азвамът? – повтори тя.
– Императорът. – обясни й Сам.
Лизи се намръщи.
– Тогава защо хората не го свалят?
– Внимавай, Лин. За такива изказвания тук режат глави. – каза й Флетчър и после й намигна, оставяйки я да гадае дали е сериозен.
– Това е Кулата на магьосниците: – Сам посочи над главата й, насочвайки вниманието й към високата, бяла кула долу в центъра на града, която пулсираше леко със собствена светлина, сякаш беше нещо живо. Когато Елизабет пристигна в Хайрани, около острия й като игла връх се вихреше буря. – Ако някой се противопостави – няма вода, а без вода…
Тя го погледна изненадано.
– Не може да си сериозен.
– Хайрани не винаги е била покрита с пустини. – каза Чарли.
И тя го знаеше. Беше чела в дневниците на лорд Рийв за всичките странни растения и животни, които е срещал по време на пътешествията си, за интересните привички и обичаи на племената, живеещи между градовете насред гъстите джунгли по на юг и вековните гори на север. Беше си мечтала да ги види един ден и не разбираше как на тяхно място бе открила единствено пясък и суша. А сега се оказваше, че императорът контролираше хората си по този начин.
– Ами хората тук, в града? Онези, които живеят горе?
– Те са бедни. Нямат пари или връзки. – каза Флетчър. – Или са ядосали някой воден маг. Или благородник
– Но това е… – заекна Лизи. – Това е ужасно!
– Това е реалността. – каза й Сам.
– Реалността не струва! – възкликна ядосано тя, привличайки вниманието на хората, покрай които минаваха. Стисна устни и си наложи да продължи по-тихо: – Трябва да може да се направи нещо.
– Жриците на Ну‘Ахра правят. – каза Чарли и я погледна многозначително. – Всяка неделя раздават безплатно вода, а дадеш ли им сянка, семейството ти е уредено до смъртта ти.
– И това е варваско. – каза през зъби Елизабет.
– Как мислиш, че Аша се уредила със странноприемницата? Дала им е голямата си дъщеря, след като съпругът й загина във войната. Сега с малката въртят хана.
Лизи отвори уста, но от нея не излезе и звук. Просто не знаеше какво да каже. Нямаше какво да каже.
Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Макар да знаеше, че Сам и Чарли ще й отговорят, момичето не искаше да задава повече въпроси, страхувайки се от отговорите, които ще получи. Всичко, което се случваше в Хайрани, беше толкова нередно. Нямаше кристали, фантомите се разхождаха свободно и обладаваха хората, а ако някой се осмелеше да нададе глас, биваше наказван да умре от жажда. Къде, в името на Боговете, беше попаднала?
Когато двама се карат , третият умира
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Развитието на човечеството след Атлантид...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Развитието на човечеството след Атлантид...
Няма коментари
