– Ето там.
Къщата не беше нищо повече от прашна барака с тясна врата, през която Сам едва ли можеше да мине нормално. Между дъските имаше толкова големи луфтове, че Лизи съвсем спокойно можеше да види как един мъж идва да им отвори, когато Хирса потропа. Беше нисък и кльощав, каквито бяха повечето хайранци в бедняшкия квартал – недоимъкът и гладът причиняваха това на хората навсякъде. Половината от опеченото му от слънцето лице беше скрито от посивяла, рошава, сплъстена от пот и пясък брада, която тъкмо почесваше. Ръката му обаче застина, когато мъжът видя цялата им весела група. Очите му направо щяха да изхвръкнат при вида на гвардейската униформа на Нашад, но преди паниката съвсем да го е обзела, Хирса му се усмихна дружески и ги представи.
– Ние сме по официална работа на Лунарата. Аз съм Хирса Нафари от Сребърните войски. Това са Нашад Мейсам, пак от Сребърните, и… – стражникът се запъна и погледна към другите трима объркано, все едно на челата им щеше да пише някакво смислено определение. – колеги.
– Добре. – кимна несигурно мъжът. Личеше си, че много му се иска да тръшне вратата в лицата им, но нямаше как. Отново зачеса брадата си нервно. На Лизи й се стори, че видя нещо да лази из нея. – Аз съм Бехрад Хедаяти. Как да служа на Луната? – фразата звучеше странно, особено идваща от дребничкия хайранец, но явно беше заучен отговор.
Нашад пристъпи напред и мъжът инстинктивно отстъпи.
– Имаме сведения, че преди три седмици оттук е минал заподозрян в убийството на жрица на Ну‘Ахра. Видели ли сте нещо?
Бехрад преглътна и поклати глава.
– Сигурен ли сте? – притисна го Нашад. Думите му бяха любезни, но звучаха твърдо. – Помислете хубаво. Ако се боите, че нещо може да Ви се случи, ако говорите…
Мъжът продължи да клати глава. Лицето му беше пребледняло.
– Не! Не съм виждал нищо подозрително! Никакви убийци тук! Боговете да ме пазят!
Елизабет побутна Сам за ръката и го помоли да превежда. Не искаше да обърка думите точно сега.
– Мъжът е бил висок около метър и осемдесет. Лицето и ръцете му са били издрани и окървавени и е бягал.
– Казах, че нищо не съм виждал! – изпелтечи Бехрад. – И да е минал някой, тук нямаме атеши като в долните квартали. През нощта не се вижда нищо!
Гвардейците си размениха недоволни погледи, но въпреки това Хирса звучеше благодарен:
– Добре. Но ако се сетите или чуете нещо, веднага се свържете със стражата.
Хедаяти беше повече от готов да се съгласи на всичко, само и само да бъде оставен на мира. С един последен поглед към заплашителната физиономия на Нашад, влезе в сумрака на дома си и затвори вратата. Хирса се усмихна криво на Елизабет.
– Съжалявам, че следата ти не доведе до нищо.
– Можем да разпитаме и другите хора на улицата. – предложи тя и погледна към следващата барака. През прозореца любопитно надничаше жена, която побърза да се дръпне, щом усети вниманието й върху себе си.
– Едва ли ще ни кажат нещо, дори и да знаят. – каза Нашад и въздъхна тежко. – Но нека да опитаме.
Гвардеецът явно имаше опит в тези квартали и се оказа прав. Загубиха час, за да разпитат хората и от двете страни на улицата, но всички твърдяха, че не са видели нищо. Елизабет подозираше, че дори и да бяха, униформата на Нашад щеше да им попречи да си го спомнят. Доколкото беше разбрала от престоя си в Хайрани, стражата не се интересуваше от бедняшкия квартал, стига да не създаваше проблеми и бедните да си стояха тук, където нямаше благородници и по-заможни и “заети” граждани, които да трябва да търпят присъствието им. На тяхно място Лизи, дори и да имаше конкретна информация, надали щеше да каже нещо за якия мъж, който разпаря и изкормя жени, а после и ги оставя пред най-пазения храм в Ан Налат посред бял ден, без никой да го забележи.
– И сега какво? – попита тя, когато и последната врата на улицата се затвори под носовете им, скривайки от тях уплашена млада жена.
– Ами, ти каза, че е бил ранен. – почеса се замислено по брадичката Чарли. – Контактите ми сред лечителите не ми казаха нищо интересно, но може би Захир ще знае нещо?
Като чу името, Хирса се намръщи и се изплю на земята, правейки същия жест за предпазване от злото, какъвто хайранците правеха, когато видеха Франк на рамото й.
– Този джаадуга! – възкликна.
– „Особняк“, ако искаш да си любезна. – отговори Чарли на неизреченият й въпрос – Нашият приятел обаче не иска, затова в случая е „противоестествен“. – продължи мошеникът и потупа Хирса по рамото като се обърна към него. – И докторът не е джаадуга, просто има малко по-…екстравагантни интереси.
– Какво е направил? – попита Лизи.
– Неща, които Лунаратът и А‘азвамът не одобряват. Ама никак. – обясни уклончиво Чарли. – Което е добре дошло за Кантората, защото е добър лекар.
– Не бих отишъл при него, дори да умирам. – каза Хирса и отново се изплю на земята.
– Никой не те кани. – каза Сам и изгледа гвардейците. – Връщайте се. Пречите повече, отколкото помагате.
– Сам! – смъмри го Лизи, но прозвуча почти апатично, понеже всъщност беше съгласна с него.
– Какво? – изгледа я. – Пак ли съм груб?
– Отново.
Чарли се закашля в опит да прикрие смеха си. Въпреки странното хапливо отношение към Казра по-рано, мошеникът явно нямаше проблем да се забавлява на негов гръб.
– Нека се връщаме, Нафари. – каза Нашад. – Капитанът и без това искаше да говори за нещо с теб. Знаеш я каква става, като я караме да чака.
Нея? Лизи затвори устата си с леко щракване, преди някой да е видял изненадата й. Капитанът на имперската гвардия, на войниците, които отговаряха за безопасността на А‘азвамът и семейството му, беше жена? В Рива това щеше да граничи с някоя приказка за феи, но беше дори по-абсурдно и от съществуването им. Трябваше да е най-невероятното нещо, което Елизабет беше чувала, откакто научи за нечистите, магията, порталите и всичко останало. Добре, може би не беше чак толкова невероятно, но определено я изненада.
– Добре, да се връщаме. – каза Хирса с дълбока въздишка. После погледна Лизи, погледна и как Сам все още държеше ръката й и се усмихна насилено. – Ще се видим утре, Лин. Далширът иска да говори с теб за постъпването ти в храма.
– Добре. – кимна тя. Чувствайки се отново гузна, че потъпква чувствата му, допълни приповдигнато и сякаш няма търпение да го види отново: – До утре!
Усмивката на Хирса стана малко по-искрена и гвардеецът им помаха, докато се отдалечаваше. Чарли я изгледа с нещо средно между неодобрение и веселие.
– Ако продължаваш така, ще ти сменим прякора от Лицето на Дамата на разбитите сърца.
– Моля? – ахна объркано и малко засрамено Лизи.
– Нищо, нищо. – поклати глава Флетчър и се намръщи леко. Измери ги с поглед – и нея и Сам от глава до пети и промърмори: – Предполагам, че е по-добре метафорично, отколкото буквално.
След това им махна, внезапно се завъртя и закрачи надолу по улицата. Сам обаче протегна дълга ръка, хвана го за края на ризата и го изтегли обратно. Мошеникът не изглеждаше доволен, но примирено застана до Сам, без да го гледа директно.
Когато на Елизабет й премина срама, мислите й се върнаха върху Бехрад Хедаяти и безплодния им опит да получат информация. Щеше да излъже, че не е разочарована. На някакво ниво наивно се беше надявала, че ще го намерят, той ще им каже, че не само е видял някого, но и знае кой е точно и къде да го намерят и просто така, за един следобед, ще го заловят. Убийствата щяха да престанат и всичко щеше да е благодарение на една Сянка и странното същество, което си говореше с нея в сънищата й. Естествено, нищо не беше толкова просто. Опрощението нямаше да дойде толкова лесно.
Превъртя думите на мъжа сигурно за двадесети път в главата си, чудейки се какво точно не й даваше мира. Той не им беше дал нищо. Не знаеше нищо, не беше видял нищо, защото… Защото…
– Хедаяти ни излъга! – възклина Лизи победоносно, а Сам и Чарли я погледнаха с любопитство: – Каза, че не е видял нищо, защото е било тъмно! Нито Хирса, нито Нашад споменаха, че е било през нощта! Нито веднъж!
Флетчър се усмихна.
– Хвана го, а?
– Казах ти, че е умна. – каза Сам гордо.
– За нея не съм се съмнявал. – отговори му мошеникът.
Елизабет изведнъж не се почувства чак толкова умна.
– Ако сте разбрали, че не казва истината, защо тогава не се върнем да разпитаме отново? – попита ги. – Без гвардейците там, сигурно би ни казал!
– Ще се върнем, но довечера. Даже ще оставя Сам да говори. – каза Чарли. – Нека се успокои, че му се е разминало. Колкото по-нервен е човек, толкова по-лесно можеш да изкопчиш информация от него, а много малко неща изнервят хората повече от член на Кантората, който им идва на гости посред нощ.
Лизи вдигна глава към Сам. Определено можеше да си представи как някой би се притеснил, ако Казра се появи на прага му и започне да изисква отговори.
– Може ли да дойда с вас?
– Не. – отсече конярят почти преди да е довършила въпроса си. Откакто го познаваше, никога не й беше отказвал каквото и да е, камо ли толкова рязко. Лизи повдигна вежда и явно нещо в изражението й го накара да реши, че е най-разумно да допълни: – Бедняшкият е опасен през нощта.
– Мислех, че нищо нямаше да ми се случи, докато съм с теб. – припомни му собствените му думи тя.
Сам отвори уста, а после я затвори и изръмжа недоволно. Чарли отново изглеждаше кисел.
– Така е.
– Значи няма проблем да дойда с вас? – попита го със сладък глас.
Сам единствено изръмжа още по-недоволно в отговор.
Докато стигнат дома на доктор Захир Ариф, вече се свечеряваше. Лизи се наслаждаваше на вечерния хлад и лекия ветрец, който донасяше със себе си миризмата на морето. Но освен нея, момичето усещаше и една друга – металическа и чиста, като онази при гръмотевична буря.
Не си спомняше съвсем нощта, когато Чарли донесе на рамо раненият Калахан тук, но я беше забелязала, когато дойдоха да го видят. Подозираше, че има нещо общо с липсата на фантоми, залепени за сините стени на къщата, както и с усещането, че въздухът изведнъж някак си става по-гъст и тежък. Бариера, нямаше какво друго да е, макар да не беше усещала нищо подобно нито на кралския бал, когато страшниците замениха стария кристал, пазещ от нечисти, нито на кораба на капитан МакГилиан. Не я й гореше като някои от другите бариери, с които се беше сблъсквала. И въпреки това недвусмислено я усещаше. Дали беше заради бариерата, или самата Елизабет се беше променила някак? Щеше да попита, но тогава Чарли почука на вратата.
Отвори им Фатима, съпругата на доктор Захир, и с гостоприемна усмивка веднага ги въведе вътре. Настаниха се на същото диванче като последния път, когато Сам и Чарли я бяха довели да види Финиан, а на масата ги чакаха също толкова много дребни сладки и всевъзможни гарафи и чайници. Домакинята им предложи да си починат и да си хапнат, а пък тя отиде да провери дали Захир може да ги приеме. След кратко колебание Елизабет реши да се възползва от предложението и нападна сладките. Сам предвидливо й наля чаша плодов сок.
– Така и не разбрах защо идваме тук. – каза Лизи и погледна към Чарли. – Нали каза, че контактите ти сред лекарите нямат никаква информация? А и ако Хедаяти знае кой е…
– Винаги е добре да имаш и план „Б“. – обясни й като на любим ученик Флетчър. – А и Захир има свои контакти и познати, които са по-склонни да говорят с него, отколкото с някой от Кантората. Плюс това имам и да му давам нещо.
– Какво?
– Една книга. – отвърна мошеникът и изведнъж в ръцете му се появи малко тефтерче с червен отпечатък от длан върху корицата от кафява кожа.
– За какво е? – полюбопитства момичето.
– Не знаем. – обади се Сам до нея. – Закодирано е.
– И затова си влачехте краката да ми я донесете. – каза Захир. Носеше кожена престилка, каквато Елизабет беше виждала ковачите да носят, за да се предпазят от изгаряния. За разлика от онези обаче, по тази тъмните петна не бяха от прогорено, а от кръв. Докторът се приближи до тях, обърса ръка в панталона си и грабна тефтерчето от пръстите на Чарли. – Предайте на умниците, които се опитват да го разгадаят, че си губят времето.
– Не ги мисли, плащат им на час. – намигна Чарли, преди сякаш помежду другото да каже: – Хванаха ни да разследваме убийствата на жриците.
– Да разследвате? – изгледа го учудено докторът. – Чия гениална идея е това? Не мога да си представя А‘азвамът да го е предложил.
– На Тамеш Фараз е.
– А-а-а. – Захир кимна. – Това обяснява нещата. И? Какво искате от мен?
– Имаме свидетел. – каза Сам, без да поглежда към Елизабет. Докато му обясняваше за раните по лицето на извършителя, пропусна да добави и че са причинени от гарван. Вероятно за да не я издаде, макар че тя не разбираше защо би я пазел от доктора. – Да си лекувал подобен?
Захир се почеса замислено по бузата.
– Имах порязан от нож, но не и издран. Пробвахте ли при Есфахани? Обикновено тя се занимава с престъпниците, които не са вече в Кантората.
Флетчър се ухили развеселено на коментара.
– Пробвахме първо при нея. Паям, Зареи и Мехриан също не са чули нищо.
– Странно. Това са вариантите за по-бедните. – измърмори Захир. – Добре, ще поразпитам. Естествено, ще ви струва двойно. – ухили се мазно. – Все пак Лунаратът плаща.
– Естествено. – повтори сухо Флетчър. Протегна се и погледна към Лизи и Сам. – Дай да се връщаме, преди Лауд Морфран да се е върнал и да е разбрал, че те няма.
Сам изръмжа тихо още щом чу името. На Елизабет обаче й трябваха няколко мига, за да се сети, че Чарли беше кръстил с това глупаво име Финиан, а после още няколко, за да погледне през прозореца и да осъзнае, че навън вече е почти тъмно. И просто така я изпълни напрежение. Ако страшникът научеше, че се е разхождала без него, щеше да я накара да се сбогува изцяло със свободата си.
Момичето скочи на крака и почти забрави да каже „довиждане“ на Захир, преди да изскочи навън и да забърза по улицата.
– Спокойно. – каза й Чарли, изравнявайки се с нея от едната й страна. Сам я беше настигнал само с две едри крачки и вървеше начумерено от другата. – Погрижили сме се майстор Азим да пази място за страшника.
В първия момент Елизабет реши, че не е чула правилно, но като погледна към Сам за потвърждение, той само кимна. Нямаше как да обясни облекчението, което я заля. Вече си представяше как Калахан я чака и е готов да й щракне сребърните белезници, с които да я направи абсолютно беззащитна да се възпротиви, когато я заключи в стаята им. Знаеше, че не му трябва много, за да го направи – чакаше я само да се издъни отново.
– Аз… – Лизи премести поглед от единия към другия. Изведнъж се беше оказала без думи. – Благодаря.
– Няма за какво. – ухили й се Чарли. – Другият вариант беше да му се случи Сам.
– Още не е късно. – изсумтя Казра.
Елизабет ги погледна отново. Беше очаквала Сам да й помогне, но все още бе таяла някои съмнения за Флетчър. Усмихваше се прекалено лесно, беше твърде дружелюбен и нещо в нея все й крещеше, че това не е истинският Чарли. Че зад усмивката му се криеше нещо по-опасно от острия ум на изпечен мошеник. Но сега за първи път осъзна, че това не е толкова лошо. Защото каквото и да беше, Флетчър бе на нейна страна.
Някак си беше успяла да намери двама души, готови да й пазят гърба. Беше успяла да намери приятели.
Дори не се опита да спре усмивката си, когато хвана и двамата под ръка и заяви:
– Щом не бързаме, искам да пробвам от онези шишчета, които продаваха на пазара.
– Чудесно! – ухили й се Чарли. – Сам черпи!

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite