Сам приклекна, поемайки тежестта на Лизи, когато тя се озова в ръцете му, и в миг я притисна силно към себе си, опитвайки се да си наложи с воля да се успокои. Повтори си няколко пъти, че тя най-сетне беше при него, а не висеше през прозореца или от стената, влачена от съществото и държейки се основно на воля и няколко магически остриета, които можеха всеки момент да се разпаднат.
– Добре ли си? – попита я притеснено, като в същото време с едно око наблюдаваше как жената се скри на покрива на сградата, а безполезната глава на страшника се подаде от прозореца, започвайки да се оглежда наоколо: – Има ли ти нещо?
Елизабет поклати глава и го прегърна здраво през врата.
– Не знам защо си тук, но се радвам, че си. – каза му.
Сам погали косата й с ръка и притисна буза в главата й.
– Казах ти, че ще те пазя, амара.
Колкото и да не му се искаше да я пуска, той я остави да стъпи на земята. Внимателно откопча ръката на жената, която все още висеше в косата й, и я захвърли настрани. Лизи леко се беше олюляла, но сега стоеше стабилно на крака. Беше бледа и омазана с кръв, но се надяваше повечето да не е нейна. Въпреки това внимателно плъзна ръце по нейните, а после и по гърба й и накрая ги зарови в косата, от където все пак измъкна няколко стъкълце. Не откри нищо друго и не напипа големи, мокри места, което значеше, че нараняванията й са само драскотини и ожулвания. Усети как си отдъхва, а в следващия миг отново кипна. Елизабет беше наранена и се бореше с това извращение на магията, а страшника какво беше направил? Съдейки по малкото, което беше видял – нищо. Изръмжа тихо и отново я вдигна на ръце, оправдавайки се с това, че не знаеше колко зле е ударена, като всъщност искаше просто да я усеща до себе си.
– Боли ли те някъде? Имаш ли нещо счупено? – попита я тихо Сам, макар току-що сам да бе проверил.
– Добре съм. – отвърна.
Той не знаеше дали девойката наистина го вярва, или все още е в шок и не го осъзнава, но за него бе повече от ясно, че не е никак добре, когато вместо да протестира да я пусне, както бе правила преди, сега отново го прегърна и зарови лице във врата му.
– Всичко ще е наред, амара. – обеща й и я целуна по косата. – Това нещо повече няма да те доближи.
Тъкмо го беше казал и от вратата на сградата най-сетне се показа безполезната фигура на страшника, който отгоре на всичко имаше нахалството да тръгне към тях. Още по-добре. Сам беше сигурен, че в района няма друго опасно нещо, така че Калахан трябваше да успее да я опази за няколко минути в празен двор. Затова и когато той беше на крачка от тях, той го прикова с поглед и му заяви.
– Няма да мърдате от тук, докато не се върна. И я пази.
Не добави какво щеше да му се случи, ако не го стореше. Пусна Елизабет отново да стъпи на земята и нежно й каза.
– Остани тук и ме изчакай. – свали якето си и го наметна върху рамената й: – Дворът е безопасен и защитите държат фантомите навън. – продължи да обяснява, докато измъкваше един нож от канията му и й го подаваше. – За всеки случай. – едва тогава се обърна към страшника, прикова го с поглед и този път не се сдържа: – Ако мръднете от тук или й вземеш ножа, ще те намеря и ще ти го забия в окото.
Калахан се намръщи и по всичко личеше, че се кани да каже нещо глупаво, но тогава Елизабет докосна Сам по ръката, привличайки вниманието му обратно към себе си.
– Къде отиваш?
– Да убия онова нещо. – отговори й съвсем спокойно, преди дори да й се усмихне леко, защото виждаше, че с това си изказване я притесни: – Спокойно, амара, ще се върна до двайсетина минути.
– Няма да се връщаш, защото няма да ходиш никъде. – заяви му Елизабет. – Онова нещо не умира, Сам! Изгорихме го, пребихме го и пак не умира!
– Спокойно, амара. Знам как да я убия. – вече му беше малко по-лесно да звучи спокойно, особено след като видя, че тя започва да се съвзема и дори да спори с него. Щеше да си събере акъла и да елиминира заплахата за Елизабет, а колкото по-бързо го свършеше, толкова по-бързо щеше да се върне при нея: – Двадесет минути. Така че не мърдай от тук.
След което спря за миг погледа си върху страшника, преди да се обърне и да се затича.
Отне му под пет минути да настигне жената. Не му се наложи да губи време в търсене, защото тя не се беше отдалечила много. Извратено създание със сбъркана магия. Сам я беше виждал и преди. Съвсем наскоро. Когато я доведе на вещицата и малко след като тя беше правила, каквото прави със сенките, вграждайки перлата в тях и променяйки ги по този извратен начин. Повечето умираха още първите няколко часа, но някои оцеляваха. Побъркани, изкривени, с нечовешка сила. Приличаха на фантоми, материализирали се със собствени тела. Сам не знаеше какво се стреми точно да получи Малора, само че не успяваше да го постигне. Знаеше също, че това нещо пред него, което в момента беше покрито с нова кожа и само стърчащата от гърдите му сабя на страшника подсказваше, че до скоро е била подвижно парче месо, е едно от най-добрите й постижения. Съвсем скоро щеше да остане без него.
Сам пристъпи до жената, която тъкмо се извърна с лице към него, поглеждайки го с едното си оздравяло око. Другата кухина беше пълна с млечно бяла сфера. Мъжът издърпа рязко сабята, а жената изсъска насреща му и се отдръпна. Знаеше, че раната й щеше да зарасне до няколко секунди. Перлата в тези същества, освен нечовешка сила, им даваше и ужасно бърза регенерация. Сякаш бяха Сенки, които се бяха натъпкали с фантоми, но не бяха нито едно от двете. Нищо чудно, че страшника не беше успял да постигне повече от това леко да я поопърли. Може би ако знаеше как наистина да борави със сабята, щеше да успее да й нанесе достатъчно щети, така че да не излага Елизабет на опасност. При мисълта за това Сам изръмжа ниско, а жената веднага започна да отстъпва. Дори и в това си състояние беше разпознала по-големия хищник. Права беше да я е страх. Сам захвърли сабята на страшника, която изтрака шумно върху камъните на пътя. и извади един от собствените си ножове. Трябваше да я убие и щеше да го направи от близко. Искаше да й отмъсти за страха и болката, която е причинила на неговата Лизи и щеше да се наслади на всеки един миг. Щеше да го направи, ако не искаше да се върне по-бързо при девойката.
Събори я на земята и я възседна, приковавайки я под себе си, след което с едно бързо движение, заби ножа си в рамото и завъртя, прерязвайки връзките и сухожилията. Жената изрева от болка, а Сам усети как усмивката разтегна лицето му. Този път нямаше против да наранява, но и нямаше излишно време, затова издърпа ножа си и замахна към гърдите й, разрязвайки плътта отляво до ребрата. Показа се бялото на костта, а под него лъсна нещо черно, само миг преди всичко да плувне в кръв, а раната й да започне да се затваря пред очите му. Тънки нишки плът и кръв се протягаха като живи и се увиваха една в друга, затваряйки процепа, докато жената крещеше и се извиваше под него. Сам я натисна за врата с едната си ръка, а с другата замахна отново – разрязвайки зарасналата плът. Oт ръката му се плъзнаха тънки снопчета мрак, които потънаха в гръдния й кош и се обвиха около перлата. Тя изпулсира като жива, когато се обви около нея. Той дръпна и срещна съпротивление. Тя не искаше да напусне приемника си, но после с тих, засмукващ звук, Сам успя да я измъкне от гърдите на жената. В същия миг тялото й се отпусна под него, а погледа й се изцъкли от болката, която най-сетне беше способна да изпита. Той се зачуди дали да не я остави така. Щяха да са й нужни само няколко минути, за да умре от кръвозагубата, но това под него вече беше един празен съд. С едно движение преряза гърлото й, прекратявайки агонията. Цялото нещо бе траяло броени минути, но виковете й бяха накарали няколко атеша да светнат зад прозорците, а плътните пердета да бъдат дръпнати. Съвсем скоро някой щеше да повика стражата, за да разследва случилото се.
Сам се изправи, хвърли перлата на земята, строши я с крак и разрита парчетата, така че да се смесят с пясъка и мръсотията по улицата. Отиде до сабята на страшника, поколеба се и в крайна сметка я вдигна. Не толкова за да му я върне, а защото не искаше да оставя следи, които можеха да доведат стражите или Малора до Елизабет.
Мисълта за момичето го накара да се обърне и да се затича дори по-бързо от преди. Искаше да се върне при нея и да се погрижи за нараняванията й, защото знаеше, че страшника нямаше да си мръдне и пръста за нея. Само мисълта как ще седи и ще я поучава, докато тя едва се размина със смъртта караше гневът отново да кипне в него. Убийството на жената не беше успяло да го успокои, защото макар и тя да беше наранила Елизабет, не го беше направила съзнателно. Малора я беше сътворила и изкривила, а Сам не можеше дори да вдигне ръка срещу вещицата, а какво ли остава да я убие. Отгоре на всичко той лично беше довел жената при нея и беше гледал как разрязват плътта й, за да вкарат перлата вътре. Самият той беше точно толкова виновен, колкото и страшника, ако не и повече. И това го вбесяваше и изяждаше. За настроението му не помогна, когато пред къщата, освен Елизабет и страшника, завари и Хирса.
– Той какво прави тук? – изръмжа вместо поздрав и го посочи с върха на сабята.
– Семейството е близко с приятели на далшира. Тук съм да проверя дали са добре. Явно не са. – отвърна гвардеецът мрачно, преди да пристъпи към Казра. Ръката му стоеше отпусната върху собственият му меч. – А ти какво правиш тук?
– Тук е заради мен. – каза Елизабет и застана по-близо до Сам, загръщайки се по-плътно с якето му. – Подгони я, когато избяга.
– И? – попита Хирса. – Хвана ли я?
– Ще му се. – каза под нос Калахан, оглеждайки оръжието си за повреди с такава загриженост, каквато никога не бе проявявал към Лизи. Протегна ръка към нея: – Върни ми я.
– Хванах я. – отговори Сам на гвардееца и свали сабята, като в същото време напълно пренебрегна съществуването на страшника: – Повече няма да представлява проблем.
– Със сигурност. – каза с насмешка Калахан, поглеждайки към Хирса. – Най-добре нареди на хората си да я потърсят. Няма как да се сбърка.
– Ако Сам казва, че я е хванал, значи я е хванал. – обади се раздразнено Елизабет. – Това, че ти стоеше като истукан, не значи, че и другите не знаят какво да правят.
– Изобщо не съм стоял като изтукан. – заяви й Калахан. – Сабята ми стърчеше от нея!
Хирса се закашля и тя подозираше, че се опитва да не се смее.
– Да, за да ми пречи, докато аз се бия с нея! – върна му Лизи.
– Което ме навежда на една мисъл. – Калахан се намръщи срещу Елизабет и Сам усети как тялото му се напрегна от желанието да застане пред нея и да забие юмрука си в лицето на страшника: – От къде се научи да се движиш така, Лин? И кога?
Лизи се скова за момент и пръстите й се стегнаха около яката на якето, което придържаше загърнато. На лицето й обаче се появи малка, остра усмивка и момичето каза:
– Със сигурност не и докато съм наблюдавала теб.
– Можеше много да научиш от мен.
– Да. – не се стърпя Сам. – Главно какво да не прави и как да си губи оръжието. – при което се обърна към девойката: – Приключи ли тук?
– Така мисля. – каза тя, поглеждайки питащо към Хирса.
Стражът кимна.
– Ще трябва да остана тук, но всеки момент ще дойде някой, който да те изпрати до странноприемницата.
– Не е нужно. – отговори му Сам.
– Тя никъде няма да ходи с теб. – заяви му твърдо Калахан, което само накара Сам да се озъби заплашително насреща му.
– Правилно, няма да ходи. – след което премести сабята в другата си ръка, хващайки я с острието надолу и преди някой да е успял да каже каквото и да е, прихвана Лизи и я вдигна на ръце.
– Къде си мислиш, че си тръгнал?
Калахан застана пред него, опитвайки се да му препречи пътя. При всяка друга ситуация Сам щеше просто да го срита и да мине през него, но сега си наложи да се държи възпитано и всъщност погледна към мигащата объркано в ръцете му Елизабет.
– Взимам те с мен. – заяви й Сам в случай, че тя не беше го разбрала все още.
– Добре. – каза му.
– Добре? – Калахан звучеше, сякаш е на ръба на нервна криза. – Боговете са ми свидетели, Лин, ако тръгнеш с него, ще си изпатиш!
За изненада на Сам, Хирса беше този, който реагира първи:
– Господин Морфран, осъзнавате, че сте в компанията на член на лунаратската гвардия, докато отправяте заплахи, нали?
– Разбира се. – побърза да го увери страшникът, явно осъзнавайки, че е сгазил лука, защото побърза да допълни: – Но Лин е под мое ръководство и защита. Не може да ходи с първият срещнат, особено след нещо такова.
– Видяхме колко я пазиш. – изръмжа Сам и притисна момичето към себе си. Всъщност му се искаше просто да тръгне и да ги зареже двамата да се разправят, но нещо го навеждаше на мисълта, че за Лизи ще е по-добре, ако изчака още само минута, за да се убеди, че страшника не възнамерява да направи нещо още по-глупаво, като наистина да й посегне.
– Лин е свободна да ходи където и с когото поиска. – отговори му Хирса, което накара Сам с една идея повече да започне да харесва гвардееца. За разлика от Калахан, този изглежда имаше някакъв ум.
– Тя трябва да се прибере и да се погрижи за себе си. – изтъкна Финиан, преди да се обърне към Сам и да му заяви войнствено: – Пусни я и ми върни сабята.
– Няма. – отговори му съвсем спокойно, от което очите на страшника сякаш се присвиха.
– Бъди разумен, Казра. – призова го Финиан. Огнени езичета пробягаха по дланите му. – Не искаш да ти стана враг.
При тези думи Елизабет се скова в ръцете на Сам.
– Пусни ме и му върни сабята. – каза му тихо.
Това, само по себе си, беше достатъчна причина за Сам просто да подмине страшника и да не му даде нищо от исканото и сигурно щеше да го направи, ако не си даваше ясна сметка, че по-късно той щеше да си го изкара на Елизабет. А направи ли го – тогава Сам щеше да го убие и момичето никога повече да не му проговори. Като погледна нещата от този ъгъл, се наложи да си признае, че няма да може да действа както иска. Затова и пусна внимателно Елизабет да стъпи на земята, задържайки ръката си на гърба й. Погледът на страшника беше станал някак победоносен, но поне нямаше да е задълго.
– Връщам ти сабята. – заяви му и хвърли оръжието, което изтрака шумно върху камъните и се изтъркаля, спирайки се в краката на страшника. – Не че знаеш как се използва.
После отново вдигна Лизи на ръце и тръгна, без да чака да види как ще реагират мъжете и какво още има да кажат. Вече беше загубил прекалено много време в безсмислени приказки. Елизабет отдавна трябваше да е на сигурно, изкъпана, превързана и нахранена, а вместо това стоеше скована в ръцете му и гледаше през рамото му назад.
– Спокойно, амара. – реши да се опита да я успокои: – Ще се погрижа за теб.
– Трябва да ме пуснеш да се върна с него в странноприемницата. – каза му тя. Опитваше се да скрие тревогата си, но Сам вече я познаваше достатъчно добре, за да разпознае маската й.
– Не трябва да правя нищо такова. – отговори й и продължи бързо да крачи, свивайки в една по-тясна уличка: – Спокойно, амара, страшникът няма да направи нищо на никой от нас. Всичко ще е наред.
Изражението й му показа съвсем ясно, че не му вярва.
– Искам да се прибера с него. – заяви му.
– Не искаш. – усмихна й се леко.
– Искам! – настоя Лизи.
– Не, не искаш. А и почти стигнахме.
При това момичето се огледа за пръв път къде всъщност я води. Виждайки тясната, неосветена уличка между две постройки, несъзнателно се притисна по-близо до него и в същото време внимателно попита:
– Къде ме носиш, Сам?
– В едно от скривалищата ми.
Веждите й литнаха нагоре.
– Защо ти е скривалище? – погледът й се изпълни с тревога. – Загазил ли си?
– Не. – побърза да я успокои Сам: – Но е хубаво да имаш някое скривалище под ръка. Полезни са и са сигурни. – и преди да й даде време да отговори, спря пред една врата и обяви: – Пристигнахме, амара.
Вратата беше от светло, износено дърво и представляваше входът към пететажно блокче, което имаше по два апартамента на етаж. Не беше съвсем от богатите, защото се намираше в покрайнините на квартала. Достатъчно олющено от пястчните ветрове отвън, за да може да мине и за по-бедняшко, но чисто и спретнато отвътре. Също така никъде не липсваха прозорци, а като влязоха, миришеше на свежо и чисто и дори няколко саксии с цъфнали цветя красяха фоайето.
Сам закрачи уверено по стълбите и се качи до последния етаж, където спря пред апартамента в дясно, който по нищо не се отличаваше на пръв поглед от останалите входни врати, покрай които бяха минали. Той леко се извъртя, така че да може с ръката, с която държеше краката й да докосне вратата и да каже думата, с която се отключва. След това безцеремонно я изрита, за да я отвори и с няколко крачки се озова в хола, където най-сетне пусна момичето, поставяйки я да седне на диван, отрупан с всевъзможни по форма и цвят възглавници.
Върна се и побърза да заключи вратата и да вдигне бариерата, която Чарли беше направил за него. Така, успокоен, че никой, освен мошеника, няма да успее да се промъкне вътре, без той да разбере, отиде до малката кухня, където пълни кана с вода и чаша и се върна при девойката.
Тя седеше и се оглеждаше объркано. Сам можеше да си представи какво й минава през ума.
– Добре ли си, амара? – попита я, позволявайки си още веднъж да я огледа и с облекчение да установи, че няма пресни петна кръв по дрехите й.
– Аз… да. – заекна. В очите й се беше прокраднало недоверие. Към него. – Това е едно от скривалищата ти?
Сам усети как инстинктивно се напрегна като преди битка. Не му харесваше Елизабет да го гледа така. Този поглед беше запазен за Силуета в сънищата и му напомни, че тя всъщност не го харесва. Страхуваше се от него и той не искаше и тук да я вижда да го гледа така. Нещо обаче го навеждаше на идеята, че вече е късно да замаже положението със скривалищата, а ако се опиташе да увърта, само щеше да я нарани още повече. Затова си спечели още няколко секунди време, като наля вода в чашата и й я подаде.
– Да, амара. – най-сетне й отговори: – Имам още няколко в различни части на града.
Елизабет не взе чашата. За няколко секунди всъщност остана неподвижна като статуя. Раменете й първо увиснаха, а после тя преглътна и отново ги изправи.
– Какво искаш от мен?
– Какво искам от теб ли? – попита я объркано, преди да му просветне.
Страшниците първо я бяха спасили от екзекуцията, след което се бяха опитали да я принудят да се бие за тях, а след като тя им отказа – я бяха преследвали като куче, докато накрая пак не я бяха хванали. Спасението винаги беше идвало на прекалено солена цена при Елизабет и винаги този, който изглеждаше мил, се оказваше, че всъщност не е такъв. Сигурно си мислеше, че и Сам иска да се възползва от нея. Не, че беше далеч от истината. Той наистина искаше нещо от нея и това беше да остане тук, в Лунарата, и просто да бъде себе си. Да прави каквото иска, да чете глупавите любовни книги, от които се срамуваше и изчервяваше, но в същото време продължаваше да харесва. Дори да си вземе още някоя котка, а защо не и някое и друго дете, което да отгледа. Сам можеше да й осигури всичко, което тя поиска. Можеше да й даде живот, в който да не трябва да се тревожи за неща като храна, дрехи, вода и пари, но знаеше, че тя няма да е щастлива така. Може и да беше дъщеря на голям търговец, но поне нещо добро беше излязло от цялото й приключение до момента. Елизабет се беше научила, че е важно да си самостоятелен и да имаш нещо, което е само твое.
Сам я разбираше по-добре, отколкото тя някога можеше да предположи, само че в момента нямаше как да й го обясни. Тя нямаше да му повярва, а и сигурно щеше да го сметне за някой фанатик. Вместо това остави пълната с вода чаша на масичката до тях и коленичи в краката й, хващайки дланите й в своите и поглеждайки я в очите:
– Ти си приятелка, Елизабет. Искам единствено да се погрижа за теб и да си щастлива и в безопасност. Нищо повече.
Доверието не се завърна на лицето й, а ръцете й останаха пасивно отпуснати, но поне не ги издърпа от неговите.
– Лъгал си ме. През цялото време. – каза му монотонно. – Не си коняр.
– Коняр съм в хана и ми плащат за това. – побърза да я увери Сам, но в същото време усети как вината го захапа много сериозно. Не искаше да я лъже за нищо, но още не можеше да й разкрие цялата истина за себе си. Не само, че щеше да е опасно за нея, но и тя със сигурност нямаше да иска да има нищо общо с него – никога. И го съмняваше, че дори това, че го харесваше в образа му на Сам, щеше да му помогне. Не, определено още не беше готов да я загуби напълно, но и отказваше да я лъже. – Не съм те лъгал за нищо, амара. – отговори й накрая: – Коняр съм в хана, но съм и наемник. Имам много работи.
– Наемник. – повтори тя. – Всички пъти, в които ти изникваше някаква неочаквана среща или когато просто изчезваше. Нараняванията. Това, че ни следваше днес. Как ни следваше днес. От сенките. – Сините й очи изведнъж го пронизаха като късчета лед. – Не си какъв да е наемник, нали? Убиец си. В Кантората.
Той въздъхна и кимна.
– Да.
Тя вдиша рязко, сякаш признанието му я изненада. Може би беше очаквала да я излъже или да предложи някакво оправдание и това, че не го направи, я остави малко объркана и доста несигурна. Поне за момент. След това много категорично се насочи към гнева.
– Той ли ти каза да ме следиш? – почти изръмжа.
– Кой?
– Ка‘Раим. – просъска Елизабет. – Той ли ти нареди?
– Не, амара, никой не ми е нареждал да те следя. – заяви й твърдо. – Исках да съм сигурен, че ще си добре, затова и те последвах.
– Не днес! Не само днес! – сега вече издърпа ръцете си и се изправи. Направи няколко крачки, отдръпвайки се от него, и прокара нервно пръсти през косата си. Дори не забеляза как един кичур, вероятно откъснат от съществото, падна на земята. – Той ти е казал, нали? Няма друго обяснение двамата с Чарли, членове на Гилдията, просто да се окажете в същата странноприемница! Чарли, който може да ни изготви всички необходими документи! И ти! – посочи го. – Какво, нечистите да го вземат, ти е казал ти да правиш?
– Ка‘Раим не ни е казвал да правим каквото и да е, амара. – Сам също се изправи, но този път не пристъпи към нея, а остана където беше. Не искаше тя да се почувства още по-притисната. – Никога не ми е казвал да правя нещо с теб или за теб, но наистина научих за теб от него. После те видях как дойде в града. Наистина се нуждаеше от помощ, затова те последвах, докато не се появи страшника и те завлече в онази страноприемница. Реших, че искам да ти помогна, а Чарли реши да се включи. Харесваме те, амара, и двамата. – последното не му беше лесно да признае, макар и да беше сигурен, че мошеника не таи никакви романтични чувства към нея. – И искаме да си добре. Няма заповед. Няма мисия. Не си задача.
Лизи стоеше насред стаята, стискайки якето му затворено, сякаш се опитваше да го използва като броня. Очите й се бяха навлажнили и сега тя ги стисна в опит да спре сълзите, преди да са потекли.
– Искам да ти вярвам. – каза му задавено.
– Не те лъжа, Елизабет. – отговори й тихо Сам, като в същото време стисна ръце в юмруци и използва цялата си воля, за да не отиде при нея и да я прегърне. Първо щеше да я остави да реши.
– Откъде да знам? Лъгал си ме с месеци и дори не съм заподозряла. – промълви. Прехапа устни, преглътна тежко и продължи тихо: – Всички ме лъжат. Никой не е този, за който се представя. Дори и ти. – вдигна ръка и ядно избърса очите си. – Омръзна ми. Наистина ми омръзна!
– Не съм те лъгал за работата си, амара. – оправда се отново Сам, а чувството на вина отново го промуши като нажежено желязо. – Не съм те лъгал за нищо, което съм ти казал.
– Ако си мислиш, че да си премълчаваш и да ме оставяш да си вадя заключения, които са ти удобни, е по-добре, наистина не си по-различен от страшниците. – процеди Елизабет.
Никога през живота си Сам не беше предполагал, че от думи може да го заболи повече, отколкото най-лошата рана, която вещицата му е нанасяла, но ето че сега се случваше.
– Да си убиец не е професия, с която се хвалиш или привлича хората. – каза й тихо и пристъпи към нея. Дори не беше сигурен дали тя иска да го чуе, но погледа й, прикован в неговия, го накара да продължи: – Не исках да те изплаша, затова си намерих работа в хана, която щеше да ми позволи да се запозная с теб, а после… После вече не можех да ти кажа, че убивам за Кантората, а и за някой друг. – млъкна за миг, но така или иначе беше по-добре да каже каквото може, преди тя да е решила, че не иска повече да слуша. – Беше ме страх, че ще се изплашиш и ще си тръгнеш. Не исках и теб да те е страх от мен. Не искам да си тръгнеш, амара.
Тя не отвърна. Изражението й не омекна. Кокалчетата на ръката й си оставаха все така побелели от стискане на якето. Когато най-накрая си пое дъх, за да проговори, Сам се приготви да чуе, че Лизи не иска да има нищо общо с него повече. Тя обаче го изненада.
– Има ли къде да се измия?
– Да. – побърза да й отговори: – Банята е насам. – и я поведе по късия коридор, спирайки пред нея. – Има всичко необходимо, за да се изкъпеш.
Елизабет свали якето и му го подаде, мушкайки се вътре и затваряйки вратата. Секунда по-късно ключът се завъртя. Сам остана отвън, докато водата от душа не потече. Тогава се върна във всекидневната, хвърли якето на дивана и седна тежко до него.
– Мамка му. – промърмори.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com