Постинг
01.06.2020 05:35 -
Нечистите - 24.7
Елизабет се събуди от усещането, че нещо не е наред, което упорито отказваше да си иде, колкото и тя да се опитваше да го прокуди. Първоначално не проумяваше какъв може да е проблемът, след като лежеше в чисто и меко легло и беше в сигурната прегръдка на Сам, но постепенно събитията от предната нощ си проправиха път през пелената на съня. Тя отвори очи.
Сам беше убиец.
Сам я беше лъгал от самото начало.
А тя лежеше сгушена в него, скрила лице в гърдите му, сякаш обятията му бяха най-безопасното място на света.
Много дълго време не посмя да помръдне, заслушана в равномерното му дишане. Той я беше завил с тънък чаршаф по някое време през нощта, което беше добре, защото ризата се беше увила около кръста й, оставяйки я гола от пъпа надолу. Ръцете му я обгръщаха и придържаха близо до него, сякаш дори на сън той я смяташе за нещо ценно, което иска да предпази.
Елизабет не можеше да проумее как този мъж, който прави всичко възможно от първата им среща, за да й помогне, е същият, който излиза, за да убива за пари. Не можеше да проумее и как професионален убиец е толкова лош лъжец, когато му се налага да го прави директно, а не да си премълчава, оставяйки я да вади собствени грешни, много, много грешни заключения. Чул за нея от Ка’Раим, видял я и решил да й помогне. Това трябваше да е най-тъпото оправдание на света.
А може би не? Франк й беше казал да стои настрана от него. Само ако беше настояла да научи причината тогава, вместо да му отправя заплахи да не докосва горкият невинен коняр… Мисълта, че Силуетът може да му посегне обаче, я беше изпълнила с такъв гняв, че щеше да го разкъса на място, дори и това да беше последното нещо, което щеше да направи. По-лошото беше, че дори сега перспективата караше кръвта й да кипва.
Бавно, внимавайки да не го събуди, за да не й се налага да говори с него все още, Елизабет се отдръпна. Докато спеше, чертите му не бяха толкова остри. Заради очите, осъзна тя. Погледът му беше винаги напрегнат, винаги обхождащ околността, винаги търсещ скрита заплаха в ъглите и сенките. До вчера тя си мислеше, че е навик, останал от годините му като войник. Сега вече знаеше, че се оглеждаше за летящ към гърба му нож.
Как не беше навързала нещата по-рано? Сега всички несъответствия и въпроси, които си беше задавала на ум, но никога на глас, й се струваха като една от онези светещи магически табели във формата на стрелка, оказващи пътя към някоя таверна. Странните му разходки вечер? Нараняванията му? Безгрижието му по отношение на парите и възможността да й прави подаръци, въпреки че беше на половин конярска заплата? Тя ги беше игнорирала. Беше игнорирала абсолютно всичко, което не се връзваше с представата й за Сам Казра. Защото той обичаше коне, беше мил, грижовен и малко недодялан. Не… убиец.
Имаше малък белег на брадичката. Дали го беше получил при някоя задача? Когато някой се беше борил за живота си?
Трябваше да го презира. Трябваше да се бои от него. Трябваше да избяга възможно най-далеч и да се постарае пътищата им да не се пресичат никога повече. Елизабет го знаеше. Осъзнаваше го. И въпреки това… Въпреки всичко все още изпитваше някакво необяснимо привличане към него. Не беше само физическо, макар че щеше да е почти толкова некадърна лъжкиня, колкото Сам, ако го отрече. Не, беше много повече. Душата й откликваше на нещо у него. Само когато беше с него, се чувстваше… умиротворена. Сякаш беше точно там, където трябва да бъде. Само с него смееше да бъде себе си, напълно и изцяло, защото той нямаше да се уплаши и да си тръгне, нито щеше да я посочи с пръст и да я заклейми като чудовище. Трябваше само да го види, за да знае, че всичко ще бъде наред.
И това си оставаше непроменено дори сега.
Беше затънала. До шия. До уши. Даже въобще не се виждаше вече. Това беше простата истина. Всичко останало, всички размисли как професията му не я притеснява чак толкова, защото не вижда голяма разлика между наемният убиец и наемният войник, макар и истина, бяха само оправдания. Как тя също трябваше да мие кръв от ръцете си и затова няма право да съди? Как точно това заслужава? Също.
Не знаеше какво говори това за нея. Правеше ли я глупава? Наивна? Ужасна? И какво значеше тогава, че най-големият й проблем беше, че той не й се е доверил с истината, като същевременно я е измамил, представяйки се за съвсем различен? Колко егоцентрично беше това?
Споменът как беше хленчила колко жалка и нещастна е я накара да сгърчи лице от срам, но също така й даде и лъч надежда. Може пък наистина да беше зажадняла за нормални отношения и затова сега да си въобразяваше, че има чувства към него.
Ръката й, за да й докаже, че греши, без нейно разрешение бе прекосила разстоянието до лицето му и показалецът й докосна малкият белег на брадичката му.
Сам отвори очи, поглъщайки я с тъмния си поглед. Беше напълно буден, а тялото му – напрегнато като пружина в готовност да се защити. И точно толкова бързо, колкото беше реагирал, се отпусна. Сънена усмивка затанцува на устните му и по сърцето й.
Елизабет изруга на ум. Не трябваше да има подобни реакции към убиец! Понечи да дръпне ръката си, но той я улови нежно със своята, поднесе я към устните си и я целуна леко.
– Добро утро, амара.
Дрезгавият му от съня глас й причиняваше опасни неща. Почти толкова опасни, колкото и топлите му устни.
Идваше й да се шамароса сама! Какво, нечистите да го вземат, й ставаше?
– Трябва да се връщам. – каза му и издърпа ръката си.
– Още не е нужно. – каза й. Стегна ръка около кръста й и зарови лице във косата й, вдишвайки дълбоко: – Може да се разсъним и да закусим. Как ти звучи?
Кожата й настръхна от дъхът му. Точно в момента на Лизи не й се искаше нищо повече от това да се съгласи с него и да остане в леглото. Това беше и причината да мръдне главата си и уж случайно да го удари по брадичката, преди да каже:
– Звучи ми като предложение на някой, който не се страхува, че ще загуби единствената си работа.
-Ти няма да загубиш работата си, амара. – увери я Сам, но се отдръпна, сякаш да се предпази от повторни срещи на брадичка му с главата й.
– Предпочитам да не изкушавам съдбата. И да не ми се налага да те бия, защото си сплашвал Аша. – каза му и го погледна в очите: – Пусни ме да стана.
– Аша не знае кой съм и какво правя. – отговори й Сам: – Също така не съм я сплашвал нито веднъж. По-скоро си мислех да пусна Чарли да изглади нещата, ако изобщо има какво да се заглажда, така че може да се разсъним и да закусим, преди да се върнем, амара. – и се намръщи леко насреща й, преди да допълни: – А и си ранена. Имаш нужда от почивка.
– Пусни ме да стана, Сам. – повтори тихо тя.
Той я изгледа и за няколко мига Лизи си помисли, че ще я задържи там, но после Сам въздъхна нещастно. В погледа му ясно се видя съжалението и нежеланието му, преди да разтвори ръцете си и да кажеш:
– Добре, амара, печелиш.
За момент разочарованието жегна и нея. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да каже, че той я е принудил да прекара времето до обяд с него и тя не е имала друг избор, освен да се съгласи. Но Сам не беше такъв.
Лизи се принуди да се намръщи и да затвори сърцето си за нещастното му изражение.
– Няма ли да станеш, за да не трябва да пълзя до края на леглото?
– Не.
Сега вече му се мръщеше съвсем сериозно. Наистина ли щеше да я кара да се смъкне както може, знаейки, че носи само една риза? Упоритият блясък в погледа му й казваше, че да, точно такова намерение имаше.
– Гад. – просъска му, набра чаршафа около кръста си и внимателно започна да се избутва надолу.
– Ти бързаш да станеш, амара. – отговори й Сам и се завъртя на една страна, затискайки чаршафа с тялото си.
– Боговете са ми свидетели, Казра, ако не ми пуснеш чаршафа, ще… – запъна се. С какво можеше да го заплаши? Че ще го удари? На него сигурно щеше да му хареса! Междувременно Сам я гледаше с интерес и й направи жест с ръка да продължава: – Няма да ти проговоря повече!
Щом го каза, й се прищя да пропадне директно в мазето на блока. Да не беше на пет?
– Никога? – попита я Сам, гледайки я объркано.
– Съвсем възможно!
– Сигурна ли си, че ще можеш, амара?
– Абсолютно!
Сам само я измери с поглед отново, карайки Лизи да се зачуди дали ризата всъщност не прозира, особено след като той се усмихна криво насреща й:
– Ще рискувам.
Тя се опули невярващо. Сякаш беше толкова неустоим! Наистина беше гад! Лизи издаде разярен звук, събра колкото можа от чаршафа на топка и захлупи Сам с него.
– Страшни рефлекси, убиецо! – подигра му се, докато той се бореше да го разкара от лицето си, а тя го прескачаше и стъпваше на земята.
– Подла си, амара. – изръмжа Сам, когато успя да издърпа чаршафа от главата си и да го захвърли на земята.
– Взимам пример от теб. – оплези му се и зацапа с босите си ходила към банята.
Дрехите й бяха изсъхнали и Елизабет с облекчение си ги облече. Нямаше против, че на места са скъсани и изцапани с кръв, която не се беше отмила, но определено щеше да поговори с Калахан, че ако ще продължават така, ще трябва да й отпусне доста повече джобни за облекло.
При мисълта за страшника отвътре всичко й се сви. Неподчинението от снощи щеше да й излезе през носа, просто го знаеше. Трябваше да измисли как да го умилостиви, и то бързо, но най-напред щеше да е добре да се прибере възможно най-скоро в странноприемницата.
Сам я чакаше във всекидневната, когато тя излезе от банята. Лизи му подхвърли ризата, която бе носила цяла нощ, и тръгна директно към външната врата. Мъжът само изсумтя и я последва.
Навън небето се беше зачервило като узряла праскова, а лек вятър гонеше облаците. Идваше от пустинята, но заради ранният час беше хладен. Момичето обърна много повече внимание на улиците, по които минаваха, отколкото, когато я донесе след битката с жената. Нима наистина беше снощи?
– Сам? Какво й беше на онази жена? – попита го. – И как я уби?
Той не й отговори веднага и Лизи реши, че този път няма и да го направи, когато всъщност чу тихия му глас:
– Беше омагьосана. – и след малко добави: – Подобрена. Затова умира много трудно и може неща, но ще умре, ако й отсечеш главата, например.
– Подобрена? – попита. Сам отвори уста да й отговори, но я затвори, примижавайки сякаш от болка. Тя спря и го хвана за ръката. – Добре ли си?
– Да. – каза й и тръсна глава, преди да добави: – Нищо ми няма, амара.
– Сигурен ли си? – попита, вгледана в пребледнялото му лице. – Искаш ли да седнеш?
– Не, няма нужда. – отговори й и стисна леко ръката й, преди да измъчи една крива усмивка: – Благодаря, амара.
Тревогата й не намаля от уверението му, но така или иначе нямаше какво да направи за него тук. Двамата тръгнаха отново. Трябваше да се върнат в странноприемницата. Там щеше да го накара да полегне и може би да помоли Чарли или Франк да се свържат със Захир.
Лизи се огледа скришом по покривите на сградите и в изсветляващото небе в търсене на гарвана с надеждата да го повика на рамото си, за да го попита дали не може да задвижи нещата още сега, но от птицата нямаше и следа. Нямаше го и снощи, нито пък се яви в сънищата й, даде си сметка тя. Това беше повече от странно, понеже той никога не я изпускаше от поглед. Притеснението за убиеца – за този убиец, поправи се кисело – я свари неподготвена. За съжаление на Ка’Раим обаче, квотата на Лизи беше запълнена вече със Сам.
Момичето въздъхна. Как животът й беше станал толкова шантав? Едно време беше обградена от изискани дами и господа, членове на висшето общество. Сега някак се беше оказала център на вниманието на трима членове на Гилдията на убийците. И един сприхав страшник.
Страхът отново се загнезди в стомаха й, щом си помисли за реакцията на Калахан, когато я види. Умът й трескаво се опитваше да измисли някакво добро оправдание, но не й хрумваше нищо, освен “Не, Калахан, Сам не ме отнесе на ръце по мое желание – това бяха наши двойници, а пък аз имах разстроен стомах и цялата нощ я прекарах в тоалетната!”. Някак си Лизи не вярваше, че той ще се върже на това.
Не беше усетила, че не само още държи ръката на Казра, ами я и стиска, докато палецът му не започна да прави леки кръгчета по опакото на дланта й. Момичето го погледна смутено, отчитайки, че поне цветът се беше завърнал на лицето му.
– Изглеждаш по-добре. – каза му. Чувайки облекчението в гласа си, пусна ръката му и бързо добави: – Можеш да ходиш и сам вече значи.
– Мога. – съгласи се с нея, но в следващият момент се пресегна и отново я хвана: – Но не искам.
– Ще го преживееш. – скръцна му със зъби.
– Не искам. – повтори й Сам и няколко крачки само я гледаше замислено, преди да въздъхне и някак разочаровано да каже: – Срещата днес на плажа. Май се отлага.
Елизабет съвсем беше забравила за плановете им. Беше забравила и че днес всъщност е свободният й ден. Той със сигурност не беше и сега вероятно си мислеше, че тя е използвала уволнението и работата като оправдание.
Не разочарованието, а примирението в очите му събуди вината в нея. Все едно очакваше всичко това от нея. Той никога не я отхвърли. Нито веднъж не я остави да си мисли, че заслужава да бъде презирана.
– Имам нужда от време, Сам. – каза му накрая. – Ядосана съм ти и ме боли.
– Разбирам. – каза й: – Тогава, може би, друг път?
– Може би. – отвърна Лизи.
– Може би. – повтори след нея.
Няколко минути никой от двамата не проговори. Вървяха в тишина, всеки потънал в собствените си тревоги и точно когато щяха да завият по главната улица, която минаваше близо до хана, Сам изведнъж спря. Вдигна поглед нагоре, а после го свали към Лизи.
– Мислиш ли, че ще може да се прибереш сама?
– Аз… да. – заекна тя.
– Добре. – усмихна й се криво и пусна ръката й: – Изникна нещо спешно, амара. Ще се видим по-късно.
– Чакай! – беше неин ред да го хване.
Как така беше изникнало нещо спешно? Та те вървяха по улицата! Но още докато се чудеше какво беше станало, осъзна, че е магия. Някой го беше повикал в ума му. Най-вероятно Кантората.
Сам я гледаше очаквателно, но изведнъж Лизи не знаеше какво да му каже. „Пази се да не те наранят, когато убиваш мишената си“? Дойде й да се изсмее. Облиза устни и се дръпна назад.
– Чао. – промълви в крайна сметка.
Без да изчака отговор и без да го погледне, му обърна гръб и закрачи бързо към странноприемницата.
Сам беше убиец.
Сам я беше лъгал от самото начало.
А тя лежеше сгушена в него, скрила лице в гърдите му, сякаш обятията му бяха най-безопасното място на света.
Много дълго време не посмя да помръдне, заслушана в равномерното му дишане. Той я беше завил с тънък чаршаф по някое време през нощта, което беше добре, защото ризата се беше увила около кръста й, оставяйки я гола от пъпа надолу. Ръцете му я обгръщаха и придържаха близо до него, сякаш дори на сън той я смяташе за нещо ценно, което иска да предпази.
Елизабет не можеше да проумее как този мъж, който прави всичко възможно от първата им среща, за да й помогне, е същият, който излиза, за да убива за пари. Не можеше да проумее и как професионален убиец е толкова лош лъжец, когато му се налага да го прави директно, а не да си премълчава, оставяйки я да вади собствени грешни, много, много грешни заключения. Чул за нея от Ка’Раим, видял я и решил да й помогне. Това трябваше да е най-тъпото оправдание на света.
А може би не? Франк й беше казал да стои настрана от него. Само ако беше настояла да научи причината тогава, вместо да му отправя заплахи да не докосва горкият невинен коняр… Мисълта, че Силуетът може да му посегне обаче, я беше изпълнила с такъв гняв, че щеше да го разкъса на място, дори и това да беше последното нещо, което щеше да направи. По-лошото беше, че дори сега перспективата караше кръвта й да кипва.
Бавно, внимавайки да не го събуди, за да не й се налага да говори с него все още, Елизабет се отдръпна. Докато спеше, чертите му не бяха толкова остри. Заради очите, осъзна тя. Погледът му беше винаги напрегнат, винаги обхождащ околността, винаги търсещ скрита заплаха в ъглите и сенките. До вчера тя си мислеше, че е навик, останал от годините му като войник. Сега вече знаеше, че се оглеждаше за летящ към гърба му нож.
Как не беше навързала нещата по-рано? Сега всички несъответствия и въпроси, които си беше задавала на ум, но никога на глас, й се струваха като една от онези светещи магически табели във формата на стрелка, оказващи пътя към някоя таверна. Странните му разходки вечер? Нараняванията му? Безгрижието му по отношение на парите и възможността да й прави подаръци, въпреки че беше на половин конярска заплата? Тя ги беше игнорирала. Беше игнорирала абсолютно всичко, което не се връзваше с представата й за Сам Казра. Защото той обичаше коне, беше мил, грижовен и малко недодялан. Не… убиец.
Имаше малък белег на брадичката. Дали го беше получил при някоя задача? Когато някой се беше борил за живота си?
Трябваше да го презира. Трябваше да се бои от него. Трябваше да избяга възможно най-далеч и да се постарае пътищата им да не се пресичат никога повече. Елизабет го знаеше. Осъзнаваше го. И въпреки това… Въпреки всичко все още изпитваше някакво необяснимо привличане към него. Не беше само физическо, макар че щеше да е почти толкова некадърна лъжкиня, колкото Сам, ако го отрече. Не, беше много повече. Душата й откликваше на нещо у него. Само когато беше с него, се чувстваше… умиротворена. Сякаш беше точно там, където трябва да бъде. Само с него смееше да бъде себе си, напълно и изцяло, защото той нямаше да се уплаши и да си тръгне, нито щеше да я посочи с пръст и да я заклейми като чудовище. Трябваше само да го види, за да знае, че всичко ще бъде наред.
И това си оставаше непроменено дори сега.
Беше затънала. До шия. До уши. Даже въобще не се виждаше вече. Това беше простата истина. Всичко останало, всички размисли как професията му не я притеснява чак толкова, защото не вижда голяма разлика между наемният убиец и наемният войник, макар и истина, бяха само оправдания. Как тя също трябваше да мие кръв от ръцете си и затова няма право да съди? Как точно това заслужава? Също.
Не знаеше какво говори това за нея. Правеше ли я глупава? Наивна? Ужасна? И какво значеше тогава, че най-големият й проблем беше, че той не й се е доверил с истината, като същевременно я е измамил, представяйки се за съвсем различен? Колко егоцентрично беше това?
Споменът как беше хленчила колко жалка и нещастна е я накара да сгърчи лице от срам, но също така й даде и лъч надежда. Може пък наистина да беше зажадняла за нормални отношения и затова сега да си въобразяваше, че има чувства към него.
Ръката й, за да й докаже, че греши, без нейно разрешение бе прекосила разстоянието до лицето му и показалецът й докосна малкият белег на брадичката му.
Сам отвори очи, поглъщайки я с тъмния си поглед. Беше напълно буден, а тялото му – напрегнато като пружина в готовност да се защити. И точно толкова бързо, колкото беше реагирал, се отпусна. Сънена усмивка затанцува на устните му и по сърцето й.
Елизабет изруга на ум. Не трябваше да има подобни реакции към убиец! Понечи да дръпне ръката си, но той я улови нежно със своята, поднесе я към устните си и я целуна леко.
– Добро утро, амара.
Дрезгавият му от съня глас й причиняваше опасни неща. Почти толкова опасни, колкото и топлите му устни.
Идваше й да се шамароса сама! Какво, нечистите да го вземат, й ставаше?
– Трябва да се връщам. – каза му и издърпа ръката си.
– Още не е нужно. – каза й. Стегна ръка около кръста й и зарови лице във косата й, вдишвайки дълбоко: – Може да се разсъним и да закусим. Как ти звучи?
Кожата й настръхна от дъхът му. Точно в момента на Лизи не й се искаше нищо повече от това да се съгласи с него и да остане в леглото. Това беше и причината да мръдне главата си и уж случайно да го удари по брадичката, преди да каже:
– Звучи ми като предложение на някой, който не се страхува, че ще загуби единствената си работа.
-Ти няма да загубиш работата си, амара. – увери я Сам, но се отдръпна, сякаш да се предпази от повторни срещи на брадичка му с главата й.
– Предпочитам да не изкушавам съдбата. И да не ми се налага да те бия, защото си сплашвал Аша. – каза му и го погледна в очите: – Пусни ме да стана.
– Аша не знае кой съм и какво правя. – отговори й Сам: – Също така не съм я сплашвал нито веднъж. По-скоро си мислех да пусна Чарли да изглади нещата, ако изобщо има какво да се заглажда, така че може да се разсъним и да закусим, преди да се върнем, амара. – и се намръщи леко насреща й, преди да допълни: – А и си ранена. Имаш нужда от почивка.
– Пусни ме да стана, Сам. – повтори тихо тя.
Той я изгледа и за няколко мига Лизи си помисли, че ще я задържи там, но после Сам въздъхна нещастно. В погледа му ясно се видя съжалението и нежеланието му, преди да разтвори ръцете си и да кажеш:
– Добре, амара, печелиш.
За момент разочарованието жегна и нея. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да каже, че той я е принудил да прекара времето до обяд с него и тя не е имала друг избор, освен да се съгласи. Но Сам не беше такъв.
Лизи се принуди да се намръщи и да затвори сърцето си за нещастното му изражение.
– Няма ли да станеш, за да не трябва да пълзя до края на леглото?
– Не.
Сега вече му се мръщеше съвсем сериозно. Наистина ли щеше да я кара да се смъкне както може, знаейки, че носи само една риза? Упоритият блясък в погледа му й казваше, че да, точно такова намерение имаше.
– Гад. – просъска му, набра чаршафа около кръста си и внимателно започна да се избутва надолу.
– Ти бързаш да станеш, амара. – отговори й Сам и се завъртя на една страна, затискайки чаршафа с тялото си.
– Боговете са ми свидетели, Казра, ако не ми пуснеш чаршафа, ще… – запъна се. С какво можеше да го заплаши? Че ще го удари? На него сигурно щеше да му хареса! Междувременно Сам я гледаше с интерес и й направи жест с ръка да продължава: – Няма да ти проговоря повече!
Щом го каза, й се прищя да пропадне директно в мазето на блока. Да не беше на пет?
– Никога? – попита я Сам, гледайки я объркано.
– Съвсем възможно!
– Сигурна ли си, че ще можеш, амара?
– Абсолютно!
Сам само я измери с поглед отново, карайки Лизи да се зачуди дали ризата всъщност не прозира, особено след като той се усмихна криво насреща й:
– Ще рискувам.
Тя се опули невярващо. Сякаш беше толкова неустоим! Наистина беше гад! Лизи издаде разярен звук, събра колкото можа от чаршафа на топка и захлупи Сам с него.
– Страшни рефлекси, убиецо! – подигра му се, докато той се бореше да го разкара от лицето си, а тя го прескачаше и стъпваше на земята.
– Подла си, амара. – изръмжа Сам, когато успя да издърпа чаршафа от главата си и да го захвърли на земята.
– Взимам пример от теб. – оплези му се и зацапа с босите си ходила към банята.
Дрехите й бяха изсъхнали и Елизабет с облекчение си ги облече. Нямаше против, че на места са скъсани и изцапани с кръв, която не се беше отмила, но определено щеше да поговори с Калахан, че ако ще продължават така, ще трябва да й отпусне доста повече джобни за облекло.
При мисълта за страшника отвътре всичко й се сви. Неподчинението от снощи щеше да й излезе през носа, просто го знаеше. Трябваше да измисли как да го умилостиви, и то бързо, но най-напред щеше да е добре да се прибере възможно най-скоро в странноприемницата.
Сам я чакаше във всекидневната, когато тя излезе от банята. Лизи му подхвърли ризата, която бе носила цяла нощ, и тръгна директно към външната врата. Мъжът само изсумтя и я последва.
Навън небето се беше зачервило като узряла праскова, а лек вятър гонеше облаците. Идваше от пустинята, но заради ранният час беше хладен. Момичето обърна много повече внимание на улиците, по които минаваха, отколкото, когато я донесе след битката с жената. Нима наистина беше снощи?
– Сам? Какво й беше на онази жена? – попита го. – И как я уби?
Той не й отговори веднага и Лизи реши, че този път няма и да го направи, когато всъщност чу тихия му глас:
– Беше омагьосана. – и след малко добави: – Подобрена. Затова умира много трудно и може неща, но ще умре, ако й отсечеш главата, например.
– Подобрена? – попита. Сам отвори уста да й отговори, но я затвори, примижавайки сякаш от болка. Тя спря и го хвана за ръката. – Добре ли си?
– Да. – каза й и тръсна глава, преди да добави: – Нищо ми няма, амара.
– Сигурен ли си? – попита, вгледана в пребледнялото му лице. – Искаш ли да седнеш?
– Не, няма нужда. – отговори й и стисна леко ръката й, преди да измъчи една крива усмивка: – Благодаря, амара.
Тревогата й не намаля от уверението му, но така или иначе нямаше какво да направи за него тук. Двамата тръгнаха отново. Трябваше да се върнат в странноприемницата. Там щеше да го накара да полегне и може би да помоли Чарли или Франк да се свържат със Захир.
Лизи се огледа скришом по покривите на сградите и в изсветляващото небе в търсене на гарвана с надеждата да го повика на рамото си, за да го попита дали не може да задвижи нещата още сега, но от птицата нямаше и следа. Нямаше го и снощи, нито пък се яви в сънищата й, даде си сметка тя. Това беше повече от странно, понеже той никога не я изпускаше от поглед. Притеснението за убиеца – за този убиец, поправи се кисело – я свари неподготвена. За съжаление на Ка’Раим обаче, квотата на Лизи беше запълнена вече със Сам.
Момичето въздъхна. Как животът й беше станал толкова шантав? Едно време беше обградена от изискани дами и господа, членове на висшето общество. Сега някак се беше оказала център на вниманието на трима членове на Гилдията на убийците. И един сприхав страшник.
Страхът отново се загнезди в стомаха й, щом си помисли за реакцията на Калахан, когато я види. Умът й трескаво се опитваше да измисли някакво добро оправдание, но не й хрумваше нищо, освен “Не, Калахан, Сам не ме отнесе на ръце по мое желание – това бяха наши двойници, а пък аз имах разстроен стомах и цялата нощ я прекарах в тоалетната!”. Някак си Лизи не вярваше, че той ще се върже на това.
Не беше усетила, че не само още държи ръката на Казра, ами я и стиска, докато палецът му не започна да прави леки кръгчета по опакото на дланта й. Момичето го погледна смутено, отчитайки, че поне цветът се беше завърнал на лицето му.
– Изглеждаш по-добре. – каза му. Чувайки облекчението в гласа си, пусна ръката му и бързо добави: – Можеш да ходиш и сам вече значи.
– Мога. – съгласи се с нея, но в следващият момент се пресегна и отново я хвана: – Но не искам.
– Ще го преживееш. – скръцна му със зъби.
– Не искам. – повтори й Сам и няколко крачки само я гледаше замислено, преди да въздъхне и някак разочаровано да каже: – Срещата днес на плажа. Май се отлага.
Елизабет съвсем беше забравила за плановете им. Беше забравила и че днес всъщност е свободният й ден. Той със сигурност не беше и сега вероятно си мислеше, че тя е използвала уволнението и работата като оправдание.
Не разочарованието, а примирението в очите му събуди вината в нея. Все едно очакваше всичко това от нея. Той никога не я отхвърли. Нито веднъж не я остави да си мисли, че заслужава да бъде презирана.
– Имам нужда от време, Сам. – каза му накрая. – Ядосана съм ти и ме боли.
– Разбирам. – каза й: – Тогава, може би, друг път?
– Може би. – отвърна Лизи.
– Може би. – повтори след нея.
Няколко минути никой от двамата не проговори. Вървяха в тишина, всеки потънал в собствените си тревоги и точно когато щяха да завият по главната улица, която минаваше близо до хана, Сам изведнъж спря. Вдигна поглед нагоре, а после го свали към Лизи.
– Мислиш ли, че ще може да се прибереш сама?
– Аз… да. – заекна тя.
– Добре. – усмихна й се криво и пусна ръката й: – Изникна нещо спешно, амара. Ще се видим по-късно.
– Чакай! – беше неин ред да го хване.
Как така беше изникнало нещо спешно? Та те вървяха по улицата! Но още докато се чудеше какво беше станало, осъзна, че е магия. Някой го беше повикал в ума му. Най-вероятно Кантората.
Сам я гледаше очаквателно, но изведнъж Лизи не знаеше какво да му каже. „Пази се да не те наранят, когато убиваш мишената си“? Дойде й да се изсмее. Облиза устни и се дръпна назад.
– Чао. – промълви в крайна сметка.
Без да изчака отговор и без да го погледне, му обърна гръб и закрачи бързо към странноприемницата.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.comНяма коментари
