Лизи бръкна в джоба на панталона си сигурно за стотен път през последния час и стисна бележката. Не й трябваше да я поглежда. Прецизният му почерк бе пред очите й.
„Трябва да вървя. Съжалявам.“
Стомахът й бе свит на топка. Трев...

Тази нощ нямаше много сън. Елизабет не разбираше съвсем откъде се появи, но нуждата да го има, да го усеща в себе си, да вижда какъв ефект има над него, я караше да го буди отново и отново, и отново, докато накрая не го помоли да ги заве...

 – Съжалявам, Елизабет. – извини й се, за това, че й разказа. За това, че влезе в живота й, правейки я част от всичко това. След което все пак вдигна поглед, спирайки го на искрящите й от гняв очи. – Съжалявам.
Осъзнаван...