Постинг
21.01.2021 08:40 -
Нечистите - 35
Елизабет седеше на сплескана от честа употреба възглавничка в дъното на стая, пълна с новаци, седящи на също толкова неудобни възглавнички. Иснани им предаваше урок по религия, разказвайки им истории за стотиците превъплъщения на Ну’Ахра през вековете, как се е появявала в мига на най-силна нужда и как ще се появи отново сега, когато са изправени пред най-голямата заплаха. Лизи не вярваше в нищо от казаното, но обичаше да я слуша. Днес обаче дори кадифеният глас на жрицата не бе в състояние да прикове вниманието й.
Вахини бе изчезнала. Никой не я бе виждал от вчера на обяд. Никой не бе чул нищо, не бе видял някой подозрителен да се върти наоколо. На Лизи й се струваше невероятно някой да е чак толкова смел или луд да влезе в храма и да отмъкне жрица, когато стражата видимо бе затегнала контрола и обикаляше всеки етаж и зала, а отгоре на всичкото имаше и гвардейци, присъстващи заради посещението на далшира. Искаше й се да вярва, че просто е излязла, без да каже на никого, но когато говори с Мирай, тя бе убедена, че Вахини си няма любовник извън храма и като цяло е доволна от живота си тук. Ако най-добрата й приятелка не виждаше причина тя да излезе…. Въпреки това бяха говорили с Иснани и тя им бе обещала да направи нещо по въпроса. Единственото, което Лизи можеше да се стори в моментна, бе да пратят някого да говорят с родителите на Вахини. Елизабет обаче бе сигурна, че ако тя се е сетила за това, Сам отдавна вече го бе направил.
Двамата не бяха говорили от сутринта. Лизи го бе зървала в края на някой коридор или докато слизаше и се качваше по стълбите към друг етаж, но не бе имала време да го догони, защото сама бързаше за молитва или урок. Надяваше се да се засекат поне на обяд, за да могат да обсъдят развитието – или липсата на такова, какъвто вероятно бе случая, но Сам бе напълно погълнат от задачата си. Елизабет никога не бе вярвала, че ще го види толкова отдаден на намирането на изчезнало момиче. Дори когато го мислеше за обикновен коняр, знаеше, че той не е от онези, които се интересуват кой знае колко от останалите. Освен с нея, Чарли и коня, той не говореше често с други и правеше всичко възможно да страни от тях. Девойката нямаше как да бъде сигурна защо е толкова загрижен сега, но се радваше, че Сам е на нейна страна. Поне за момента.
– Нещо става!
Аник, едно от момчетата в групата й, надничаше през прозореца. Секунда по-късно всички се бяха наредили да видят какво се случва отвън. Иснани дори нямаше време да се опита да въдвори някакъв ред, когато някой от другите прошепна боязливо:
– Това тяло ли е?
На белите плочки на площада отвън, точно пред статуята на Ну’Ахра, имаше червена пихтия.
Преди да е осъзнала съвсем какво прави, Елизабет вече бе изскочила навън и тичаше по коридора. Сърцето й биеше бясно, а в умът й кънтеше отново и отново молитва това да не е Вахини. Да е някаква груба, безвкусна шега, която водните магове, някой недоволен роднина, който и да е е решил да си направи с жриците, които никой не обичаше. Момичето профуча през отворените порти, без да чуе какво подвикнаха след нея стражите, пазещи входа. Преполови малкия площад, преди вятърът да довее вонята на сурово месо и кръв. Тя спря да тича и си наложи да продължи да диша през носа си, опитвайки се да открие миризма, която не бе срещала преди от хората в храма. Още стражи се бяха събрали покрай паметника, скривайки гледката й към тялото. Няколко от тях погледнаха към нея, но никой не й каза да се връща. Един от тях напусна редиците на бегом, преви се на две и започна да се дави.
Лизи продължи бавно напред. Сърцето й препускаше и цялото й същество се бе съсредоточило върху парченцата от картината, които успяваше да зърне, докато мъжете пристъпяха нервно от крак на крак. Част от раздран плат. Сплескан кичур черна коса с мазен, червен оттенък. Отпусната бледа длан. Дълги пръсти с изтръгнати и потрошени нокти.
Изведнъж всичко това изчезна. Някой пристъпи пред нея, блокирайки кошмара с тялото си. Елизабет вдигна лице нагоре, срещайки черните очи на Сам.
– Прибери се в храма, амара. – каза й тихо.
– Тя ли е? – попита го, като едновременно с това се опита да го заобиколи.
– Да. – потвърди й той и се измести с нея. – Прибери се в храма, амара. После ще ти кажа какво сме открили.
– Няма нужда да ме пазиш. – каза му. – Виждала съм вече какво остава след него.
– Знам. – Сам вдигна ръка сякаш да я погали, но в крайна сметка я отпусна на рамото й: – Но преди са били непознати.
Елизабет го погледна сепнато. Дори не се бе замисляла какво би било да види безжизненото, обезобразено тяло на някой, когото е виждала да се разхожда съвсем жив преди ден. С когото, макар и бегло, е разговаряла и е чувала смеха му.
Не можеше да позволи на Сам да види колебанието, което изведнъж се появи у нея. Усетеше ли дори най-малка несигурност, щеше да я отпрати.
Преглътна, изправи гръб и твърдо каза:
– Това е работата ми, Сам. Тук съм, за да открия кой й е причинил това. Трябва да я видя. – извърна поглед и тихо добави: – Дължа й поне това.
Сам стисна леко рамото й, а погледа му беше станал стоманен. Лизи беше сигурна, че просто ще й откаже и този път ще й нареди да се върне в храма, когато той отстъпи в страни. Ръката му се плъзна по нейната и я хвана.
– Не е приятна гледка. – прошепна й.
Елизабет кимна, но гласове зад нея я накараха да погледне през рамо. Иснани, Главният жрец и още трима се приближаваха с бърза крачка насам.
– Ще ги забавиш ли няколко минути? – попита го.
– Да. – потвърди й Сам и се премести, този път скривайки нея с тялото си.
Лизи не загуби и миг, ами се шмугна между стражите. Мъжете я погледнаха със смесица от възмущение и гняв, но и двете бързо изчезнаха, щом осъзнаха коя е и че капитанът им се преструва, че е станала невидима. Един от тях я изненада, като издърпа други двама по-наблизо и нареди шепнешком:
– Скупчете се малко!
Елизабет щеше да им благодари, но гледката пред нея изтри всички мисли от главата й.
Спомняше си, че Вахини имаше бадемовидни кафяви очи, а една дълбока трапчинка се появяваше на дясната й буза, когато се усмихнеше. Сега от лицето й не бе останало нищо. Беше смазано на кървава пихтия, от която стърчаха дребни костици и разбити зъби. Имаше дрехи, но бяха толкова разкъсани, че не прикриваха абсолютно нищо от голото й, нарязано тяло. От дълбоките рани, разсичащи корема й, се подаваше черво.
– Приключи ли? – попита я нервно онзи страж, който бе решил да й помогне.
– Не.
Лизи приклекна до тялото. Предният път косата бе остригана или отскубната. Сега също имаше големи плешиви петна, но няколко дълги кичура бяха полепнали по тялото й. Елизабет внимателно премести един от тях, за да разкрие онова, което вече знаеше, че ще намери.
С ядосани, отсечени, жестоки разрези върху кожата й бе изписана дума. „Лъжежрица“.
– Тя ли е? – достигна до нея гласът на Иснани. Острота бе заместила обичайното кадифе на гласа й.
– Тя е. – потвърди без всякаква емоция Сам.
– Виждаш ли? – просъска остро жрицата. Почти накара Елизабет да се обърне, за да провери дали наистина е Иснани. Почти. – Ако бяхме предприели мерки…
– Стига пак с това. – прекъсна я жрецът: – Назначихме повече охрана. Вече се разхождат навсякъде. Приличаме на затвор, вместо на храм. Хората започват да се страхуват да дойдат при нас, а ти искаш още? За какво, Иснани?
– Стражите не са достатъчни, Гириш!
Под миризмата на кръв и вътрешности се усещаше и друга. Слаба, но остра. Елизабет се наведе към тялото и вдиша дълбоко.
– Богове. – промърмори някой от стражите зад нея задавено.
Сладникава, напомняща на цветя, но не съвсем. Беше някак… изкуствена.
– Трябва да издадем нареждане да ходят навсякъде по двойки! – продължаваше да настоява Иснани. – Трябва да започнем да заключваме етажите и да изпращаме стражи с момичетата, когато излизат! Трябва…
– Да сложим по страж във всяка стая? – попита я жрецът ядосано. – Сигурен съм, че това особено много ще им хареса.
– Много добре знаеш, че нямам това предвид! – отвърна му също толкова ядосано жената. – Някой убива момичетата ни, Гириш! Време е да направим нещо, за да ги защитим! Време е ти да направиш нещо!
– Добре, добре. Предложението ти всъщност не е лишено от смисъл. – гласът на жреца прозвуча малко уморен: – Може да изпращаме страж с тях, когато излизат, а останалите неща да ги обсъдим по-късно и определено не в двора.
Елизабет не можеше да намери източника на миризмата. Знаеше, че идва от тялото и че е единственото различно, което успява да подуши. Сякаш бе окъпана в нещо.
Тази мисъл я накара да се надигне и да огледа тялото, абстрахирайки се този път от очевидното. Погледът й шареше по периферията, по незасегнатите местенца, по косата, по дрипите. И тогава го видя.
В същия момент някой я сграбчи за яката на туниката и грубо я издърпа.
– Какво правиш тук?
Лизи беше също толкова безцеремонно обърната с лице към сърдито гледащият я Сам. В очите му нямаше и намек за това, че се шегува, а ръката му държеше здраво рамото й, задържайки я на място и пречейки й да избяга.
– Аз… – заекна тя.
– Това не ти е някакво представление! – прекъсна я грубо Сам и най-безцеремонно я блъсна към входа на храма, карайки я да залитне няколко крачки, преди да си стъпи стабилно на краката: – Нямаш работа тук!
Но това бе представление, осъзна Елизабет, щом най-накрая се отърси от шока. Представление за жреците, чиито сурови изражения сега загубиха поне част от неодобрението си. Може и да бе натрупала черни точки пред тях, но Сам бе запазил прикритието й. Идваше й да го разцелува. Вместо това наведе гузно глава и смотолеви:
– Извинете.
– Любопитството не е качество за жрица. – смъмри я сърдито Гириш, когато Лизи мина покрай него: – Ще останеш един час след вечеря да подреждаш в библиотеката.
– Да, к‘ахин. – кимна смирено тя.
С това жрецът загуби интерес към нея и й махна с ръка да се върви. Елизабет не почака втора покана и побърза се се върне в храма. Поне жриците се бяха погрижили никой да не стои по прозорците. Дори имаше шанс никой да не я е видял отвън.
Една жрица я упъти към столовата, където бяха решили да съберат всички. Обикновено жуженето от гласовете се чуваше още отвън, но днес цареше пълна тишина. Залата се пръскаше по шевовете от хора, но никой не бе в настроение да говори. Страхът тежеше във въздуха и макар самата Елизабет да не го изпитваше, миризмата му дръпна някаква първична струна в душата й, която й каза, че трябва да е на щрек.
От една от масите по-напред й помаха Рамая. Девойката тръгна натам, като скришом се постара да изтрие ръцете си хубаво в панталона на униформата, където туниката го покриваше. Не искаше някой да види следи от кръв и да й се налага да обяснява откъде е.
– Лин, ела, седни. – подкани я Рамая, когато беше достатъчно близо, за да я чуе: – Добре ли си?
Тя ли? Не тя лежеше разпорена като дивеч на земята.
– Да. – отвърна Лизи, докато се опитваше да се смести между принцесата и друга жрица.
– Сигурна ли си? – попита я почти шепнешком, но този път на ривски. В същото време се пресегна под масата й хвана ръката й, стискайки я леко: – Можеш да ми кажеш всичко, Лин.
Толкова ли й личеше? Мислеше си, че е свършила добра работа с това да скрие, че се е случило нещо. Елизабет въздъхна.
– Добре съм. Наистина. – увери я. – Бях да видя тялото, това е всичко.
– Това е всичко? – попита я объркано далширата, а ръката й стисна дори по-силно нейната. Сигурно дори не се усещаше, че го прави. – Лин? – попита я треперещо: – Видя ли го?
Лизи кимна, а ужасът в очите на Рамая се усили.
– Как така си… добре? – заекна принцесата.
Елизабет я зяпна объркано. Рамая беше права, осъзна. Не й се гадеше, не й беше лошо. Дори не трепереше, а бе докоснала тялото. Гледката се бе врязала в съзнанието й, но Лизи някак бе успяла да се откъсне от вътрешно от нея. За свой ужас, Елизабет си даде сметка, че в момента я разглеждаше като следа – стъпало, което да я отведе към убиеца.
Не можеше да прецени дали това е добре или не. А гледайки принцесата – тя май се чудеше същото.
– Всичко е наред. – побърза да каже нещо. – Ще го хванем, обещавам ти.
Рамая беше пребледняла, а погледа й лъщеше от сълзи, които сякаш само след едно премигване щяха да потекат. И точно когато това щеше да се случи далширата изправи гръб, пое си дълбоко дъх и заяви:
– Права си. – въпреки усилието й да звучи уверена, гласът й леко потрепери: – Този път ще го спрем. Заедно.
Елизабет си замълча. Нямаше да постигне нищо, ако й каже, че няма никакво намерение да я замесва в случващото се, ако не й се налага. Не защото не вярваше, че Рамая ще се справи. Просто егоистично не искаше да губи още хора, на които държи.
А днес на площада можеше да е принцесата. Докато Лизи бе живяла в някаква розова мъгла, някой бе отвлякъл Вахини. Докато тя се бе опиянявала от целувки, убиецът бе изтезавал поредната си жертва. Беше ли я убил бързо, или бе съумял да я запази жива, така че да може да се страхува по-дълго? Надписите, издълбани с острие по кожата на Вахини, й даваха отговора. „Лъжежрица“. Бил е разочарован и ядосан. Постарал се е това да й стане напълно ясно, преди най-накрая да я убие.
Вината накара стомахът й да се обърне.
Вахини бе изчезнала. Никой не я бе виждал от вчера на обяд. Никой не бе чул нищо, не бе видял някой подозрителен да се върти наоколо. На Лизи й се струваше невероятно някой да е чак толкова смел или луд да влезе в храма и да отмъкне жрица, когато стражата видимо бе затегнала контрола и обикаляше всеки етаж и зала, а отгоре на всичкото имаше и гвардейци, присъстващи заради посещението на далшира. Искаше й се да вярва, че просто е излязла, без да каже на никого, но когато говори с Мирай, тя бе убедена, че Вахини си няма любовник извън храма и като цяло е доволна от живота си тук. Ако най-добрата й приятелка не виждаше причина тя да излезе…. Въпреки това бяха говорили с Иснани и тя им бе обещала да направи нещо по въпроса. Единственото, което Лизи можеше да се стори в моментна, бе да пратят някого да говорят с родителите на Вахини. Елизабет обаче бе сигурна, че ако тя се е сетила за това, Сам отдавна вече го бе направил.
Двамата не бяха говорили от сутринта. Лизи го бе зървала в края на някой коридор или докато слизаше и се качваше по стълбите към друг етаж, но не бе имала време да го догони, защото сама бързаше за молитва или урок. Надяваше се да се засекат поне на обяд, за да могат да обсъдят развитието – или липсата на такова, какъвто вероятно бе случая, но Сам бе напълно погълнат от задачата си. Елизабет никога не бе вярвала, че ще го види толкова отдаден на намирането на изчезнало момиче. Дори когато го мислеше за обикновен коняр, знаеше, че той не е от онези, които се интересуват кой знае колко от останалите. Освен с нея, Чарли и коня, той не говореше често с други и правеше всичко възможно да страни от тях. Девойката нямаше как да бъде сигурна защо е толкова загрижен сега, но се радваше, че Сам е на нейна страна. Поне за момента.
– Нещо става!
Аник, едно от момчетата в групата й, надничаше през прозореца. Секунда по-късно всички се бяха наредили да видят какво се случва отвън. Иснани дори нямаше време да се опита да въдвори някакъв ред, когато някой от другите прошепна боязливо:
– Това тяло ли е?
На белите плочки на площада отвън, точно пред статуята на Ну’Ахра, имаше червена пихтия.
Преди да е осъзнала съвсем какво прави, Елизабет вече бе изскочила навън и тичаше по коридора. Сърцето й биеше бясно, а в умът й кънтеше отново и отново молитва това да не е Вахини. Да е някаква груба, безвкусна шега, която водните магове, някой недоволен роднина, който и да е е решил да си направи с жриците, които никой не обичаше. Момичето профуча през отворените порти, без да чуе какво подвикнаха след нея стражите, пазещи входа. Преполови малкия площад, преди вятърът да довее вонята на сурово месо и кръв. Тя спря да тича и си наложи да продължи да диша през носа си, опитвайки се да открие миризма, която не бе срещала преди от хората в храма. Още стражи се бяха събрали покрай паметника, скривайки гледката й към тялото. Няколко от тях погледнаха към нея, но никой не й каза да се връща. Един от тях напусна редиците на бегом, преви се на две и започна да се дави.
Лизи продължи бавно напред. Сърцето й препускаше и цялото й същество се бе съсредоточило върху парченцата от картината, които успяваше да зърне, докато мъжете пристъпяха нервно от крак на крак. Част от раздран плат. Сплескан кичур черна коса с мазен, червен оттенък. Отпусната бледа длан. Дълги пръсти с изтръгнати и потрошени нокти.
Изведнъж всичко това изчезна. Някой пристъпи пред нея, блокирайки кошмара с тялото си. Елизабет вдигна лице нагоре, срещайки черните очи на Сам.
– Прибери се в храма, амара. – каза й тихо.
– Тя ли е? – попита го, като едновременно с това се опита да го заобиколи.
– Да. – потвърди й той и се измести с нея. – Прибери се в храма, амара. После ще ти кажа какво сме открили.
– Няма нужда да ме пазиш. – каза му. – Виждала съм вече какво остава след него.
– Знам. – Сам вдигна ръка сякаш да я погали, но в крайна сметка я отпусна на рамото й: – Но преди са били непознати.
Елизабет го погледна сепнато. Дори не се бе замисляла какво би било да види безжизненото, обезобразено тяло на някой, когото е виждала да се разхожда съвсем жив преди ден. С когото, макар и бегло, е разговаряла и е чувала смеха му.
Не можеше да позволи на Сам да види колебанието, което изведнъж се появи у нея. Усетеше ли дори най-малка несигурност, щеше да я отпрати.
Преглътна, изправи гръб и твърдо каза:
– Това е работата ми, Сам. Тук съм, за да открия кой й е причинил това. Трябва да я видя. – извърна поглед и тихо добави: – Дължа й поне това.
Сам стисна леко рамото й, а погледа му беше станал стоманен. Лизи беше сигурна, че просто ще й откаже и този път ще й нареди да се върне в храма, когато той отстъпи в страни. Ръката му се плъзна по нейната и я хвана.
– Не е приятна гледка. – прошепна й.
Елизабет кимна, но гласове зад нея я накараха да погледне през рамо. Иснани, Главният жрец и още трима се приближаваха с бърза крачка насам.
– Ще ги забавиш ли няколко минути? – попита го.
– Да. – потвърди й Сам и се премести, този път скривайки нея с тялото си.
Лизи не загуби и миг, ами се шмугна между стражите. Мъжете я погледнаха със смесица от възмущение и гняв, но и двете бързо изчезнаха, щом осъзнаха коя е и че капитанът им се преструва, че е станала невидима. Един от тях я изненада, като издърпа други двама по-наблизо и нареди шепнешком:
– Скупчете се малко!
Елизабет щеше да им благодари, но гледката пред нея изтри всички мисли от главата й.
Спомняше си, че Вахини имаше бадемовидни кафяви очи, а една дълбока трапчинка се появяваше на дясната й буза, когато се усмихнеше. Сега от лицето й не бе останало нищо. Беше смазано на кървава пихтия, от която стърчаха дребни костици и разбити зъби. Имаше дрехи, но бяха толкова разкъсани, че не прикриваха абсолютно нищо от голото й, нарязано тяло. От дълбоките рани, разсичащи корема й, се подаваше черво.
– Приключи ли? – попита я нервно онзи страж, който бе решил да й помогне.
– Не.
Лизи приклекна до тялото. Предният път косата бе остригана или отскубната. Сега също имаше големи плешиви петна, но няколко дълги кичура бяха полепнали по тялото й. Елизабет внимателно премести един от тях, за да разкрие онова, което вече знаеше, че ще намери.
С ядосани, отсечени, жестоки разрези върху кожата й бе изписана дума. „Лъжежрица“.
– Тя ли е? – достигна до нея гласът на Иснани. Острота бе заместила обичайното кадифе на гласа й.
– Тя е. – потвърди без всякаква емоция Сам.
– Виждаш ли? – просъска остро жрицата. Почти накара Елизабет да се обърне, за да провери дали наистина е Иснани. Почти. – Ако бяхме предприели мерки…
– Стига пак с това. – прекъсна я жрецът: – Назначихме повече охрана. Вече се разхождат навсякъде. Приличаме на затвор, вместо на храм. Хората започват да се страхуват да дойдат при нас, а ти искаш още? За какво, Иснани?
– Стражите не са достатъчни, Гириш!
Под миризмата на кръв и вътрешности се усещаше и друга. Слаба, но остра. Елизабет се наведе към тялото и вдиша дълбоко.
– Богове. – промърмори някой от стражите зад нея задавено.
Сладникава, напомняща на цветя, но не съвсем. Беше някак… изкуствена.
– Трябва да издадем нареждане да ходят навсякъде по двойки! – продължаваше да настоява Иснани. – Трябва да започнем да заключваме етажите и да изпращаме стражи с момичетата, когато излизат! Трябва…
– Да сложим по страж във всяка стая? – попита я жрецът ядосано. – Сигурен съм, че това особено много ще им хареса.
– Много добре знаеш, че нямам това предвид! – отвърна му също толкова ядосано жената. – Някой убива момичетата ни, Гириш! Време е да направим нещо, за да ги защитим! Време е ти да направиш нещо!
– Добре, добре. Предложението ти всъщност не е лишено от смисъл. – гласът на жреца прозвуча малко уморен: – Може да изпращаме страж с тях, когато излизат, а останалите неща да ги обсъдим по-късно и определено не в двора.
Елизабет не можеше да намери източника на миризмата. Знаеше, че идва от тялото и че е единственото различно, което успява да подуши. Сякаш бе окъпана в нещо.
Тази мисъл я накара да се надигне и да огледа тялото, абстрахирайки се този път от очевидното. Погледът й шареше по периферията, по незасегнатите местенца, по косата, по дрипите. И тогава го видя.
В същия момент някой я сграбчи за яката на туниката и грубо я издърпа.
– Какво правиш тук?
Лизи беше също толкова безцеремонно обърната с лице към сърдито гледащият я Сам. В очите му нямаше и намек за това, че се шегува, а ръката му държеше здраво рамото й, задържайки я на място и пречейки й да избяга.
– Аз… – заекна тя.
– Това не ти е някакво представление! – прекъсна я грубо Сам и най-безцеремонно я блъсна към входа на храма, карайки я да залитне няколко крачки, преди да си стъпи стабилно на краката: – Нямаш работа тук!
Но това бе представление, осъзна Елизабет, щом най-накрая се отърси от шока. Представление за жреците, чиито сурови изражения сега загубиха поне част от неодобрението си. Може и да бе натрупала черни точки пред тях, но Сам бе запазил прикритието й. Идваше й да го разцелува. Вместо това наведе гузно глава и смотолеви:
– Извинете.
– Любопитството не е качество за жрица. – смъмри я сърдито Гириш, когато Лизи мина покрай него: – Ще останеш един час след вечеря да подреждаш в библиотеката.
– Да, к‘ахин. – кимна смирено тя.
С това жрецът загуби интерес към нея и й махна с ръка да се върви. Елизабет не почака втора покана и побърза се се върне в храма. Поне жриците се бяха погрижили никой да не стои по прозорците. Дори имаше шанс никой да не я е видял отвън.
Една жрица я упъти към столовата, където бяха решили да съберат всички. Обикновено жуженето от гласовете се чуваше още отвън, но днес цареше пълна тишина. Залата се пръскаше по шевовете от хора, но никой не бе в настроение да говори. Страхът тежеше във въздуха и макар самата Елизабет да не го изпитваше, миризмата му дръпна някаква първична струна в душата й, която й каза, че трябва да е на щрек.
От една от масите по-напред й помаха Рамая. Девойката тръгна натам, като скришом се постара да изтрие ръцете си хубаво в панталона на униформата, където туниката го покриваше. Не искаше някой да види следи от кръв и да й се налага да обяснява откъде е.
– Лин, ела, седни. – подкани я Рамая, когато беше достатъчно близо, за да я чуе: – Добре ли си?
Тя ли? Не тя лежеше разпорена като дивеч на земята.
– Да. – отвърна Лизи, докато се опитваше да се смести между принцесата и друга жрица.
– Сигурна ли си? – попита я почти шепнешком, но този път на ривски. В същото време се пресегна под масата й хвана ръката й, стискайки я леко: – Можеш да ми кажеш всичко, Лин.
Толкова ли й личеше? Мислеше си, че е свършила добра работа с това да скрие, че се е случило нещо. Елизабет въздъхна.
– Добре съм. Наистина. – увери я. – Бях да видя тялото, това е всичко.
– Това е всичко? – попита я объркано далширата, а ръката й стисна дори по-силно нейната. Сигурно дори не се усещаше, че го прави. – Лин? – попита я треперещо: – Видя ли го?
Лизи кимна, а ужасът в очите на Рамая се усили.
– Как така си… добре? – заекна принцесата.
Елизабет я зяпна объркано. Рамая беше права, осъзна. Не й се гадеше, не й беше лошо. Дори не трепереше, а бе докоснала тялото. Гледката се бе врязала в съзнанието й, но Лизи някак бе успяла да се откъсне от вътрешно от нея. За свой ужас, Елизабет си даде сметка, че в момента я разглеждаше като следа – стъпало, което да я отведе към убиеца.
Не можеше да прецени дали това е добре или не. А гледайки принцесата – тя май се чудеше същото.
– Всичко е наред. – побърза да каже нещо. – Ще го хванем, обещавам ти.
Рамая беше пребледняла, а погледа й лъщеше от сълзи, които сякаш само след едно премигване щяха да потекат. И точно когато това щеше да се случи далширата изправи гръб, пое си дълбоко дъх и заяви:
– Права си. – въпреки усилието й да звучи уверена, гласът й леко потрепери: – Този път ще го спрем. Заедно.
Елизабет си замълча. Нямаше да постигне нищо, ако й каже, че няма никакво намерение да я замесва в случващото се, ако не й се налага. Не защото не вярваше, че Рамая ще се справи. Просто егоистично не искаше да губи още хора, на които държи.
А днес на площада можеше да е принцесата. Докато Лизи бе живяла в някаква розова мъгла, някой бе отвлякъл Вахини. Докато тя се бе опиянявала от целувки, убиецът бе изтезавал поредната си жертва. Беше ли я убил бързо, или бе съумял да я запази жива, така че да може да се страхува по-дълго? Надписите, издълбани с острие по кожата на Вахини, й даваха отговора. „Лъжежрица“. Бил е разочарован и ядосан. Постарал се е това да й стане напълно ясно, преди най-накрая да я убие.
Вината накара стомахът й да се обърне.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Няма коментари
