Следващият половин час прекараха почти в пълно мълчание. Елизабет бе спряла да подсилва обонянието си, когато към страха, излъчван от хората в столовата, започна да се прибавя и нетърпение. Все повече от тях се отърсваха от шока и започваха да говорят помежду си.
Мъртвешкият вой сложи край на това. Сирената отекваше дори вътре в храма и се наложи един от главните жреци да постави шумоизолираща бариера, за да заглуши писъка й. Бяха повикали градската стража, така че Лизи изобщо не бе учудена, когато след още половин час една от жриците се приближи до тях и каза на Рамая, че я очакват в една от съседните стаи.
– Далширът каза, че можеш да доведеш и приятелката си. – довърши жената.
Принцесата изглеждаше доволна от видимо милия жест на брат си. Елизабет реши да не помрачава още повече настроението й, като й каже, че няма друг начин далширът да призове шпионинът си, без това да събуди подозрения.
– Ще дойдеш ли? – попита я Рамая. През цялото време не беше пуснала ръката й и сега отново стегна пръсти около нея, сякаш се страхуваше, че може да й откаже.
– Разбира се. – усмихна й се Лизи.
– Чудесно! – притеснението на Рамая видимо намаля и тя дори успя да се усмихне леко, преди да добави: – Сигурна съм, че и Там ще се зарадва да види, че си добре. Хайде, нека не го караме да чака повече.
Далширата я поведе по коридора до стаята, в която ги чакаше брат й. Рамая ходеше забързано и почти влачеше Лизи след себе си, но когато стигна пред вратата, спря за миг, след което отвори със замах.
– Там? – повика го и за първи път, откакто Лизи беше седнала до нея, пусна ръката й.
Вниманието на Елизабет обаче беше съсредоточено върху далшира, който стоеше в средата на стаята, напълно пренебрегвайки къта с възглавници. Явно беше обикалял нервно до сега, но щом видя сестра си, острите му черти омекнаха от облекчение.
– Щурче. – каза той. Не направи и крачка към нея, преди Рамая да е изтичала при него и вече да го прегръщаше.
Щурче. Далширът наричаше сестра си щурче. Изражението на лицето й трябваше да е особено интелигентно, защото Хирса, застанал малко по-встрани, започна да се смее тихо.
– Добре съм, Там. – чу се успокояващия глас на Рамая. – И двете сме добре.
– Виждам.
Погледът, който далширът отправи към Елизабет над главата на сестра си, й каза по-ясно от всякакви думи, че всъщност предпочита тя да не е добре. Така поне щеше да има някакво извинение. Девойката навлажни внезапно пресъхналите си устни, но точно преди да се впусне в оправдания, вратата се отвори и при тях безшумно влезе Сам. Лизи не можеше да реши дали е по-скоро облекчена, защото той е тук, или пък ситуацията бе на път да се влоши десетократно, но определено се почувства по-спокойна, когато той застана до нея.
– И Флетчър ли се подвизава наоколо? – попита я далширът.
– Не. Той има друга задача. – отвърна Лизи.
Тамеш изсумтя тихо. Усмихна се леко на Рамая и когато се отдръпна от нея, любящият брат просто се стопи във въздуха. Остана единствено един много гневен принц.
– Трима души. Двама членове на Кантората и самопровъзгласилото се протеже на Ка‘Раим. – при тези думи на далшира, очите на Рамая станаха огромни. – И въпреки това все още изчезват жрици. Би ли обяснила, Лин.
Елизабет преглътна.
– Все още се опитвам да разбера на какъв принцип ги избира.
– Надписите по кожата им не ти подсказват нищо? – попита я остро.
– Надписите по кожата ми казват единствено, че не са изпълнили нещо, което той е очаквал от тях. Всяка Сянка обаче има различни способности, така че…
– Не искам урок, а резултати. – прекъсна я Тамеш. – Тук си почти месец. Какво научи?
Че има двама убийци. Че имат проклет демон в града, който живее под носа му от кой знае колко време. Че този демон планира нещо и за целта му трябват специфични Сенки.
Естествено, не можеше да му каже нищо от това. Не можеше да издаде Сам, докато не открие начин как да го освободи. Но не само защото държеше на него. Ако някой научеше за всичко това, вероятно много скоро щеше да се окаже жертва на инцидент.
– Трябва да е някой, който има лесен достъп до храма. Някой, когото не биха заподозрели.
И сама знаеше, че не му казва абсолютно нищо ново.
– Нещо друго? – попита я с равен тон, а погледът му спокойно можеше да я среже на две.
Елизабет си наложи да не се свие и да не извръща гузно глава.
– Все още не.
– Все още не? – повтори далшира и пристъпи крачка към Елизабет: – Тук си от месец, а единственото, което си научила е, че убиеца избира жрици. Така ли? Наех те да свършиш две неща, Лин. Да намериш убиеца и да пазиш сестра ми, а не вършиш нито едно от двете. Ако исках храненица, щях да си взема една! Поне щеше да е полезна!
Лизи чу как Рамая ахна, но не можа да я види. Гърбът на Сам изведнъж бе единственото пред очите й.
– Съветвам те да си мериш приказките, далшире. Не искаш да забравя, че сестра ти е тук.
Гласът му беше тих, спокоен. В първия момент човек дори не си даваше сметка, че е отправил заплаха. Фактът, че бе сграбчил Тамеш за ревера и го бе дръпнал към себе си, толкова близо, че острието на кама безпрепятствено би потънало в тялото му, обаче не оставяше никакво място за съмнение.
– Пусни ме, преди и аз да забравя, че сестра ми е тук. – процеди ледено далширът.
Хирса посегна към меча на кръста си. Преди да е осъзнала съвсем какво прави, Елизабет вече бе застанала между него и Сам. Рамая се завтече към брат си, а пък убиецът и принца не откъсваха ледени погледи един от друг. И на фона на всичко това на вратата се почука. Рошавата глава на Чарли надникна вътре. Мошеникът обходи с поглед цялата чудна картинка и попита:
– Прекъсвам ли нещо?
– Не. – отговори му Сам: – С далширът си говорим.
– Време ви е вече да приключвате. – каза му Елизабет и без да изпуска от поглед Хирса, се завъртя леко към него. – Пусни го.
Той не реагира. Сякаш изобщо не я беше чул. Но секунда по-късно пусна ревера на далшира и отстъпи назад.
– Поне е ясно кой е шефа тук. – каза Тамеш, а Сам присви очи, готов да нападне отново. Далширът го игнорира и демонстративно се обърна към Елизабет: – Очаквам резултати, Лин. Не ти плащам за оправдания.
– Може би ако толкова искате бързи резултати, ще е добре да пуснете някой от тренираните си с години за такива неща хора вместо хлапе, което научи езика преди месец. – каза Чарли, а когато всички се обърнаха към него, изведнъж се опули и размаха ръце. – А, не ми обръщайте внимание! Мислете за мен като за незабележим и невзрачен източник на разум.
С това се просна на една от възглавничките и се сви, опитвайки се да се направи малък. Елизабет въздъхна уморено. Беше мило, че искаха да я защитават, но далширът бе прав – трябваше да се постарае повече.
– Ще направя всичко по силите си, авазари. – каза му.
– Очаквам резултати. – повтори й отново и добави: – Скоро.
Далширът не изчака отговора й, ами най-накрая позволи на Рамая да го завлече по-далеч от тях. Принцесата отказваше да я погледне. Хирса, от своя страна, май се чудеше дали все пак да не се пробва да залови или най-добре убие Сам.
Лизи въздъхна и реши просто да ги остави на мира.
– Хайде. – каза на момчетата.
Правилата изискваха да се върне в столовата при останалите, но тя не виждаше как нещата могат да се объркат още, затова ги поведе към стаята си.
– Трябваше ли да правиш това? – погледна към Сам, щом се отдалечиха от стаята.
– Да.
– Не. – каза му твърдо. – Правилният отговор е „не“.
– Аз щях да го фрасна. – обади се Чарли.
– Престани да го окуражаваш!
– На него все едно му трябва.
– Именно! – размаха ръце Елизабет. – Нямам нужда от телохранители. И определено нямам нужда който и да е от вас да напада далшира!
– Никой от нас не го нападна. – обясни й съвсем сопкойно Сам. – Само си поговорихме малко. Почти като мъже.
– Щеше да има повече юмруци и по-малко говорене, ако беше съвсем като мъже. – поясни услужливо Чарли.
Сам кимна. Елизабет изгледа и двамата кисело.
– Без повече говорене с далшира. Каквото и да е! Отнася се и за двамата, но особено за теб! – тя сръчка Сам с показалец в ръката.
– Стига и той да се държи прилично. – съгласи се с нея Сам и допълни, почти ръмжейки: – Никой няма да те обижда, амара. Никога повече. Не и ако му се живее.
Той беше напълно сериозен, осъзна Лизи. Беше го принуждавала да гледа безучастно, докато Калахан я мачкаше и й отнемаше още и още, карайки я да вярва, че заслужава да се отнасят така с нея. Можеше да разбере защо не възнамеряваше да допусне нещо такова отново. Можеше да го разбере чудесно.
Наложи си да изтика фантазията как изравя сърцето на онази отвратителна жена със собствените си две ръце и да му каже:
– Тревожи се за сестра си. Не разсъждава трезво и търси отдушник за страховете си. Няма нужда да убиваме никого само защото се чувства безпомощен. – погледна го. – Особено когато този „никого“ е брат на единствената приятелка, която успях да намеря, откакто съм тук.
– Затова и не го убих.- каза й съвсем спокойно Сам, преди да я погледне намръщено и да добави: – Но ще е в негов интерес да си намери друг отдушник.
Бяха започнали да се изкачват по стълбите към нейния етаж, но изведнъж осъзна, че Чарли й липсваше. Намери го няколко стъпала по-надолу, гледайки ги с най-самодоволната усмивка, която Елизабет някога бе виждала у жив човек.
– Явно пак се харесвате, а?
– Защо смяташ така? – попита го тя.
– Защото не му откъсна главата. – отвърна и изкачи стълбите до тях на бегом. Ако се ухилеше малко по-широко, лицето му сигурно щеше да се разцепи. – Няма нужда да ми благодарите.
– Не съм имал намерение. – Сам изгледа криво доволната му физиономия.
– Само защото си срамежлив и ти е трудно на глас. – Чарли го потупа по рамото, кимайки с разбиране.
– Не. Защото все още главата ми кънти. – продължи да го гледа криво Сам: – Чудя се дали да не те фрасна, за да закънти и твоята.
– Хмм… – проточи замислено Чарли. – Може би Лизи трябва да те цунка и ще ти мине.
– Не ме въвличайте в това. – измърмори Елизабет.
– Хайде, де! Погледни го само колко е висок и голям, и нещастен. Като увяхнал фикус е!
– Хм. – чу се замислено сумтене от страна на Сам и нищо повече.
Тя тъкмо мислеше да го пита какво е измислил, когато усети той да я хваща и да я завърта към себе си. Лизи с изненада откри, че той беше останал няколко стъпала назад и сега очите им бяха на едно ниво, а в неговите се виждаше закачлив пламък. Тя му се намръщи.
– Сериозно? Реши да се вживяваш в ролята на страдащ, увяхнал фикус? – попита го сухо.
– Свършиха ми силите. – кимна й леко, но без да изпуска погледа й. – И не мога да се катеря повече. Трябва да направиш нещо, амара.
Елизабет завъртя очи и насочи недоволната си физиономия към Флетчър, който пък само където не подскачаше от вълнение. И двамата бяха големи деца.
– В името на Боговете. – въздъхна примирено и залепи една целувка по бузата на Сам. – Ето. Доволен ли си?
– Не особено. – призна й.
– Аз също. – обади се Чарли.
Елизабет ги измери със строг поглед.
– И на двамата ще ви се наложи да го преживеете. – каза им и подръпна Сам за ръката, с която все още я държеше. – Хайде, фикус, тръгвай.
– Тръгвам. – подсмихна се и я последва.
Не я пусна, докато не стигнаха стаята й. Щом затвориха, Лизи ги накара да седнат на леглото й. Самата тя бе прекалено напрегната, за да седи и вместо това извървяваше шестте крачки от прозореца до вратата и обратно.
– Той ги полива с нещо. – каза им.
При това вниманието и на двамата се насочи право към нея. Бяха забравили напълно за шегите.
– Какво нещо? – попита Чарли.
– Не знам. Нещо, с което да убие своята миризма. – каза. – Което е логично, като се има предвид, че ги оставя пред място, пълно със Сенки, които се хранят с фантоми. – погледна към Сам. – Не видях никакви следи по тялото, но имаше нещо върху дрехите й. Приличаше на изцапано с бледожълт тебешир.
– Ще го проверя. – отговори й отсечено Сам, преди да попита: – Забеляза ли нещо друго?
Лизи поклати глава.
– А ти?
Лицето на Казра стана съвсем безизразно, когато монотонно започна да изрежда:
– Трупът не беше влачен или носен. Нямаше следи по камъните на площада. Стражите на вратата също не са видели никой да идва. Аз също държах нещата под око, но тялото просто се появи от нищото. – замълча за миг, сякаш, за да си подреди мислите, или да реши дали изобщо да казва още нещо, но накрая погледна Лизи в очите и продължи: – Трупът беше пресен. Била е убита съвсем скоро.
Съвсем скоро. Елизабет преглътна и потърка лице. Тя го беше допуснала. Трябваше да е намерила някаква следа досега. Как беше възможно по-лесно да разконспирираш съществуването на демон в града, отколкото на един проклет убиец?!
– Беше ли нужно да й казваш това? – измърмори осъдително Чарли.
– Тя първа огледа тялото и се държа по-мъжки от стражите. – каза му Сам, преди да допълни: – Нужно е да го знае. – след което се обърна към Лизи: – Ще намеря субстанцията и ще разбера каква е.
Тя му се усмихна леко.
– Благодаря. – прехапа устна и го погледна несигурно. – Можеш ли да го направиш, без гвардейците и далширът да научат?
– Да.
– Даже е много добър в това да прави неща под носовете им. – намигна й Чарли. – Имаш ли някаква задачка за мен?
Елизабет започваше да се чувства като някакъв началник. Принципно идеята би й харесала, но не беше много убедена, че иска да отговаря точно за тези двамата.
– За момента – не. Но може и да ми потрябваш скоро.
– За какво? – цялото тяло на Сам в миг се беше напрегнало и той се беше привел леко напред сякаш всеки миг ще скочи.
– Мисля, че фикусът ти ревнува. – прошепна конспиративно и много високо Чарли.
– Фикусът ми няма от какво да ревнува. – отвърна Елизабет си се опря на масичката.
– Какво може той, което аз да не мога по-добре? – настоя Сам.
– Отключва бариери по-добре от теб. – отвърна тя.
Чарли се ухили.
– Така е. Той е много смотан!
Сам хвърли такъв поглед на мошеника, че тя беше сигурна, че ако мигне, ще пропусне удара, който трябваше да се стовари в лицето на Флетчър. Вместо да му разбие носа обаче, Казра изръмжа тихо и войнствено се обърна към нея.
– И ти трябва само за това?
Сериозен ли беше? Та Чарли бе поне с десет години по-голям от нея! Е, Сам трябваше да е доста по-възрастен, но в такива моменти въобще не му личеше! Елизабет скръсти ръце и също толкова войнствено го попита:
– За какво друго си мислиш, че може да ми трябва, Сам?
– Ти ми кажи. – отсече, гледайки я упорито.
– Не искаш да й даваш идея ли? – попита го Чарли.
– Да. – отговори му, без да отмества погледа си от нея.
– Да й подскажа ли?
– Не. – отговори му припряно и сякаш за по-сигурно я подкани: – Е?
– Голямо си дете. – намръщи му се Елизабет и решително го игнорира, насочвайки вместо това цялото си внимание към Чарли. – Как мога да се свържа с теб, ако имам нужда?
Сам отново изръмжа. Дълбоко. Флетчър го погледна малко притеснено, но много повече развеселено и каза:
– По принцип ти трябват кристали за комуникация, но понеже съм аз… – поредната самодоволна усмивка кацна на лицето му и той посочи към нощното й шкафче. – Дай ми четката си за коса.
Елизабет послушно му я подаде. Мошеникът я огледа от тази страна и от онази, сякаш преценяваше стойността на диамант. Накрая я хвана за дръжката, устните му се размърдаха беззвучно и дървото на главата й запуши. Пред очите й в него бе прогорена руна. Лизи се приведе по-близо, за да погледне и замалко да се окаже без вежди, когато от четката й се издигна висок пламък.
– Опа! – възкликна Чарли, духна с уста и я потупа с другата си ръка.
– Внимавай. – изгледа го враждебно Сам, като в същото време хвана Лизи за ръката и я дръпна към себе си.
– Внимавам, внимавам! – каза Флетчър.
Елизабет се пробва да се отдръпне, а когато Сам не я пусна – сериозно се замисли дали да не му се скара, но един поглед към напрегнатите му рамене я накара да размисли и вместо това малко срамежливо до седне съвсем на ръба на коляното му. Той веднага обви ръка през кръста й и я придърпа към себе си, притискайки я леко, сякаш за да я защити. Елизабет се опита да игнорира какво й причиняваше усещането за силното му тяло плътно до гърба й и да се съсредоточи върху онова, което Чарли правеше. Не беше лесно. Въобще. Когато все пак се пребори с желанието да се облегне повече на него, Лизи сви вежди объркано и пак се наведе напред, доколкото ръката през кръста й позволяваше. Изгорената в дървото руна бавно изчезваше под слой чисто ново дърво.
– Все едно се затваря рана. – промърмори удивено.
– Общо взето. – каза Чарли.
Лизи го изгледа смълчано за един много дълъг миг, преди да попита:
– Мислех, че магьосниците могат да използват по един елемент.
Той се усмихна и кимна.
– Така е. Оп!
Сам я дръпна назад, преди който и да е от двамата да осъзнае, че този път не се бе появил пламък, а от четката й бе поникнало тънко клонче. То се издължи пред очите й, отрупа се с нежни листенца и накрая се овенча с нежно розово цветче.
– Хм… череша. – измърмори Чарли. Откърши клончето и й го подаде. – Заповядай.
Лизи премига объркано и го взе, боязливо поднасяйки го към носа си. Сладкият аромат изпълни дробовете й и събуди заключени спомени за дома, за разходки с Марго и Франсис в провинцията през пролетта, за късни вечери в градината, когато трите се кикотеха над някой скандален абзац от романтичните книги, които се преструваха пред другите, че презират.
Елизабет се усмихна на Чарли.
– Благодаря.
Той се пресегна и разроши леко косата й.
– За теб винаги, малката.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com