Това изобщо не му прозвуча добре и този път само можеше да се зарадва, че Лизи не е навътре в нещата и едва ли тези думи звучаха толкова страшно в нейната глава, колкото ужасяващо кънтяха в неговата. Това, а и знанието, че няма как да избягаш от разговор с жена, която е казала нещо такова, го накара да попита внимателно:
– Какво за нас?
Лизи седна на канапето и той се настани до нея. Може и да не искаше да говори с него за нещо страшно, но определено беше за нещо сериозно. Цялото й тяло изведнъж се бе напрегнало. Преди да се е усетил, вече се бе пресегнал към ръката й и галеше с палец кокалчетата й, докато я чака да събере мислите си и да заговори.
– Не можем да продължаваме повече така. – каза му накрая и го погледна. – Аз не мога да си затварям очите, а ти не можеш да се преструваш, че си добре, когато не си. – пое си дъх и каза: – Трябва да се храниш.
Това беше тема, която Сам определено не беше подозирал, че ще захванат. Нито, че ще чуе Лизи да му казва точно това.
– Няма причина да се тревожиш, амара. – каза й, но самият факт, че тя се притеснява за него го зарадва. Просто да знае, че тя държи на него, особено сега. Никога нямаше да свикне, колкото и пъти да го видеше загрижеността в сините й очи. – Добре съм.
Лизи го изгледа криво.
– Не, не си. Но си по-добре от преди няколко часа.
Защото се беше хранил. Макар и не достатъчно, веднага му се бе отразило. За съжаление, Лизи явно беше видяла, че крие слабостта на тялото от нея. Мислеше, че се справя достатъчно добре, но трябваше да се досети, че неговата амара ще забележи. Не беше планирал раняването си на мисията – иначе щеше да издържи още седмица или две – но явно непланираните неща винаги се случваха. Като този разговор.
– Нищо няма да ми стане, а и тези дни ще отида да потърся нещо. – още докато го казваше, усети как звучи. Спомни си и какво мисли тя за убийствата, затова припряно добави: – Няма да убивам и да се храня от живи хора. Призраци. Ще търся призраци.
Тя не отговори веднага. Само се вторачи в ръцете им замислено. Този път обаче Сам можеше да се обзаложи какво се върти в главата й. Искаше да се съгласи с него и да приключи темата. Затова и отново го изненада, когато каза:
– Ако фантомите не ти помагат, а душите постепенно се превръщат във фантоми… Трябва да е доста… свежа душа, за да те нахрани. – погледна го. – На ден или два?
– Намират се и такива. – побърза да я увери.
Всъщност в толкова голям град, където бедните бяха изтикани да живеят на ръба на мизерията, наистина можеше да се намери подходяща душа, ако потърсиш по-упорито. Само че не искаше да я кара да се чувства неудобно, че му задава въпроси, като приключи темата до тук. – Но може би ще трябва да намеря повече от тях. Всеки път е различно. Понякога два или три може да са достатъчно, друг път се налага да намеря повече.
– Но ако е съвсем прясна?
Той се поколеба за миг дали да й отговори. Започваше да подозира на къде върви този разговор. Лизи май търсеше причина да оправдае това, че е убиец, като го извини с глада. Истината обаче бе, че Сам беше убивал доста по-често, отколкото му беше нужно, за да живее. И сега тя щеше да го осъзнае.
– За доста дълго. – призна й: – Ако не съм много тежко ранен, може да стигне и за около месец, като в същото време би ме излекувала напълно.
Елизабет кимна. Без страх или отвращение – просто прие информацията. После отново помълча.
– Чарли каза, че не приемаш поръчки от Кантората. – каза тихо накрая.
– Не. Не приемам.
Тя си пое дъх и издиша следващите си думи:
– Трябва да започнеш отново.
– Какво? – изгледа я объркано Сам. Нямаше начин тя да е казала точно това. Сигурно му се беше причуло.
Лицето й бе позагубило цвета си, но очите й бяха твърди.
– Трябва да се храниш, Сам. – Лизи преглътна и съвсем тихо каза: – А не всички хора заслужават да живеят.
Сам се усмихна криво насреща й и стисна ръката й. Виждаше колко много й коства да му каже това. Можеше само да предполага колко я е заболяло, за да стигне до такъв извод. Дали беше заради днес или пияницата бе последната капка след цял живот, в който някой се бе опитвал да я смачка по един или друг начин? Каквото и да бе причината, той нямаше да я остави да живее с мисълта, че му е разрешила да убива хора, да се чуди дали е убивал само такива, които са си го заслужили. Дали наистина го заслужават.
– Така е, амара. Не всички заслужават. – Лизи сякаш се напрегна още повече при сългасието му, затова той започна отново леко да гали с палец ръката й: – Само че не е нужно да убивам за Кантората. – замисли се и се поправи: – Или поне не често. Мога да живея с каквото намеря из града. Не е нужно да се притесняваш за мен. Ще се оправя.
– Както се беше оправил през последните няколко седмици ли? – попита го войнствено и му се намръщи. – Отказвам да те загубя, Сам.
Сам отново се изненада, че тя вижда нещата по този начин. Щеше да е лъжа, ако каже, че да се върне към работата си за Кантората няма да реши всичките му проблеми, освен един. Лизи. Беше глупаво, но всъщност нямаше против да си усложни живота максимално, стига с това да направи нейния по-лек. А и беше изкарал толкова време без да убие, не е като да му липсваше. Може би тръпката от самото промъкване, но не и самото убийство. Можеше съвсем лесно да продължи живота си без него. Ако имаше избор.
– Искаше ми се да не трябваше да го правя. Наистина. – каза й.
Лизи не отвърна. Само му се усмихна тъжно и повдигна сплетените им ръце, целувайки неговата.
– Но не е защото трябва да се храня. Наистина мога да живея на душите, които намеря в града. – Сам изведнъж изпита силната нужда да се оправдае пред нея. В същото време се появи и срамът от това, че се налагаше да го прави. Че е в това положение и че не е господар над себе си. Всичко му беше подарено. Всяка секунда навън, която можеше да прекара с Лизи, си имаше цена, която трябваше да плати, ако желаеше да има още един ден с нея. Стисна леко ръката й. – Знаеш, че аз не съм… свободен. Работата за Кантората ми дава връзки и достъп до хора и информация. Прави ме полезен. Тук. Навън.
Сам усети как цялата се скова до него. Макар Лизи да се стараеше да не се издаде, пръстите й изстинаха, а в миризмата й се появи остра нотка, която отдавна вече бе научил да разпознава като гняв.
– За нея?
– Да. – отговори й.
Почти можеше да вкуси гневът й сега. Ледени искри се появиха в очите й.
– Тогава ще се постараем да си полезен. – процеди тя.
Сам поклати леко глава, още преди тя да е довършила.
– Тя не трябва да те вижда. Никога. – каза й твърдо. Усмихна се криво. – А и ако съм достатъчно полезен, ще искаш ли още да си с мен, амара?
Този път гневът й бе насочен към него. Лизи пусна ръката му и се отдръпна. Сам реши, че ще стане, но тогава тя се обърна и коленичи на канапето, поставяйки ръце на лицето му. И да искаше да погледне другаде, нямаше да може.
– Ти не си това, което някой те кара да правиш, за да живееш, Сам. – каза му твърдо. – Знам, че си много повече от кръвта по ръцете ти. Че можеш да бъдеш дори повече от това. – погали бузата му нежно и малко от гневът й се стопи. – Няма да ни е лесно. Не сме на една страна. Но докато ти си на моята и аз съм на твоята, мисля, че ще се справим.
Сам не беше осъзнал, че е затаил дъх, докато не чу думите й и значението им не достигна до него. За нея бе повече от кучето на вещицата. Елизабет дори не го виждаше като такова. Това бе дори по-голяма изненада от тази, че тя иска да е с него, въпреки всичко, което той бе сторил и щеше да направи. Тя щеше да е тук. До него. А в замяна искаше нещо съвсем простичко, което Сам вече беше решил и й беше дал.
– Винаги ще съм на твоята страна, Елизабет. – закле й се, без да отделя поглед от нейния.
По един или друг начин щеше да го направи. Каквото и да му костваше.
Тя му се усмихна.
– Това е добре. – каза му и го целуна звучно по носа.
– Това не е никаква награда, амара. – избуча недоволно Сам.
Усмивката й се разшири. Остротата в аромата й започна да се заменя от нещо по-сладко.
– Просто се грижа да не те предизвиквам. – каза му невинно и този път го целуна по бузата. – Според мен даже трябва да си ми благодарен.
– Не съм. – продължи да сумти сърдито, съвсем очевидно надявайки се някоя от целувките й все пак да попадне на устните му.
– Това не е мой проблем. – отвърна напевно и с ехидна усмивка го целуна по другата буза. – Такова ти е възпитанието.
Сам изръмжа тихо насреща й, а сърцето на Лизи забърза ритъма си, като в същото време сините искри започнаха да просветват в погледа й. Това, а и нетърпението, което всъщност я изпълни, беше достатъчно, за да срути и малкото самоконтрол, който Сам беше успял да си наложи досега. В миг ръцете му се озоваха на кръста й и я дръпнаха в скута му. Погледна я доволно и се наведе към нея.
– Вече е твой проблем, амара. – прошепна в ухото й, миг преди да захапе леко меката му част.
Бедрата й се стегнаха от двете страни на неговите, а пръстите й се свиха на рамената му. Сам знаеше, че е смутена от това телата им да се допират по такъв начин, но също така осъзна и че много бързо губи интерес към срама, когато я докосва. Усети тръпката, която премина през тялото й, но Елизабет реши да се пробва да я скрие:
– Не мисля. Все още не те целувам.
– И чия вина е това? – попита я дрезгаво.
Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, погалиха дупето й. Синият пламък в очите й лумна по-горещ. Лизи се приведе над него, толкова близо до устните му, че дъхът й ги погъделичка. Ръцете му се стегнаха на бедрата й в очакване. И тя го целуна – по ъгълчето на устата.
– Твоя. – прошепна.
С малки целувки обиколи устните му, преди накрая да го целуне така, както Сам си мечтаеше от самото начало. Вкусът й завъртя главата му и ръцете му сами се плъзнаха по нея, притискайки я към тялото му в желание да получи повече от нея, да вкуси и усети още. Харесваше му, че при всяко вдишване миризмата й ставаше все по-наситена с желание и удоволствие. Сам изръмжа тихо, а Лизи потръпна в отговор. Стонът, който се отрони от нея, бе гибелта на волята му. Нямаше да може да е джентълмен. Нямаше да успее да чака повече. Трябваше да я докосва.
– Ще те събудя. – изръмжа й между няколко целувки.
Стаята наоколо избледня. Последно си отиде усещането за нея, само за да се замени от истинската топлина на тялото й.
На Сам не му трябваше време, за да се окопити. В реалност бяха минали само няколко мига, но тялото му вече беше откликнало на съня, а по учестеното дишане на Лизи – нейното също. Въпреки това той отдели миг, в който да се полюбува на леко разтворените й устни и все още затворени очи, преди да се приведе над нея и да започне да обсипва лицето й с целувки. Клепачите й трепнаха и най-сините очи на света го погледнаха, искрящи от атма. Сам не можа да се въздържи повече и плени устните й жадно. Ръцете му започнаха да се спускат бавно надолу, докато не стигнаха ръба на ризата, с която спеше. Не можеше да я скъса, напомни си. Спря и се надигна леко, улавяйки отнесеният й поглед със своя.
– Вярваш ли ми, амара? – попита я дрезгаво.
Лизи притихна. Розовият й език навлажни устните й. Накрая, след сякаш цяла вечност и без да изпуска погледа му, тя кимна.
– Да.
– Няма да те нараня. – обеща й отново и я целуна, преди да й е дал шанс да отговори, да размисли.

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com