Постинг
23.05.2021 01:31 -
Нечистите - 37.2
Рамая и Елизабет имаха време да се видят на спокойствие отново чак на обяд. Както всеки друг път, Лизи взе две порции – една за себе си и една за Сам – и заедно с далширата тръгна към градината, където се бяха разбрали да го чакат по-късно. Седнаха на една от пейките под сянката на гъсто засадените палми и принцесата й подаде листа с имената. Лизи веднага ги разпозна.
– Това са убитите жрици. – каза.
– Така мисля, да. – потвърди й Рамая и добави: – Но списъкът не е пълен. Липсват имена от него.
Липсваха повечето от имената. Освен на онези шест, които бяха безследно изчезнали. Онези, за които бе сигурна, че са дело на Сам. Намръщи се объркано.
– В това няма смисъл. – промърмори.
– Може би не знае за всички? – предложи неуверено Рамая, преди да погледне към списъка и да посочи две от имената: – За тези двете знам, че са ходили на училище, но не виждам никаква друга връзка между останалите… – каза замислено: – Може би да разпитам останалите момичета?
Елизабет се взря в имената отново, припомняйки си досиетата им. След малко поклати глава.
– Не, няма нужда. Всичките са ходили на училище.
Училището в двора на храма, финансирано от любовницата на престолонаследника. Същата жена, която по всяка вероятност командваше Сам.
Нещо не беше както трябва тук. Досега бе вярвала, че той е отвлякъл шестте момичета и ги е отвел, където Велахе му е наредила, но тогава какво правеха техните имена в заключената кутия на Главния жрец? Работеше ли и той за нея? Или пък правеше собствено разследване? Беше лесно да го обяви за съучастник, но колкото и да не го харесваше, не можеше да го заклейми толкова лесно.
– Чарли каза ли ти докъде е стигнал с превода на останалото?
– Каза, че тъкмо е започнал. – отвърна със съжаление Рамая и добави: – Сигурно ще му трябват няколко седмици, за да успее да стигне до нещо важно, но ми обеща веднага да го донесе, щом го открие.
– А ти ще се взираш в звездното небе в очакване той да се появи всяка нощ, нали? – не се стърпя да я закачи Лизи.
Страните на Рамая в миг се зачервиха, но далширата не сведе засрамено глава, ами всъщност се усмихна насреща й със светнал поглед:
– Ти не знаеш какво е, Лин. – каза й: – Той беше там просто да си поговорим. Без да иска някаква услуга в замяна. Разказваше ми истории от пътешествията си и не ме попита нито веднъж за брат ми или нещо друго. Просто си говорихме. А и е толкова красив с тези сини очи и руса коса. Толкова е … екзотичен. – въздъхна замечтано. – Мислиш ли, че скоро пак ще намине? Може би в деня за среща?
Елизабет още не можеше да реши как да процедира с увлечението на Рамая. Искаше да се радва и вълнува заедно с нея, а и знаеше, че Чарли е добър човек, но също така помежду им имаше и разни дребни различия. Като това, че тя беше любимата принцеса на Хайрани, а той – лукав престъпник. Отгоре на всичко бе почти сигурна, че Рамая бърка загрижеността му за интерес и рано или късно ще завърши с разбито сърце.
Май отново задълбаваше прекалено много.
– Възможно е. – отвърна. – Само че пак ще е скришом. В момента не е много любим в Ан Налат.
Рамая видимо посърна. По всичко личеше, че беше забравила тази малка подробност и Лизи се зачуди дали нямаше да е по-добре да си беше мълчала поне за още няколко дни. Не е като деня за срещи да беше скоро. Можеше да остави далширата да си помечтае още малко, но от друга страна колкото по-бързо си спомнеше реалността, толкова по-малко щеше да я боли после, нали? Само че това не помогна на неприятното усещане, което се зараждаше в гърдите й, че някак е развалила щастието й и тъкмо се чудеше как да оправи положението, когато Рамая сама й реши проблема:
– Щеше да е хубаво да излезем и да хапнем някъде само двамата. – въздъхна, но погледа й отново светна замечтано: – Може да си направим пикник в градината. В някой от по-далечните части, където никой не ходи. Мислиш ли, че ще му хареса?
– Мисля… – Лизи облиза устни. Изведнъж й дойде идея: – Защо първо не прекараме малко време всички заедно? Така и двамата ще имате повече възможности да се опознаете. Без напрежение или очаквания. Непринудено.
– Това е страхотна идея. – усмихна се щастливо Рамая и я хвана за ръцете: – Ще си направим пикник по двойки. Ще бъде страхотно!
– Да. – засмя се Лизи. Дано само тя чуваше истеричната нотка. – Страхотно!
Стъпки на тежки ботуши я накараха да обърне глава към входа към градината, тъкмо когато Хирса влизаше. Гвардеецът започна да се оглежда и двете с Рамая му помахаха. Лизи сгъна списъка с имената и го прибра в джоба си.
– Я‘дженна амар, далшира. – поклони се гвардееца на Рамая и се обърна към Лизи с усмивка: – Я‘дженна амар, Лин.
– Я‘дженна амар. – поздравиха го в един глас момичетата.
– Какво те води насам? – попита го принцесата. – Брат ми ли те праща?
– Не. – отговори й Хирса, а усмивката му леко потрепна, когато погледна към Елизабет, след което извади от вътрешния си джоб един лист и й го подаде: – Това е списъка, който ти обещах.
– Какъв списък? – полюбопитства Рамая и се присламчи по-близо до Лизи, за да погледне.
– С гвардейците, които са посещавали храма. – обясни девойката и погледна към Хирса. – Благодаря ти. Знам какво ти коства.
– Не беше лесно. – отговори й и добави: – Или приятно, но поне сега ще се убедиш, че не е никой от нас.
– Мислила си, че убиецът е някой от тях? – ахна Рамая.
Лизи прибра косата зад ухото си и прочисти гърлото си.
– Не можем да изключим нищо. – отвърна и зачете списъка, опитвайки се да игнорира погледът, който двамата си размениха.
Тя не знаеше от колко члена се състои гвардията, но само петима от тях се редуваха да идват тук. Нямаше специални дни или пък някакъв ред, който спазваха – просто който е свободен, когато Рамая помоли да й донесат нещо. Трябваше да съпостави датите на посещенията им с тези, в които изчезваха жриците, но нещо друго й направи впечатление.
– Не се ли движите по двойки? – вдигна лице към Хирса тя.
– Винаги са по двойки. – отговори й Рамая, а гвардеецът само кимна в знак на съгласие. – Наистина ли мислиш, че може някой от тях да е виновен? Та те са лично избирани един по един от капитана на гвардията и всеки е проверяван.
Както сигурно бяха проверили и любовницата на незима и никой не бе открил, че е зъл демон, който отвлича Сенки.
– Казах ти – трябва да сме сигурни. Гвардейците са едни от малкото, които имат свободен достъп до тук. – усети раздразнението на Хирса да насища въздуха със стипчив аромат, но нямаше как да си замълчи. – Тук са само петима гвардейци. Къде са партньорите им от тези дати?
– Прекаляваш, Лин. – заяви й гвардееца раздразнено: – Познавам тези мъже от години. Заклели сме се да служим на императорското семейство и народа. Буквално сме посветили живота си на това. Няма начин да е някой от нас.
– Доколкото си спомням, член от кралското семейство трябваше да постъпи в храма, за да проявите някакъв интерес към това, че изчезват жрици. Или си забравил първата ни среща? – Хирса стисна устни толкова силно, че се превърнаха в тънка линия на лицето му, но Лизи продължи: – Щом си толкова сигурен в гвардията, значи няма да има проблем да ми дадеш имената. И ако се окаже, че греша, ще се извиня. Но не и преди това.
– Ще намеря кой е идвал. – каза й през зъби Хирса.
– Благодаря. – каза му тя и улови погледа му. – Наистина се надявам да греша, Хирса.
– Грешиш. – заяви й, но после погледа му сякаш омекна малко и той допълни: – Но, след като се убедиш, че не сме ние, може би ще ни разрешиш да ти помогнем с нещо повече. – и просто така тона му става обвиняващ: – Не си се свързала дори един единствен път с нас, за да поискаш някаква помощ или информация.
– Поисках списъка… – измърмори.
Тя сведе поглед. Честно казано, дори не й бе минавало през ума да го потърси. Не и когато имаше Чарли и Сам на своя страна заедно с техните знания, умения, контакти и ресурси. Пък и как щеше да обясни половината неща, за които искаше да знае, като се опитваше да не разкрие подозренията си, че имат демон в замъка? Ако онази жена можеше да подчини някой като Сам, едва ли би се затруднила да стори същото с обикновени хора. А ако Лизи беше на нейно място? Щеше да започне първо с гвардията.
– Всъщност… – каза и го погледна пресметливо. – Има нещо, с което наистина ще ни помогнеш.
– Какво? – попита я веднага Хирса, а Рамая леко се подсмихна до нея.
– По някаква причина Главният жрец не иска да затегне мерките за сигурност в храма. – каза му внимателно. – Дочух разговор между него и Иснани и не ми се струва, че приема нещата много сериозно. Може би ако далширът би могъл да изиска нещо повече? – предложи несигурно. – Поне да се движим по двойки или нещо такова. Няма да е странно, ако идва от него – все пак Рамая е тук.
Погледът на Хирса се стрелна за миг към далширата, която продължаваше кротко да си седи на мястото и да следи с интерес разговора, след което вниманието му се върна върху Елизабет.
– Имаш право. Ще е по-безопасно, ако назначи още стражи и сте поне по две. Ще говоря с Тамеш да направи нещо.
– Стражите са достатъчно. – уведоми го леденият глас на Сам зад него, карайки гвардееца да подскочи стреснато.
Казра само се ухили хищно, от което сърцето на Лизи трепна, и само с няколко крачки се озова до нея на пейката. Погледна я и преди тя да успее да реагира, най-безцеремонно я дръпна в скута си, обгръщайки я с ръце.
– Чух, че в градината има вредител. – заяви най-невъзмутимо измери с поглед шокирания Хирса: – И дойдох да видя дали пречи.
Лизи мигаше на парцали, давайки си смътно сметка, че до тях Рамая се мъчи да не се смее твърде силно.
– Вредител? – повтори насмешливо Хирса. – Сериозно, Казра? Мислех, че отдавна вече не си на осем.
Елизабет дори не осъзна, че се е изсмяла, докато не усети сърдития поглед на Сам върху себе си. Усмихна му се гузно и повдигна рамене.
– Не на осем, но може би на четиринадесет? Не? Добре, петнадесет.
– Седемнадесет. – заяви твърдо Сам, а до нея Рамая не издържа и прихна.
– Ще ти се. – отвърна Лизи и го изгледа. – Не си по-голям от мен, колкото и да ти се иска.
– Устройва ме. – съгласи се веднага Сам, след което погледна към Хирса и най-невъзмутимо попита: – А какво да правя с вредителя?
– За начало – спираш да го наричаш така.
– Тогава паразит? – предложи й услужливо и се ухили насреща й.
Елизабет му се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.
– Продължавай в същия дух и ще те накарам да му се извиниш.
– По-добре послушай кака си, капитане. – посъветва го доста засмяната Рамая.
Сам я погледна, след това погледна и към Хирса, който явно също поне привидно се забавляваше от случилото се. Накрая въздъхна примирено и обяви с тон на дете, което са накарали да си изяде зеленчуците.
– Добре де, няма да го наричам повече така.
Лизи му се усмихна доволно и го целуна по носа.
– Добър капитан.
Сам на свой ред я целуна по носа, след което я изгледа доволно и заяви:
– Но да знаеш, че ще продължа да си го мисля!
Тя пак свъси вежди и го цапна по рамото, от което той само се ухили още по-широко.
– Не, знаеш ли какво? Понижавам те! На пет си! – при което погледна към Хирса, въздъхна тежко и започна да гали Сам по главата: – Както виждаш, той е малко дете. Имам подозрения и че не се развива много правилно, така че просто не му обръщай внимание.
– О, не се притеснявай, Лин. Отдавна съм спрял. – успокои я Хирса.
До нея гърдите на Сам завибрираха от тихо ръмжене. Явно хич не му харесваше идеята гвардеецът да го пренебрегва. Или пък тя да го прави, особено в присъствието на Хирса. Елизабет направи жест на Рамая и принцесата й подаде кутията с храната, която бе подготвила за тях двамата с Казра. Отвори я, откъсна залче от питката, натопи го хубаво в пикантния сос, стараейки се да захване и късче от агнешкото, и го поднесе към устата му.
– Гладен си и ти личи. – заяви му с невинно изражение.
Сам послушно отвори уста и лапна залчето, след което започна блаженно да дъвче, докато Хирса гледаше леко смутено цялата картинка. Може би и заради това, след като преглътна, убиецът й хвана ръката й и облиза показалеца й, по който беше останало малко сос и й заяви:
– Не ми личи чак толкова, но съм гладен.
Устата й пресъхна изведнъж и за известно време тя просто не можеше да откъсне поглед от устните му. Просто така и тя отново беше гладна за онова, за което и той, но тогава чу покашляне зад себе си и си спомни, че не бяха сами. Прибра ръката си и сведе глава смутено, засрамена, че се държи по този начин не пред кой да е, а точно пред Хирса. Усетила неудобството й, Рамая й се притече на помощ:
– Тогава е хубаво, че сме взели много храна. – усмихна се далширата и се обърна към Хирса. – Искаш ли да се присъединиш към нас за обяд?
Гвардеецът също беше хванат неподготвен от действията на Казра, но думите на Рамая го отрезвиха достатъчно, за да спре да ги зяпа:
– Не, благодаря. Хапнах преди да дойда, а и имам още работа, която трябва да свърша.– каза бързо и допълни: – Ще се видим след няколко дни, Лин. Рамая.
Поклони се леко и си тръгна. Лизи чу поредното изръмжаване на Сам.
– Защо ще те вижда?
– Ами… – Лизи се концентрира върху храната, избягвайки погледа му. – Защото тогава ще дойде отново тук?
– Защо? – попита отново Сам.
– Защото поръчах да ми донесе разни неща. – отново я спаси Рамая, но Сам явно нямаше да позволи да го преметнат толкова лесно, защото сега погледа му се закова върху далширата, която продължи, сякаш не въобще не се тревожеше от раздразнената му физиономия: – Книги, дрехи, шоколад – такива работи.
Това явно вече малко го успокои, защото бръчката на челото му се поизглади. Въпреки това пак се обърна недоволно към Лизи и избуча:
– Защо трябва да те вижда и теб?
– Защото с Рамая сме приятелки и почти винаги сме заедно. А и освен това работим за един и същи господар.– отвърна тя и му подаде още един залък, надявайки се така да му запуши устата. – Престани да ревнуваш. Той знае, че между него и мен няма да се получи нищо.
– Не ми изглежда да знае. – заяви й Сам с пълна уста.
– Знае. – и при това го погледна в очите. – Казала съм му го в прав текст.
– Кога? – попита Рамая, а Сам само се втренчи в нея.
Елизабет тъкмо бе лапнала хапка от храната и докато дъвчеше, можеше да усети нетърпението и на двамата да изпълва въздуха. Въпреки това се забави, премисляйки какво точно да каже.
– Когато бях изритана от храма при постъпването, се върнах в квартирата ти. – каза на Сам. – Веднъж той дойде да провери дали съм добре. – усещайки вибрациите от гърдите му с гърба си, реши да му спести, че са се разхождали. – Тогава му казах, че имам чувства към друг.
– Казала си му? – ахна невярващо Рамая: – И той какво направи? Как реагира?
– Каза ли му, че съм аз? – попита в същото време Сам.
Лизи въздъхна раздразнено. Боговете й бяха свидетели, че не разбираше защо ревнува толкова от Хирса, но имаше реална опасност следващия път да реши, че да оближе пръста й няма да е достатъчно, за да демонстрира, че са двойка, и да реши да направи нещо, за което вече щеше да го набие.
– Кой друг може да е? – попита го сприхаво, а после доста по-внимателно се обърна и към далширата: – Каза, че разбира и това беше. Сега можем ли да престанем да говорим за това?
– Разбира се! А и обяда ще свърши скоро. Трябва да побързаме.
Рамая се съгласи подозрително бързо, което само значеше, че после ще я притисне за още подробности, които нямаше как да сподели сега пред Сам. Явно и на него не му се вярваше, но далширата просто се усмихна леко и се съсредоточи върху порцията си, което го накара той също да погледне към едва докоснатия им обяд и да се пресегне към нея.
– Харесва ми, че си му казала. – прошепна в ухото й Сам и допълни: – Още тогава.
Лизи се усмихна и повтори само за него:
– Още тогава.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
– Това са убитите жрици. – каза.
– Така мисля, да. – потвърди й Рамая и добави: – Но списъкът не е пълен. Липсват имена от него.
Липсваха повечето от имената. Освен на онези шест, които бяха безследно изчезнали. Онези, за които бе сигурна, че са дело на Сам. Намръщи се объркано.
– В това няма смисъл. – промърмори.
– Може би не знае за всички? – предложи неуверено Рамая, преди да погледне към списъка и да посочи две от имената: – За тези двете знам, че са ходили на училище, но не виждам никаква друга връзка между останалите… – каза замислено: – Може би да разпитам останалите момичета?
Елизабет се взря в имената отново, припомняйки си досиетата им. След малко поклати глава.
– Не, няма нужда. Всичките са ходили на училище.
Училището в двора на храма, финансирано от любовницата на престолонаследника. Същата жена, която по всяка вероятност командваше Сам.
Нещо не беше както трябва тук. Досега бе вярвала, че той е отвлякъл шестте момичета и ги е отвел, където Велахе му е наредила, но тогава какво правеха техните имена в заключената кутия на Главния жрец? Работеше ли и той за нея? Или пък правеше собствено разследване? Беше лесно да го обяви за съучастник, но колкото и да не го харесваше, не можеше да го заклейми толкова лесно.
– Чарли каза ли ти докъде е стигнал с превода на останалото?
– Каза, че тъкмо е започнал. – отвърна със съжаление Рамая и добави: – Сигурно ще му трябват няколко седмици, за да успее да стигне до нещо важно, но ми обеща веднага да го донесе, щом го открие.
– А ти ще се взираш в звездното небе в очакване той да се появи всяка нощ, нали? – не се стърпя да я закачи Лизи.
Страните на Рамая в миг се зачервиха, но далширата не сведе засрамено глава, ами всъщност се усмихна насреща й със светнал поглед:
– Ти не знаеш какво е, Лин. – каза й: – Той беше там просто да си поговорим. Без да иска някаква услуга в замяна. Разказваше ми истории от пътешествията си и не ме попита нито веднъж за брат ми или нещо друго. Просто си говорихме. А и е толкова красив с тези сини очи и руса коса. Толкова е … екзотичен. – въздъхна замечтано. – Мислиш ли, че скоро пак ще намине? Може би в деня за среща?
Елизабет още не можеше да реши как да процедира с увлечението на Рамая. Искаше да се радва и вълнува заедно с нея, а и знаеше, че Чарли е добър човек, но също така помежду им имаше и разни дребни различия. Като това, че тя беше любимата принцеса на Хайрани, а той – лукав престъпник. Отгоре на всичко бе почти сигурна, че Рамая бърка загрижеността му за интерес и рано или късно ще завърши с разбито сърце.
Май отново задълбаваше прекалено много.
– Възможно е. – отвърна. – Само че пак ще е скришом. В момента не е много любим в Ан Налат.
Рамая видимо посърна. По всичко личеше, че беше забравила тази малка подробност и Лизи се зачуди дали нямаше да е по-добре да си беше мълчала поне за още няколко дни. Не е като деня за срещи да беше скоро. Можеше да остави далширата да си помечтае още малко, но от друга страна колкото по-бързо си спомнеше реалността, толкова по-малко щеше да я боли после, нали? Само че това не помогна на неприятното усещане, което се зараждаше в гърдите й, че някак е развалила щастието й и тъкмо се чудеше как да оправи положението, когато Рамая сама й реши проблема:
– Щеше да е хубаво да излезем и да хапнем някъде само двамата. – въздъхна, но погледа й отново светна замечтано: – Може да си направим пикник в градината. В някой от по-далечните части, където никой не ходи. Мислиш ли, че ще му хареса?
– Мисля… – Лизи облиза устни. Изведнъж й дойде идея: – Защо първо не прекараме малко време всички заедно? Така и двамата ще имате повече възможности да се опознаете. Без напрежение или очаквания. Непринудено.
– Това е страхотна идея. – усмихна се щастливо Рамая и я хвана за ръцете: – Ще си направим пикник по двойки. Ще бъде страхотно!
– Да. – засмя се Лизи. Дано само тя чуваше истеричната нотка. – Страхотно!
Стъпки на тежки ботуши я накараха да обърне глава към входа към градината, тъкмо когато Хирса влизаше. Гвардеецът започна да се оглежда и двете с Рамая му помахаха. Лизи сгъна списъка с имената и го прибра в джоба си.
– Я‘дженна амар, далшира. – поклони се гвардееца на Рамая и се обърна към Лизи с усмивка: – Я‘дженна амар, Лин.
– Я‘дженна амар. – поздравиха го в един глас момичетата.
– Какво те води насам? – попита го принцесата. – Брат ми ли те праща?
– Не. – отговори й Хирса, а усмивката му леко потрепна, когато погледна към Елизабет, след което извади от вътрешния си джоб един лист и й го подаде: – Това е списъка, който ти обещах.
– Какъв списък? – полюбопитства Рамая и се присламчи по-близо до Лизи, за да погледне.
– С гвардейците, които са посещавали храма. – обясни девойката и погледна към Хирса. – Благодаря ти. Знам какво ти коства.
– Не беше лесно. – отговори й и добави: – Или приятно, но поне сега ще се убедиш, че не е никой от нас.
– Мислила си, че убиецът е някой от тях? – ахна Рамая.
Лизи прибра косата зад ухото си и прочисти гърлото си.
– Не можем да изключим нищо. – отвърна и зачете списъка, опитвайки се да игнорира погледът, който двамата си размениха.
Тя не знаеше от колко члена се състои гвардията, но само петима от тях се редуваха да идват тук. Нямаше специални дни или пък някакъв ред, който спазваха – просто който е свободен, когато Рамая помоли да й донесат нещо. Трябваше да съпостави датите на посещенията им с тези, в които изчезваха жриците, но нещо друго й направи впечатление.
– Не се ли движите по двойки? – вдигна лице към Хирса тя.
– Винаги са по двойки. – отговори й Рамая, а гвардеецът само кимна в знак на съгласие. – Наистина ли мислиш, че може някой от тях да е виновен? Та те са лично избирани един по един от капитана на гвардията и всеки е проверяван.
Както сигурно бяха проверили и любовницата на незима и никой не бе открил, че е зъл демон, който отвлича Сенки.
– Казах ти – трябва да сме сигурни. Гвардейците са едни от малкото, които имат свободен достъп до тук. – усети раздразнението на Хирса да насища въздуха със стипчив аромат, но нямаше как да си замълчи. – Тук са само петима гвардейци. Къде са партньорите им от тези дати?
– Прекаляваш, Лин. – заяви й гвардееца раздразнено: – Познавам тези мъже от години. Заклели сме се да служим на императорското семейство и народа. Буквално сме посветили живота си на това. Няма начин да е някой от нас.
– Доколкото си спомням, член от кралското семейство трябваше да постъпи в храма, за да проявите някакъв интерес към това, че изчезват жрици. Или си забравил първата ни среща? – Хирса стисна устни толкова силно, че се превърнаха в тънка линия на лицето му, но Лизи продължи: – Щом си толкова сигурен в гвардията, значи няма да има проблем да ми дадеш имената. И ако се окаже, че греша, ще се извиня. Но не и преди това.
– Ще намеря кой е идвал. – каза й през зъби Хирса.
– Благодаря. – каза му тя и улови погледа му. – Наистина се надявам да греша, Хирса.
– Грешиш. – заяви й, но после погледа му сякаш омекна малко и той допълни: – Но, след като се убедиш, че не сме ние, може би ще ни разрешиш да ти помогнем с нещо повече. – и просто така тона му става обвиняващ: – Не си се свързала дори един единствен път с нас, за да поискаш някаква помощ или информация.
– Поисках списъка… – измърмори.
Тя сведе поглед. Честно казано, дори не й бе минавало през ума да го потърси. Не и когато имаше Чарли и Сам на своя страна заедно с техните знания, умения, контакти и ресурси. Пък и как щеше да обясни половината неща, за които искаше да знае, като се опитваше да не разкрие подозренията си, че имат демон в замъка? Ако онази жена можеше да подчини някой като Сам, едва ли би се затруднила да стори същото с обикновени хора. А ако Лизи беше на нейно място? Щеше да започне първо с гвардията.
– Всъщност… – каза и го погледна пресметливо. – Има нещо, с което наистина ще ни помогнеш.
– Какво? – попита я веднага Хирса, а Рамая леко се подсмихна до нея.
– По някаква причина Главният жрец не иска да затегне мерките за сигурност в храма. – каза му внимателно. – Дочух разговор между него и Иснани и не ми се струва, че приема нещата много сериозно. Може би ако далширът би могъл да изиска нещо повече? – предложи несигурно. – Поне да се движим по двойки или нещо такова. Няма да е странно, ако идва от него – все пак Рамая е тук.
Погледът на Хирса се стрелна за миг към далширата, която продължаваше кротко да си седи на мястото и да следи с интерес разговора, след което вниманието му се върна върху Елизабет.
– Имаш право. Ще е по-безопасно, ако назначи още стражи и сте поне по две. Ще говоря с Тамеш да направи нещо.
– Стражите са достатъчно. – уведоми го леденият глас на Сам зад него, карайки гвардееца да подскочи стреснато.
Казра само се ухили хищно, от което сърцето на Лизи трепна, и само с няколко крачки се озова до нея на пейката. Погледна я и преди тя да успее да реагира, най-безцеремонно я дръпна в скута си, обгръщайки я с ръце.
– Чух, че в градината има вредител. – заяви най-невъзмутимо измери с поглед шокирания Хирса: – И дойдох да видя дали пречи.
Лизи мигаше на парцали, давайки си смътно сметка, че до тях Рамая се мъчи да не се смее твърде силно.
– Вредител? – повтори насмешливо Хирса. – Сериозно, Казра? Мислех, че отдавна вече не си на осем.
Елизабет дори не осъзна, че се е изсмяла, докато не усети сърдития поглед на Сам върху себе си. Усмихна му се гузно и повдигна рамене.
– Не на осем, но може би на четиринадесет? Не? Добре, петнадесет.
– Седемнадесет. – заяви твърдо Сам, а до нея Рамая не издържа и прихна.
– Ще ти се. – отвърна Лизи и го изгледа. – Не си по-голям от мен, колкото и да ти се иска.
– Устройва ме. – съгласи се веднага Сам, след което погледна към Хирса и най-невъзмутимо попита: – А какво да правя с вредителя?
– За начало – спираш да го наричаш така.
– Тогава паразит? – предложи й услужливо и се ухили насреща й.
Елизабет му се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.
– Продължавай в същия дух и ще те накарам да му се извиниш.
– По-добре послушай кака си, капитане. – посъветва го доста засмяната Рамая.
Сам я погледна, след това погледна и към Хирса, който явно също поне привидно се забавляваше от случилото се. Накрая въздъхна примирено и обяви с тон на дете, което са накарали да си изяде зеленчуците.
– Добре де, няма да го наричам повече така.
Лизи му се усмихна доволно и го целуна по носа.
– Добър капитан.
Сам на свой ред я целуна по носа, след което я изгледа доволно и заяви:
– Но да знаеш, че ще продължа да си го мисля!
Тя пак свъси вежди и го цапна по рамото, от което той само се ухили още по-широко.
– Не, знаеш ли какво? Понижавам те! На пет си! – при което погледна към Хирса, въздъхна тежко и започна да гали Сам по главата: – Както виждаш, той е малко дете. Имам подозрения и че не се развива много правилно, така че просто не му обръщай внимание.
– О, не се притеснявай, Лин. Отдавна съм спрял. – успокои я Хирса.
До нея гърдите на Сам завибрираха от тихо ръмжене. Явно хич не му харесваше идеята гвардеецът да го пренебрегва. Или пък тя да го прави, особено в присъствието на Хирса. Елизабет направи жест на Рамая и принцесата й подаде кутията с храната, която бе подготвила за тях двамата с Казра. Отвори я, откъсна залче от питката, натопи го хубаво в пикантния сос, стараейки се да захване и късче от агнешкото, и го поднесе към устата му.
– Гладен си и ти личи. – заяви му с невинно изражение.
Сам послушно отвори уста и лапна залчето, след което започна блаженно да дъвче, докато Хирса гледаше леко смутено цялата картинка. Може би и заради това, след като преглътна, убиецът й хвана ръката й и облиза показалеца й, по който беше останало малко сос и й заяви:
– Не ми личи чак толкова, но съм гладен.
Устата й пресъхна изведнъж и за известно време тя просто не можеше да откъсне поглед от устните му. Просто така и тя отново беше гладна за онова, за което и той, но тогава чу покашляне зад себе си и си спомни, че не бяха сами. Прибра ръката си и сведе глава смутено, засрамена, че се държи по този начин не пред кой да е, а точно пред Хирса. Усетила неудобството й, Рамая й се притече на помощ:
– Тогава е хубаво, че сме взели много храна. – усмихна се далширата и се обърна към Хирса. – Искаш ли да се присъединиш към нас за обяд?
Гвардеецът също беше хванат неподготвен от действията на Казра, но думите на Рамая го отрезвиха достатъчно, за да спре да ги зяпа:
– Не, благодаря. Хапнах преди да дойда, а и имам още работа, която трябва да свърша.– каза бързо и допълни: – Ще се видим след няколко дни, Лин. Рамая.
Поклони се леко и си тръгна. Лизи чу поредното изръмжаване на Сам.
– Защо ще те вижда?
– Ами… – Лизи се концентрира върху храната, избягвайки погледа му. – Защото тогава ще дойде отново тук?
– Защо? – попита отново Сам.
– Защото поръчах да ми донесе разни неща. – отново я спаси Рамая, но Сам явно нямаше да позволи да го преметнат толкова лесно, защото сега погледа му се закова върху далширата, която продължи, сякаш не въобще не се тревожеше от раздразнената му физиономия: – Книги, дрехи, шоколад – такива работи.
Това явно вече малко го успокои, защото бръчката на челото му се поизглади. Въпреки това пак се обърна недоволно към Лизи и избуча:
– Защо трябва да те вижда и теб?
– Защото с Рамая сме приятелки и почти винаги сме заедно. А и освен това работим за един и същи господар.– отвърна тя и му подаде още един залък, надявайки се така да му запуши устата. – Престани да ревнуваш. Той знае, че между него и мен няма да се получи нищо.
– Не ми изглежда да знае. – заяви й Сам с пълна уста.
– Знае. – и при това го погледна в очите. – Казала съм му го в прав текст.
– Кога? – попита Рамая, а Сам само се втренчи в нея.
Елизабет тъкмо бе лапнала хапка от храната и докато дъвчеше, можеше да усети нетърпението и на двамата да изпълва въздуха. Въпреки това се забави, премисляйки какво точно да каже.
– Когато бях изритана от храма при постъпването, се върнах в квартирата ти. – каза на Сам. – Веднъж той дойде да провери дали съм добре. – усещайки вибрациите от гърдите му с гърба си, реши да му спести, че са се разхождали. – Тогава му казах, че имам чувства към друг.
– Казала си му? – ахна невярващо Рамая: – И той какво направи? Как реагира?
– Каза ли му, че съм аз? – попита в същото време Сам.
Лизи въздъхна раздразнено. Боговете й бяха свидетели, че не разбираше защо ревнува толкова от Хирса, но имаше реална опасност следващия път да реши, че да оближе пръста й няма да е достатъчно, за да демонстрира, че са двойка, и да реши да направи нещо, за което вече щеше да го набие.
– Кой друг може да е? – попита го сприхаво, а после доста по-внимателно се обърна и към далширата: – Каза, че разбира и това беше. Сега можем ли да престанем да говорим за това?
– Разбира се! А и обяда ще свърши скоро. Трябва да побързаме.
Рамая се съгласи подозрително бързо, което само значеше, че после ще я притисне за още подробности, които нямаше как да сподели сега пред Сам. Явно и на него не му се вярваше, но далширата просто се усмихна леко и се съсредоточи върху порцията си, което го накара той също да погледне към едва докоснатия им обяд и да се пресегне към нея.
– Харесва ми, че си му казала. – прошепна в ухото й Сам и допълни: – Още тогава.
Лизи се усмихна и повтори само за него:
– Още тогава.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Няма коментари
