Тази нощ нямаше много сън. Елизабет не разбираше съвсем откъде се появи, но нуждата да го има, да го усеща в себе си, да вижда какъв ефект има над него, я караше да го буди отново и отново, и отново, докато накрая не го помоли да ги заведе и в съня. Трябваше да се увери, че все още е неин, да му покаже, че тя все още е негова. Една част трябваше да е миризмата. Остра и тежка едновременно, миризмата на страха му, че ще я загуби, задушаваше аромата му на хладен дъжд, който толкова обичаше. Мразеше я. А останалата част? Беше Сам.
Още от онази първа истинска целувка в басейна в храма, Елизабет знаеше, че е загазила. А после, колкото повече от него имаше, колкото повече неща той й разкриваше, толкова по-убедена бе, че никога няма да спре да го иска. И не беше само заради удоволствието, което й доставяше. Въпреки всичко, което се бе случило между тях, тя му вярваше. Безусловно. С живота си. Едва ли щеше да си позволи да се отпусне с някой друг, но с него знаеше, че не само тя е в безопасност, но и той никога няма да й позволи да го нарани. С него можеше да си позволи да бъде просто Елизабет. Не Сянка, която губеше себе си, не нечиста, от която трябва да се страхуват, а обикновено момиче, влюбено в най-добрият си приятел.
Беше точно толкова пристрастяващо, колкото и да се губи в целувките му и усещането, докато бе в нея. И като всеки пристрастен, Лизи искаше още и още, и още. До тази нощ се бе тревожила, че не е съвсем нормално да го иска отново, след като току-що я бе довел до върха, но сега знаеше, че и Сам я желае точно толкова, колкото и тя него. Не прекаляваше. Нямаше да го прогони. И също така нямаше от какво да се тревожи. За пръв път фактът, че никога няма да има деца, не бе напълно съкрушителен. Поне за секунда. Искаше й се да имаше как да има неговите.
Лизи изхвърли тези мисли, вдиша дълбоко аромата му и се усмихна. Не беше останала и следа от миризмата сега.
Жегна я вина, защото докато те се отдаваха един на друг, поредната Сянка кървеше в тъмница, сама и уплашена. Елизабет знаеше на какво е способен Сам. Спомняше си и отчаянието, докато я държеше в кошмара и я измъчваше с месеци. Едва ли някога щеше да го забрави или да успее да си помисли за този период, без сърцето й да започне да блъска неприятно в гърдите й. А за нея бе било само сън. Сън, от който рано или късно се будеше. Това момиче… Тя вероятно се молеше да не се събуди.
Лизи не можеше да мрази Сам за това, което й причиняваше – не и когато видя отчаянието му снощи. Бе невъзможно да е продиктувано само от нежеланието му да я разочарова или от страха, че ще я загуби. Макар тя да бе сигурна, че и двете играят голяма роля, знаеше, че някаква част е и защото наистина не бе искал да нарани това момиче. Дори и да бе мъничка, за Елизабет бе достатъчна.
Но ако искаше да я съхрани, ако се надяваше тя да се развие и порасне, трябваше да го освободи. Беше му обещала снощи да не се замесва повече, но нямаше как да стои безучастна, докато онази жена го насилваше, смазваше и го използваше като любимо оръжие, с което да убива.
Елизабет трябваше да я спре. И ако оцелееше, щеше да накара Сам да й прости. Ако не…
Не беше мелодраматична, като кажеше, че животът й никога не бе струвал много. Дори не бе живяла истински, преди да се влюби в него. И сега й се искаше повече от всичко да изживее този живот с него. Щеше да направи всичко, за да има това бъдеще със Сам. Но ако не успееше… Колкото и да не обичаше да мисли за това, на нея й оставаха броени десетилетия в реалния свят, в които да бъде с него. Сенките нямаха свръхдълъг живот. Той обаче имаше. Дали сто или хиляда, Сам имаше години пред себе си без нея и Елизабет никога нямаше да позволи да ги изживее в робство.
Щеше да спре онази вещица. На всяка цена.
Ръката на Сам нежно се плъзна по нейната, а после и по гърба й. В движенията му нямаше нищо съблазнително, просто желанието да я докосва, но мислите на Лизи в миг се отклониха в друга насока.
– Защо не спиш, амара? – прошепна нежно в ухото й: – Има още време до ставане.
Дрезгавият му от съня глас й причиняваше много лоши неща. Дали той знаеше колко малко всъщност трябва да направи, за да я накара да иска да го докосва отново?
Не, скастри се строго на ум. Това, че още не я бе отблъснал, не значеше, че няма да го направи, ако прекали. Трябваше да престане.
– Откъде знаеш, че не спя? – попита го, опитвайки се да се разсее.
– Напрегната си. – отговори й, а ръката му продължи бавно да се движи нагоре-надолу по гърба й: – И си нервна. Какво има, амара?
Тя се отдръпна от местенцето под брадичката му, където се бе сгушила досега. В тъмните му очи имаше същата загриженост, която бе чула и в гласа му. Елизабет го целуна по носа.
– Всичко е наред. – увери го и му се усмихна леко. – А ти защо не спиш, ами дебнеш дали съм нервна? Не те ли изморихме достатъчно снощи?
– Харесва ми да те гледам как спиш. – призна й Сам с крива усмивка.
Думите и почти засраменото му изражение предизвикаха топлина в гърдите й. Лизи го целуна отново, този път по устните, а когато след малко се отдръпна, му се усмихна.
– И аз те обичам.
– Все още не знам защо. – призна й Сам, а в същото време я притисна към себе си, сякаш се страхуваше, че тя може и да реши да му бяга.
– Сигурно е синдром на пленника. – пошегува се Лизи.
– Така ли? – попита я Сам с лека усмивка: – Да разбирам ли, че вече ти харесва да си ми пленник и искаш още?
Тя го изгледа развеселено.
– Да си се замислял, че сега може би ти си пленникът? – попита го и го стисна колкото силно можа, което едва ли беше кой знае колко много, като дори не можеше да го прегърне съвсем през широкия му гръб.
– Аз съм ти пленник от много отдавна, амара. – каза й Сам и я целуна леко по устните: – Но се радвам, че най-сетне и ти го осъзна.
Елизабет го изгледа недоверчиво.
– Сигурен ли си? Пленниците по правило не са толкова нахални, колкото теб.
– Аз съм специален пленник. – заяви й в отговор: – Такъв като мен само ти може да си намериш.
– Звуча като прокълната. – изгледа го криво. – И също така само да ти припомня, че въобще не съм те търсила. Ти сам се намери и нямаше гонене.
– Важното е, че се намерихме. – Сам отново я целуна: – И няма да те пусна.
Елизабет погали с показалец бузата му, а топлината в гърдите й се разрасна.
– Обещаваш ли?
– Обещавам. – заяви й твърдо, преди доста по-тихо да добави: – Обичам те, Лизи.
– И аз те обичам, Сам. – каза му и нежно го целуна. – Винаги ще…
Магическата аларма за събуждане иззвъня. Елизабет простена нещастно. Не й се връщаше в света. Искаше да си остане тук, където той я прегръщаше и между тях нямаше нищо. Нито дрехи, нито убийци, нито демони.
– Един ден – въздъхна тя. – искам да идем на някой безлюден остров на километри от всякаква цивилизация и да поживеем там известно време.
– Обещавам да потърся място, което да ти хареса. – усмихна й се, след което изсумтя недоволно, докато я притискаше към себе си: – Мислиш ли, че Ну‘Ахра ще разбере, ако липсваш от сутрешната молитва?
– Не знам за Ну‘Ахра, но някоя жрица със сигурност ще разбере. – каза му и въздъхна театрално. – Опасявам се, че в крайна сметка не те обичам толкова, колкото мразя да чистя тоалетните цяла седмица.
– Дори ако ти правя компания и ти разказвам интересни истории за интересни места, за да мине по-бързо? – пропита я Сам, преди да предложи великодушно: – Мога дори да ти нося кофата и четките.
– Някой джентълмен щеше да предложи да ми помогне с наказанието. – каза му кисело Лизи и се надигна.
– Аз ще ти помагам. – каза, а в същото време я дръпна обратно към себе си: – И къде тръгна? Будни сме и разсънени. Може да полежим поне още десетина минути.
– Мислех да се изкъпя. Така поне съседите от двете стаи до моята няма да имат твърди доказателства, че сме ги държали будни цяла нощ.
– Да ти помогна с къпането? – предложи веднага Сам, а погледа му светна издайнически.
– В женската баня? Рано сутрин, когато всички са там? – повдигна критично вежда Лизи, потупа го по ръката и пак се надигна. – Ще пропусна. Пък и не ти ли трябва малко почивка?
– Може да отидем в мъжката баня. – предложи й вместо отговор Сам и допълни: – Там няма да има никой.
Тя застина, повдигната на лакът пред него. Ако се съдеше по това къде се е спрял погледа му, той определено нямаше намерение да я придърпва обратно отново. Точно този поглед и някои доста по-осезаеми реакции, я накараха да навлажни устни и малко пресипнало да повтори:
– Никой?
– Ще изгоня всеки, който е решил да е там. – обеща й дрезгаво.
За момент Елизабет почти щеше да се почувства гузно и щеше да му откаже. После обаче той се приведе към нея и улови настръхналото връхче на гърдата й в устата си, докато ръката му доста целенасочено се плъзгаше нагоре по бедрото й. Тя притвори очи, но втората аларма прозвуча. Лизи зарови пръсти в косата му и издърпа главата му назад. Целуна го, бързо и дълбоко, а после го побутна.
– Банята. Ставай.

Сам беше зает през цялата сутрин да дава задачи на стражите и да определя тренировките. Трябваше да види и няколко доклада, които бяха написани и го чакаха на бюрото му. Кой да предположи, че само за два дни, откакто не беше влизал в импровизирания кът на стражата, където някой полу на шега беше сложил бюро и стол, обявявайки ги за офиса на капитана, ще се намери желаещ да пише и доклад. Не беше нищо особено, но Сам отдели време да го прочете и после да го подреди в импровизирания шкаф, направен от поставени една върху друга щайги. Също така беше получил и една изключително любезна заповед от Отговорника на пансиона да помогне с поставянето на някои от украсите, които бяха прекалено тежки и опасни за жриците. Като цяло предиобедът му беше глътнат от задължения и дори беше извикан в кабинета на Главния жрец, което му попречи да закуси с Лизи или поне да я види. Но нямаше какво да се прави.
Не само той беше въвлечен във водовъртежа на задълженията около Лунния фестивал. Всяка секунда, в която не трябваше да се молят или да посещават някакви уроци, жриците трябваше да допринасят за подготовката на храма за посрещането на празника. Чистене, пране, правене на украси и дори спешно изпращане до пазара – всеки трябваше да е готов да откликне на нарежданията на жриците мигновено. Стражите, от своя страна, бяха заети с планиране на безопасността в храма в деня на фестивала, а след това – и с тази на жриците, които те първа щяха да бъдат избрани да представляват сектата пред а‘азвама и семейството му.
Поне си отдъхна, когато задачите му се разредиха около времето за обяд и той побърза да грабне храната си и да тръгне към градината, където знаеше, че Елизабет и Рамая обичаха да се усамотяват. Вече усещаше следващите няколко приятни минути, които щеше да прекара с Лизи, докато споделяха обяда си, когато зави зад ъгъла и пред погледа му се разкри предпочитаното място под две палми, а заедно с него и Чарли, който нещо обясняваше на момичетата.
Те, от своя страна, изглеждаха вглъбени в това, което мошеника им разказваше и просто така Сам разбра, че кроят нещо. Въздъхна тихо, когато осъзна, че обещанието на Елизабет да не се замесва, беше издържало малко над шест часа. Не беше нито изненадан, нито разочарован. Просто страхът за нея стана малко по-силен, отколкото беше, а опасенията му, че ще успее да я опази от себе си достигнаха нови висини. Въпреки това Сам се постара да натика всичко това дълбоко в себе си и да изгледа лошо приятеля си, преди да се обърне към девойките и да каже:
– Това е втори вредител, който успявате да завъдете тук.
Елизабет му се усмихна широко и отиде до него, за да го прегърне. Чарли пък го изгледа критично и попита:
– Ти ли си първият?
– Не. – отговори му, като в същото време притисна Лизи към себе си и я целуна много по-леко и нежно, отколкото му се искаше. – Първия е Хирса.
Чарли изцъка с език.
– Мне, сигурен съм, че първият си ти.
– Това от къде ти хрумна?
– Защото от всички тук, ти си най-големия вредител. – заяви авторитетно Чарли. – И не говоря за това, че си висок поне осем метра.
Рамая се засмя и побърза да се закашля и да натъпче устата си с храна, за да го скрие. Елизабет, от своя страна, въздъхна тихо, но с друго не показа, че въобще чува разговора. Хвана Сам за ръката и го поведе към пейката, където го побутна, за да седне. Накрая се настани в скута му и отвори кутията му с обяда.
– Не бях сигурна, че ще дойдеш. – каза му и му я подаде.
И не говореше само за извънредните им задължения покрай фестивала. Сам усети леко присвиване в гърдите и съжаление, че я поставя в тази ситуация. Може би Чарли беше прав и той беше най-големият вредител в живота й. Не си позволи мрачните му мисли да изплуват на повърхността обаче.
– Така ли? – изгледа я учудено Сам, но след това я прегърна и прошепна в ухото й. – Няма да изчезна, без да ти кажа, амара. – след което погледна към приятеля си и доста по-ядосано добави: – И не съм осем метра, нито вредител.
– Прав си, прав си. – закима Чарли. – Не си осем метра, само седем.
Сам се озъби насреща му, при което усмивката на Чарли само стана по-самодоволна. Знаеше чудесно как щеше да завърши това. Мошеникът така щеше да си изиграе картите, че накрая не само Сам щеше да излезе темерут, но сигурно щеше да се е хванал на облог, който даже да е загубил. Затова реши да насочи разговора другаде, като попита Лизи:
– Какво правите тук, амара?
Усети как тялото й се скова, дори докато тя нехайно повдигаше рамо.
– Чарли ни учи да крадем.
Флетчър изсумтя сърдито.
– Да, защо не го направиш да звучи все едно ви уча да готвите боб? Това е изкуство, Лин!
Лизи, очевидно вече слушала доста по-дълга лекция по въпроса, завъртя очи.
– Не е като да се науча да рисувам шедьоври след това.
– И въпреки това ще можеш да закачиш някой на стената си в хола. – намигна й Чарли.
– Защо ги учиш на такова нещо? – Сам посочи към Рамая, която се опитваше много съсредоточено да си яде храната: – Тя е далширата, а Лизи е Лизи. Не им трябва да крадат. – след което погледна и към жена си. Поспря за секунда, хванат неподготвен от собствените си мисли, но после едва не се ухили идиотски. И да нямаше пръстени и клетви пред Богове, двамата вече си бяха доста повече от това. Явно бе мълчал малко по-дълго отколкото трябваше, защото сега Елизабет го гледаше объркано. Сам не се сдържа и я целуна леко, преди да попита: – Защо искаш той да те учи на това?
– Защото е най-добрият крадец, когото познавам?
Чарли се ухили доволно. Сам реши да не задълбава над това какво трябва да се краде. Щом не му казваха, значи беше по-добре да не знае. Не му харесваше, но разчиташе на това, че Флетчър няма да позволи нещо да се случи на момичетата. Или поне не нещо фатално. А с всичко останало Лизи можеше да се справи. Затова и реши да се заеме с другия проблем.
– Който дори не трябва да е тук, за разлика от мен. А и аз също мога да те науча. Или вече не ти харесват уроците, амара?
– Харесвам уроците. – отвърна Елизабет. Чарли и Рамая дори не се преструваха, че не наблюдават с интерес как червенината обхваща цялото й лице, което, от своя страна, само я караше да се изчервява дори повече. Тя прочисти гърлото си и смутено продължи: – Просто… така се случи. – усмихна му се криво и го целуна по бузата. – Не ревнувай.
– Не ревнувам. – отсече бързо.
По хорът от скептични звуци си пролича, че не му вярват. Както и си личеше, че каквото и да иска да открадне Лизи, то беше много ценно, щом питаше Чарли за съвет. Също така, самият факт, че той стоеше тук да им разказва и показва, значеше, че е на място, където присъствието му щеше бъде трудно или подозрително, но за две жрици нямаше да представлява проблем . Сам се подсмихна криво, като осъзна, че скоро ще има да разследва кражба, която ще трябва да се постарае да остане неразкрита. А за целта двете трябва да се обучат и то добре.
– Какво се опитвате да научите? – попита ги и добави, поглеждайки към Лизи: – Вече знаеш как да отключваш ключалки, така че едва ли целта е в нечий кабинет.
– Не, не е. – отвърна тя.
Бързо стана ясно, че няма намерение да обясни нищо повече.
– Значи… – започна Сам, но за негова изненада беше прекъснат от далширата.
– Ключ е. – каза Рамая, погледна към Лизи и започна да се оправдава: – Знаеш, че нямаше да се успокои, докато не научи. Беше твърдо решен.
– Значи не е в стая, а в нечий джоб. – довърши с усмивка Сам, преди да се обърне към Чарли: – Ще ги учиш на джебчийство?
– Технически трябваше да уча само Лин, но при мисълта колко вкиснат ще бъде далширът, ако разбере, че и сестра му знае как да преджобва… – мошеникът повдигна безпомощно рамене и смига на усмихнатата Рамая. – Оказа се, че и двете са доста схватливи.
– Така ли? – направи се на учуден Сам, въпреки че чудесно знаеше колко бързо Лизи усвоява нови неща. Сведе поглед към нейния и я попита: – Ще ми покажеш ли?
– Какво ако искам да открадна от теб и сега ти покажа как ще го направя? – пошегува се Елизабет. – Ще развалиш всичко.
– Какво искаш да откраднеш от мен?
– Ще разбереш. – каза му с искрящи закачливо очи. – След малко.
С това се приведе към него и го целуна. Главата му в миг се изпразни от всички мисли и цялото му същество се съсредоточи върху нея. Сякаш до преди няколко часа не бяха били заедно. Чувстваше се жаден за устните й, вкуса й, тихите й стонове. Гладът беше толкова всепоглъщащ, че Сам за малко да не усети ръката й, която се мушна покрай кръста му и откопча един от ножовете, които бяха на гърба му. Щеше да го пропусне напълно, защото движението й беше ловко, а той – много разсеян, но все пак не й каза, че я е хванал. Вместо това зарови ръка в косата й и задълбочи целувката, от което Лизи замръзна на място за няколко мига, този път тя забравила какво прави. Само че бързо се опомни и след малко тя прекъсна целувката, оставяйки в него усещането за разочарование и празнота. Направо беше жалък колко малко й е нужно, за да го завърти на пръста си, но Сам някак не можеше да съжалява и за това. Нямаше нищо против, щом пръста беше неин.
– За какво беше това, амара? – попита я.
Елизабет повдигна ръката, която бе отпуснала до крака си, показвайки победоносно ножа.
– Какво ще кажеш? – попита го доволно. Когато той се пресегна към оръжието, тя веднага го дръпна. – А, не, господин Казра. Да си пазите вещите по-добре. Сега е мой.
– Добре, госпожице Шей. – усмихна й се Сам и отпусна ръка: – Само че подходът Ви за разсейване не може да го прилагате върху други личности. Ще трябва да си измислите нещо друго.
– Не знам… – Лизи започна да върти наградата си насам и натам, улавяйки лъчите на слънцето с острието, докато същевременно го гледаше лукаво изпод мигли. – На мен ми изглежда като изключително успешна тактика.
По някаква причина Рамая първо направи отвратен звук, а после се засмя. Елизабет извъртя глава да й се намръщи. Сам се пресегна и я хвана за брадичката, внимателно обръщайки я отново към себе си. Само от мисълта, че Лизи може да целуне някой друг и му идеше да отиде и да убие всеки нещастник, който тя погледнеше за повече от миг.
– Тактика, която ще използваш само върху мен. – почти изръмжа насреща й.
Елизабет го целуна по носа.
– Само ако съм единствената, на която позволяваш да използва тази тактика върху теб. – каза му и се усмихна закачливо. – Даже ще бъда добра и няма да те задължавам да се преструваш отново, че не си усетил как те ограбвам.
– Ти си единствената. – заяви й уверено, преди да отрече: – А и нищо не усетих. Бях прекалено разсеян, за да усетя каквото и да било друго.
– Аха. – каза тя все така усмихната и го целуна по бузата. – Тогава няма да ти благодаря.
– Все ще намерим за какво да ми благодариш. – каза бързо Сам.
Чарли започна да се дави и кашля, което накара Сам да го прикове с поглед, докато той просто не се предаде.
– Като кученце си. – изсмя се мошеника: – Голямо, седем метрово кученце.
– Внимавай, Чарли. – прошепна високо Рамая. – Струва ми се, че има комплекс, защото не е осем метра.
Елизабет се намръщи и на двамата.
– На мен ми харесва, че е висок.
– Не се и съмнявам. – каза Чарли. – Кога иначе ще ти се отдаде да видиш света от високо с твоите метър и малко, освен като той започне да те разнася?
– Флетчър… – започна заканително Сам, а мошеника се ухили насреща му и размаха ръце.
– Само изтъквам, че си й полезен. – каза му и смига на Лизи: – Посочвам положителните ти страни.
Сам изръмжа насреща му, но реши да го игнорира и вместо това погледна към Лизи и леко изчервената Рамая, която се опитва да хвърля скришни погледи към мошеника. Само това им липсваше – далширата да хлътне по Чарли. Не, че се притесняваше за него. Флетчър можеше чудесно да се оправи с жените, докато Сам се затрудняваше да се справи само с Лизи. Например, в момента повече от всичко искаше просто да я отмъкне за оставащото до края на почивката им време, но вместо това попита:
– Какво ще кажете с Рамая да опитате новите си умения върху нас?
Лизи погледна към приятелката си въпросително и когато тя кимна ентусиазирано, се усмихна отново на Сам, целуна го по бузата и прошепна в ухото му:
– Винаги ми харесва да изпробвам нови умения върху теб.
– И на мен. – каза й, предизвиквайки нова вълна от кашляне.
Сам бързо довърши обяда си, след което с Чарли посветиха останалото време от почивката на това Лизи и Рамая да отмъкват различни неща от джобовете им. Не знаеше до колко е добре да ги учат точно на това, но нямаше как да не признае, че и двете бяха притеснително схватливи. Ако бяха на улицата и тренираха още седмица, много хора щяха да се окажат без пари и вещи, само минавайки покрай тях. Странно, но дори това го караше да изпитва гордост от Лизи. Каквото и да й беше показал до сега – тя успяваше бързо да го усвои. Сякаш беше жадна за всяко ново нещо, което някой й предложеше. А може и да беше. Цял живот я бяха възпитавали, че ще е нечие украшение, а после страшникът се беше постарал да й втълпи, че е чудовище, което трябва просто да изпълнява команди. Всичко научено до сега й даваше още една възможност да се оправи сама, когато моментът настъпеше. Мисълта го проряза като с нож, но Сам и нея изтика назад. Не искаше нищо да му помрачава времето, прекарано с Лизи. Затова и накрая си позволи да я целуне още веднъж, преди да изръмжи на Чарли да не ги учи на нищо неподходящо, след което се върна към задълженията си в храма.
Беше ранният следобед и едва няколко часа, след като беше оставил тримата в градината, когато усети ледената ръка да сграбчва душата му в желязна хватка. Непреодолима спешност да тръгне накара краката му сами да изминат няколко крачки, преди Сам да се застави да спре.
Знаеше. Още откакто си тръгна от там, знаеше, че няма шанс да остане много навън. Не и този път. Не и след това, което направи и още по-малко, след като вещицата беше научила, че навън има някой, на когото той държи. Знаеше, че ще се върне, но това не попречи на разочарованието и отчаянието да го изпълнят, карайки света да стане по-сив, отколкото беше само преди малко.
Колко ли дълго щеше да го задържи този път? Сам отказваше да мисли над това, защото наред с всичко друго и паниката започваше да се прокрадва между останалите чувства. Вместо това стисна зъби и извървя няколкото метра до бюрото си, където извади един лист и написа на ривски обяснение до Лизи.
– Предай това на Лин. – заповяда на първият изпречил се пред погледа му страж.
Беше обещал да не изчезва, без да я предупреди. За съжаление, предупреждението беше и единственото, което можеше да направи.
Проследи с поглед как стражът изтича от стаята, след което отиде до съблекалнята, преоблече се в неговите дрехи и се измъкна от храма. 

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com