Рамая не остави Елизабет сама през целия ден. Което беше добре, защото Лизи не искаше да е сама.
По време на сутрешната молитва и на часовете Лизи често се усещаше, че дори не е в стаята. Вместо това беше отново там, в кръга от светлина. И Сам…
Рамая я бе хванала за ръката, стискайки я силно. Правеше го всеки път, когато съзнанието й се откъснеше от тялото и се връщаше в кошмара, и на Лизи й бе необходимо срамно дълго време да си спомни, че далширата усещаше чуждите емоции. Какво ли усещаше от нея? Имаше ли едно чувство, което преобладаваше? Или всичко бе една каша от страх, несигурност и болка? Което и да беше, трябваше да е по-зле, отколкото Елизабет първоначално смяташе. Нямаше друга причина иначе любопитната й приятелка да не й зададе нито един въпрос, ами да стои близо до нея и да я оставя да си мълчи.
Заради нея Лизи се постара да се стегне. Не беше лесно и тя не можеше да разбере съвсем защо. Да, Сам я бе измъчвал, но не беше нищо, което да не е изпитвала преди, нито пък беше по негово желание. И въпреки това тя не можеше да спре да мисли за леда в погледа му и за онова, което той можеше да означава.
Мисълта, че Велахе може толкова лесно да й го отнеме, я смазваше и я изпълваше със съвсем друг вид ужас. Бе знаела, че жената може да го контролира, да го накара да направи всичко, дори и той да не го желае. Но наивно бе вярвала, че това не се простира до чувствата му – иначе отдавна щеше да се е постарала Сам да я боготвори и да й е лоялен, вместо да й се налага да откъсне частица от него, с която да го контролира. Но какво, ако грешеше за всичко и Велахе просто се наслаждаваше да го измъчва, като го принуждава? Какво, ако се бе уморила от играта си и бе заличила всичко, което не й бе потребно? Ако бе заличила всичко, което правеше Сам Сам, а не марионетка? Ако бе заличила нея?
Откакто се събуди от кошмара, една част от нея бе убедена, че двамата ще успеят да се справят някак и с това. Само веднъж да успее да поговори с него и Лизи знаеше, че чувството, че я е предал, щеше да си тръгне. Бяха по-силни от случилото се. Бяха по-силни и от демона.
Но сега… Сега тези въпроси я караха да се съмнява. Ако Велахе й го бе отнела…
Лизи може и да не беше сигурна за много неща в момента, но в едно бе по-уверена от всякога. Щеше да убие Велахе. А преди това щеше да направи всичко, за да й вземе всичко, до което можеше да се добере.
Затова, когато след вечеря увери Рамая, че вече е достатъчно добре, за да остане сама и просто иска да се наспи, слезе до склада и атмата й се докосна до познатото излъчване, Елизабет бе повече от готова.
Върна се в стаята и грабна нетърпеливо четката си за коса, за да се свърже с Чарли. Ободе показалеца си и изцеди капката кръв, която да бъде проводник за атмата й, но когато пробва да осъществи връзката с магията си, не се получи. Не стана и следващите четири пъти. Ядосана, вдигна ръка, за да хвърли четката по стената, но се спря. Щеше да бъде глупаво да загуби единственият си метод за връзка с единственият си съюзник, на когото можеше да разчита за всичко това.
– Дишай, Елизабет. – каза си тихо.
Затвори очи с идеята да се концентрира, но образът на Сам, оплискан с кръвта й, наливащ сребро в гърлото й, както се правеше със Сенките в Рива, окопира цялото й съзнание. Лизи тръсна глава и отвори очи, опитвайки се да изгони спомените със светлината на атешите в стаята й. Пое си дъх, преброи до тридесет и наложи на препускащото си сърце да се успокои. Чак тогава опита отново.
– Лизи? – гласът на Чарли прозвуча в стаята съвсем ясно и тя можеше да чуе лекото притеснение, което се проградна в него, когато я попита: – Какво става?
– Време е. – каза му, стараейки се да звучи нормално, а не сякаш й остава съвсем малко, докато се срине. – Ще отида да взема медальона. Ти ме чакай пред училището.
– Какво не е наред, Лизи? – повтори вече доста притеснено Чарли, но преди да й е дал възможност да му отговори, продължи: – Не съм далече. След малко съм при теб. Изчакай ме.
Елизабет се мразеше заради облекчението, което изпита, защото няма да е сама. Искаше й се да бъде силна. Самостоятелна. Да не й се налага да разчита на никого. Но сега преглътна и кимна, осъзнавайки след няколко секунди, че той няма как да я види.
– Добре. – каза му.
– След малко ще съм при теб. – обеща й отново Чарли.
Щом прекратиха връзката, Елизабет отвори прозореца и започна да обикаля малката стая. След малко припряно отвори чекмеджето, където бе прибрала приспивателната пудра от Захир, и сложи шишенцето в джоба си. После продължи да обикаля, броейки крачките си в опит да задържи ума си фокусиран и далеч от мрака, който искаше да го погълне. Не можеше да си го позволи точно сега.
След двадесетина минути Чарли влезе през отворения прозорец. Огледа я от главата до петите, а разтревоженото му изражение я караше да си мисли, че някак знае, че нещо се е случило. Лизи се опита да пресече въпросите му, като му помаха да я последва и тръгна към вратата.
– Лизи? – повика я отново Чарли, а само след няколко крачки я настигна и я хвана за рамото, питайки я: – Какво има?
Тя блъсна ръката му. Дори не го направи съзнателно. Просто не искаше да бъде докосвана в момента. Преглътна и сведе глава.
– Извинявай. – каза му. – Всичко е наред. Само съм малко нервна. Искам да приключим с това.
Чарли не каза нищо за няколко мига, след което Лизи видя как направи крачка към нея, но този път не я докосна.
– Може би ще е добре да го оставим за след няколко дни. – каза й внимателно: – Когато това, което се случва, отмине. Подземието няма да ни избяга, нито стареца. Можем да си го позволим.
– Не. – отсече твърдо. Може би дори малко истерично. – Наистина не можем, Чарли.
Той не каза нищо много дълго време. Елизабет отказа да спекулира какво ли си мисли за нея сега. Колко ли слаба и лабилна изглежда. Дори се насили да се усмихне леко с идеята да се пошегува, че последните два дни е пропуснала разкрасителният си сън и затова изглежда толкова страшно, но тогава той проговори.
– Какво ти е направил този път? – гласът на Чарли потрепери от едва сдържан гняв. Нещо, което тя не беше чувала до сега от вечно усмихнатия мошеник: – И колко бавно ще го убия?
Лизи не можа да скрие изненадата си и тъпо повтори:
– Да го убиеш?
– Да.
И беше напълно сериозен.
А сега ако можеше някой да й каже защо в гърлото й заседна буца?
– Вие сте приятели. Няма да се убивате. Не и заради… – пое си дъх и затвори очи. Нечистите да го вземат, не беше момента да плаче точно сега! – Не беше по негова вина. Тя… тя го принуди.
Чарли пристъпи още крачка към нея и съвсем бавно и внимателно я прегърна. Когато тя успя да потисне импулса да го отблъсне, той всъщност я притисна към себе си и започна леко да я гали по косата, все едно успокояваше малко дете.
– Какво ти направи? – попита я дори още по-внимателно.
– Беше в съня. – тя опря чело на рамото му и каза задавено онова, което си повтаряше цял ден. – Не беше наистина. Не се брои.
– Сънищата му са истински. – помълча известно време, сякаш бе необходимо да събере кураж, за да попита: – Насили ли те?
– Да ме е на… В името на Боговете, не! – Лизи заклати глава, а сковаността в тялото му намаля, макар и с малко. Това ли си бе мислил, че се е случило? – Нищо подобно. Само ме… – замлъкна, като си представи как би прозвучало „Само ме измъчва за няколко часа“. Последното, което искаше, бе да застава между двамата, особено когато Сам щеше да има нужда от приятел. – Няма значение. Не е виновен. Искаше само да се видим за малко. Тя го е заплашвала, че ме е хванала. После… Беше капан. Сам… Сам не би ме наранил по собствено желание. – усещаше се, че е започнала да говори бързо, но не можеше да спре. – Знам, че ме обича. Нищо не се е променило. Тя не може да го накара да престане. А и дори и да може, просто ще трябва да му напомня и всичко ще е както преди. Всичко ще е наред. Трябва да е наред. – гласът й трепереше толкова силно, че не беше сигурна дали Чарли въобще я разбира. Той я прегърна по-здраво и започна да й говори тихо на някакъв непознат език, дори докато тя започваше да се дави от сълзите, които се опитваше да спре. – Не мога да го загубя, Чарли. Не знам какво ще правя, ако… Трябва да я спрем, преди…
– Ще я спрем. – обеща й тихо. – Ще намерим начин и ще я спрем. – замълча отново, но след малко добави също така тихо: – Него – също.
Елизабет се отдръпна сковано.
– Няма да го нараняваме. – отсече. – Каквото и да…
– Той би предпочел да го спрем, вместо да го оставим да те нарани, Лиз. – каза й Чарли и отново я притисна към себе си: – Знаеш го, нали?
Елизабет избута ръцете му.
– Не ме интересува какво би предпочел той. – изсъска. – Няма да го нараняваме.
Чарли изглеждаше така, сякаш беше готов да спори с нея, но изведнъж физиономията му се смени. Черите му омекнаха и той въздъхна:
– Ще измислим как да го спрем, без да го нараняваме. – след което й заяви: – Но ще имаш някаква защита срещу него.
Лизи си прехапа езика, преди да му е изтъкнала, че ако Ка’Раим я иска мъртва, надали нещо ще го спре.
– Остават ни още няколко дни. – каза му вместо това. – След като убием Велахе, няма да имам нужда от защита срещу него.
– Права си. – съгласи се Чарли, но усмивката му беше някак насила, а погледа му – изпълнен с притеснение, когато я попита: – Сигурна ли си, че искаш днес да отидем в това мазе?
Не. Онова, което искаше, бе да се свие в някой много добре осветен ъгъл и да се посамосъжалява за няколко часа. Може би да изяде нещо сладко и студено, докато плаче и се опитва да забрави усещането за разтопено сребро, изливащо се в гърлото й, докато тълпа обезумели ривчани скандираха “Убийте я!”. Може би щеше да си го позволи. После.
– Искам да я ударя някак. – каза му и сама чу жаждата за отмъщение в гласа си. – Искам да я заболи поне малко.
Чарли я огледа и кимна, след което вдигна ръка и разроши косата й:
– Добре тогава. Да отидем да откраднеш този ключ.