Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.11.2021 07:19 - Карас - 1
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 309 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Тя застина. Лекото жужене в ушите й прерасна в неприятно бучене само за няколко удара на сърцето. Огледа се, но мъглата продължаваше спокойно да се стели наоколо. Kолкото и да напрягаше очи, не можеше да види нищо. Не че беше очаквала да съзре каквото и да е. Беше сравнително далеч от ръба, а винаги причината за бученето се намираше точно там.
Жуженето в главата й отново се засили и тя покри ушите си с ръце, примижавайки леко. Това обаче не премахна нито звука, нито почти физическата болка, която предизвикваше. Този път беше много по-силен и настоятелен и тя с голямо нежелание се изправи и тръгна да го търси, грабвайки един камък в ръката си. От опит знаеше, че колкото по-бързо стигне до там, толкова по-бързо той ще изчезне, но опитът също така я беше научил, че никога не е добра идея да ходиш при източника. При други обстоятелства щеше да се опита да го пренебрегне, защото той рядко продължаваше много дълго, но сега просто нямаше друг избор, освен да се подчини.
За щастие не беше съвсем далече от ръба, така че не й отне чак толкова много време да стигне до там. Болката в главата й се засилваше всеки път, когато тръгнеше в грешна посока или поспре, така че не трябваше да се тревожи дали е на прав път, или не. Въпреки това беше разтревожена, дори леко уплашена от това, което щеше намери там. Сърцето й биеше до пръсване и се беше задъхала, докато стигне до мястото, където мъглата изсветляваше и изредяваше.
Спря и отново се огледа. Този път, малко в ляво от нея и все още доста далече, различи някакъв тъмен силует. Стоеше неподвижно и не издаваше никакъв звук. Тя веднага се напрегна. Тихите бяха най-опасни.
Прикова фигурата с поглед, дебнейки и за най-малкото движение, като същевременно си пое няколко пъти дълбоко дъх, издишвайки бавно и възможно най-тихо. Ако не се успокоеше, рискуваше да бъде чута много преди да се е доближила. Поприведе се, стисна малко по-силно камъка и започна да се промъква към силуета. След малко смени посоката и започна да го обикаля в широк кръг. Едва когато се убеди, че му е в гръб, отново започна бавно да се приближава. Докато на десетина метра от него нещо под крака й изпука тихо, карайки я да замръзне на място. Фигурата веднага се извърна към нея и леко се приведе, поставяйки ръка на дръжката на меча си.
За няколко мига Алистър продължи да стои неподвижно, но този път вече беше сигурен, че не е сам тук. Опитите му да види нещо през гъстата сива пелена обаче продължаваха да си остават безуспешни, докато най-накрая изпаренията не се разсеяха съвсем малко за секунда, колкото да успее да зърне нечий силует.
Определено беше човек, но как се бе промъкнал толкова близо до него – Алистър можеше само да предполага. Може би обонянието му беше по-силно. Или зрението. Наистина нямаше как да знае, което беше и основната причина да не го нападне веднага, а вместо това да извика:
– Кой е там?
Звукът на гласа му я стъписа, но тя не остана вцепенена за дълго. Обърна се и побягна, но . не можа да направо повече от няколко крачки, когато изведнъж силуетът изникна от нищото право пред нея. Тя застина за миг, ужасена както от появата му, така и от това колко огромен беше и как се надвесваше над нея, след което стисна камъка още по-силно и замахна. Той сграбчи ръката й още преди дори да се е доближила до главата му и стисна силно, отслабвайки хватката си едва след като камъкът падна на земята, а тя започна да стене от болка.
Алистър определено не беше очаквал момиче. Не че съществото пред него приличаше на такова на пръв и дори на втори поглед. Косата й беше рошава и заплетена и падаше пред очите й, докато се бореше да се отскубне от хватхата му. Беше облечена единствено в дрипава сиво-черна риза, която й беше поне с няколко размера по-голяма. Овехтели ботуши до коленете, които също й бяха огромни, завършваха ансамбъла. Миг по-късно всъщност си даде сметка, че не дрехите бяха чак толкова големи, колкото момичето беше невероятно слабо. Докато продължаваше да се дърпа, ризата се размести и Алистър успя да види ясно очертаните й ребра. А после хилавото девойче го ритна в глезена и изсумтя запъхтяно.
– Престани. – заповяда й той твърдо и стегна пръсти около ръката й, внимавайки да не стиска прекалено, за да не счупи тънката китка. – Ще се нараниш.
Тя замръзна на място и го изгледа стъписано. Освен че я държеше, мъжът не я нараняваше и всъщност говореше. Нещо, което никога преди това не й се беше случвало. Страхът все още я душеше и тя не смееше дори да мигне, за да не изпусне кога той най-сетне ще замахне, но поредното дръпване на ръката й я убеди, че така няма да се измъкне. Нямаше как да вземе и камъка, а сякаш той изобщо не забеляза, че го беше изритала. Оставаше й да пробва само още едно нещо. Намръщи се в опит да си спомни какво и как, след което си пое дълбоко дъх:
– Пу си!- двете срички излязоха тромаво от устата й, а гласът й беше толкова сух и дрезгав, че я накара сама да се изненада от грубото му звучене.
Алистър се намръщи. Момичето звучеше като стар пияница и думите й имаха също толкова смисъл.
– Пу си? – повтори, а после му просветна. – Да те пусна?
Тя му кимна в отговор.
– Ако те пусна, ще избягаш ли? – попита я.
Тя отново кимна. При това Алистър не се стърпя и се ухили широко. Щеше да се засмее, но имаше някакво усещане, че звукът може и да я изплаши.
– Само не ме замеряй с камъни, става ли? – каза й и я пусна.
Момичето не изгуби дори секунда, ами веднага се обърна и побягна, оставяйки го да гледа след нея, докато не се изгуби в мъглата. Щом това се случи, неприятното стягане в главата му, което чак сега си даде сметка, че беше изчезнало по време на срещата му с девойчето, се върна, а заедно с него и някакво жужене, което ставаше все по-силно с всяка изминала секунда.
Алистър се опита да го игнорира, докато се мъчеше да измисли какво да прави сега, но се оказа напълно невъзможно. Само след няколко минути вече имаше усещането, че главата му ще се пръсне. От болката зрението му започна да се размазва, краката му да треперят, а единствената мисъл в главата му беше, че трябва да се махне веднага от тук. Не знаеше дори къде е, но реши да тръгне нанякъде и да се надява, че някак ще се добере до света навън и по възможност на място, където нямаше да го очаква комитет по посрещането.
Не беше извървял повече от сто метра, когато жуженето сякаш заслабна. Първоначално реши, че може би е свикнал с болката и само му се струва, но то продължи да отслабва, докато накрая едва го забелязваше. В същия момент пред себе си видя нечий силует, който веднага разпозна.
– Пак ли ти? – попита, когато момичето се приближи достатъчно, за да го вижда ясно. – Какво искаш?
Тя не му отговори, но много внимателно, без да изпуска от поглед лицето му, дойде до него. Протегна ръка, поколеба се за миг и го докосна. Почти веднага се отдръпна, след което се намръщи леко и пак го пипна.
– Какво правиш? – попита я, но още докато задаваше въпроса, осъзна, че не само жуженето напълно беше изчезнало, но и стягането също спираше, щом тя докосваше рамото му. – Знаеш ли какъв беше този звук?
Тя отново му кимна, докато продължаваше да се мръщи. Алистър щеше да я попита дали тя не го причинява, но момичето изглеждаше дори по-объркано и от него.
– Мислиш ли, че ще се появи отново, ако пак се разделим?
Тя не му отговори, а само дръпна ръката си и прекрати контакта с него. Жуженето не закъсня. Тя издиша раздразнено и отново докосна рамото му, след което пак му кимна. Никога преди това не беше изпадала в подобна ситуация, но въпреки това имаше идея как да оправи нещата. Стига някак да успееше да накара грамадният човек да я слуша, което нямаше как да стане само с кимане.
– Ла. – изграчи му отново. Готова да се отдръпне и при най-малкия намек за атака, го хвана за ризата и дръпна.
– Да дойда? – когато тя кимна, Алистър попита: – Къде?
– Вън. – отговори му и отново го дръпна.
Той остана на място и поклати глава. Тя го изгледа объркано, но той не помръдваше. Сигурно не я беше разбрал, затова отново го дръпна, този път малко по-силно от предишният.
– Вън. – повтори му.
– Не.
– Не? Вън?
– Не. Вън има… – замисли се как да й обясни за преследвачите си, така че да го разбере, защото му се струваше, че може и да е малко слабоумна. Накрая просто каза: – Вън има лоши хора.
Тя отново му се намръщи. Навън беше пълно с лоши хора, нали от там влизаха при нея? Не виждаше обаче защо това да представлява проблем за човека, след като и той беше дошъл от там.
– Вън. – повтори му по-твърдо, но той просто продължаваше да стои и да не мърда.
Тя издиша раздразнено и пусна ръката му. Алистър за втори път я проследи как изчезва в сивкавата пелена. Жуженето се появи веднага, но този път това изобщо не го разтревожи. Момичето явно също беше изпитало достатъчно силен дискомфорт, за да се върне при него, след като избяга така първия път. Щеше да се върне и сега, затова той просто седна на земята и я зачака, подсмихвайки се на очевадния й опит да го накара да я последва.
Тя направи още няколко крачки, но колкото повече се отдалечаваше, толкова по-силно и неприятно ставаше жуженето, докато накрая не започна дори да боли. Въпреки това, тя спря и зачака с надеждата той да се появи. Скоро дори за нея стана ясно, че мъжът нямаше никакво намерение да я търси, а тя едва ли можеше да изтърпи още много от това мъчение, затова се предаде и тръгна обратно към него. Намери го да седи на земята и да гледа в нейната посока. Тъй като не я бе нападнал досега, тя доста по-спокойно се доближи. След кратко колебание и най-вече, за да накара жуженето да спре, седна пред него, но така, че краката им да се докосват.
– Вън? – попита го уморено. Не разбираше защо той толкова много не искаше да се върне там, откъдето всъщност беше дошъл.
– Не. – отвърна спокойно той.
– З…с… – опита се, но просто не можа да накара устата си да произнесе звука, който иска. Отказа се и след кратък размисъл попита: – Що?
– За-що. – поправи я Алистър и впери търпелив поглед в нея.
Тя не разбра какво точно иска от нея, но той не каза нищо друго и продължи да я гледа очаквателно, така че реши да опита отново. Най-малкото той току-що беше казал думата, която тя се опита преди малко.
– Съ-шо.- но още щом го каза, откри че не звучи правилно, затова си пое дъх и опита отново: – Са-що.
– З. – натърти Алистър. – Защо.
Тя се беше навела към него и го гледаше съсредоточено в устата, докато той издаваше странният звук. Остана неподвижна и втренчена в него още малко, след като той свърши, след което се опита сама да издаде звука. Трябваха й няколко опита, но накрая резултата й хареса, за това отново втренчи поглед в мъжа.
– Защо не вън? – каза с леки запъвания.
Алистър въздъхна. Беше се надявал да я разсее достатъчно, че да забрави въпроса си, но малката май наистина искаше да се отърве от него.
– Защото има лоши хора. – повтори отговора си от преди.
– Не. – поклати глава и повтори малко раздразнено. – Защо не вън?
– Казах ти. – отвърна й също толкова раздразнено. – Навън за мен е опасно в момента.
Този отговор малко я изненада, но и най-сетне отговори на въпроса й. Все пак реши да го попита още веднъж, за да е сигурна, че е разбрала правилно.
– Лоши хоа оп-сен за теб?
– Лошите хора са опасни за мен, да. Затова не мога да отида навън. Не и в момента.
Тя му кимна, за да му покаже, че е разбрала, след което се извъртя леко и погледна в посоката, където трябваше да са лошите хора. Той сигурно беше влезнал при нея от там, защото това беше най-близкото място, от където можеше да се озове там, където го намери.
Тя определено можеше да разбере защо мъжът не искаше да се връща при хората. Със същото нежелание й се налагаше да се бори всеки път, когато досадното жужене се появеше. Защото значеше, че хората са тук. А те бяха опасни. Когато имаше възможност, гледаше да не обръща внимание на звука и да не ги търси. Само че двамата не можеха да останат така завинаги. Погледът й се върна обратно върху мъжа, който продължаваше да седи и да не помръдва, след което се премести над едното му рамо. Думите все още й идваха трудно, чувстваше ги някак непривични в устата си и не беше сигурна, че ще успеят да излязат от там, но това беше единственият начин да му обясни какво иска, а и да го изведе навън. Трябваше някак да се справи. Върна вниманието си върху лицето на мъжа, облиза леко устни и се съсредоточи в това да изкара правилният звук:
– Има дуг вън. – каза му и напрегнато зачака реакцията му.
– Друг път?
– Да.
Алистър я погледна с нов интерес. Ако можеше да го изведе далеч от мястото, от което бе влязъл, той щеше да е повече от доволен да й се махне от главата.
– Дойдох от изток… – каза по-скоро на себе си, след което я погледна замислено: – Знаеш ли къде е изток? Не. Знаеш ли от къде дойдох?
– Да. – кимна му и посочи зад себе. – Там. – после посочи зад него и леко в страни от дясното му рамо. – Там. Дуг път. Ного да… Да…- млъкна и се намръщи, ядосана на себе си, че не може да каже това, което иска. Този път не мислеше да се отказва преди да е успяла обаче, затова се съсредоточи и много внимателно и бавно опита отново: – Да-ле-чъ.
Алистър се поизправи. Далече или не, точно тази посока му трябваше.
– Ще ме заведеш ли до там? – попита я.
– Да. – отговори му зарадвано и побърза да стане: – Ела.




Можете да намерите още тук: 

https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 238826
Постинги: 518
Коментари: 17
Гласове: 267
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031