Той трябваше да се увери, че двете няма да се засекат. Че Лизи е добре. Усещането за нея, което се бе появило, след като й бе дал от себе си, изведнъж се бе стопило до почти нищо. Единствено частта от него, която държеше в перлата на гривната около глезена й, му даваше ясна представа, че се движи. Но това не означаваше нищо – някой можеше просто да я носи.
Страхът го караше да лети по покривите на Ан Налат. Ползваше сенките, за да се издърпва и изтласква от ръбовете, а хладният предутринен въздух брулеше лицето му и насълзяваше очите му. За пореден път в главата му съществуваше единствено въпроса какво ще прави, ако я е загубил. Никога не бе гледал на вероятното си безсмъртие като на проклятие, но откакто тя се бе появила в живота му – не го приемаше по друг начин.
Молеше се на който и Бог да желаеше да има нещо общо с него Лизи да е добре, да не й се е случило нещо непоправимо. Беше му казала, че го обича. Дори след онова, което й причини предната нощ, тя пак не се бе отказала от него. А той не бе могъл да й отговори – отново заради поредната шибана заповед на вещицата.
Сам изръмжа вбесено. Въпросът й за перлите го бе накарал да обикаля като заключено животно килията в очакване да бъде освободен. Колкото и да му се искаше да се самоубеди, че е бил продиктуван само от любопитството й, осъзнаваше, че ще бъде наивно дори да опитва. Лизи никога нямаше да използва гривната, освен ако не бе нещо наистина важно. А при положение, че знаеше, че е при Малора – трябваше да става дума за живот и смърт.
Когато видя струпалото се множество пред храма, сърцето му замръзна и се превърна в болезнена, ледена буца в гърдите му. Имаше обикновени граждани, но имаше и много от градската стража. Гвардията също беше тук.
Нечистите да го вземат, Елизабет, помисли си. Защо не го бе изчакала?
Но дори докато си задаваше въпроса, осъзна какъв е отговора. Тя просто не можеше да му има вяра. Не и за неща, които засягат вещицата.
Да преглътне истината, че е права, горчеше. Горчеше ужасно.
Не си направи труда да минава през площада и навалицата отвън, ами продължи да използва сенките и нощта, за да се промъкне директно в храма през един от прозорците. В мига, в който пристъпи в светлината, един от неговите стражи – Бахрам – го забеляза и тръгна към него.
– Капитане!
– Къде?
– В сградата на училището!
Сам се обърна и забърза натам, а стражът побърза да се изравни с него.
– Кадир и Инфан са мъртви. – каза отсечено: – От жриците няма жертви.
Няма жертви.
Лизи беше жива.
Сам кимна и вдиша дълбоко, благодарейки на Бога, който бе чул молбата му. В същото време обаче не можа да се зарадва съвсем. Новината, че е загубил двама от хората си, му присядаше неприятно, но щеше да размишлява над това друг път.
– Погрижете се някой да уведоми близките им. – каза. – Кажете им, че погребенията им ще бъдат покрити.
Бахрам не каза нищо за един дълъг миг и когато Сам се обърна към него, осъзна, че всъщност се бори да преглътне сълзите, които бяха зачервили очите му.
– Съжалявам, че не бях тук. – чу се да казва глухо.
Стражът го зяпна. Явно да чуе подобни думи от капитана бе достатъчно, за да го сепне от тъгата.
Сам извърна поглед и продължи да върви. Не му отне повече от няколко минути да прекоси двора и да стигне до сградата на училището, където преобладаваха охраната на храма, смесена с гвардейците. Вниманието му привлече русата глава на Чарли. Един бърз поглед го увери, че макар и раздърпан и мръсен, приятелят му не беше окован във вериги и никой не беше насочил оръжие или заклинание към него.
– Какво става тук? – попита го, като стигна до него.
– С Лин се разправяме с малко вредители. – отвърна Чарли, като на свой ред го оглеждаше от глава до пети, за да се увери дали е добре. Или сякаш се чудеше къде, нечистите да го вземат, е бил цяла нощ. – Оказа се, че някой си отглежда почти безсмъртни човекоядци под училището.
Мошеникът кимна някъде зад него, където двама гвардейци влачеха Главният жрец, все още облечен в нощните си дрехи.
– Казах ви, че не знам за никакви подземия! – викаше старецът. Цялото му лице беше зачервено от гняв и възмущение. – Пуснете ме веднага! Луната ще ви накаже! – дивият му поглед попадна на Иснани и той се разкрещя дори по-силно: – Кажи им, че не съм правил никакви експерименти! Иснани!
Жрицата се сви уплашено и извърна поглед, а друг гвардеец я докосна леко по рамото и я отведе нанякъде – вероятно да я разпита и да я отдалечи от Гириш.
Сам проследи с поглед сцената, докато с ужас осъзнаваше, че мошеникът говореше в множествено число. Били са повече от един.
– Колко? – попита го и без да му даде време да отговори, продължи: – Къде е Лизи?
– Двама. – отвърна Чарли. – Тя се справи с единия. Гвардейците доведоха свои лечители и тя е с един от тях в залата за молитви.
Сам усети импулса да хукне натам, но успя да го потисне достатъчно, за да попита:
– Ти добре ли си?
– Нищо ми няма. – тупна Сам по рамото. – Иди я намери.
Убиецът се поколеба за момент. Виждаше, че нещо не е наред – нещо повече от нараняванията и умората му. Не беше трудно да се досети какво. И двамата с Лизи не приемаха лесно смъртта на невинни хора и Сам започваше все по-добре да разбира защо. Щеше му се да знае какво да каже, само че в момента и той се самообвиняваше, че не е бил тук.
– После ще се видим. – каза все пак. – Пази се.
Погледна към няколко от мъжете, които бяха стояли на почтено разстояние от тях и които отново се приближиха към мошеника с явната идея да го предпазят или поне скрият от гвардейците. Това вероятно бяха инструкции от Елизабет. Не че ако гвардията пожелаеше, нямаше да мине през тях, но беше добре, че има кой да му пази гърба, докато той търси Лизи. Последната мисъл го накара да тръгне към залата за молитва.
Само след няколко крачки с Бахрам отново го настигна, вече под контрол.
– Бяха трима. – докладва му отсечено, но в гласът му не се долавяше страх или притеснение. – Лин ни каза да си мълчим пред гвардейците.
Сам кимна. Опита се да изтика мисълта, че се бяха били с трима от човекоядците. Бяха оцелели – само това имаше значение. А след като леденото усещане пусна сърцето му, не можеше да не се зачуди защо Чарли и Лизи бяха скрили единия труп и какво щяха да правят с него. Само че още преди седмици реши, че няма да се меси в нещата, които крият от него. Нещо, което не знаеш – не можеш да го издадеш.
– Продължавайте да си мълчите. – нареди му Сам.- Също така искам охрана пред стаята за молитви и на всеки изход.
– Вече е поставена. – докладва му стражът.
Само след малко убиецът имаше възможността да се увери, че двама души наистина стояха отпред.
– Капитане. – поздравиха го и застанаха мирно, когато го видяха.
Сам просто влетя вътре, а погледът му започна трескаво да обхожда залата, докато не попадна на лечителя.
– Къде е Лин? – попита го, когато застана пред него.
– Момичето? Пуснах я преди час.
– Преди час?
Мъжът кимна.
– Един от гвардейците каза, че ще я придружи до стаята й.
Сам изръмжа. Докторът отстъпи крачка назад, но Казра не му обърна внимание. Нямаше кой друг да се навърта около Елизабет освен Хирса. Колкото и не на място да бе в момента, го обзе раздразнение. Дори не разбра кога бе излязъл в коридора и се е озовал пред вратата на стаята им – знаеше само, че е там и просто натисна дръжката.
– Амара!
Нямаше кой да му отговори. Малкото помещение беше напълно празно, карайки го за пореден път да застине на място. Тя не беше при доктора и не си беше в стаята.
– Къде е? – обърна се към стражът, който беше продължил да го следва.
– Не знам, капитане. – отговори му Бахрам и побърза да добави – Ще я намеря!
Сам щеше да я намери преди това. Затвори очи и се съсредоточи върху частта от себе си, която беше оставил в гривната. В миг почувства хладното усещане на същността си, а после и почти изгарящата топлина на кожата й. Лизи все още носеше гривната, точно както му беше обещала, а самата тя се намираше на плажа. Какво правеше там?
– Излезе преди около час, капитане. – Йаким, друг от стражите, се бе приближил към тях. – Видях я да излиза от храма.
– И са я пуснал? – изръмжа му, карайки го да пребледнее.
– Каза, че има да свърши нещо в града. – оправда се стражът, докато тялото му не можеше да реши дали да застане в поза мирно, или да се свие.
Сам отново изръмжа. Щеше да си поговори с мъжете много сериозно и да им обясни, че каквото и да им казва, не може да я пускат да се разхожда посред нощ в града, особено след като едва не са я убили. С ужас осъзна, че дори нямаше представа колко зле е пострадала. Адреналинът понякога маскираше сериозността на раните.
Не. Лизи бе прегледана от лечителя и той я бе пратил да се прибере в стаята си. Нямаше да я остави, ако беше много зле. Дори да не тачеше особено Сенките или жриците, присъствието на гвардеец, който е загрижен за нея, щеше да го накара да си свърши работата.
И въпреки това тя трябваше да си лежи и да си почива, а не да кръстосва улиците на Ан Налат, особено когато навън вилнееше още един убиец на жрици. В името на Боговете, какво правеше чак на плажа?
Страховете му, че може би е дезориентирана в следствие на някое нараняване, отново се появиха, карайки го да се задейства. Докато отново скачаше от покрив на покрив, избягвайки въжета за пране и бурета за събиране на дъждовна вода, в главата му се прокрадна и друга тревога. Дали не се криеше от него? Но тогава защо продължаваше да носи перлата? Може би имаше нещо друго? Не се чувстваше сигурна в храма, след като са били нападнати?
Нечистите да го вземат, побъркваше го да не знае дали е добре. Можеше да използва гривната, за да я попита, но тя едва ли щеше да му каже. Лизи не обичаше да показва слабост пред никого и умееше да крие чувствата си толкова добре, че дори да заблуди и него. Затова и продължи да тича без да спира. Никога нямаше да се успокои, докато не я види със собствените си очи и не се убеди, че всичко е наред. И ако не беше, щеше да намери начин да я заведе при Захир въпреки шибаната заповед на Малора.

Не бе трудно да я намери. Елизабет бе единственият човек на плажа. Подпряла брадичка на коленете си, тя седеше в пясъка, загледана в морето. Луната, почти пълна и ярка, хвърляше сребърната си светлина като мрежа върху малките вълни и създаваше впечатлението, че светлата й туника искри, сякаш огрявана от кожата й. Бризът си играеше с косата й както на него му се искаше да направи. Беше красива. Винаги бе красива. Само че сега изглеждаше толкова малка и самотна насред празния плаж. И макар да знаеше какво ще последва заради заповедта и да се боеше, че може би самата Елизабет ще му каже, че не иска да го вижда повече след онова, което й стори в кошмара, Сам се видя неспособен да устои на нуждата да се приближи.
Лизи не се обърна да го погледне, докато крачеше през пясъка, залисана в свои мисли или заспала. Той спря до нея, борейки се с желанието да седне до нея и просто да я прегърне. Тя можеше и да не иска да я докосва. Пое си дъх и тихо я повика:
– Елизабет.
Лизи вдигна лице към него и гърлото му се стегна от яростта, като видя затвореното й, посинено око. Напрегнато обходи всеки сантиметър от нежната й кожа с поглед, а гневът му се засилваше с всяка драскотина, всяко петънце засъхнала кръв. Ако можеше да убие онези неща отново, щеше да ги разкъса на парчета.
Лизи му се усмихна с подута устна и се опита да се изправи. Личеше си, че всяко движение й причинява болка. Сам преглътна и преди да се е усетил какво прави, вече бе хванал ръцете й и я издърпваше внимателно на крака. Тя се олюля и той бързо постави ръце на раменете й.
Пое си дъх да я попита добре ли е и тогава заповедта се активира, хващайки го неподготвен. Изкриви лицето му в ядосана гримаса, а гласът му излезе чужд и студен дори в неговите уши:
– Повече не може да сме заедно. Край.
Тонът му я стресна, а после значението на думите му достигна до нея и Лизи се намръщи. Точно от това имаше нужда в момента.
– Така ли? – попита го сковано.
– Точно така. Беше забавно, но вече ми омръзна. – излязоха думите от устата му и колкото и да се мъчеше, не можеше да ги спре или да направи каквото и да било, за да й покаже, че не иска да изрича нищо от това. Искаше да разбере дали е добре, дали има нужда да я заведе до лечител или дори дали иска да убие някого за нея. Беше в здрава и чиста дреха, но стара кръв бе полепнала по ръцете, косата и лицето й. Бяха я удряли по лицето и само Боговете знаеха какво се криеше под дрехите й. Пръстите му се стегнаха около раменете й в несъзнателен опит да я задържи при него, дори докато й казваше: – Прекарах си хубаво, но не си струваш усилията и времето.
Елизабет затвори очи и въздъхна. Богове, беше толкова уморена от всичко.
– Негодник! – просъска с цялата злоба, която успя да изстиска. – Не искам да те виждам повече!
Избута ръцете му от себе си и, стараейки се да не се клатушка прекалено много, му обърна гръб и го остави там.
Сам усети как сърцето му се сви, сякаш някой го беше промушил с кама. Малора му беше заповядала да я гледа как си тръгва наранена и плачеща, но Лизи не плачеше. Беше по-силна от това, само че вещицата нямаше как да го знае. Ходеше с изправена глава и крачките й бяха уверени. А Сам просто видя как света ставаше все по-сив с всяка крачка, която я отдалечаваше от него и той не можеше да направи нищо, за да я спре. Но тогава самата тя спря, обърна се и леко му се усмихна.
– Това достатъчно ли е, или трябва да покрещя?
– Да покрещиш? – повтори глупаво Сам, отчитайки, сякаш помежду другото, че заповедта го беше пуснала.
– Има ли изисквания колко разстроена и ядосана трябва да бъда, за да броиш задачата за свършена? – попита го и се намръщи. – Само не ми казвай, че трябва да бягам. Не ми се тича в момента.
– Не… Аз… Ти… – запелтечи объркано Сам, преди мислите му все пак да се подредят в нещо смислено и да каже: – Знаела си?
– Освен ако не си тичал по целия път до тук, през нощта, защото наистина си бързал да се отървеш от мен… – Лизи повдигна рамо и пак се усмихна. – Виждала съм и по-убедителни изпълнения. От деца.
Сам усети началото на усмивка да трепва на устните му. Естествено, че беше разбрала. От друга страна обаче може би все пак думите му я бяха наранили, защото макар и да се беше обърнала и да му говореше, все още седеше там, на няколко метра от него и не се приближаваше. Може би не искаше. Боговете им бяха свидетели, че имаше достатъчно причини да предпочита да е далеч от него.
– Задачата е изпълнена. – каза й си пое дъх. – Тръгваш ли си?
Елизабет нямаше никаква представа защо изведнъж се почувства толкова несигурна. Знаеше, че трябваше да отрече категорично, да го увери, че всичко между тях е наред, но вместо това от устата й излезе:
– Искаш ли да си тръгна?
– Не. – думата изскочи от устата му сякаш по собствено желание, а в следващия миг Сам вече беше изминал разтоянието, което ги делеше и посягаше да я прегърне: – Добре ли си, амара? Какво стана? Къде те боли?
Лизи възнамеряваше да го успокои, само че когато усети ръцете му да я обгръщат толкова внимателно, изведнъж гърлото й се сви, а в очите й защипаха сълзи. Всичко я болеше, а всеки път, като затвореше очи, виждаше как мъжът късаше месо от корема й, като образът му се сменяше с този на мората от кошмара. И беше толкова уморена, и изтръпнала, и й беше студено. Но не само физически. С тялото си можеше да се справи, но това вътре…
Може би заради това бе решила да дойде тук, на плажа. За да се опита да избяга от всичко.
Елизабет преглътна и го прегърна през кръста колкото силно можа. Не беше много. Регенерацията я бе изправила отново на крака, но само толкова, а сега вече не можеше да усети миризмата на топъл дъжд от него, а без светлината на луната, нямаше да види и лицето му. Частта от душата му, която бе живяла в нея досега, бе изгоряла, за да я излекува днес. И Лизи нямаше представа защо, след като никога не я бе искала, но това я бе накарало да се почувства ужасно сама.
– Добре съм. – каза му тихо, представяйки си, че топлината на тялото му се просмуква в празнината, която бе останала. – Всичко е наред.
Сам погали косата й. Не беше наред. Даже бе много, много далеч от наред. Държеше се силно за него и макар и Казра да се радваше, че търси близостта му, не му харесваше, че колко слаба и изтощена звучи. Сигурно я болеше, а до колкото я познаваше, нямаше да я убеди да изяде някой фантом, така че му оставаше следващото най-добро нещо след тях.
– Ще бъде, след като Захир те прегледа. – каза й и се размърда леко, приготвяйки се да я вдигне на ръце: – Съвсем скоро ще сме при него и той ще се погрижи за теб.
Лизи изруга на ум и го прегърна по-здраво, сякаш с това щеше да успее да го спре да отиде при Захир. Последното, което й трябваше сега, бе Сам да научи за подаръка, който бе уредила да се занесе при него.
– Лечителят на гвардията вече ме прегледа и се погрижи за каквото трябваше. – каза му и доста нещастно дори за собствените си уши допълни: – Не искам да ходя никъде.
Сам не вярваше на лечителя, който я беше прегледал, но от друга страна регенерацията й беше добра, а и винаги можеше да повика някой достатъчно добър доктор да я прегледа. Това, а и нещастната нотка в гласa й го накараха на свой ред да я прегърне и да я целуне по косата.
– Добре, няма да ходим при Захир. – каза и нежно попита: – Защо дойде чак до тук, амара?
Лизи повдигна рамо и се зарадва, че бе опряла чело на гърдите му и той не можеше да види гримасата й от острата болка, която проряза гърба й.
– Имаше толкова много хора и всички искаха да говорят с мен веднага. Май просто исках да не съм там. Излязох уж за малко навън, започнах да ходя и по едно време се усетих, че имам повече пясък в обувките от обикновено. – обърна лице към вълните, посребрени от огромната луна горе, и промърмори повече на себе си: – Пък и исках да го видя поне още веднъж.
Сам можеше чудесно да разбере нуждата да бъдеш оставен сам. Страхът, че е можел да я загуби, все още бушуваше в гърдите му, но можеше да я разбере. Както и съвсем ясно осъзнаваше, че ако се върнат в храма при всичките гвардейци, стражи и Рамая, на Лизи нямаше да се измъкне от въпросите. А тя имаше нужда от почивка и грижи, не от разпит. Това, а и желанието му да я защитава, бяха основната причина да вземе следващото си решение. Сам я пусна, а Лизи имаше време да обърне обърканото си лице към него, преди той възможно най-внимателно да я прихване през колената и гърба и да я вдигне.
– Време е да се погрижим за теб, амара. – усмихна й се и допълни: – И да си починеш. От всичко.
Елизабет не успя да скрие гримасата си този път, но преди той да е започнал да се притеснява, го прегърна през врата и много подозрително го попита:
– Ще ме удавиш в морето ли? Защото тези думи, идващи точно от Ка‘Раим, не ми вдъхват особено спокойствие.
– Друг път. – опита се да се усмихне насреща й. Стараейки се да ходи възможно най-плавно, пое към града. – Сега ще си принцеса и ще ме оставиш да се погрижа за теб.
– Харесва ми как звучи. – отвърна и облегна глава на рамото му, само за да я вдигне отново след секунда и този път подозрението й да е съвсем сериозно: – Чакай, „друг път“?
– Точно така. – усмихна й се Сам и му олекна да види искрицата в погледа й. Искаше му се да има как да я накара да се усмихне, но предвид факта, че другото й око почти беше затворено, по-належащо беше да се погрижи за нея.: – Ще те заведа на плажа и цял ден ще посветя на теб и да ти хареса.
Лизи се усмихна и пак се отпусна на рамото му.
– Само този път няма да уточняваме ден. – каза му и затвори очи уморено. – Може би тогава всъщност ще се получи с минимални жертви.
– Спокойно. Ще те отвлека, когато най-малко очакваш.
Лизи промърмори нещо тихо, което накара Сам да осъзнае, че всъщност е заспала. В ръцете му. Все още му вярваше. Приятно, топло чувство се разля по тялото му, прогонвайки част от напрежението, което го обгръщаше като плащ от дни. Най-накрая бе при него.
И ако някой се опиташе да му я отнеме отново, щеше да го убие.


Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com