Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.11.2021 03:40 - Карас - 1.1
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 135 Коментари: 0 Гласове:
0



Алистър я последва и следващите няколко часа прекараха в мълчание, докато момичето бавно го водеше. Той изобщо не разбираше как може да се ориентира в това място. Теренът бе напълно еднакъв – мъртва, сива земя, повече прах, отколкото почва. Малкото скали, които се издаваха, изглеждаха като обрулени от силни ветрове и ерозирали, но в момента тук нямаше и повей. Мъглата беше ужасно гъста и ставаше дори по-плътна, колкото повече вървяха. Въпреки това не беше съвсем тъмно, защото изпаренията излъчваха бледа светлина, което беше и единствената причина Алистър да не се е спънал до сега, макар че никога нямаше да го признае на глас.
След известно време започна да чувства умора, което само го накара да се подразни на себе си. Преди нямаше проблем да изкара и дни без сън или с кратки дремки, когато имаше време, но откакто се събуди, непрекъснато се чувстваше изтощен и слаб. Зачуди се дали вече се е съмнало навън, мислейки си, че ако е, един час почивка може би нямаше да е толкова зле. После обаче поклати глава и извади от чантата си малко от сушеното месо и хляба, които беше… придобил, напомняйки си, че няма представа какво е това място, освен че е нещо магическо. Дори и да не беше искал да излезе, пак си беше давал сметка, че да остане прекалено дълго може и да не е толкова добра идея.
Момичето го гледаше объркано, докато се хранеше. Отказа, когато й предложи и тя да си вземе парче месо, но храната малко го разсъни. След още час обаче енергията му отново се стопи и Алистър реши все пак да я попита:
– Още ли е далеч?
– Да. Ного. – кимна и го изгледа въпросително. – Защо?
– Колко е много? – попита я вместо отговор. – Пет часа? Ден? Седмица? – виждайки празния й поглед, изръмжа тихо. – Ще трябва да спрем за малко.
След което легна на земята и подложи багажа си под главата си. Тя го изгледа объркано. Започна бавно да го обикаля, без да мести поглед от тялото му. Накрая се спря до главата му и клекна до него, но той продължаваше да лежи със затворени очи. Не й беше за първи път да вижда легнали хора. Някои от тях дори гледаха, на други устите им бяха отворени, но никой от тях не приличаше на него. Също така никой от тях не дишаше и не беше жив. Докато той просто лежеше, лицето му беше спокойно и гърдите му се повдигаха. Все пак след малко тя много внимателно протегна ръка и с пръст го бутна по бузата.
– Ти? Жив? – повика го съвсем тихо и отново го побутна.
– Жив. – отвърна търпеливо той.
– Жив. – повтори малко несигурно.
Тя продължи да се вглежда в спокойното му лице. Като се замислеше, никога не беше виждала някой с такова. Другите винаги бяха намръщени, често озъбени. На някои лицата бяха издрани или имаха някакви белези. Неговото не беше такова. Без да се замисля, вдигна ръка и внимателно прокара пръст по носа му, като в същото време с другата пипаше своя. Неговият беше леко крив и гърбав. Имаше някаква бабуна, която тя нямаше, а и беше по-голям.
Той отвори очи и тя стреснато си дръпна ръката.
– Ти! – каза припряно. – Ти защо ле…лежи?
– Защото съм уморен. – отвърна, стараейки се да прикрие раздразнението си, понеже тя изглеждаше наистина учудена. – Ти никога ли не се уморяваш? Не ти ли се спи?
– Не. – поклати глава, след което отново се вгледа в него и добави замислено. – Но спа. Ти спи?
– Да. – изгледа я криво. – Но за да спя, ми трябва тишина, така че ако имаш още някакви въпроси, задай ги сега.
– Не. – отговори му и легна до него, като леко го докосна с ръка, за да спре както бученето в главата си, така и лекият натиск, който се появяваше, когато прекъсне дори за миг контакта с него. – Спим.
Не проговориха повече, така че тя най-сетне имаше някакво време, в което да се успокои и да помисли над случилото се. Мъжът беше странен. Никога преди това не беше виждала някой като него. За първи път някой не я нападаше или крещеше по нея. Говореше – и още по-странното – очакваше и тя да го прави. Никога преди това не й беше минавала подобна идея, въпреки че беше чувала някои от хората да казват неща. Не беше предполагала, че е толкова трудно. Гърлото я дразнеше, а от напрягането да измисли какво да каже и как да го произнесе, главата беше започнала да я боли почти толкова силно, колкото от жуженето. Само че с всеки опит да каже нещо сякаш й ставаше малко по-лесно да го направи. Думите идваха някак по-лесно и, изглежда, бяха по-склонни да излизат от устата й.
Тя въздъхна леко и затвори очи. Щом той искаше да поспят, тя нямаше нищо против, въпреки че не откриваше особен смисъл в това, освен като начин да мине още малко от времето й. От друга страна обаче, мъжът правеше още странни и интересни неща освен да спи и говори. Беше слагал нещо в устата си, което нарече месо, а след това извади от едно малко нещо вода и също я сложи в устата си. На нея никога до сега не й беше хрумвало да прави подобни неща с водата, но може би трябваше да опита някой път. Само че първо трябваше да изведе мъжа навън, а за целта той първо трябваше да се събуди. Тя въздъхна отново и най-сетне се остави да заспи.

Тя усети някакво движение и стреснато седна, опипвайки земята за някой подходящ камък, като в същото време погледа й шареше наоколо. Някой се беше промъкнал до нея, докато спи и сега щеше да я нападне. Паникьосаният й поглед се спря на тъмния силует до нея, а тя стреснато се избута назад, в опит да се отдалечи поне малко от него.
През това време Алистър объркано мигаше насреща й, чудейки се къде е, как, в името на Боговете, е успял да намери най-хилавото блатно чудовище, с което да преспи, и какво, по дяволите, му е направил, че да го гледа толкова изплашено. Миг по-късно сънят се изчисти от съзнанието му и той въздъхна.
– Какво има? – попита я.
– Ти. – каза с облекчена въздишка тя, когато най-сетне се сети кой е той и защо е тук, за което доста помогна и появилото се в главата й бучене. Пусна камъка и изгледа мъжа малко смутено. – Аз не помни теб тук.
– Всеки път, щом забравиш, че съм тук, ли ще грабваш някой камък? – попита я сухо.
– Да. – кимна му в отговор и се опита да обясни. – Ти. Те. – поправи се припряно.- Хоа тук опа-сни. Те не жив мен.
– Искат да те убият? – попита объркано.
– Да.
– Защо?
Тя се намръщи леко, мъчейки се да измисли как да отговори на този въпрос. Те просто го правеха. Това беше нормално за тях.
– Те иска. – сви леко рамене, след което нова мисъл мина през главата й и тя изгледа мъжа малко притеснено, но и с любопитство. – Ти защо мен жив?
– Защото не те искам мъртва. – отвърна Алистър и се понамръщи. Защо някой ще иска да я убие? – Ти тук ли се криеш? От хората, които искат да те убият?
Въпросът му отново я обърка. Тя не се криеше от тях. Дори нямаше да ходи при тях, ако не се налагаше.
– Не. Аз тук седа. Тук жив. – опита се да му обясни отново. – Те идва пи мен.
– Живееш тук? – попита, а при кимването й доста неща му се изясниха. Като за начало защо е толкова слаба например. За часовете, които беше прекарал в тази мъгла, не беше видял нито едно растение, освен няколко изсъхнали корена, подаващи се от земята. Дори и момичето да намереше някой объркан гущер, Алистър не бе сигурен до колко уменията й с камъка ще бъдат достатъчни, за да го залови. Въпреки че наистина умееше да се движи тихо. А ако опитът й с хората бе само негативен, нищо чудно, че не искаше и да вземе от неговите провизии, дори и да е гладна. – От кога?
– Кога? – повтори объркано. Винаги беше живяла тук, но не знаеше как да му го обясни, за да я разбере. В крайна сметка реши да опита така: – Ного. От ного.
– От много. – повтори сухо той. Като си спомнеше празния й поглед при последния път, когато я помоли да уточни, знаеше, че и сега няма да има голям успех. Но момичето не можеше да е стояло тук дълго, иначе вече щеше да е мъртво. Трябваше да излиза извън мъглата за храна. – Нямаш ли родители или приятели, при които да отидеш и да се погрижат за теб?
– Не. – въпреки че не схвана съвсем въпросът му, разбра, че я пита за други хора и поклати глава. – Аз тук сам.
Алистър някак изобщо не се зарадва да чуе това. Отново премери с поглед мършавото й тяло, загърнато с огромната, прокъсана риза. Беше младо момиче, не по-възрастно от петнадесет или шестнадесет, а отгоре на всичкото не беше и съвсем наред с главата. Не трябваше да е сама. Някой трябваше да се грижи за нея.
Ако обстоятелствата бяха по-различни, сигурно щеше да се постарае да й намери добър дом, но в момента трябваше да се погрижи за себе си и да разбере какво се беше случило, докато беше извън строя. Дори не знаеше колко време е прекарал в гробницата, но явно е било достатъчно дълго, че всички следи от дракони да бъдат напълно заличени. Не можеше да усети дори нечие слабо присъствие, а това искрено го плашеше. Какво, ако нямаше други?
Тръсна глава, нареждайки си да престане да мисли за това, и отново погледна към момичето.
– Как се казваш?
Отново въпросът му я обърка и тя просто го гледаше в лицето, без да издаде и звук. Как се казва? Никога преди това не беше мислела за това. Защо й беше име, след като нямаше кой да я нарича с него? Тя просто си беше тя. Но въпросът все пак накара нещо добре забравено да се размърда из спомените й.
– Ли-ли. – каза след малко, провлачвайки сричките. Млъкна и кимна, по-скоро на себе си. Да, това със сигурност беше нейно име. – Лили.
Той кимна.
– Забелязвах, че май харесваш дрехите ми, Лили. – каза й и придърпа багажа си, изваждайки от там онези, които бе успял да свие. – Мога да ти дам панталон и една риза.
– Иза? – повтори объркано.
Лили плъзна поглед по дрехите в ръцете му неразбиращо, след което обаче й просветна кое той наричаше риза. На дрехата, която се носи облечена. Не че тя имаше някаква особена нужда от нея, но беше опитала да не носи и се чувстваше някак странно. Пък и всъщност й харесваше допира на плата до кожата й. Особено когато беше почти нова. Нейната обаче не беше нова. Носеше я от много време и сигурно тези дни щеше да я смени с някоя от другите, които имаше, ако не трябваше да води мъжа навън. Затова сега се зарадва на предложението му. Неговите бяха хубави и приятни на пипане. Тя никога не беше докосвала такава и наистина много искаше една.
– Дадеш на мен иза?
Мръсното й лице сякаш грейна от плахата усмивка, която се появи при предложението му, а на Алистър изведнъж му се прииска да й даде и останалите си дрехи.
– Да. – после понадигна и панталона с едната си ръка. – И панталон.
– Не. – поклати леко глава. Беше опитвала да носи такива неща, но само й пречеха, настъпваше ги и се спъваше с тях. – Иза. Може?
– Може. – потвърди. – Коя искаш?
Тя започна да оглежда съвсем сериозно дрехите в ръцете му, мъчейки се да хареса само една. Искаше ги всичките, а дори не беше посмяла да се надява да получи която и да е от тях, така че сега щеше много внимателно да избере. В крайна сметка вниманието й се спря на тази, която беше с цвета на мъглата. Никога преди това не беше виждала точно такава. Посочи я колебливо.
– Тази?
– Твоя е. – подаде й я Алистър.
Тя я взе и вниманието й веднага се закова в дрехата. Първите няколко мига просто я държеше и гледаше. След това зарови лице в нея и вдиша дълбоко. Не само беше хубава на пипане, но и миришеше някак странно и в същото време много хубаво. Харесваше й тази миризма, затова остана така още малко. После нетърпеливо смъкна старата си риза и облече новата. Миг по-късно лицето й помръкна, когато откри, че ръкавите й са страшно дълги. Не можеше да я носи. За миг разочарованието я жегна, но после се успокои с това, че ще я занесе при останалите и щеше да измисли какво да я прави. Дори и да не можеше да я облича, ризата беше мека и миришеше хубаво. Можеше просто понякога да лежи на нея. Тази мисъл малко пооправи настроението й, но след това една друга отново го помрачи. Ами ако той сега размислеше и си я поискаше обратно? Тя не можеше да я носи, но той можеше. Лили бавно вдигна лице към мъжа, чакайки реакцията му.
А Алистър едва се спираше да не се разсмее. Момичето приличаше на плашило, което са забравили да натъпчат със слама. Ризата й стоеше по-скоро като рокля със сравнително дълбоко деколте заради разхлабените връзки на яката и стигаше до хилавите й колене, откъдето пък започваха и несъразмерните й опърпани ботуши. Ръцете й бяха напълно загубени в ръкавите, а по изражението й можеше да съди, че Лили няма най-бегла идея какво да направи.
– Малко ти е голяма. – констатира сериозно и се пресегна към момичето, очаквайки то да се дръпне от него. Получи обаче само любопитен поглед, така че по-смело хвана едната й ръка и започна да навива ръкава. – Гледай какво правя. Можеш да правиш това, когато ръкавите са ти дълги.
– Да! – възкликна щастливо, когато той приключи и тя вече виждаше ръцете си. Сега вече можеше да носи дрехата. – Мога!
Той й се усмихна леко, натъпка дрехите си обратно в чантата и после я нарами. През цялото време девойчето продължаваше доволно да оглежда новата си придобивка, така че Алистър реши да я подкани:
– Ще тръгваме ли?
– Да. – потвърди му, след което без да се замисля се пресегна и го хвана за ръкава, преди да се огледа и да тръгне отново към мястото, от където той щеше да може да излезе навън. 


Можете да намерите още тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 238682
Постинги: 518
Коментари: 17
Гласове: 267
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031