Страхуваше се от него.
Какво, по дяволите, беше направил, че да предизвика такава реакция? Беше се държал съвсем културно, беше я и нахранил. Да не би да си мислеше, че някак е предизвикал задавянето й?
Когато стигна лагера, само й хвърли един незаинтересован поглед и се наведе към багажа, за да прибере тигана. Не й обърна никакво внимание, докато не измъкна наметалото и не го постла на земята, след което най-накрая я погледна. Тя вече изглеждаше повече объркана, отколкото изплашена, но продължаваше да държи камъка.
– Какво правиш? – попита я, стараейки се да звучи любопитно.
Въпросът му съвсем я дообърка. Беше очаквала да я нападне, но вместо това той беше останал около светещите дърва, а сега гласът му не звучеше ядосано, както беше звучал преди да иде за вода. Не можеше да разбере какво точно я пита или какво се очаква да му отговори, но той явно чакаше да чуе нещо, затова реши просто да го попита:
– Ти иска не жив мен?
– Защо ще искам това?
– Аз бутна вода. Ти адосан. – обясни му съвсем сериозно. – Адосан хоа иска не жив мен.
Това малко го изненада, но беше логично. И в мъглата му беше казала, че искат да я убият.
– Аз не съм като тях. – каза й също толкова сериозно. – Колкото и да ме ядосаш, няма да те нараня. Може да викам, може да се мръщя, може да съм страшен, но никога няма да те нападна. Ясно?
– Защо? – попита го объркано, след като не можа сама да намери отговора на този въпрос. Ако й беше ядосан, беше нормално да иска да я убие, нали? Така правеха всички.
Естествено, че ще поиска обяснение. Алистър за малко да изръмжи раздразнено, но се спря навреме. Ако който и да е друг му беше задал този въпрос, щеше да го обиди, но малката просто не го познаваше, а и явно беше свикнала да я нападат.
– Защото не нападам жени и деца, а ти си и двете, хлапе. – отговори след известен размисъл.
Лили присви вежди объркано. Разбираше, че я има за тези две неща и това някак го спираше, но на останалите никога не им беше пречило. От друга страна, той наистина по нищо не приличаше на хората отвън, въпреки че беше от тях. А и нали й каза, че няма да я нападне? Щом го казваше, значи наистина щеше да го направи, затова Лили внимателно остави камъка на земята до крака си и погледна отново към мъжа.
– Добе. – кимна му леко, но не помръдна повече от мястото си.
– А сега защо стоиш там? – попита я след малко.
– Не знам. – призна му след кратък размисъл и малко неуверено тръгна към него. – Сега спим?
– Първо ще опиташ да пиеш вода отново. – каза й и й връчи манерката, когато тя отиде до него. – Този път първо ще я задържиш в устата си и после бавно и внимателно ще започнеш да преглъщаш.
– Не ща. – отговори му и му върна съда. – Вода не хубав.
Алистър наистина нямаше енергията за това.
– Ако не пиеш, ще умреш. – каза й. – Няма да си жива, няма да се върнеш в мъглата, няма да направиш каквото и да е. – избута меха обратно в ръцете й. – Пий.
Лили го изгледа притеснено, докато стискаше съда с вода. Само преди малко мъжът й беше казал, че няма да я нарани, но в момента не изглеждаше така и на нея наистина й се искаше да имаше някой камък наоколо. Само че бързият поглед, който хвърли около себе си, й доказа, че няма, затова тя внимателно долепи отвора на меха до устата си и го надигна. Водата отново се изля в устата й, но този път я задържа там, точно както й беше казал преди малко. След което се опита да преглътне малко от нея, очаквайки всеки момент да се задави отново. Нищо такова не се случи обаче, затова тя малко по-смело преглътна още една част. С изненада откри, че водата всъщност беше вкусна, а и оставяше приятно усещане както в устата, така и в гърлото й. Напълни устата си още два пъти, преди да му върне обратно съда.
– А сега ще спим. – заяви й доволно Алистър и стана от наметалото. – Легни върху него и се завий хубаво. През нощта става студено.
– Добе. – отговори му, докато се преместваше върху дрехата. Не разбра точно какво още да направи с нея, нито кое е студено, но нямаше значение. В момента наистина искаше да спи, а дрехата беше също толкова приятна на допир, колкото и ризата, така че тя с доволна въздишка отърка лице в нея и затвори очи.
За по-малко от минута малката вече беше заспала дълбоко. Алистър въздъхна уморено и се наведе, за да я завие с наметката. Почти очакваше тя да скочи паникьосано, както беше направила първия ден, когато се размърда до нея, но Лили само измърмори. Остана загледан в нея няколко мига, чудейки се отново какво ще я прави, ако мъглата не я пуснеше обратно, след което загаси огъня и легна до момичето, за да може поне малко да я стопли през нощта.

Лили не знаеше кое я събуди първо. Болката, която сякаш от нищото я проряза през корема, карайки я да се свие на топка, или това, че цялата трепереше и усещаше краката си някак странно изтръпнали. Нямаше обаче време да мисли много над това, защото само след малко болката я проряза отново, а корема й изкъркори. Явно на шумът не му харесваше яденето да го гони и се опитваше да се задържи, но това, че откри какво може да е, не й помогна да се почувства по-добре. След малко болката отново се обади, а когато отшумя, Лили седна в завивките с идеята да се разходи малко. Може би ако повървеше малко, всичко това щеше да спре. Можеше дори да спре да трепери и да започне да си чувства отново краката.
– Коремът ли те боли? – попита я тогава мъжът.
– Да. – каза му, преди отново да се свие леко. Изчака неприятното присвиване да премине и тръгна да се изправя. – Ти спи. Аз ходa.
– Няма да ти помогне. – каза й Алистър и я дръпна обратно. Изправи се с въздишка и тръгна към огъня, за да го запали отново. – Легни. След малко ще ти стане по-добре.
– Добе. – каза му и се сви на топка под наметката.
Лили въздъхна нещастно и опря чело в коленете си. Изобщо не й харесваше навън и искрено се надяваше скоро да стигнат мястото, от където щеше да се върне сред парите, защото не мислеше, че ще може да издържи още дълго на всичко това.
Алистър не беше много доволен от факта, че трябва да пали огъня отново, но ако не го стореше, девойчето щеше да умре от студ. Дори сега зъбите й леко потракваха, а докато беше лежал до нея, от тялото й лъхаше студ. Последното, което му трябваше сега, беше Лили да се разболее. Бяха в гората, а той не разбираше почти нищо от лековити билки, защото никога не му се беше налагало да се занимава с това. Драконите не боледуваха, дори и тези като него. В главата му за малко премина мисълта, че щеше да е много по-лесно, ако малката наистина се разболее и умре, защото тогава нямаше да му се налага да се грижи за нея и да върви срещу всеки свой инстинкт за самосъхранение, както правеше в момента с огъня, но бързо я изгони. Беше негов дълг да се грижи за по-слабите и точно това щеше да стори.
Щом огънят беше готов, Алистър отново се върна до момичето, което лежеше превито с гръб към него. Погледа я няколко мига, а после се прозя и затвори очи. Дори след петнадесетина минути обаче тя пак продължаваше да потреперва.
– Не ти ли е малко по-добре? – попита я.
– Малко. – отговори му след малко. Всъщност светещите пръчки някак я бяха накарали да усеща лицето си сгорещено, както след като се удари, но без болката и без да е неприятно. Искаше й се цялото й тяло да се чувства така, затова се размърда и обяви: – Аз иде легне там.
– Къде там? – попита подозрително Алистър.
– Там. – и му посочи с ръка: – На свете-щите пъчки.
– Не можеш да отидеш там. Ще се изгориш.
– Изгоиш?
– Ще те боли. – обясни търпеливо. – Както когато докосваше мъглата, но много, много по-силно.
Лили премижа леко, когато болката отново преряза корема й, след което погледна към огъня. Беше ярък и не можеше дълго да се взира в него, но беше хубав.
– Аз легне до тях?- попита с надежда.
Алистър затвори очи и се помоли за търпение. Отвори си устата да й обясни, че е опасно, но му дойде по-добра идея как да я накара да разбере. Надигна се и я хвана за ръката, издърпвайки я на крака.
– Нека идем до него, пък ти после сама ще решиш дали искаш да си близо. – каза й.
– Добе.
Двамата отидоха до светещите пръчки и спряха на крачка от тях. Постояха малко така, след което той приближи ръката й до светлината. Не я бе достигнала съвсем, когато пръстите я заболяха. Лили се дръпна и мъжът веднага пусна ръката й. Момичето побърза да отстъпи няколко крачки назад. Светлината бе наранила не само пръстите й, но лицето, тялото и дори краката й. Разстоянието помогна, но много скоро след това тялото й отново започна да трепери.
Погледна към мъжа нещастно. Сви се и клекна отново, усещайки как всеки момент можеше и да заплаче. Не й харесваше тук, а и това място не я харесваше.
– Аз не иска съм студен. – каза нещастно. – Но то боли.
– То се нарича огън. – каза й. – И боли само ако си прекалено близо. – отиде и приклекна пред нея, гледайки я замислено. – Има още един начин да ти бъде топло.
– Как? – попита го още преди да е свършил съвсем да говори.
– Първо ще трябва да си сложиш панталон. После ще легнеш, където беше, ще те завием много хубаво с наметалото, а пък аз ще дойда по-близо до теб.
– Добе.
Той й кимна в отговор и й подаде панталона. Лили го взе и се опита да си вкара крака в него, но не успя. Ботушът го спираше, така че го свали. Студеното полази по ходилото й и тя побърза да го мушне в крачола. Докато събуваше и вторият си ботуш, усети една приятна тръпка да пропълзява по обутия в панталона крак, затова побърза да пъхне и другия в крачола. Изправи се тромаво и със залитане, защото го беше настъпила, но успя да го вдигне около кръста си. В мига обаче, в който го пусна, той започна да се свлича. Лили побърза отново да го хване и погледна за помощ към мъжа.
– Сега?
– Сега ще седнеш. – каза й и я хвана за лакътя, за да й помогне да стигне до наметалото.
Там вдигна крачолите й и нахлузи обратно ботушите. Утре щеше да се наложи да скъси панталона и да й измисли някакъв колан, но за момента това беше достатъчно. Каза й да легне и отново я уви в наметката, а след това се намести близо до нея, така че гърбът й да се опира в гърдите му.
– Така добре ли ти е?
– Да. – отговори му. Не само краката, но й гърбът й беше започнал да се стопля, което я накара да се почувства малко по-добре, докато след малко една друга мисъл не мина през главата й. – Аз студен. Ти не. Защо?
– Просто не съм. – каза й.
– Иска и аз не студен. – каза с въздишка и затвори уморено очи.
– Скоро. – обеща й и намести по-удобно ръка под главата си.

Можете да намерите още тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/