Постинг
16.05.2022 07:03 -
Карас - 1.10
Първоначално вниманието на Лили беше съсредоточено върху наметалото, което той остави пред нея, но когато вдигна поглед, за да го попита какво всъщност са подаръци, изведнъж всяка мисъл изхвърча от главата й.
– Ти! Рана! – каза притеснено, впила поглед ръката му, докато нейната вече ровеше в торбата, за да намери бинта.
– Нищо ми няма, хлапе. – каза й Алистър и измъкна една риза от плячката си. – Виж какво ти намерих.
Лили обаче не обърна никакво внимание на дрехата. В момента имаше нещо много по-важно за правене. Трябваше да изрови бинта и да вържат раната с него, преди микробите да са нахлули вътре в мъжа и да са го изяли. Вече започваше да се дразни, че не може да намери превръзката и само се бави, когато най-сетне го напипа.
– Вържем рана. – каза му и припълзя леко към него. – Вържем и те не ядат теб.
– Кой да ме яде? – попита, но след това се сети: – Микробите ли? Те няма да ми направят нищо, Лили. Аз имам неща в тялото, които ги убиват.
– Ако не успее убие? – Лили вече беше изпълзяла до него и гледаше притеснено кръвта по ръкава на ризата му. – Вържем и спрем тях влезнат. – обяви му твърдо, като в същото време хвана внимателно ризата над раната и я дръпна леко. – Махни риза.
– Лили, наистина няма нужда… – започна, но се отказа, виждайки упоритото изражение на лицето й.
Може би беше попрекалил, като й обясняваше за микробите, а пък ако сега не се погрижеше за „раната” си, малката можеше да реши, че е преувеличавал и да си каже, че нараняванията не са чак толкова страшни. Поне го харесваше достатъчно, че да не иска да бъде изяден от бактериите, което си беше нещо, имайки предвид, че я беше отвлякъл от дома й само преди няколко дни. А и сега можеше да се възползва от възможността да й покаже как да се погрижи правилно за раните.
– Подай ми водата. Първо трябва да измием мястото от кръвта. – каза й, докато смъкваше ризата си.
– Добре. – отговори му, по-спокойна, защото беше престанал да спори с нея. Отиде до багажа им и извади и манерката с вода. Стори й се доста лека, затова внимателно я разклати до ухото си, преди да я подаде на мъжа.. – Вода стигне? Аз намери още?
– Ще стигне. После ще намерим още. – с това поля раната, а после внимателно попи с ризата си водата около нея. Беше дълга и не особено дълбока, така че регенарацията му вече беше спряла кървенето. До вечерта сигурно щеше да се е затворила напълно, а утре дори нямаше да има белег. – Знаеш ли, че някои рани трябва да се зашиват?
– Не. Какво шие?– поклати леко глава.
Не можеше да откъсне поглед от червената резка. Беше същата като тази, която ножът беше направил на нейния пръст, но много по-голяма. Значи беше намерил някъде хора и те го бяха нападнали. Можеха дори да го убият. При тази мисъл стреснато се огледа наоколо, мъчейки се както да види, така и да чуе хората, които трябваше да са някъде наоколо. Не намираше нищо, а това я изнервяше. Трябваше бързо да се махнат от тук, защото нямаше къде да се скрият, ако някой ги намери.
Алистър беше започнал да й обяснява какво са иглата и конеца, но малката изобщо не го слушаше. Не трябваше дори да я подуши, за да схване, че е изплашена, но не можеше да разбере защо.
– Хлапе, какво има? Раната ли те плаши? Защото не е страшна.
– Трябва махнем оттук. – отговори му, а погледа й още един път се стрелна наоколо, преди да се върне върху раната му. – Хора намерят нас скоро. Трябва бързо вържем рана и махнем от тук.
– Какви хора? – попита, чудейки се дали пък малката не усеща нещо, което той пропуска.
– Хора правили теб рана. – отвърна разтревожено.
Как можеше да й задава такива въпроси, след като го бяха нападнали само преди малко? И как можеше да е толкова спокоен? Не се ли притесняваше, че ще го намерят и нападнат отново? Тя определено се страхуваше от това, но сега започна да се тревожи и за друго. Възможно ли беше да са го ударили и по главата и за това да е объркан? Лили помнеше, че веднъж, като се подхлъзна по един склон и си удари главата, после известно време не беше съвсем на себе си. Виеше й се свят и не й беше добре, но по главата на мъжа не се виждаха никакви рани, което всъщност малко я поуспокои.
– Ти помниш хора правят теб рана? – внимателно го попита Лили. – Трябва махнем, преди те намерят нас.
– Няма да ни намерят, защото вече ги няма, хлапе. – отвърна той. – Няма от какво да се страхуваш.
– Няма? – попита, а когато мъжът й кимна, добави: – Те мъртъв?
– Да.
При това Лили се отпусна леко назад, въздишайки с облекчение. Ако хората бяха мъртви, нямаше от какво да се тревожат и можеха да останат тук и да се погрижат за раната на мъжа. Тази мисъл я накара отново да се надигне леко и да се вгледа притеснено в раната.
– Как превържем?
– Ще увием бинта около ръката ми. – отвърна Алистър, доволен, че е успял да я успокои. – Искаш ли да опиташ?
– Да. – кимна му и се премести до ръката му, след което взе бинта и под инструкциите на мъжа, започна внимателно да увива ръката му. Когато приключиха и той й обясни как да го върже, Лили внимателно огледа отново ръката му. Марлята беше покрил цялата рана и изглежда нямаше намерение да падне, затова момичето кимна доволно: – Сега няма ядат теб.
– Не, няма. – усмихна й се леко и облече ризата си. След това се опита отново да насочи вниманието й към новите дрехи. – Виж дали ще си харесаш нещо.
Сега, след като той нямаше да бъде изяден и Лили знаеше, че няма други хора наоколо, момичето можеше изцяло да си съсредоточи вниманието върху новите неща. А те бяха толкова много! Хвана да разгледа ризата, но под нея се показаха ботуши и още дрехи, а Лили си местеше погледа от едно нещо на друго и не знаеше с кое да започне. Толкова много неща на едно място имаше само в нейната пещера, но никое от тях не беше толкова хубаво като тези. Сякаш навън всички дрехи бяха някак меки на пипане и миришеха хубаво, а ботушите бяха чисти и много по-малки от тези, които тя беше виждала до сега. След сякаш цяла вечност, в която вдигаше ту едно, ту друго нещо, Лили надигна глава и попита:
– Къде намерил тези неща?
– От хората.– отвърна той и понеже не искаше да навлиза в повече подробности, повдигна единия чифт ботуши и й го подаде. – Виж дали ще ти станат.
– Защо? – изгледа го малко учудено. – Мой цял. – докато казваше това, събу единият ботуш и му го подаде. – Виж.
– Може и да са здрави, но са ти големи, а когато обувките са ти големи, се изморяваш повече, когато ходиш. Затова виж тези.
– Добре.
Лили взе обувките и много внимателно ги огледа, преди да избере единия. Поседя така още малко, чудейки се дали е уцелила правилният, защото беше открила, че обувката може да седи удобно на единият крак и изобщо да не стане на другият, но в крайна сметка я обу. Усещането беше странно. Краката й нямаха толкова място, колкото в предните. Опипа внимателно крака си, след което обу и другата обувка, а накрая се изправи и направи няколко крачки.
– Става. – каза неуверено и отново пристъпи. Не я убиваше, просто беше някак леко и в същото време странно обувката да се вдига заедно с крака й, а не малко след него.
– Пак са ти малко големи. – каза Алистър, като се протегна, за да притисне с пръсти върха на единия ботуш. – Ще ти намеря съвсем по мярка. Но засега тези са по-добре?
– Да. – каза малко по-уверено Лили, като продължаваше да пристъпя на място. – Тези леки.
Мъжът я накара да премери и другите ботуши, които обаче и стягаха повече, затова отново обу първите. След това й махна връзката от кръста, заменяйки я с някаква кожена лента, колан, на която се наложи с ножа да пробие още няколко дупки, за да й стане. Показа й и как да го разкопчава и закопчава, което се оказа с пъти по-лесно от връзката. Накрая отново уви останалите неща в наметалото и пак тръгнаха на път. Този път Лили не броеше, докато ходи. Все още беше малко уплашена от това, че има хора наоколо. В мъглата лекото бучене винаги я предупреждаваше, когато има някой човек, но сега нямаше какво да бучи и те можеха да се появят отвсякъде. Мъжът обаче продължаваше да изглежда спокоен, което за момента й беше достатъчно, за да върви до него и само да се оглежда от време на време. А и колкото и да не искаше да си го признае, вниманието й някак все се отклоняваше от оглеждането и се насочваше към новите ботуши. Бяха меки и най-вече леки. Краката й сякаш сами се вдигаха от земята, когато пристъпваше, а и не трябваше да се напряга толкова много, за да не вдига шум. Беше с пъти по-лесно и тя толкова се беше вглъбила в това да стъпва тихо и да се ослушва за звука, който е вдигнала, че подскочи, когато мъжът й каза да чака тук. Тя му кимна, че е разбрала, а той, след като отново я увери, че няма да се бави – се скри някъде между дърветата.
Този път наистина не се забави толкова много, колкото предишният, но това, което ходеше до него, накара стомахът й да се свие на топка от страх. Никога през живота си не беше виждала такова същество, но не това беше причината за страхът й. Знаеше, че е опасно. Нещо в нея й крещеше, че доближи ли се до него, то ще я нарани. А нещото наистина изглеждаше странно и не приличаше на нищо, което беше срещала до момента. Имаше четири крака, голямо тяло, а мъжът държеше някакви връзки, с които беше овързана главата му.
– Какво това? – попита притеснено и заотстъпва назад.
– Кон. – отвърна Алистър. – Ще го яздим.
– Кон? – повтори.
Думата й беше позната, но и трябваше малко време, за да си спомни, че мъжът наричаше подобно начинът, по който я носеше. Само че двете неща нямаха абсолютно нищо общо. Този кон направо я ужасяваше и тя за нищо на света не искаше да се доближава до него. От друга страна, нямаше нищо против мъжа да я носи и всъщност беше започнало да й харесва. Главно защото в случаите, когато той го правеше, Лили вече не мислеше, че може да направи и крачка повече. Мъжът обаче отново пристъпи към нея, връщайки й мислите към съществото. То я гледаше с големи, кафяви очи. Беше убедена, че се чуди как точно да я изяде. Не беше съвсем сигурна какво значи да яздиш, но подозираше, че е свързано с това да се доближи до коня.
– Аз ходи. – каза припряно и отново отстъпи, за да запази разстоянието между себе си и тях. – Крака сега лек. Аз ходи повече. – продължи припряно. – Няма спира. Няма спи.
– Ще яздиш. – повтори категорично Алистър и малко по-меко добави: – Ужасно си бавна, хлапе. Затова ще яздиш. – после й направи жест да се приближи. – Ела. Не е страшен и няма да ти направи нищо, обещавам.
– Няма? – попита го с подозрение и пристъпи неуверено към мъжа и коня.
Цялото й същество крещеше да не се доближава до това създание, но мъжът никога до сега не беше казвал нещо, което да не е истина. Така че след кратка, но ожесточена борба със себе си, Лили извървя няколкото крачки до тях, спирайки на прилично разстояние.
Алистър протегна ръка, за да я привика по-близо, когато конят реши да не съдейства и изпръхтя изнервено. Нормално беше за животните да реагират неспокойно в присъствието на дракон, а това дори беше едно от по-кротките, с които той си беше имал работа, но малката отново реагира все едно е изправена пред някакво страшно чудовище.
– Хлапе, наистина няма страшно. – опита се да я успокои. – Просто и той се притеснява малко, защото не ни познава, това е всичко.
Лили не беше изпуснала от поглед коня. Дори не беше посмяла да мигне, да не би точно тогава той да реши да направи нещо и тя да не го види. Само че мъжът продължаваше да стои спокойно до него и изглежда коня не смяташе да ходи никъде. Лили преглътна с мъка, пое си дълбоко въздух и пристъпи към тях. А когато отново спря пред животното, сърцето й биеше толкова бясно, че успяваше да заглуши всички други звуци.
– Защо те е толкова страх? – попита тогава Алистър.
– Не знам. – почти прошепна, защото не искаше да стресне коня с гласа си.
– Добре тогава, какво в коня те плаши?
– Той. – отговори му, но след кратък размисъл добави: – Голям и рита. – усещаше, че може би не е най-точното описание на страха, който изпитва, но в момента най-силно я беше страх точно от това.
– Значи си виждала кон преди?
– Не.
– Тогава защо мислиш, че ще те ритне?
– Кон рита. – каза убедено, след което рискува и за миг погледна към мъжа: – Може махнем от кон?
– Не, не може. – поклати глава Алистър, протегна се и я издърпа до себе си. Тя не изглеждаше особено доволна да е толкова близо до животното, но драконът нямаше нито времето, нито търпението да я чака да свикне сама. Хвана ръката й и я постави върху шията на коня, задържайки я там, когато малката тръгна да я дърпа. След това започна да я мърда нагоре-надолу и каза: – Това се нарича галене, хлапе. На конят му харесва, когато правиш така. Виж колко мека е козината му.
– Да. – каза неуверено.
Всъщност конят наистина беше приятен на пипане, гладък и топъл. Което съвсем обърка Лили. Защо я беше страх от нещо толкова хубаво на допир? И защо изобщо я беше страх, като никога преди това не беше виждала кон? Всъщност сигурно и никога нямаше да го доближи, ако мъжът не я беше накарал. Дори и в момента инстинктите й крещяха да се махне от животното и да избяга възможно най-далече от него, но мъжът беше казал, че не е страшно, че нищо няма да се случи и продължаваше да седи зад нея и да я държи за ръката. Лили наклони леко глава назад, така че да може да вижда лицето му и го изгледа с интерес, чудейки се от къде знае тези неща.
– Защо теб не страх? – попита го накрая, като в същото време си върна вниманието върху коня, осъзнавайки, че вече го гали сама.
– Защото съм свикнал с тях. – отвърна и също започна да гали коня. – Но наистина могат да те ритнат или ухапят, ако не си внимателен. – осъзна, че с това май направи грешка, понеже Лили изведнъж отново се напрегна, затова побърза да добави: – Не го правят, защото искат да те наранят, а защото са изплашени от нещо, което ти си направил. Както ти се страхуваше от мен в началото и искаше да ме удариш с камъка. Разбираш ли?
– Да. – кимна му леко и отново се вгледа в животното, което продължаваше кротко да стои и изглежда нямаше никакви желания да рита или хапе. Лили попита неуверено: – И кон няма рита?
– И да реши да опита, няма да му позволя. – обеща й.
– Мерси. – усмихна му се леко, успокоена от думите му.
Двамата останаха около коня още малко, след което мъжът се отдръпна назад. В първия момент Лили се уплаши, че ще я остави сама с животното, но не смееше да мръдне, нито да спре да го гали, защото не искаше да го изплаши или ядоса. Дори само главата му беше много по-голяма от нейната и ако я захапеше, сигурно щеше да й откъсне ръката. Всичките тези мисли минаха накуп през главата й само за миг. Точно толкова време трябваше и на мъжа да се премести две крачки по-назад и да отметне похлупака на едната кожена чанта, вързана за животното. Лили беше толкова заета да се взира в главата на коня, че изобщо не беше обърнала внимание на това, което идваше след нея. Всъщност тялото на коня беше дори още по-огромно, на гърба му имаше преметната наметка, а върху нея нещо кожено, от двете страни на което висяха по една голяма чанта, в които мъжът сега слагаше багажа им. За момент любопитството надви страха и Лили се премести така, че да вижда по-добре какво има в торбите. Само след няколко минути всичкият им багаж вече беше прибран в тях, а животното изглежда нямаше нищо против това, защото почти не беше мръднало от мястото си.
– Кон носи багаж? – попита малко учудено, защото не беше мислела, че може наистина да се използва за това. – Какво прави, ако кон избяга с багаж?
– Няма да избяга. – отвърна той.
– Защо?
– Защото няма.
Лили помисли малко над този отговор, но в крайна сметка й се стори достатъчно задоволителен, затова само му кимна леко.
– Добре.
Алистър провери дали седлото е закрепено добре, след това малко удължи стремената, за да са му по мярка. Всичко беше готово, така че след като каза на малката да се отдръпне от коня, което тя направи съвсем охотно, бързо се качи върху него. Животното пристъпи няколко крачки, пръхтейки, но бързо отново застана съвсем мирно. Естествено, дори това движение отново събуди страха в Лили, който съвсем се засили, когато Алистър протегна ръка към нея.
– Хайде, дай си ръката. – каза й той, предпочитайки да игнорира страха й за момента.
– Не искам. – измърмори нещастно.
Лили знаеше обаче, че няма смисъл да спори. Знаеше, че щеше да стане по същия начин, по който и когато не искаше да се отделя от мъглата. Мъжа просто щеше да я хване, вдигне и да направи това, което е решил, че трябва да прави, затова, въпреки че наистина не искаше, просто му подаде ръка.
Алистър веднага я хвана и преди Лили да е разбрала съвсем какво става, я издърпа пред себе си върху коня, който отново затанцува нервно. Малката не пищеше, но драконът беше сигурен, че е само защото не искаше да предизвиква животното повече. Очите й се бяха ококорили ужасено, цялата се беше напрегнала и не помръдваше и мускул, освен за да се вкопчи в ръката и ризата му.
– Можеш да се наместиш, хлапе. – каза й, сякаш изобщо не забелязваше поведението й.
– Не. Аз добре. – прошепна му в отговор, като в същото време продължаваше силно да го стиска. Защо трябваше да е толкова близо до главата на коня?
– Както искаш. – каза й на доста по-висок глас, за да й покаже, че на коня не му пука колко високо говори. Леко ритна животното, за да го накара да тръгне и потеглянето накара Лили да го сграбчи дори по-силно. – Ако по някое време искаш да се наместиш, направи го.
Тя не му отговори. Беше прекалено заета да се държи здраво, за да не падне. Отне й известно време, за да осмисли идеята, че животното всъщност ходи съвсем спокойно. Не се обръщаше да ги захапе и не даваше признаци, че иска да рита. Просто вървеше, поклащайки се равномерно. Не й харесваше това клатушкане, от което имаше усещането, че ще падне всеки момент. А щеше да е падане от доста високо, осъзна, поглеждайки към тревата.
Съвсем скоро обаче започнаха да я болят не само ръцете, с които все още се беше вкопчила в мъжа, но и почти цялото тяло. Все пак изчака още няколко крачки, преди да събере смелост, да отслаби малко хватката си и наистина да се намести. Поиздърпа се нагоре и дори се извъртя малко напред, така че да вижда по-добре накъде ходят. Това малко поотслаби болката, която се появяваше всеки път, когато коня пристъпи, но въпреки това не можеше съвсем да се отпусне, както когато мъжът я носеше.
– Кога слезем? – престраши се да попита след още малко.
– Довечера.
– Довечера. – повтори нещастно тя и погледна към небето, където въпреки че слънцето вървеше към скриване, все още не беше започнало да изчезва.
– Но поне няма да ходиш до тогава. Или да те нося. – опита се да й покаже положителната страна.
– Да. – съгласи се не съвсем доволно.
Това, че не ходи, може би беше добре, но това май щеше да бъде едно от малкото неща, които не я болят. Все пак Лили не можеше да не се съгласи, че на мъжа сигурно му е по-добре да не я носи. Това обаче я накара да се замисли за нещо друго, а след малко и внимателно да вдигне лице към него:
– Кон защо нас носи? Него харесва?
– По-скоро няма против, а и е учен от малък да го прави.
Известно време Лили гледаше замислено лицето му. Мъжът и преди беше споменавал тази дума – „малък“, но и тогава не беше съвсем сигурна какво точно трябва да значи. Може би значеше, че си го правил много дълго време?
– Защо учат кон на това? – попита замислено. – Много коне учени носят хора?
– Помниш ли, когато ти казах, че някои хора отглеждат животни? – попита я, а когато тя кимна, Алистър продължи: – Хората гледат различни животни, а конете са едни от най-важните, защото могат да носят хората и така хората да не се изморяват, когато трябва да отидат някъде далеч. Също така конете могат и да бягат много по-бързо от човек и ако за да отидеш някъде пеша ти трябва един ден, да речем, с конят може да стане много по-бързо.
Последното съвсем накара Лили да се извърти към мъжа.
– Колко по-бързо?
– Зависи колко бързо яздиш коня.
Това изобщо не й отговори на въпроса, затова реши направо да попита:
– Хора, които ходим, колко далече с кон?
– Пак са далеч.
– По-малко от пеша? – тук той кимна, затова тя отново попита: – По-малко от година?
– По-малко от година. – потвърди той с усмивка. – И по-малко от пеша.
– Добре. – съгласи се доволно Лили.
Щом беше по-малко от година, значи не беше чак толкова много. Тази мисъл пооправи малко настроението й и дори тя погледна на коня по малко по-различен начин. Все още едно такова неприятно чувство на безпокойство продължаваше да трепка някъде вътре в корема й, но животното не беше направило нищо страшно до сега. Лили щеше да се справи с малко страх, щом това значеше, че ще успее да се прибере у дома по-бързо.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
– Ти! Рана! – каза притеснено, впила поглед ръката му, докато нейната вече ровеше в торбата, за да намери бинта.
– Нищо ми няма, хлапе. – каза й Алистър и измъкна една риза от плячката си. – Виж какво ти намерих.
Лили обаче не обърна никакво внимание на дрехата. В момента имаше нещо много по-важно за правене. Трябваше да изрови бинта и да вържат раната с него, преди микробите да са нахлули вътре в мъжа и да са го изяли. Вече започваше да се дразни, че не може да намери превръзката и само се бави, когато най-сетне го напипа.
– Вържем рана. – каза му и припълзя леко към него. – Вържем и те не ядат теб.
– Кой да ме яде? – попита, но след това се сети: – Микробите ли? Те няма да ми направят нищо, Лили. Аз имам неща в тялото, които ги убиват.
– Ако не успее убие? – Лили вече беше изпълзяла до него и гледаше притеснено кръвта по ръкава на ризата му. – Вържем и спрем тях влезнат. – обяви му твърдо, като в същото време хвана внимателно ризата над раната и я дръпна леко. – Махни риза.
– Лили, наистина няма нужда… – започна, но се отказа, виждайки упоритото изражение на лицето й.
Може би беше попрекалил, като й обясняваше за микробите, а пък ако сега не се погрижеше за „раната” си, малката можеше да реши, че е преувеличавал и да си каже, че нараняванията не са чак толкова страшни. Поне го харесваше достатъчно, че да не иска да бъде изяден от бактериите, което си беше нещо, имайки предвид, че я беше отвлякъл от дома й само преди няколко дни. А и сега можеше да се възползва от възможността да й покаже как да се погрижи правилно за раните.
– Подай ми водата. Първо трябва да измием мястото от кръвта. – каза й, докато смъкваше ризата си.
– Добре. – отговори му, по-спокойна, защото беше престанал да спори с нея. Отиде до багажа им и извади и манерката с вода. Стори й се доста лека, затова внимателно я разклати до ухото си, преди да я подаде на мъжа.. – Вода стигне? Аз намери още?
– Ще стигне. После ще намерим още. – с това поля раната, а после внимателно попи с ризата си водата около нея. Беше дълга и не особено дълбока, така че регенарацията му вече беше спряла кървенето. До вечерта сигурно щеше да се е затворила напълно, а утре дори нямаше да има белег. – Знаеш ли, че някои рани трябва да се зашиват?
– Не. Какво шие?– поклати леко глава.
Не можеше да откъсне поглед от червената резка. Беше същата като тази, която ножът беше направил на нейния пръст, но много по-голяма. Значи беше намерил някъде хора и те го бяха нападнали. Можеха дори да го убият. При тази мисъл стреснато се огледа наоколо, мъчейки се както да види, така и да чуе хората, които трябваше да са някъде наоколо. Не намираше нищо, а това я изнервяше. Трябваше бързо да се махнат от тук, защото нямаше къде да се скрият, ако някой ги намери.
Алистър беше започнал да й обяснява какво са иглата и конеца, но малката изобщо не го слушаше. Не трябваше дори да я подуши, за да схване, че е изплашена, но не можеше да разбере защо.
– Хлапе, какво има? Раната ли те плаши? Защото не е страшна.
– Трябва махнем оттук. – отговори му, а погледа й още един път се стрелна наоколо, преди да се върне върху раната му. – Хора намерят нас скоро. Трябва бързо вържем рана и махнем от тук.
– Какви хора? – попита, чудейки се дали пък малката не усеща нещо, което той пропуска.
– Хора правили теб рана. – отвърна разтревожено.
Как можеше да й задава такива въпроси, след като го бяха нападнали само преди малко? И как можеше да е толкова спокоен? Не се ли притесняваше, че ще го намерят и нападнат отново? Тя определено се страхуваше от това, но сега започна да се тревожи и за друго. Възможно ли беше да са го ударили и по главата и за това да е объркан? Лили помнеше, че веднъж, като се подхлъзна по един склон и си удари главата, после известно време не беше съвсем на себе си. Виеше й се свят и не й беше добре, но по главата на мъжа не се виждаха никакви рани, което всъщност малко я поуспокои.
– Ти помниш хора правят теб рана? – внимателно го попита Лили. – Трябва махнем, преди те намерят нас.
– Няма да ни намерят, защото вече ги няма, хлапе. – отвърна той. – Няма от какво да се страхуваш.
– Няма? – попита, а когато мъжът й кимна, добави: – Те мъртъв?
– Да.
При това Лили се отпусна леко назад, въздишайки с облекчение. Ако хората бяха мъртви, нямаше от какво да се тревожат и можеха да останат тук и да се погрижат за раната на мъжа. Тази мисъл я накара отново да се надигне леко и да се вгледа притеснено в раната.
– Как превържем?
– Ще увием бинта около ръката ми. – отвърна Алистър, доволен, че е успял да я успокои. – Искаш ли да опиташ?
– Да. – кимна му и се премести до ръката му, след което взе бинта и под инструкциите на мъжа, започна внимателно да увива ръката му. Когато приключиха и той й обясни как да го върже, Лили внимателно огледа отново ръката му. Марлята беше покрил цялата рана и изглежда нямаше намерение да падне, затова момичето кимна доволно: – Сега няма ядат теб.
– Не, няма. – усмихна й се леко и облече ризата си. След това се опита отново да насочи вниманието й към новите дрехи. – Виж дали ще си харесаш нещо.
Сега, след като той нямаше да бъде изяден и Лили знаеше, че няма други хора наоколо, момичето можеше изцяло да си съсредоточи вниманието върху новите неща. А те бяха толкова много! Хвана да разгледа ризата, но под нея се показаха ботуши и още дрехи, а Лили си местеше погледа от едно нещо на друго и не знаеше с кое да започне. Толкова много неща на едно място имаше само в нейната пещера, но никое от тях не беше толкова хубаво като тези. Сякаш навън всички дрехи бяха някак меки на пипане и миришеха хубаво, а ботушите бяха чисти и много по-малки от тези, които тя беше виждала до сега. След сякаш цяла вечност, в която вдигаше ту едно, ту друго нещо, Лили надигна глава и попита:
– Къде намерил тези неща?
– От хората.– отвърна той и понеже не искаше да навлиза в повече подробности, повдигна единия чифт ботуши и й го подаде. – Виж дали ще ти станат.
– Защо? – изгледа го малко учудено. – Мой цял. – докато казваше това, събу единият ботуш и му го подаде. – Виж.
– Може и да са здрави, но са ти големи, а когато обувките са ти големи, се изморяваш повече, когато ходиш. Затова виж тези.
– Добре.
Лили взе обувките и много внимателно ги огледа, преди да избере единия. Поседя така още малко, чудейки се дали е уцелила правилният, защото беше открила, че обувката може да седи удобно на единият крак и изобщо да не стане на другият, но в крайна сметка я обу. Усещането беше странно. Краката й нямаха толкова място, колкото в предните. Опипа внимателно крака си, след което обу и другата обувка, а накрая се изправи и направи няколко крачки.
– Става. – каза неуверено и отново пристъпи. Не я убиваше, просто беше някак леко и в същото време странно обувката да се вдига заедно с крака й, а не малко след него.
– Пак са ти малко големи. – каза Алистър, като се протегна, за да притисне с пръсти върха на единия ботуш. – Ще ти намеря съвсем по мярка. Но засега тези са по-добре?
– Да. – каза малко по-уверено Лили, като продължаваше да пристъпя на място. – Тези леки.
Мъжът я накара да премери и другите ботуши, които обаче и стягаха повече, затова отново обу първите. След това й махна връзката от кръста, заменяйки я с някаква кожена лента, колан, на която се наложи с ножа да пробие още няколко дупки, за да й стане. Показа й и как да го разкопчава и закопчава, което се оказа с пъти по-лесно от връзката. Накрая отново уви останалите неща в наметалото и пак тръгнаха на път. Този път Лили не броеше, докато ходи. Все още беше малко уплашена от това, че има хора наоколо. В мъглата лекото бучене винаги я предупреждаваше, когато има някой човек, но сега нямаше какво да бучи и те можеха да се появят отвсякъде. Мъжът обаче продължаваше да изглежда спокоен, което за момента й беше достатъчно, за да върви до него и само да се оглежда от време на време. А и колкото и да не искаше да си го признае, вниманието й някак все се отклоняваше от оглеждането и се насочваше към новите ботуши. Бяха меки и най-вече леки. Краката й сякаш сами се вдигаха от земята, когато пристъпваше, а и не трябваше да се напряга толкова много, за да не вдига шум. Беше с пъти по-лесно и тя толкова се беше вглъбила в това да стъпва тихо и да се ослушва за звука, който е вдигнала, че подскочи, когато мъжът й каза да чака тук. Тя му кимна, че е разбрала, а той, след като отново я увери, че няма да се бави – се скри някъде между дърветата.
Този път наистина не се забави толкова много, колкото предишният, но това, което ходеше до него, накара стомахът й да се свие на топка от страх. Никога през живота си не беше виждала такова същество, но не това беше причината за страхът й. Знаеше, че е опасно. Нещо в нея й крещеше, че доближи ли се до него, то ще я нарани. А нещото наистина изглеждаше странно и не приличаше на нищо, което беше срещала до момента. Имаше четири крака, голямо тяло, а мъжът държеше някакви връзки, с които беше овързана главата му.
– Какво това? – попита притеснено и заотстъпва назад.
– Кон. – отвърна Алистър. – Ще го яздим.
– Кон? – повтори.
Думата й беше позната, но и трябваше малко време, за да си спомни, че мъжът наричаше подобно начинът, по който я носеше. Само че двете неща нямаха абсолютно нищо общо. Този кон направо я ужасяваше и тя за нищо на света не искаше да се доближава до него. От друга страна, нямаше нищо против мъжа да я носи и всъщност беше започнало да й харесва. Главно защото в случаите, когато той го правеше, Лили вече не мислеше, че може да направи и крачка повече. Мъжът обаче отново пристъпи към нея, връщайки й мислите към съществото. То я гледаше с големи, кафяви очи. Беше убедена, че се чуди как точно да я изяде. Не беше съвсем сигурна какво значи да яздиш, но подозираше, че е свързано с това да се доближи до коня.
– Аз ходи. – каза припряно и отново отстъпи, за да запази разстоянието между себе си и тях. – Крака сега лек. Аз ходи повече. – продължи припряно. – Няма спира. Няма спи.
– Ще яздиш. – повтори категорично Алистър и малко по-меко добави: – Ужасно си бавна, хлапе. Затова ще яздиш. – после й направи жест да се приближи. – Ела. Не е страшен и няма да ти направи нищо, обещавам.
– Няма? – попита го с подозрение и пристъпи неуверено към мъжа и коня.
Цялото й същество крещеше да не се доближава до това създание, но мъжът никога до сега не беше казвал нещо, което да не е истина. Така че след кратка, но ожесточена борба със себе си, Лили извървя няколкото крачки до тях, спирайки на прилично разстояние.
Алистър протегна ръка, за да я привика по-близо, когато конят реши да не съдейства и изпръхтя изнервено. Нормално беше за животните да реагират неспокойно в присъствието на дракон, а това дори беше едно от по-кротките, с които той си беше имал работа, но малката отново реагира все едно е изправена пред някакво страшно чудовище.
– Хлапе, наистина няма страшно. – опита се да я успокои. – Просто и той се притеснява малко, защото не ни познава, това е всичко.
Лили не беше изпуснала от поглед коня. Дори не беше посмяла да мигне, да не би точно тогава той да реши да направи нещо и тя да не го види. Само че мъжът продължаваше да стои спокойно до него и изглежда коня не смяташе да ходи никъде. Лили преглътна с мъка, пое си дълбоко въздух и пристъпи към тях. А когато отново спря пред животното, сърцето й биеше толкова бясно, че успяваше да заглуши всички други звуци.
– Защо те е толкова страх? – попита тогава Алистър.
– Не знам. – почти прошепна, защото не искаше да стресне коня с гласа си.
– Добре тогава, какво в коня те плаши?
– Той. – отговори му, но след кратък размисъл добави: – Голям и рита. – усещаше, че може би не е най-точното описание на страха, който изпитва, но в момента най-силно я беше страх точно от това.
– Значи си виждала кон преди?
– Не.
– Тогава защо мислиш, че ще те ритне?
– Кон рита. – каза убедено, след което рискува и за миг погледна към мъжа: – Може махнем от кон?
– Не, не може. – поклати глава Алистър, протегна се и я издърпа до себе си. Тя не изглеждаше особено доволна да е толкова близо до животното, но драконът нямаше нито времето, нито търпението да я чака да свикне сама. Хвана ръката й и я постави върху шията на коня, задържайки я там, когато малката тръгна да я дърпа. След това започна да я мърда нагоре-надолу и каза: – Това се нарича галене, хлапе. На конят му харесва, когато правиш така. Виж колко мека е козината му.
– Да. – каза неуверено.
Всъщност конят наистина беше приятен на пипане, гладък и топъл. Което съвсем обърка Лили. Защо я беше страх от нещо толкова хубаво на допир? И защо изобщо я беше страх, като никога преди това не беше виждала кон? Всъщност сигурно и никога нямаше да го доближи, ако мъжът не я беше накарал. Дори и в момента инстинктите й крещяха да се махне от животното и да избяга възможно най-далече от него, но мъжът беше казал, че не е страшно, че нищо няма да се случи и продължаваше да седи зад нея и да я държи за ръката. Лили наклони леко глава назад, така че да може да вижда лицето му и го изгледа с интерес, чудейки се от къде знае тези неща.
– Защо теб не страх? – попита го накрая, като в същото време си върна вниманието върху коня, осъзнавайки, че вече го гали сама.
– Защото съм свикнал с тях. – отвърна и също започна да гали коня. – Но наистина могат да те ритнат или ухапят, ако не си внимателен. – осъзна, че с това май направи грешка, понеже Лили изведнъж отново се напрегна, затова побърза да добави: – Не го правят, защото искат да те наранят, а защото са изплашени от нещо, което ти си направил. Както ти се страхуваше от мен в началото и искаше да ме удариш с камъка. Разбираш ли?
– Да. – кимна му леко и отново се вгледа в животното, което продължаваше кротко да стои и изглежда нямаше никакви желания да рита или хапе. Лили попита неуверено: – И кон няма рита?
– И да реши да опита, няма да му позволя. – обеща й.
– Мерси. – усмихна му се леко, успокоена от думите му.
Двамата останаха около коня още малко, след което мъжът се отдръпна назад. В първия момент Лили се уплаши, че ще я остави сама с животното, но не смееше да мръдне, нито да спре да го гали, защото не искаше да го изплаши или ядоса. Дори само главата му беше много по-голяма от нейната и ако я захапеше, сигурно щеше да й откъсне ръката. Всичките тези мисли минаха накуп през главата й само за миг. Точно толкова време трябваше и на мъжа да се премести две крачки по-назад и да отметне похлупака на едната кожена чанта, вързана за животното. Лили беше толкова заета да се взира в главата на коня, че изобщо не беше обърнала внимание на това, което идваше след нея. Всъщност тялото на коня беше дори още по-огромно, на гърба му имаше преметната наметка, а върху нея нещо кожено, от двете страни на което висяха по една голяма чанта, в които мъжът сега слагаше багажа им. За момент любопитството надви страха и Лили се премести така, че да вижда по-добре какво има в торбите. Само след няколко минути всичкият им багаж вече беше прибран в тях, а животното изглежда нямаше нищо против това, защото почти не беше мръднало от мястото си.
– Кон носи багаж? – попита малко учудено, защото не беше мислела, че може наистина да се използва за това. – Какво прави, ако кон избяга с багаж?
– Няма да избяга. – отвърна той.
– Защо?
– Защото няма.
Лили помисли малко над този отговор, но в крайна сметка й се стори достатъчно задоволителен, затова само му кимна леко.
– Добре.
Алистър провери дали седлото е закрепено добре, след това малко удължи стремената, за да са му по мярка. Всичко беше готово, така че след като каза на малката да се отдръпне от коня, което тя направи съвсем охотно, бързо се качи върху него. Животното пристъпи няколко крачки, пръхтейки, но бързо отново застана съвсем мирно. Естествено, дори това движение отново събуди страха в Лили, който съвсем се засили, когато Алистър протегна ръка към нея.
– Хайде, дай си ръката. – каза й той, предпочитайки да игнорира страха й за момента.
– Не искам. – измърмори нещастно.
Лили знаеше обаче, че няма смисъл да спори. Знаеше, че щеше да стане по същия начин, по който и когато не искаше да се отделя от мъглата. Мъжа просто щеше да я хване, вдигне и да направи това, което е решил, че трябва да прави, затова, въпреки че наистина не искаше, просто му подаде ръка.
Алистър веднага я хвана и преди Лили да е разбрала съвсем какво става, я издърпа пред себе си върху коня, който отново затанцува нервно. Малката не пищеше, но драконът беше сигурен, че е само защото не искаше да предизвиква животното повече. Очите й се бяха ококорили ужасено, цялата се беше напрегнала и не помръдваше и мускул, освен за да се вкопчи в ръката и ризата му.
– Можеш да се наместиш, хлапе. – каза й, сякаш изобщо не забелязваше поведението й.
– Не. Аз добре. – прошепна му в отговор, като в същото време продължаваше силно да го стиска. Защо трябваше да е толкова близо до главата на коня?
– Както искаш. – каза й на доста по-висок глас, за да й покаже, че на коня не му пука колко високо говори. Леко ритна животното, за да го накара да тръгне и потеглянето накара Лили да го сграбчи дори по-силно. – Ако по някое време искаш да се наместиш, направи го.
Тя не му отговори. Беше прекалено заета да се държи здраво, за да не падне. Отне й известно време, за да осмисли идеята, че животното всъщност ходи съвсем спокойно. Не се обръщаше да ги захапе и не даваше признаци, че иска да рита. Просто вървеше, поклащайки се равномерно. Не й харесваше това клатушкане, от което имаше усещането, че ще падне всеки момент. А щеше да е падане от доста високо, осъзна, поглеждайки към тревата.
Съвсем скоро обаче започнаха да я болят не само ръцете, с които все още се беше вкопчила в мъжа, но и почти цялото тяло. Все пак изчака още няколко крачки, преди да събере смелост, да отслаби малко хватката си и наистина да се намести. Поиздърпа се нагоре и дори се извъртя малко напред, така че да вижда по-добре накъде ходят. Това малко поотслаби болката, която се появяваше всеки път, когато коня пристъпи, но въпреки това не можеше съвсем да се отпусне, както когато мъжът я носеше.
– Кога слезем? – престраши се да попита след още малко.
– Довечера.
– Довечера. – повтори нещастно тя и погледна към небето, където въпреки че слънцето вървеше към скриване, все още не беше започнало да изчезва.
– Но поне няма да ходиш до тогава. Или да те нося. – опита се да й покаже положителната страна.
– Да. – съгласи се не съвсем доволно.
Това, че не ходи, може би беше добре, но това май щеше да бъде едно от малкото неща, които не я болят. Все пак Лили не можеше да не се съгласи, че на мъжа сигурно му е по-добре да не я носи. Това обаче я накара да се замисли за нещо друго, а след малко и внимателно да вдигне лице към него:
– Кон защо нас носи? Него харесва?
– По-скоро няма против, а и е учен от малък да го прави.
Известно време Лили гледаше замислено лицето му. Мъжът и преди беше споменавал тази дума – „малък“, но и тогава не беше съвсем сигурна какво точно трябва да значи. Може би значеше, че си го правил много дълго време?
– Защо учат кон на това? – попита замислено. – Много коне учени носят хора?
– Помниш ли, когато ти казах, че някои хора отглеждат животни? – попита я, а когато тя кимна, Алистър продължи: – Хората гледат различни животни, а конете са едни от най-важните, защото могат да носят хората и така хората да не се изморяват, когато трябва да отидат някъде далеч. Също така конете могат и да бягат много по-бързо от човек и ако за да отидеш някъде пеша ти трябва един ден, да речем, с конят може да стане много по-бързо.
Последното съвсем накара Лили да се извърти към мъжа.
– Колко по-бързо?
– Зависи колко бързо яздиш коня.
Това изобщо не й отговори на въпроса, затова реши направо да попита:
– Хора, които ходим, колко далече с кон?
– Пак са далеч.
– По-малко от пеша? – тук той кимна, затова тя отново попита: – По-малко от година?
– По-малко от година. – потвърди той с усмивка. – И по-малко от пеша.
– Добре. – съгласи се доволно Лили.
Щом беше по-малко от година, значи не беше чак толкова много. Тази мисъл пооправи малко настроението й и дори тя погледна на коня по малко по-различен начин. Все още едно такова неприятно чувство на безпокойство продължаваше да трепка някъде вътре в корема й, но животното не беше направило нищо страшно до сега. Лили щеше да се справи с малко страх, щом това значеше, че ще успее да се прибере у дома по-бързо.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Астрофизици твърдят че Земята е жива и и...
ДОРИ НА 85 МОГАТ ДА ТИ ОТНЕМАТ ДЕВСТВЕНО...
Само за жени (13)
ДОРИ НА 85 МОГАТ ДА ТИ ОТНЕМАТ ДЕВСТВЕНО...
Само за жени (13)
Няма коментари
