Постинг
03.08.2022 07:47 -
Карас - 2.4
Следващите няколко дни преминаха сравнително спокойно. Лили продължаваше да го тормози с въпроси за вълците, които явно й се бяха превърнали в някаква фобия след малкия му експеримент. За всеки звук, който не беше чувала до сега, бяха набедявани те, като веднъж обвини един орел, който прелиташе над тях, за вълк. Тук на Алистър му се наложи да я просветли, че те не летят, а след като от обясненията му не й се изясни съвсем на какво точно приличат, същата вечер начерта в пръстта с клечка грубата форма на хищника. Естествено още на следващия ден Лили го събуди паникьосано, защото била видяла вълк, който в крайна сметка се оказа лисица.
Драконът, въпреки че си повтаряше непрекъснато, че той е виновен за страховете и затова трябва да ги изтърпи, вече достигаше до края на търпението си. Обещанията му, че ще я пази, също я успокояваха само временно и в момента тайно се надяваше да попаднат на някоя глутница, за да може да демонстрира, че може да се справи с животните и да приключи с въпроса.
Днес по някакво чудо Лили беше смълчана. Алистър реши, че сигурно я гони носталгия по мъглата и я остави на мира, вътрешно ликувайки, че и той най-накрая ще има малко тишина и спокойствие. Когато си легнаха, хлапето заспа още преди той да е стигнал до средата на поредната приказка, която й разказваше. Това го изненада малко, защото малката винаги се опитваше да остане будна възможно най-дълго, за да чуе какво ще се случи, но си каза, че може би просто е уморена след толкова дни непрестанно озъртане за вълци и побърза също да заспи.
По някое време отвори очи стреснато и се претърколи безшумно настрани. Изправи се внимателно и се загледа в момичето, което лежеше по гръб на земята и бълнуваше неспокойно в съня си. Приближи се на няколко крачки от нея и насочи острието на меча към гърлото й. Кожата му отново беше настръхнала, а това винаги значеше, че някой използва магия. В случая това беше Лили.
Мъглата тихо изпълзяваше от тялото й и го обгръщаше с дебела около педя пелена, която пулсираше. В следващите няколко секунди опасението му, че малката най-накрая е решила да го нападне, се стопиха, но той не премести острието от врата й. Момичето определено спеше, даже на пръв поглед изглеждаше, че сънува кошмар, но това не обясняваше защо изпаренията са навън и се опитват да я обвият в пашкул, с който да я предпазят. Още онази първа нощ след „вълците” беше сънувала кошмар след кошмар, но мъглата така и не се бе появила. Не, имаше нещо друго.
След кратък размисъл стигна до единственото възможно заключение. Някой страничен я манипулираше по някакъв начин. Това значеше, че въпросният някой използва далекообхватна магия, които не бяха чак толкова много и обикновено можеха да се използват и за проследяване. А ако можеха да проследят нея, щяха да намерят и него.
Алистър отметна с върха на катаната един кичур от косата й, застанал върху лицето й. Някой я търсеше. Драконът предполагаше, че е свързано с всичките особености около нея – от живота й в мъглата до това, че използваше демонска магия, когато външно по нищо не приличаше на демон. Но всъщност нямаше значение защо я търсят. Въпросът беше какво да прави с нея сега.
Щеше да е най-разумно да я убие, разбира се, но го спираха две неща. Първото беше, че Лили беше просто едно дете и се нуждаеше от някой да се грижи за нея. Второто беше, че способността й вършеше чудесна работа срещу войниците на Лоугън, като същевременно не нараняваше него.
Постоя още няколко мига така, премисляйки плюсовете и минусите на всяко действие, а накрая с въздишка прибра катаната и коленичи до Лили. Протегна ръка към нея, за да я побутне и събуди, но се спря преди да докосне изпаренията. Не беше изключено този път да го наранят. От друга страна обаче, ако я търсеха, всяка изминала секунда им даваше възможност да добият по-ясна представа къде е. Погледна към смръщеното лице на момичето, отправи една молба към Боговете ръката му да си остане цяла и внимателно я доближи до рамото на Лили.
– Хлапе, събуди се. – повика я, като я разтърси не особено внимателно. Тя измърмори и се намръщи повече. – Хайде, събуди се, Лили.
Тя отвори стреснато очи и си пое рязко дъх, а пръстите й се вкопчиха в ръката, която я държеше. Сърцето й биеше бясно, а тя се взираше с ужас в лицето на мъжа, надвесен над нея. Трябваха й сякаш години, за да осъзнае, че това лице й е познато и поне още толкова време, за да се сети от къде и кой е всъщност той. Лили въздъхна облекчено и пусна ръката му. Това беше Влад. Всичко беше наред. Никой не я гонеше и никой нямаше да я убие. В следващият миг тя вдигна ръце и прегърна мъжа, облягайки чело на врата му.
– Благодаря. – изхлипа тихо.
Алистър застина за момент. Не беше очаквал да го прегърне, нито пък да се разплаче. Не беше плакала нито веднъж, откакто я беше срещнал – нито когато я извади от дома й, нито след експеримента му преди няколко дни, и това бе едно от малкото положителни неща, които намираше в нея. Сега обаче малката се тресеше, хлипаше и мокреше врата му със сълзи, а той не беше съвсем сигурен какво да прави. Братовчедка му беше единственото момиче, което някога беше успокоявал, но при нея беше достатъчно да й напомни, че Карн не плачат, а ако това не свършеше работа, трябваше само да й връчи някой бонбон или парче шоколад, за да забрави защо се е разстроила. Само че сега Алистър нито имаше бонбони под ръка, нито пък вярваше, че хлапето има някаква гордост от рода си, след като едва беше успяла да си спомни само първото си име.
Но не можеше да не направи нищо. Дори и да беше някакъв странен демон, който не е съвсем демон и който е търсен от кой знае кого, пак трябваше да направи нещо. Беше виждал неведнъж мъжете да прегръщат жените си, когато плачат, и реши да пробва. Притисна я леко към себе си с едната ръка, а след кратък размисъл започна тромаво да я гали по главата с другата.
– Няма, няма. – добави след още миг, понеже се сети, че същите мъже понякога бяха казвали и това.
На Лили й бяха нужни няколко минути да се успокои достатъчно, за да спре да плаче, и още няколко, за да се насили и да се дръпне от мъжа. Нямаше никаква представа защо го прегърна, нито защо това, заедно с думите му, всъщност я накараха да се почувства по-добре.
– Извинявай. Аз никога не съм… – Лили млъкна и изгледа с неразбиране изцъклената му физиономия, като в същото време тихо довърши изречението си: – правила така… – Мъжът не реагира по никакъв начин, а паниката отново се надигна в нея и тя посегна към ръката му: – Влад? Какво има?
– Кръв. – промълви той.
От носа й се стичаше кръв. Алистър вдигна ръка и докосна с пръсти врата си, където момичето беше крило лицето си до сега. Както и очакваше, по тях имаше кръв. Демонска кръв. И въпреки това нямаше и никакви индикации, че ще умре скоро, както се беше случило и когато момичето се беше докоснало до неговата кръв.
– В това няма абсолютно никакъв смисъл. – каза на глас.
– В кое? – попита го все така притеснено Лили. Къде беше видял кръв?
В същото време изтри лицето си, защото го усещаше мокро. Тъкмо се канеше отново да го попита какво не е наред и погледа й падна върху дланите й. Бяха червени. Изцапани с кръв. Изведнъж притеснението на Лили се насочи от Влад към самата нея. Защо имаше кръв, като не я болеше нищо? Отново се изтри, но кръвта беше там и тя продължаваше да усеща брадичката си мокра.
– Влад? – извика го притеснено. – Как да я спра?
Страхът в гласа й го накара да спре да зяпа объркано пръстите си и да я погледне.
– Обърни се с гръб към мен, облегни се и си наклони главата назад. Ето така. – показа й, взе багажа им, измъкна един от бинтовете и отряза две малки ленти, които смачка на топчици и й ги подаде. – Сложи си ги в ноздрите.
Лили побърза да изпълни указанията му. После още известно време побутваше топчетата, за да може да диша, но Алистър дръпна ръцете й и я смъмри да престане. Не изглеждаше особено разтревожен, което на свой ред успокои и нея и позволи на мислите й да се насочат към нещо друго.
Беше се събудила уплашена. Сънуваше, че нещо я гони, а й трябват само още няколко крачки, за да се прибере в мъглата. Колкото и да бягаше обаче, не можеше да влезе вътре. Парите винаги бяха пред нея, обещавайки й топлина, спокойствие и закрила, но каквото и да опитваше, не можеше да се добере до тях, а страшното, тъмно нещо я гонеше по петите. И тъкмо когато си мислеше, че ще я хване, Влад я събуди. Беше ужасно щастлива да го види. Но имаше и нужда да го докосне, за да се убеди, че е истински, че няма и той като Мъглата да се отдръпне от нея и да я остави сама. Никога преди това не беше сънувала нещо такова и това малко я изнервяше. Близостта на мъжа обаче, както и топлината на допира му, бяха истински. Той наистина беше тук и щеше да я пази. Без да се усети, Лили въздъхна облекчено и вдигна поглед към лицето на мъжа, който все още носеше объркано изражение.
– Извинявай. – каза му. – Не исках да те тревожа.
– Спокойно. – усмихна й се криво Алистър, а след малко реши да попита: – Кошмарът много страшен ли беше?
– Да. – и се намръщи в опита си да намери най-добрия начин да разкаже. Накрая завърши притеснено: – Сънувала съм и преди, но никога не е било толкова страшно.
– По-страшно от онзи ден с вълците?
– Да. Не. – сви устни. – И двете са много страшни.
Алистър въздъхна. Отново нямаше отговор, а и въпросът изглежда беше станал още по-сложен. Искаше му се някой да му каже какво е малката, за да знае какво да прави от тук нататък с нея. Щеше да е добре и да знае кой я преследва, ако изобщо някой го правеше. Беше толкова досадно да няма никаква информация.
Взе меха с водата и намокри шепата си с идеята да измие лицето на Лили. Спря за миг преди да я докосне, чудейки се дали пък не е извадил някакъв късмет по-рано или просто кръвта има някакъв забавен ефект, но после поклати глава и продължи. Демоните бяха отровни винаги и действието беше мигновено, без изключения.
Алистър изми лицето й с вода от меха и скоро след това двамата отново си легнаха. Лили все още се боеше, че кошмарът ще се върне, но Влад изглеждаше достатъчно спокоен, че всичко ще е наред, а след като я прегърна, дори успя да се отпусне. Не й трябваше много след това, за да заспи отново. За щастие не сънува нищо.
Сутринта закусиха с остатъците от вечерята, след което натовариха всичко обратно на коня и отново тръгнаха. Влад не каза нищо повече за кошмарите й, а на нея не й се говореше. За разнообразие от предишните пъти не го разпитваше за нещата, които вижда наоколо. Всъщност мислите й бяха насочени към Мъглата. Защо я беше сънувала? И дали това, че не можеше да я стигне, не значеше, че никога няма да се прибере там? Не, не би трябвало. При предишните й кошмари с вълците Влад й беше обяснил, че сънищата не са истина. Те бяха неща, от които се страхуваше и за това я гонеха и докато спи. Ако спреше да се притеснява от тях и те щяха да спрат да се появяват. Лили реши да се постарае да държи мислите си далеч от това, а най-логично й се видя да се опита да запомни всичко, което видеше по пътя. Така после щеше да знае и от къде да се върне. Тази мисъл донякъде я ободри, а тъй като мъжът вече й беше показал няколко ядливи растения, реши да открие възможно най-много от тях и да му ги покаже, за да е сигурна, че ги е запомнила.
Това ангажира вниманието й и Лили беше толкова заета да се озърта наоколо, че дори успя да пропусне кога забавиха ход и се озоваха на брега на река. Лили никога не бе виждала толкова голяма. Тези в мъглата бяха едва няколко крачки широки, а на дълбочина рядко стигаха до кръста й, но тази тук беше огромна, а водата й се движеше някак мудно. Почти като езеро.
– Ще се къпем ли? – попита предпазливо Лили, спомняйки си за малките животинки, които сигурно вече пълзяха по нея и се опитваха да я изядат, защото отдавна не се бяха къпали.
– Да. – отвърна той и я свали от коня, след което слезе и той. – Влез да се намокриш и си остави дрехите на брега, аз ще дойда след малко.
– Добре. – отговори му и изтича до брега.
Побърза да се съблече и след това внимателно си потопи само пръстите на единият крак. Водата наистина се оказа по-студена от тази в езерото, но май не беше чак толкова много, а и микробите бяха по нея, така че тя решително пристъпи напред. Колкото и студено да беше – тя щеше да се изкъпе.
Докато се плацикаше, мъжът беше свършил с прането на панталона й и сега се захващаше с неговият. Тя, от своя страна, с любопитство огледа тялото му. Миналия път, когато се бяха къпали, беше по-впечатлена от студената вода и сапуна, за да му обърне кой знае какво внимание. Още повече, че в мъглата беше виждала и преди голи мъже и всичките бяха някак еднакви. Влад също приличаше на тях, но също така бе по-висок и по-едър от останалите. Сега на гърба си имаше леко розовееща линия, където до вчера все още се виждаха следи от раната. Докато го оглеждаше, Лили осъзна, че всъщност целият му гръб, ръцете и дори корема му са покрити с такива линии. Дебели и тънки, плътни и издадени или пък някак вдлъбнати. Момичето започна да ги брои, но когато стигна до тридесет и въпреки това непрекъснато продължаваше да вижда нови и нови белези, спря и изгледа притеснено мъжа:
– Влад? – повика го, а когато той я погледна въпросително, продължи: – Тези линии по тялото ти. Всичките ли са от рани?
– Да. – потвърди той, а тя се намръщи. – Притесняват ли те? Мога да си облека риза, ако не искаш да ги гледаш.
– Не се обличай. – отговори му и внимателно го заобиколи, за да го погледне и от другата страна, но и там цялото му тяло, включително и краката, бяха на черти, някои от които доста дълги: – Кой ти е направил това?
Той повдигна рамо.
– Различни хора.
– Различни хора. – повтори тихо след него.
Лили дори не можеше да си представи какво е да имаш чак толкова много рани. Тя също беше получавала, въпреки че нейните не бяха правени от хора, а защото се случваше да се подхлъзне в мъглата и да се изтъркаля по някой склон. Сигурно са го болели ужасно много, а сега беше получил и нови две. Погледът й сякаш сам се отклони от ръката му и се насочи към розовата линия на гърба му. Поне мъжете, които му я бяха направили, нямаше да могат да го ранят отново, защото ги беше убил. Тази мисъл я насочи към един по-ранен разговор, където й обясняваше, че е убивал много хора, но съдейки по белезите му – сигурно бяха същите, които го бяха ранили. Това я накара да си отдъхне, но не напълно. Все още бяха в гората, където със сигурност имаше много войници, които искаха да наранят не само нея, но и него, а тя не искаше да го вижда повече ранен.
– Влад? Не може ли да отидеш някъде, където няма да искат да те раняват?
– Към такова място сме тръгнали сега. – каза и леко се подсмихна. – Не искаш да ме раняват?
– Не искам. – потвърди му.
– Но ако съм тежко ранен или умра, ще можеш да се върнеш при Мъглата. – изтъкна той.
– Да. – проточи замислено Лили.
Ако него го нямаше, щеше да изчезне и единствената й пречка да се прибере и да продължи с опитите си да намери място, откъдето да влезе обратно. Само че самата мисъл, че мъжът може да бъде тежко ранен и да умре, караше стомахът й да се присвие неприятно.
– Но аз ще се върна и ако си жив. – отговори му накрая Лили. – Само трябва да дойда с теб до онези хора и да ги питаш. След което ще се върна. Така че няма нужда да умираш.
Алистър кимна и се усмихна. Беше добър прогрес. Преди седмица сигурно през главата й всеки ден е минавала мисълта дали да не разбие неговата с някой камък. Може би до елфите щеше да се откаже от нелепата идея да се върне в пустошта и да го остави да й намери подходящо място, където да живее. При тази мисъл се намръщи леко. Лили действително се учеше бързо, но пак щеше да е необходимо някой да я гледа поне в началото. Само че ако беше демон, нямаше да има кой знае колко желаещи. Може би демонолозите щяха да имат някакъв интерес към нея, но той щеше да е съвсем научен. Щяха да я изследват и да експериментират върху нея, а тази мисъл някак не му се нравеше.
Нямаше да може да я даде на елфите, а никой друг нямаше да я иска. И той не я искаше особено, да не говорим, че останалите дракони нямаше да се зарадват да научат, че Алистър Карн си отглежда някакъв сбъркан демон. При това положение какво щеше да прави с нея?
Изведнъж му дойде идея. Можеше и да успее да я накара да се прибере в собствения си свят.
– Хей, хлапе. – погледна я. – Сещаш ли се да имаш някакво друго име?
– Друго име? – попита объркано. – За какво ми е друго име?
– Хората обикновено имат по три. – повдигна рамене той. – Помисли и се опитай да се сетиш.
Това малко я изненада. Та тя доскоро нямаше дори едно, защото просто не й трябваше. Тогава защо хората имаха по три? И какво правеха с останалите две? Въпреки това се намръщи и се опита да си спомни дали и тя няма да се сети още някое име, но колкото и да се опитваше – нищо не се получаваше, за това накрая се отказа.
– Само Лили. – отговори му. – А хората какво правят с другите две имена?
Алистър въздъхна и й обясни набързо за бащините и фамилните имена, а накрая тя кимна с разбиране.
– За това нямам други имена. Защото винаги съм била само аз. – наклони любопитно глава. – А твоите имена как са?
– Има ли значение?
– Не.
– Тогава предпочитам да не ти ги казвам. – вече беше приключил с прането, затова я подкани да влезе по-навътре в реката. – Ще ти помогна да си измиеш косата.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Драконът, въпреки че си повтаряше непрекъснато, че той е виновен за страховете и затова трябва да ги изтърпи, вече достигаше до края на търпението си. Обещанията му, че ще я пази, също я успокояваха само временно и в момента тайно се надяваше да попаднат на някоя глутница, за да може да демонстрира, че може да се справи с животните и да приключи с въпроса.
Днес по някакво чудо Лили беше смълчана. Алистър реши, че сигурно я гони носталгия по мъглата и я остави на мира, вътрешно ликувайки, че и той най-накрая ще има малко тишина и спокойствие. Когато си легнаха, хлапето заспа още преди той да е стигнал до средата на поредната приказка, която й разказваше. Това го изненада малко, защото малката винаги се опитваше да остане будна възможно най-дълго, за да чуе какво ще се случи, но си каза, че може би просто е уморена след толкова дни непрестанно озъртане за вълци и побърза също да заспи.
По някое време отвори очи стреснато и се претърколи безшумно настрани. Изправи се внимателно и се загледа в момичето, което лежеше по гръб на земята и бълнуваше неспокойно в съня си. Приближи се на няколко крачки от нея и насочи острието на меча към гърлото й. Кожата му отново беше настръхнала, а това винаги значеше, че някой използва магия. В случая това беше Лили.
Мъглата тихо изпълзяваше от тялото й и го обгръщаше с дебела около педя пелена, която пулсираше. В следващите няколко секунди опасението му, че малката най-накрая е решила да го нападне, се стопиха, но той не премести острието от врата й. Момичето определено спеше, даже на пръв поглед изглеждаше, че сънува кошмар, но това не обясняваше защо изпаренията са навън и се опитват да я обвият в пашкул, с който да я предпазят. Още онази първа нощ след „вълците” беше сънувала кошмар след кошмар, но мъглата така и не се бе появила. Не, имаше нещо друго.
След кратък размисъл стигна до единственото възможно заключение. Някой страничен я манипулираше по някакъв начин. Това значеше, че въпросният някой използва далекообхватна магия, които не бяха чак толкова много и обикновено можеха да се използват и за проследяване. А ако можеха да проследят нея, щяха да намерят и него.
Алистър отметна с върха на катаната един кичур от косата й, застанал върху лицето й. Някой я търсеше. Драконът предполагаше, че е свързано с всичките особености около нея – от живота й в мъглата до това, че използваше демонска магия, когато външно по нищо не приличаше на демон. Но всъщност нямаше значение защо я търсят. Въпросът беше какво да прави с нея сега.
Щеше да е най-разумно да я убие, разбира се, но го спираха две неща. Първото беше, че Лили беше просто едно дете и се нуждаеше от някой да се грижи за нея. Второто беше, че способността й вършеше чудесна работа срещу войниците на Лоугън, като същевременно не нараняваше него.
Постоя още няколко мига така, премисляйки плюсовете и минусите на всяко действие, а накрая с въздишка прибра катаната и коленичи до Лили. Протегна ръка към нея, за да я побутне и събуди, но се спря преди да докосне изпаренията. Не беше изключено този път да го наранят. От друга страна обаче, ако я търсеха, всяка изминала секунда им даваше възможност да добият по-ясна представа къде е. Погледна към смръщеното лице на момичето, отправи една молба към Боговете ръката му да си остане цяла и внимателно я доближи до рамото на Лили.
– Хлапе, събуди се. – повика я, като я разтърси не особено внимателно. Тя измърмори и се намръщи повече. – Хайде, събуди се, Лили.
Тя отвори стреснато очи и си пое рязко дъх, а пръстите й се вкопчиха в ръката, която я държеше. Сърцето й биеше бясно, а тя се взираше с ужас в лицето на мъжа, надвесен над нея. Трябваха й сякаш години, за да осъзнае, че това лице й е познато и поне още толкова време, за да се сети от къде и кой е всъщност той. Лили въздъхна облекчено и пусна ръката му. Това беше Влад. Всичко беше наред. Никой не я гонеше и никой нямаше да я убие. В следващият миг тя вдигна ръце и прегърна мъжа, облягайки чело на врата му.
– Благодаря. – изхлипа тихо.
Алистър застина за момент. Не беше очаквал да го прегърне, нито пък да се разплаче. Не беше плакала нито веднъж, откакто я беше срещнал – нито когато я извади от дома й, нито след експеримента му преди няколко дни, и това бе едно от малкото положителни неща, които намираше в нея. Сега обаче малката се тресеше, хлипаше и мокреше врата му със сълзи, а той не беше съвсем сигурен какво да прави. Братовчедка му беше единственото момиче, което някога беше успокоявал, но при нея беше достатъчно да й напомни, че Карн не плачат, а ако това не свършеше работа, трябваше само да й връчи някой бонбон или парче шоколад, за да забрави защо се е разстроила. Само че сега Алистър нито имаше бонбони под ръка, нито пък вярваше, че хлапето има някаква гордост от рода си, след като едва беше успяла да си спомни само първото си име.
Но не можеше да не направи нищо. Дори и да беше някакъв странен демон, който не е съвсем демон и който е търсен от кой знае кого, пак трябваше да направи нещо. Беше виждал неведнъж мъжете да прегръщат жените си, когато плачат, и реши да пробва. Притисна я леко към себе си с едната ръка, а след кратък размисъл започна тромаво да я гали по главата с другата.
– Няма, няма. – добави след още миг, понеже се сети, че същите мъже понякога бяха казвали и това.
На Лили й бяха нужни няколко минути да се успокои достатъчно, за да спре да плаче, и още няколко, за да се насили и да се дръпне от мъжа. Нямаше никаква представа защо го прегърна, нито защо това, заедно с думите му, всъщност я накараха да се почувства по-добре.
– Извинявай. Аз никога не съм… – Лили млъкна и изгледа с неразбиране изцъклената му физиономия, като в същото време тихо довърши изречението си: – правила така… – Мъжът не реагира по никакъв начин, а паниката отново се надигна в нея и тя посегна към ръката му: – Влад? Какво има?
– Кръв. – промълви той.
От носа й се стичаше кръв. Алистър вдигна ръка и докосна с пръсти врата си, където момичето беше крило лицето си до сега. Както и очакваше, по тях имаше кръв. Демонска кръв. И въпреки това нямаше и никакви индикации, че ще умре скоро, както се беше случило и когато момичето се беше докоснало до неговата кръв.
– В това няма абсолютно никакъв смисъл. – каза на глас.
– В кое? – попита го все така притеснено Лили. Къде беше видял кръв?
В същото време изтри лицето си, защото го усещаше мокро. Тъкмо се канеше отново да го попита какво не е наред и погледа й падна върху дланите й. Бяха червени. Изцапани с кръв. Изведнъж притеснението на Лили се насочи от Влад към самата нея. Защо имаше кръв, като не я болеше нищо? Отново се изтри, но кръвта беше там и тя продължаваше да усеща брадичката си мокра.
– Влад? – извика го притеснено. – Как да я спра?
Страхът в гласа й го накара да спре да зяпа объркано пръстите си и да я погледне.
– Обърни се с гръб към мен, облегни се и си наклони главата назад. Ето така. – показа й, взе багажа им, измъкна един от бинтовете и отряза две малки ленти, които смачка на топчици и й ги подаде. – Сложи си ги в ноздрите.
Лили побърза да изпълни указанията му. После още известно време побутваше топчетата, за да може да диша, но Алистър дръпна ръцете й и я смъмри да престане. Не изглеждаше особено разтревожен, което на свой ред успокои и нея и позволи на мислите й да се насочат към нещо друго.
Беше се събудила уплашена. Сънуваше, че нещо я гони, а й трябват само още няколко крачки, за да се прибере в мъглата. Колкото и да бягаше обаче, не можеше да влезе вътре. Парите винаги бяха пред нея, обещавайки й топлина, спокойствие и закрила, но каквото и да опитваше, не можеше да се добере до тях, а страшното, тъмно нещо я гонеше по петите. И тъкмо когато си мислеше, че ще я хване, Влад я събуди. Беше ужасно щастлива да го види. Но имаше и нужда да го докосне, за да се убеди, че е истински, че няма и той като Мъглата да се отдръпне от нея и да я остави сама. Никога преди това не беше сънувала нещо такова и това малко я изнервяше. Близостта на мъжа обаче, както и топлината на допира му, бяха истински. Той наистина беше тук и щеше да я пази. Без да се усети, Лили въздъхна облекчено и вдигна поглед към лицето на мъжа, който все още носеше объркано изражение.
– Извинявай. – каза му. – Не исках да те тревожа.
– Спокойно. – усмихна й се криво Алистър, а след малко реши да попита: – Кошмарът много страшен ли беше?
– Да. – и се намръщи в опита си да намери най-добрия начин да разкаже. Накрая завърши притеснено: – Сънувала съм и преди, но никога не е било толкова страшно.
– По-страшно от онзи ден с вълците?
– Да. Не. – сви устни. – И двете са много страшни.
Алистър въздъхна. Отново нямаше отговор, а и въпросът изглежда беше станал още по-сложен. Искаше му се някой да му каже какво е малката, за да знае какво да прави от тук нататък с нея. Щеше да е добре и да знае кой я преследва, ако изобщо някой го правеше. Беше толкова досадно да няма никаква информация.
Взе меха с водата и намокри шепата си с идеята да измие лицето на Лили. Спря за миг преди да я докосне, чудейки се дали пък не е извадил някакъв късмет по-рано или просто кръвта има някакъв забавен ефект, но после поклати глава и продължи. Демоните бяха отровни винаги и действието беше мигновено, без изключения.
Алистър изми лицето й с вода от меха и скоро след това двамата отново си легнаха. Лили все още се боеше, че кошмарът ще се върне, но Влад изглеждаше достатъчно спокоен, че всичко ще е наред, а след като я прегърна, дори успя да се отпусне. Не й трябваше много след това, за да заспи отново. За щастие не сънува нищо.
Сутринта закусиха с остатъците от вечерята, след което натовариха всичко обратно на коня и отново тръгнаха. Влад не каза нищо повече за кошмарите й, а на нея не й се говореше. За разнообразие от предишните пъти не го разпитваше за нещата, които вижда наоколо. Всъщност мислите й бяха насочени към Мъглата. Защо я беше сънувала? И дали това, че не можеше да я стигне, не значеше, че никога няма да се прибере там? Не, не би трябвало. При предишните й кошмари с вълците Влад й беше обяснил, че сънищата не са истина. Те бяха неща, от които се страхуваше и за това я гонеха и докато спи. Ако спреше да се притеснява от тях и те щяха да спрат да се появяват. Лили реши да се постарае да държи мислите си далеч от това, а най-логично й се видя да се опита да запомни всичко, което видеше по пътя. Така после щеше да знае и от къде да се върне. Тази мисъл донякъде я ободри, а тъй като мъжът вече й беше показал няколко ядливи растения, реши да открие възможно най-много от тях и да му ги покаже, за да е сигурна, че ги е запомнила.
Това ангажира вниманието й и Лили беше толкова заета да се озърта наоколо, че дори успя да пропусне кога забавиха ход и се озоваха на брега на река. Лили никога не бе виждала толкова голяма. Тези в мъглата бяха едва няколко крачки широки, а на дълбочина рядко стигаха до кръста й, но тази тук беше огромна, а водата й се движеше някак мудно. Почти като езеро.
– Ще се къпем ли? – попита предпазливо Лили, спомняйки си за малките животинки, които сигурно вече пълзяха по нея и се опитваха да я изядат, защото отдавна не се бяха къпали.
– Да. – отвърна той и я свали от коня, след което слезе и той. – Влез да се намокриш и си остави дрехите на брега, аз ще дойда след малко.
– Добре. – отговори му и изтича до брега.
Побърза да се съблече и след това внимателно си потопи само пръстите на единият крак. Водата наистина се оказа по-студена от тази в езерото, но май не беше чак толкова много, а и микробите бяха по нея, така че тя решително пристъпи напред. Колкото и студено да беше – тя щеше да се изкъпе.
Докато се плацикаше, мъжът беше свършил с прането на панталона й и сега се захващаше с неговият. Тя, от своя страна, с любопитство огледа тялото му. Миналия път, когато се бяха къпали, беше по-впечатлена от студената вода и сапуна, за да му обърне кой знае какво внимание. Още повече, че в мъглата беше виждала и преди голи мъже и всичките бяха някак еднакви. Влад също приличаше на тях, но също така бе по-висок и по-едър от останалите. Сега на гърба си имаше леко розовееща линия, където до вчера все още се виждаха следи от раната. Докато го оглеждаше, Лили осъзна, че всъщност целият му гръб, ръцете и дори корема му са покрити с такива линии. Дебели и тънки, плътни и издадени или пък някак вдлъбнати. Момичето започна да ги брои, но когато стигна до тридесет и въпреки това непрекъснато продължаваше да вижда нови и нови белези, спря и изгледа притеснено мъжа:
– Влад? – повика го, а когато той я погледна въпросително, продължи: – Тези линии по тялото ти. Всичките ли са от рани?
– Да. – потвърди той, а тя се намръщи. – Притесняват ли те? Мога да си облека риза, ако не искаш да ги гледаш.
– Не се обличай. – отговори му и внимателно го заобиколи, за да го погледне и от другата страна, но и там цялото му тяло, включително и краката, бяха на черти, някои от които доста дълги: – Кой ти е направил това?
Той повдигна рамо.
– Различни хора.
– Различни хора. – повтори тихо след него.
Лили дори не можеше да си представи какво е да имаш чак толкова много рани. Тя също беше получавала, въпреки че нейните не бяха правени от хора, а защото се случваше да се подхлъзне в мъглата и да се изтъркаля по някой склон. Сигурно са го болели ужасно много, а сега беше получил и нови две. Погледът й сякаш сам се отклони от ръката му и се насочи към розовата линия на гърба му. Поне мъжете, които му я бяха направили, нямаше да могат да го ранят отново, защото ги беше убил. Тази мисъл я насочи към един по-ранен разговор, където й обясняваше, че е убивал много хора, но съдейки по белезите му – сигурно бяха същите, които го бяха ранили. Това я накара да си отдъхне, но не напълно. Все още бяха в гората, където със сигурност имаше много войници, които искаха да наранят не само нея, но и него, а тя не искаше да го вижда повече ранен.
– Влад? Не може ли да отидеш някъде, където няма да искат да те раняват?
– Към такова място сме тръгнали сега. – каза и леко се подсмихна. – Не искаш да ме раняват?
– Не искам. – потвърди му.
– Но ако съм тежко ранен или умра, ще можеш да се върнеш при Мъглата. – изтъкна той.
– Да. – проточи замислено Лили.
Ако него го нямаше, щеше да изчезне и единствената й пречка да се прибере и да продължи с опитите си да намери място, откъдето да влезе обратно. Само че самата мисъл, че мъжът може да бъде тежко ранен и да умре, караше стомахът й да се присвие неприятно.
– Но аз ще се върна и ако си жив. – отговори му накрая Лили. – Само трябва да дойда с теб до онези хора и да ги питаш. След което ще се върна. Така че няма нужда да умираш.
Алистър кимна и се усмихна. Беше добър прогрес. Преди седмица сигурно през главата й всеки ден е минавала мисълта дали да не разбие неговата с някой камък. Може би до елфите щеше да се откаже от нелепата идея да се върне в пустошта и да го остави да й намери подходящо място, където да живее. При тази мисъл се намръщи леко. Лили действително се учеше бързо, но пак щеше да е необходимо някой да я гледа поне в началото. Само че ако беше демон, нямаше да има кой знае колко желаещи. Може би демонолозите щяха да имат някакъв интерес към нея, но той щеше да е съвсем научен. Щяха да я изследват и да експериментират върху нея, а тази мисъл някак не му се нравеше.
Нямаше да може да я даде на елфите, а никой друг нямаше да я иска. И той не я искаше особено, да не говорим, че останалите дракони нямаше да се зарадват да научат, че Алистър Карн си отглежда някакъв сбъркан демон. При това положение какво щеше да прави с нея?
Изведнъж му дойде идея. Можеше и да успее да я накара да се прибере в собствения си свят.
– Хей, хлапе. – погледна я. – Сещаш ли се да имаш някакво друго име?
– Друго име? – попита объркано. – За какво ми е друго име?
– Хората обикновено имат по три. – повдигна рамене той. – Помисли и се опитай да се сетиш.
Това малко я изненада. Та тя доскоро нямаше дори едно, защото просто не й трябваше. Тогава защо хората имаха по три? И какво правеха с останалите две? Въпреки това се намръщи и се опита да си спомни дали и тя няма да се сети още някое име, но колкото и да се опитваше – нищо не се получаваше, за това накрая се отказа.
– Само Лили. – отговори му. – А хората какво правят с другите две имена?
Алистър въздъхна и й обясни набързо за бащините и фамилните имена, а накрая тя кимна с разбиране.
– За това нямам други имена. Защото винаги съм била само аз. – наклони любопитно глава. – А твоите имена как са?
– Има ли значение?
– Не.
– Тогава предпочитам да не ти ги казвам. – вече беше приключил с прането, затова я подкани да влезе по-навътре в реката. – Ще ти помогна да си измиеш косата.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
