Тя направи още няколко крачки, докато се чудеше дали този път не се е отдалечила твърде много и дали няма да е по-добре да се прибира, когато вниманието й беше привлечено от някакви бели камъни в тревата до едни храсти. Приближи се до тях и зарадвано откри, че не бяха камъни, а гъби. До сега не беше намирала сама гъби. Винаги Влад ги носеше вече набрани в лагера. Отгоре на всичко бяха бели, което още повече я развълнува, защото мъжът й беше казал да не пипа ярките цветове. Побърза да откъсне и трите. Най-сетне и тя беше намерила храна, която да занесе, и то съвсем сама! Радостта, а и нетърпението да покаже откритието си на Влад, напълно изместиха притесненията й от преди малко и тя затича към лагера.
Когато го наближи обаче, спря и се ослуша напрегнато. Този път звуците бяха някак по-различни и неправилни. Приведе се и много внимателно започна да се примъква напред. Някъде по пътя вдигна няколко камъка, защото беше чула глас, който не е на Влад. Чуваше и звън като от удар на вилицата в тигана, но много по-силен. Сърцето й биеше бясно в гърдите.
Щом се приближи достатъчно до лагера им, видя, че сега там има много мъже.Тя беззвучно размърда устни, докато се опитваше да ги преброи, но те непрекъснато мърдаха и я объркваха. Все пак бяха повече от петнадесет и нападаха Влад. Никой обаче все още не я беше забелязал, затова тя остави гъбите на земята, стисна по-силно камъните и много внимателно пропълзя още малко напред. Спря се в едни по-гъсти храсти и се прилепи до земята. Не чуваше съвсем ясно какво си говорят мъжете, но докато стигне до скривалището си, Влад на два пъти изчезна и се появи малко по-встрани, а войникът до него падаше с гъргорене на земята. Лили погледа още малко как мъжът ту изчезва, ту се появява между хората, чудейки се какво да прави. Към страха й се появяваше и притеснението, че няколко пъти към Влад полетяха някакви камъни и всеки път, когато това се случваше, по цялата й кожа полазваха силни тръпки.
Бяха се разбрали, че единственият начин да му помогне в такива ситуации, е да избяга и да се скрие. Как обаче да го остави да се бие сам с толкова много хора? Имаха и оръжия и някакви странни метални ризи. Влад нямаше такава. Неговата беше от плат.
Лили притеснено преброи отново живите войници, а след това и шестте трупа на земята. Той щеше да се справи, каза си нервно.
Двама от лошите замахнаха към Влад. Той се извъртя и успя да се измъкне, но върха на едното острие поряза бузата му му и в миг цялата се покри с кръв. Дясната му ръка също беше порязана, а и по краката му се виждаше кръв. Въпреки това мъжът сякаш не забелязваше никоя от раните си, защото отново изчезна във въздуха и се появи малко по-встрани, където веднага му се нахвърлиха. Влад успя някак да избегне остриетата и дори изрита един от нападателите в корема, пращайки го на земята, но мястото му веднага беше заето от друг.
– Къде е другият? – извика в същия момент един от мъжете, който държеше дълга, дебела пръчка и стоеше малко по-встрани от групата. – Казвай!
Но Влад само изръмжа раздразнено и отново се опита да освободи малко място около себе си. Почти беше успял, когато Лили видя, че зад гърба му се приближаваше още един войник с вдигнат меч. Тя се поколеба само миг, след което се изправи и с всичка сила хвърли камъка, който държеше.
– Зад теб! – извика и хвърли и втория камък.

Малката успя да уцели онзи зад него право в лицето и го повали на земята в несвяст, а викът и внезапната й поява накараха останалите да се разсеят за секунда. Тя беше напълно достатъчна на Алистър, за да завърти катаната в дълга хоризонтална арка, която отвори гърлата на двама и строши магическата броня – полето от почти прозрачна енергия около телата на войниците – на трети. С изчезването на магическия пашкул, драконът заби дълбоко меча си в гърдите на врага и побърза да се стрелне през отвора в стената от войниците.
Беше усещал, че нещо не е както трябва още от късния следобед, а малко след като Лили тръгна на разходката си, войниците го изненадаха. Наистина го изненадаха, защото не беше усетил присъствието им, докато не се нахвърлиха върху него. Патрул от двадесет души, а за да бъде картинката пълна, с тях имаше и два магьосника, за чието присъствие разбра едва когато единият от тях се опита да отнесе главата му с голям камък, а другия успешно успя да забие две въздушни остриета в ръката му. Дори не беше усетил кога го метна по него, нито магията от броните на войниците, което потвърди опасенията му, че наистина е минало много време и хората не са си го губили. Бяха успели да измислят някакъв начин да се прикриват от драконите, а това изведнъж направи изгледите му да оцелее до елфите съвсем нищожни.
Щеше да се тревожи за това по-късно. Сега трябваше да се концентрира над битката в момента. Намери с поглед единия магьосник и се стрелна към него, но в същия миг трима войници се изпречиха на пътя му и го принудиха да се занимава с тях, докато мъжът с дървената тояга мърмореше заклинание под носа си. Алистър предполагаше, че онова, с което скриваха магията, вече беше изтекло и вероятно имаше нужда от по-сериозна и отнемаща времето подготовка, защото вече можеше да усеща енергията. Това беше и единствената причина да успее да се отдръпне в последния момент, дръпвайки единия войник за ръката заедно със себе си. Един удар на сърцето по-късно и мъжът се оказа сплескан между две каменни плочи, които бяха предназначени за дракона.
– Трябва ни жив, по дяволите! – извика един войниците, а магьосникът задъхано изсумтя.
Беше започнал да се изморява, което беше добре. Скоро щеше да е прекалено изтощен, за да продължи със заклинанията, а с това щеше да остане само въздушния маг. Алистър отби поредния удар. Противникът му беше младо момче, което изплашено проследи с поглед как от силата ръката му отскочи нагоре, оставяйки тялото му напълно открито. Драконът успя да види искрицата надежда в очите му, че може би ще оцелее, понеже имаше броня, преди да замахне и да забие катаната дълбоко в черепа му и светлината в тях да угасне завинаги. Нямаше време да я издърпа обратно, затова се пресегна, изтръгна меча от ръката на трупа и се завъртя, блокирайки засилилата се към него следваща атака.
Къде се беше дянал въздушният магьосник? Можеше да е тръгнал след малката – все пак те търсеха „другия”. Не можеше да огледа, но се надяваше Лили да се е махнала и скрила някъде, въпреки че не знаеше дали ще е успешно, след като те вече втори път ги намираха.
Тогава усети магия някъде зад себе си и се приготви да се отдръпне от пътя й, но ужасеният писък на Лили накара кръвта му да замръзне.
– Хлапе! – извика.
Войникът, с който се биеше, се ухили доволно. Алистър изръмжа, напрегна уморените си мускули и го изтласка назад, а след това пристъпи към него и го фрасна в лицето с всичка сила. Чу как нещо под юмрука му изхрущя и остави мъжът да падне, приготвяйки се да си проправи път до момичето.
Само че когато се обърна, осъзна, че няма какво толкова да прави. Сивкавите изпарения на мъглата се виеха около дърветата и хората, карайки войниците да се полюшват отнесено на местата си. Алистър си пое облекчено дъх. Ако парите бяха навън, Лили все още беше жива. Искаше да отиде при нея и да провери дали не е ранена, но предния път мъглата се прибра, щом я заговори, така че реши първо да убие мъжете.
Свърши с тази задача бързо, след което тръгна към храсталака, където беше малката. Беше просната по корем на земята. Можеше да види половината й лице така. Бузата й вече се зачервяваше от нечий юмрук, устната й беше сцепена, а от носа й течеше кръв, но Алистър не знаеше дали е заради мъглата или от удар.
Около Лили стърчаха двама войници и въздушният маг. Драконът обикновено не изпитваше особено удоволствие да убива или измъчва, но този път му се прииска да имаше повечко време, за да може да си поиграе с тези тримата, преди най-накрая да ги избави от мъките им. Кой, по дяволите, удряше беззащитно момиче? Изръмжа ядосано и въпреки желанието да счерни максимално последните мигове от живота им, набързо уби и тях. След това коленичи до Лили и внимателно я обърна по гръб. Тя имаше същия замаян поглед като останалите, но след секунда го фокусира върху лицето му. Алистър й се усмихна леко.
– Свърши, хлапе. Убихме ги.
– Свърши. – повтори с облекчена въздишка Лили и затвори очи.
Само след няколко мига сякаш й стана по-леко и по-лесно да диша, а когато отново погледна, мъглата вече никъде не се виждаше. За сметка на това Влад продължаваше да я държи, а от лицето му се стичаше кръв, която на малки капчици падаше от брадичката му.
– Ранен си. – каза притеснено Лили и се опита да се надигне.
– Изглежда по-страшно, отколкото е. – каза й и леко я натисна обратно надолу. – Ти добре ли си?
– Да. Само ушите ми бучат. – каза внимателно.
В същото време Лили вдигна ръка към устните си, примижавайки от болка, когато пипна мястото, което я притесняваше. Бяха я ударили, но само лицето я болеше. Май нямаше други рани. Световъртежът бе неприятен, но не мислеше, че ще припадне, ако стане. Влад, от друга страна, наистина не изглеждаше добре.
– Тече ти много кръв. – каза му.
– Ще спре. – успокои я. Трябваше да пристегне раните, но по-важното сега беше да се махнат от тук. Не беше съвсем сигурен по какъв начин ги откриват, но все пак щеше да е добре да оставят малко разстояние между себе си и това място. – Мислиш ли, че можеш да ходиш?
– Ще опитам. – отговори му.
Насили се и седна, но само от това просто движение шума в ушите й стана ужасно силен, а пред погледа й всичко се завъртя. Може би нямаше да е толкова лесно, колкото си мислеше, но и преди беше ходила в подобно състояние. В Мъглата беше вървяла доста, след като й се случеше да падне и да се събуди в подножието на някой склон. Щеше да се справи и сега.
– Колко ще ходим? – попита, а гласът й излезе леко дрезгав от усилието да се владее.
– Само до лагера.
Алистър се вгледа в пепелявото й лице. Така и така щеше да му се наложи да я носи, когато припадне, щом се изправи – щеше да е по-лесно просто да прескочат цялото нещо. Мушна едната си ръка под врата й, другата през сгъвката на коленете й, стисна зъби и се изправи заедно с нея. Ранените му крак и ръка изпротестираха под допълнителната тежест, колкото и малка да беше тя, но той изтласка болката от съзнанието си и тръгна към тлеещия лагерен огън.
– Влад! – каза притеснено, а погледа й беше закован в кървавия му ръкав. – Ще ходя. Пусни ме!
– Не искам.
– Раните ти ще се влошат! Лагерът е близо. Ще стигна!
– Да, ще стигнеш. Може би утре. Преди това може и да припаднеш два-три пъти. – измърмори Алистър и я изгледа. – Бъди добро дете и мълчи.
Лили не проговори, докато Влад не извървя и останалите няколко метра до огъня и не я остави на земята. Едва тогава реши, че вече й е разрешено и се обърна към мъжа:
– Ще ти помогна да те превържем. – каза и се огледа за торбата с багажа им, която за щастие се оказа съвсем близко до нея. – Къде още си ранен?
– Нямам време да се превързвам сега. – каза той, смъкна ризата си и я скъса на две, като пристегна едната половина над раната на бедрото си. – Извади водата и пий. Измий си и лицето.
Лили го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Влад току-що бе унищожил напълно читава риза, когато бинтовете бяха в чантата от другата й страна и само трябваше да му ги подаде.
– Не искаш ли бинт? – попита го предпазливо и много внимателно допря гърлото на манерката до наранената си устна.
– Не.
Алистър изтри лицето си с другата част от ризата, а след това я омота около ръката си. После хвърли един поглед към Лили и се намръщи. Окото й започваше да се подува. Почувства се малко виновен, че не беше успял да я защити, но наистина не беше имало какво да направи.
– Щеше да е хубаво да имаме лед. – промърмори, а когато тя го погледна въпросително, той обясни: – Твърда вода и е студена. Помага, когато са те ударили. – приклекна пред нея и огледа наранената й буза. – Много ли те боли?
– Не. Устата ме боли повече. Теб как ти е главата? – попита го притеснено и се вгледа в дългата линия под лявото му око. – Как да го превържем?
– Каква ти е тази мания да ме превързваш? – изпуфтя той. – Добре съм, нямам нужда от бинтове.
– Но микробите…
– Обясних ти, че при мен е различно, не помниш ли? Моето тяло убива микробите и оздравява бързо.
– Добре. – промърмори.
Нямаше силите да спори с него, пък и след като казваше, че ще е добре, значи наистина нямаше защо да се притеснява за него. С това откритие огромна част от напрежението й изчезна. Внезапно осъзна колко уморена е. Лили се отпусна назад и въздъхна.
– Аз малко ще поспя.
– След малко. Първо ще събера лагера и после ще се качим на коня.
Тя кимна, а Алистър си облече нова риза и се зае на работа, опитвайки се да на куцука, докато го вършеше. Заекът им за вечеря беше станал на въглен, а супата – загоряла по стените на канчето. Драконът се зачуди дали да се опита да го изчисти, но после реши да претършува труповете и конете им, които подушваше наблизо. Когато приключи с това, с Лили вече имаха нов запас от суха храна, още две ризи, понеже беше видял възмутеният й поглед, когато скъса неговата, нови прибори и още лекарства. Ако не друго, то поне нападенията на войниците им предоставяха възможност да попълнят запасите си.
Докато приключи с всичко, малката вече беше задрямала, но все пак се събуди за достатъчно дълго, че да отиде до коня и да протегне ръце, за да я качи отпред, като веднага след това се сгуши в наметалото и отново заспа.
Яздиха може би два часа и при това доста бавно, защото дори и драконът да виждаше къде ходят, конят можеше и да се спъне. Беше малко безсмислено да напускат лагера и да яздят из неравните гори през нощта, особено когато Лоугън явно можеше да ги открие по всяко време, но поне Алистър се чувстваше по-добре, че прави нещо. Въпреки това не беше достатъчно, а страхът, че може и изобщо да не стигнат до елфите, бавно започваше да стяга стомаха му.
До сега беше извадил късмет. Дори и Лили да беше демон, той беше жив именно заради нея. Мъглата помагаше много. Щеше да е чудесно, ако малката можеше да я използва не само когато е изплашена, но и така беше повече от добре. Засега. Следващия път обаче можеше и да не се изплаши или да им пратят повече хора и повече магьосници. Знаеха, че са двама и до сега ги бяха подценявали, но скоро можеше и да преосмислят мнението си за тях. Алистър настръхваше от мисълта с какво биха могли да се сблъскат съвсем скоро – той, драконът без магия, и Лили – демонът, който не е съвсем демон. Бяха страхотна комбинация. Щеше да е забавно, ако не значеше почти сигурна смърт.
Алистър отново събуди Лили, когато реши да спрат, а после я остави да легне, докато той разтовари коня. Легна до момичето и го остави да се сгуши в него с доволна въздишка, като малко й завиждаше на безгрижието. Самият той не успя да заспи още дълго време.



Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/