Слънцето висеше твърде високо, за да е сутрин, но Влад продължаваше да спи и изобщо не беше помръднал въпреки целия шум, който тя вдигна. Това малко я притесни, защото мъжът винаги се будеше преди нея и винаги реагираше и на най-малкото движение, което тя направеше. Вгледа се в него. След малко с облекчение откри, че гърдите му се надигаха и спускаха, което значеше, че не е умрял. След още малко Лили се престраши и го побутна леко, но той отново не се събуди. Пробва пак.
– Влад? – повика го. Когато и от това нямаше ефект, този път се опита да го разтресе, като в същото време притеснено го повика: – Влад, събуди се!
Само че колкото и да го викаше и буташе, той продължаваше да спи, а страхът все по-силно се надигаше в нея. Какво щеше да прави, ако той никога повече не се събудеше? Вгледа се с ужас в лицето му, по което се виждаше засъхнала от раната му кръв. След съвсем кратък размисъл, Лили взе манерката и много внимателно го изми. Порязаното наистина беше заздравяло, така че микробите не можеха да влязат от там, но какво ако вече беше късно? Той така и не се беше превързал, а сега отказваше да се събуди. Може би все пак тялото му не беше успяло да убие всички микроби. При това Лили трескаво се извъртя към чантата им. Болката сряза главата й, но тя не й обърна особено внимание. Сякаш след цяла вечност успя да открие бинтовете, след което се обърна към Влад и много внимателно първо махна ризата, която ползваше за превръзка, след това изми и превърза раните на ръката и кракът му. Раните почти бяха заздравели, но тя не знаеше какво друго да направи за него, нито дали това ще му помогне по някакъв начин да се събуди. Дишането му беше останало все така спокойно и равномерно, а лицето – отпуснато. Не бе реагирал по никакъв начин на докосванията й.
Лили го погледа още няколко минути, след което внимателно го зави с наметалото и седна до него, прегръщайки коленете си и опирайки брадичка на тях. Не знаеше какво друго да прави, освен да седи и да чака. Надяваше се Влад скоро да се събуди, защото в противен случай сигурно щеше умре. Само при мисълта, че може да се случи, очите й се пълнеха със сълзи, затова тя си заповяда да спре да мисли по този начин. Влад щеше да се събуди, а тя щеше да седи и да го чака, независимо колко време ще отнеме.
И тогава се случи. Дишането му се промени. Носът му леко се сбърчи и малки бръчки се появиха за миг около очите му. Лили сякаш от дни не беше правила нищо друго, освен да седи и напрегнато да се взира в лицето му, затова в първия момент не можа да повярва, че е истина. Слънцето почти се беше изправило над нея, а Влад се будеше. При следващото му помръдване, тя не можа да се удържи и пропълзя до него, побутвайки го леко по рамото:
– Влад? – повика го тихо и отново го бутна.
– М? – измърмори сънено и потри очи.
– Влад! – извика зарадвано и го прегърна.
– Какво? – попита объркано Алистър и отвори очи. – Какво ти става?
– Ти се събуди. – изхлипа зарадвано.
– Аз се будя всеки ден. – продължаваше да не разбира драконът.
– Сега е обяд. – каза му Лили и се дръпна от него, за да може да го погледне. – Ти спа през цялото време и не се събуди, колкото и да те виках и бутах. Добре ли си? Нали няма да умреш?
Изведнъж му просветна за какво беше всичко това. Беше изпаднал в хибернация. При по-тежки рани тялото на драконите понякога изпадаше в това състояние, което в общи линии си беше кома. Можеше да продължи от минути до хиляди години, в зависимост от тежестта на нараняванията, но не беше предполагал, че точно тези рани ще я предизвикат. Беше имал много по-страшни от тях.
Даде си сметка, че е почти гол под наметалото, с което беше завит, а на ръката и крака си имаше бинтове. Лили ги беше сложила. Погледна към разтревоженото й лице и й се усмихна криво.
– Няма да умра. – отговори на въпроса й. – Извинявай, трябваше да те предупредя, че понякога, когато имам рани, заспивам много дълбоко. Помага ми да оздравея по-бързо.
– Трябваше. – кимна му леко, поемайки си с облекчение дъх. – Сега си добре? Ще спиш ли още?
– Не. – поклати глава и се надигна. – Ще се облека, ще закусим и ще тръгнем. И ми подай чантата. Може да намерим нещо за отока на лицето ти.
– Оток? – попита го, докато послушно му подаваше чантата.
– Подутото. – отвърна той и започна да рови, изваждайки целия им запас от мехлеми на земята до него.
Повечето от нещата бяха за дезинфекция, кръвоспиращи и от сорта, но накрая намери едно бурканче, което можеше и да им свърши работа. Ако не друго, то поне щеше да охлади паренето, което сигурно изпитваше.
– Ела тук. – каза й и й направи знак да се приближи, а след това много внимателно започна да маже с мехлема посинялата й буза и подутото око, гледайки да не се доближава много до почти изчезналите в отока мигли.
– Стига. – изохка и се дръпна назад, когато без да иска Влад я натисна малко по-силно по окото. – Боли.
– Това ще му помогне да не боли. – каза Алистър и пак се пресегна към нея.
Лили се поколеба за момент, но после стисна зъби и отново се приведе напред. Скоро започна да усеща приятен хлад, от който подутината някак изтръпна. Въпреки това дори не се опита да скрие облекчената си въздишка, когато след няколко минути Влад я обяви за готова.
– Мерси. – каза му и го погледна. – Вече пари по-малко.
– До седмица ще си съвсем добре. – каза й Алистър и започна да прибира бурканчетата обратно, като извади и един от пакетите храна, които беше взел от войниците, и й го подаде: – Закуска.
Лили взе пакета и внимателно го отвори. Още предишното нападение се бяха сдобили с подобни, така че тя сега без проблеми разпозна парчето сирене, някакво изсушено месо и питката, които намери вътре. Лили придърпа манерката да й е под ръка, защото храната беше много суха, и си отчупи парче от сиренето. Предъвка го, докато размишляваше над това, че повечето неща, които имаха в момента бяха взети именно от войниците, които ги нападаха. А този път замалко щяха да ги хванат. И Влад беше пострадал много повече от предишния път. Какво щяха да правят, ако пак ги намерят? Може би Влад щеше да успее да се справи. Сега, като се замислеше, мъжът се биеше някак странно.
– Влад? – започна малко колебливо: – Може ли да те питам нещо?
– Питай. – кимна той, докато нахлузваше панталона си.
– Как изчезваше, докато се биеш?
– Да съм изчезвал? – попита объркано, а после схвана. Стрелкането. – Не изчезвам, а просто се движа толкова бързо, че очите ти не могат да ме проследят.
– Движиш се много бързо? – попита отново, а когато той й кимна. Това не звучеше много сложно. – Ще ме научиш ли?
– Не всеки го може. – каза й Алистър, поглеждайки я скришом. Ако беше демон, със сигурност щеше да може да го прави, но онзи ден с „вълците”, а и при нападенията с войниците, така и не беше използвала тази способност. – А дори и да си една от онези, които го могат, ще трябва първо да заякнеш. Да се движиш толкова бързо е изморително.
– Като да тичаш? – попита го бързо Лили.
– Повече.
– Повече от това да тичаш? – повтори невярващо.
– Хлапе, стрелкането е тичане, само че много, много по-бързо от най-бързото, което можеш в момента. – обясни търпеливо. – Ти как мислиш – дали е уморително?
– Да.– съгласи се с разочарование.
Лили сигурно никога нямаше да се научи на него. А изглеждаше като нещо, с което би могла да е от полза по време на нападенията. Въздъхна нещастно и си отхапа отново от сиренето. Единственото, което знаеше как да прави в момента, беше да хвърля камъни по лошите и въпреки че миналият път това помогна, не успя да хвърли повече от три, преди да я заловиха. Наистина й се искаше да има какво да прави. Мислите й продължиха да кръжат над това, докато тя бавно ядеше, а пред погледа й минаваше битката от предишния ден. Трябваше да има нещо. И тогава изведнъж й просветна:
– Влад? Имаше един мъж, който също хвърляше камъни, но не му бяха в ръката и един друг, който прави нещо с въздуха. Какво беше това?
– Нарича се магия. – отговори й и се вгледа внимателно в нея за реакция.
– Магия? Какво е това?
– Магията е енергия, която съществува в света. Има я навсякъде. А да практикуваш магия означава да можеш да манипулираш тази енергия и по този начин – нещата в света. – обясни драконът. – Отново не всички могат да правят това, но онези, които могат, се наричат магьосници и в зависимост от това какво правят, се делят на земни, въздушни, водни и огнени. Онзи с камъните можеше да манипулира земята и беше земен, другият работеше с въздуха и беше въздушен.
Това обяснение се видя малко сложно на Лили, но доколкото разбираше само трябва да се научи някак да прави неща с тази енергия. Това не звучеше толкова уморително като тичането.
– Ти можеш ли да ме научиш на това?
– Не. – поклати глава той. – Не го мога. Но знам от други, че също е много уморително и отново първо трябва да заякнеш.
– Всичко ли навън е свързано с тичане? – попита разочаровано Лили.
– Ако искаш да оцелееш, трябва да можеш да тичаш. – усмихна се на вкиснатата й физиономия Алистър. – Трябва да си силен и бърз.
Тя едва ли щеше да се справи за времето, в което щеше да е навън. Тази мисъл не беше приятна, но доведе до друга, която направо я ужаси. Ако не можеше да се научи, това значеше ли, че скоро ще умре?
– Влад, как да тичам по-бързо?
– Засега трябва да забравиш за това. Първо ще трябва да се научиш да тичаш по-продължително време, а това става с тренировки. Ако всеки ден тичаш по малко, например пет минути, скоро ще спреш да се уморяваш след пет минути, а след повече. Тогава ще ги увеличиш, докато не спреш да се уморяваш и за тях, после пак увеличаваш и така нататък, докато накрая стигнеш… тридесет минути за начало за теб ще е добре. През това време сама ще можеш да усетиш, че когато тичаш бързо, си по-бърза и се уморяваш по-трудно.
Това всъщност не звучеше толкова зле на Лили. Ако успееше да се научи да издържа по-дълго, когато й се наложеше да бяга от някого, щеше наистина да успее да му избяга, а не да се надява да открие удобно за криене място, в което да се притаи и да трепери от ужас да не я открият. Трябваше отдавна да е започнала, вместо да чака да се случи нещо такова, за да й хрумне.
– Кога започваме? – попита го въодушевено.
– Може още днес. Ще бягаш до коня, докато аз яздя. Но имай предвид, че после мускулите ще те болят.
– Но ще се науча да тичам и няма да ме хващат. – отговори му твърдо: – Накрая ще мога да избягам и от теб.
– Наистина? – подсмихна се той. – Искаш да избягаш от мен?
– Не, но ще избягам. – кимна му, но веднага съжали за това, защото от движението главата й изпулсира. – И ти няма да ме намериш, докато аз не реша.
– Да избягаш и да се скриеш са две съвсем различни неща, хлапе. – реши да я подразни. – Винаги ще успея да те намеря, ако реша.
– Няма, защото няма да знаеш къде съм избягала. – заяви му.
– Пак ще успея да те проследя.
– Как?
– Мога да различавам стъпките ти по земята например, както и да виждам разни други знаци по растенията наоколо, които да ми подскажат в коя посока си тръгнала. – каза той, а после, понеже не виждаше смисъл да крие от нея, добави: – Ако това не е достатъчно, винаги мога да те подуша, видя или чуя, дори и да си далеч. Войниците не го умеят, така че не трябва да се тревожиш за тях.
– Знаех си! Ако мога да избягам на теб, значи ще избягам на всички. – обяви зарадвано, но после обаче се намръщи: – Аз мислех, че съм тиха. Можеш ли да ме научиш да бъда по-тиха?
– Ти си тиха. – каза й. – Доста тиха.
Тя се усмихна, зарадвана от похвалата му.
Скоро след това тръгнаха. Лили искаше да започне да тича още сега, но Алистър я накара да изчака час, през който закуската й да слегне. После й показа няколко упражнения за разтягане и я накара да ги направи, и чак тогава я остави да тича. Трябваше да пробяга десетина метра, а той всъщност да се вгледа в бледото й лице, за да си спомни, че малката бе ударена по главата и вероятно има сътресение. Толкова бе свикнал да тренира с други дракони и смески, че напълно бе забравил, че другите не могат просто да игнорират нараняването и да продължат.
– Справи се добре. – каза й и спря коня. – Спри засега.
– Не. – отговори му. Главата й пулсираше, но дори не се бе задъхала. – Мога още.
А, значи вече навлизаха в бунтарския период, помисли си с лека усмивка Алистър.
– Ще пробваш по-късно пак.
– Не са минали пет минути.
– Засега е достатъчно. – каза той и подкара коня до нея. – Главата ти е наранена. Трябва да почиваш.
Чувайки това Лили вдигна поглед нагоре към коня, при което се спъна и замалко да падне. Истината беше, че от туптенето и движенията й се виеше свят. Коремът й също не беше съвсем добре. Честно казано, в момента не искаше дори да ходи, а да си полегне и да си затвори очите. Преди никога не беше имала този проблем. В Мъглата можеше да тича колкото си иска, дори и след най-лошото си падане. Там болката изчезваше сама, но навън нищо не беше като в Мъглата.
– Добре. – съгласи се с него. – После пак.
– После пак. – кимна в потвърждение и й подаде ръка, за да я издърпа на коня.

Следващите шест дни минаха спокойно. След като главоболието й изчезна, Алистър я оставяше да тича по два-три пъти на ден, като за това време тя не беше постигнала някакъв невероятен резултат, но поне се задъхваше по-малко. Движението също така й помагаше и да заспива по-бързо, което беше добре, защото драконът се бе поизчерпал откъм приказки.
Не това беше най-големият му проблем обаче. Беше започнал да развива лека параноя да не би войниците отново да им направят засада. Не спираше да се ослушва за странни звуци в гората и непрекъснато душеше въздуха за хора или коне. Първите два дни пък всяко по-силно изпукване и горски шум през нощта го караше да се буди стреснат и да се оглежда в мрака. Наложи си да спре с това, защото осъзнаваше, че ако не се наспива, няма да има енергията да ги защитава, когато най-сетне се стигне до там.
Оказа се добро решение, защото в следобеда на шестия ден, когато бяха спрели за малко, за да може Лили да се поразтъпче, без никакво предупреждение към тях полетяха поне пет различни заклинания.
Алистър успя да избута момичето от пътя на едно огнено кълбо, но не и да се дръпне навреме. Магията се разби в дясната му плешка. Болката беше достатъчно силна, за да го накара да извика, а след малко и миризмата на собствената му прогорена плът изпълни ноздрите му. Но нямаше време да мисли за това.
Лили беше паднала на земята, когато я бутна, затова сега грубо я издърпа на крака, преметна я през рамото си и се стрелна до коня, където безцеремонно я стовари и после сам се качи. Трябваше да се махнат от тук, затова смуши животното и го накара да побегне. Заклинанията хвърчаха зад тях, разбивайки се в дърветата.
– Не се оглеждай! – извика й, когато тя понечи да надникне назад. – Наведи се и се свий възможно най-много!
Тогава към тях започнаха да летят стрели. Алистър също се наведе още по-плътно. Вероятно смачкваше момичето, но в момента това не беше важно.
Изведнъж конят изцвили, надигна се на задните си крака и започна да пада. Лили запищя. Алистър я стисна здраво през кръста и в последния момент успя да се извърти и претърколи, така че поне да не бъдат смазани. Надигна се веднага, изправяйки и малката, а когато се огледа, чудейки се накъде да тръгне, осъзна, че са напълно заобиколени от тридесет… не, поне четиридесет войници и може би шест мага. Стрелците не стреляха, но държаха лъковете си в готовност, магьосниците приготвяха някакви заклинания, а останалите бавно се приближаваха към тях с извадени мечове.
– Хлапе, – усмихна се криво Алистър, без да сваля поглед от враговете. – понякога способността да се стрелкаш може да се прояви и когато си много уплашен. Надявай се да стане и при теб.
Стисна леко ръката й, избута я зад себе си и метна два ножа по приближаващите се войници.


Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/