Когато малко преди повече от три седмици беше успял да отдели съзнанието си под формата на бледа, гротескна, човекоподобна сянка, беше решил, че няма да просъществува дълго. Демоните можеха да оцелеят, след като тялото им бъде напълно разчленено, но в случая той нямаше такова. Беше успял да се отдели през нощта, оставяйки тялото и магията си под формата на изпарения. В това състояние не можеше да направи много, още по-малко да издържи на убийствените слънчеви лъчи, но още тогава Силните решиха да му се притекат на помощ. Преди зазоряване успя да намери някаква група бандити и да се всели в тялото на единия. Уби съзнанието му само за секунди и пое контролът над обвивката. Така можеше спокойно да се движи, а при правилна грижа, тялото щеше да издържи с дни, а защо не и месеци.
Кселос обаче не мислеше да се задържа толкова време в това жалко съществуване. Първо щеше да намери Лили, а след това да се погрижи и за останалата част от себе си. Сега обаче момичето му беше приоритет. Демонът на няколко пъти усети страха й по връзката между тях. Това го накара да бърза дори повече, въпреки че не беше съвсем сигурен какво ще направи, когато я намери. Все още му беше трудно да се контролира, беше му трудно дори да прави прости заклинания. Столетията прекарани в това жалко съществуване си казваха думата. Щеше да му отнеме дни и дори седмици, преди да започне да ползва някакви магии, и то на прилично ниво. А не знаеше дали разполага тях. Знаеше само, че момичето се намира някъде пред него и се отдалечава, както и че я преследват. И тук отново Силните решиха да му се притекат на помощ. Шансът да намери хора в тези гори не беше кой знае колко голям. От тези, влизали в мъглата, Кселос беше научил, че човеците избягват района. Научи също, че ако намери някой различен от бандит, то по всяка вероятност ще са войници на Лоугън. Точно затова, когато чу гласовете пред себе си, спря коня, който беше откраднал, върза го за едно дърво, за да не може животното да изпръхти и да го издаде и започна внимателно да се придвижва към хората. Понеже вече се смрачаваше, Кселос успя да се доближи до лагера им повече от обикновено. Тялото на бандита беше далеч от добре поддържано, гъвкаво или дори силно, което правеше промъкването особено трудна и рискована задача. Накрая обаче усилията му бяха възнаградени. Откри група от около двадесет човека. Хората се смееха и говореха спокойно, без да се стараят да пазят особена тишина, а от разговора им Кселос научи, че не са войници. Всъщност бяха свита на някакъв барон, който изглежда беше излязъл на лов. Мъжете говореха за това как ще трябва все пак да хванат поне два-три глигана, преди да се приберат. Това беше и моментът, в който Кселос взе решението и изостави тялото. Като сянка щеше да се придвижва напълно безшумно, а понеже нямаше точно определена форма или плътност – можеше да се слее с обкръжаващата го среда. Трябваше само да намери въпросният барон и щеше да разполага с не лоша група, която да използва, за да намери Лили.
Планът беше прост, а изпълнението му не особено сложно, защото имаше само една по-голяма палатка, където намери само един мъж на около четиридесет с добре поддържано телосложение, остър поглед и облечен в скъпи дрехи. Кселос се притаи в храстите наоколо и зачака удобен момент, в който да заеме мястото на барона. Наложи му се да почака няколко часа, но накрая двамата мъже, с които той говореше, най-сетне напуснаха палатката и го оставиха сам. В същия миг сянката се стрелна и преди мъжът да е успял да реагира, се просмука в него.
Обладаването не беше приятно за демоните. Всъщност можеха да го правят само в такива критични ситуации като тази – когато са заседнали в някой свят и тялото им е разпаднато да есенция, а нещо или някой му пречеше да се събере. Сянката беше единственият вариант демона да отдели съзнанието си от есенцията, осигурявайки му тяло с точно толкова материя, колкото да е на границата на съществуването. Беше слабо тяло, което дори топлината и енергията на слънчевите лъчи лесно можеше да убие, а заедно с него – съзнанието и същността на демона. Но също така беше и тяло, което се движи бързо и безшумно. Трудно се забелязваше в нощта и най-важното – можеше да обладава чужди тела, а веднъж след като обладаеше някой, демонът можеше спокойно да намери и премахне причината, която го задържаше под формата на есенция. И все пак беше добре, че обладаването не беше точно магия, а по-скоро представляваше нещо като “обличане”, защото сянката едва ли можеше да я изпълни, без да се самоунищожи.
Кселос се намести удобно в новата обвивка, избутвайки съзнанието на барона в единия край на съществуването му и тъкмо се канеше да го убие, както беше направил с бандита, когато един от спомените на мъжа го спря. Демонът се замисли за миг, след което използва магия, за да приспи съзнанието и се вгледа в спомените. Силните отново му бяха помогнали, а той не знаеше дали да се радва, или да проклина. След столетията, прекарани затворен в този свят, само за няколко дни вече му помагаха за трети път и Кселос подозираше, че това няма да бъде безплатно. Въпреки това не мислеше да отхвърля дарът. Особено когато според спомените на барона, точно тези хора бяха тръгнали да спасяват неговото момиче. Демонът притежаваше тялото едва от няколко минути и не можеше да извлече по-старите спомени, без да нанесе непоправими щети, затова реши да изчака и да се надява, че картинката сама ще му се изясни. Засега знанието, че тези хора доброволно и без да ги убеждава ще му помогнат, беше повече от добре дошло и достатъчно.
А сега Кселос, заедно с подкрепата от двадесет човека, които до един се оказаха обучени за бой дори срещу магьосници, се придвижваше в посоката, където усещаше Лили и чуваше гласовете и виковете на мъжете. Колкото и да му се искаше обаче да се втурне напред, продължи с темпото на мъжете си.
Сякаш след цяла вечност звуците станаха по-силни, а между дърветата забеляза и хора, които за щастие не забелязаха тях. Или поне не всички. Мъжете обграждаха едно дърво, пред което стоеше леко разкрачен висок чернокос мъж, с прогизнали от кръв дрехи, няколко стрели, стърчащи и от двете му рамена и поглед, който все още беше в състояние да убива. А ако не погледа му, то меча, който все още стискаше в ръце – със сигурност можеше. Само миг бе необходим на чернокосия мъж да го види, въпреки че се беше скрил. Отдръпна се към дървото, където за миг иззад рамото му надникна момиче. Кселос не загуби повече време и издигна бариера около двамата, изолирайки ги по този начин от битката. Чернокосият мъж се намръщи объркано. Не каза или направи нищо повече, но позата му остана заплашителна, а очите му не изпускаха враговете.
По негласен сигнал двайсет стрели излетяха от гората. Четиринадесет от войниците паднаха мъртви, шестима бяха само ранени и се мъчеха да превъзмогнат болката, за да продължат да се бият. Останаха двадесетина живи войника и всичките четирима магьосници. В следващия момент хората на барона изскочиха от прикритието си с викове и се врязаха във врага.
Магьосниците се окопитиха бързо. Отдръпнаха се назад и издигнаха брони около себе си. От своя страна, демонът отново се поколеба. Можеше да ползва заклинание, за да счупи магическата защита на врага, но рискуваше някой от хората му да я види, а баронът не можеше да ползва магия. От друга страна, ако не направеше нищо и опитаха да ги свалят само със стрели и мечове, по всяка вероятност щеше да загуби някой от мъжете, които вероятно щяха да са му нужни отново.
Една силна въздушна струя, насочена към двама от хората му, го накара да действа. Кселос изгради лека бариера около тях, която се разпадна при сблъсъка, но уби силата му достатъчно, така че мъжете бяха само повалени, но не и наранени. В следващия миг няколко въздушни копия пропукаха бронята на единия магьосник, а Кселос заби меча си в гърдите му. Другите трима го изгледаха ужасено, а демонът използва този миг, за да намали бройката им с още един. Още четирима от хората му изникнаха в същия миг около него и се нахвърлиха върху двамата магьосници, поваляйки ги на земята. Минута по-късно вече всичко беше приключило. Кселос се огледа наоколо, откривайки, че макар и лошо ранени, хората му до един бяха оцелели. Обърна се към дървото, където бариерата все още ограждаше младежа и девойката. Тръгна натам, следван от хората си, но махна преградата, едва след като спря пред момичето.
– Аз съм барон Верде. – представи се на мъжа, като в същото време не го изпускаше от поглед и се стараеше да не покаже с нещо, че му е познат. – Предполагам, че имаш много въпроси, но предлагам първо да се погрижим за раните ви, а след това да говорим.

Алистър не помръдна. Усещаше се замаян от изгубената през множеството рани кръв и му беше малко трудно да се фокусира върху мъжа, но беше абсолютно убеден в едно – благородникът не беше човек. Приличаше на такъв, миришеше на такъв, но демонската енергия, която беше отишла в бариерата и другите заклинания по време на битката, определено беше дошла от него. От спомените му изплува отдавна забравен спомен за една легенда, с която родителите му едно време го бяха плашили, а след това бе чул отново и сред демонолозите. Говореше се, че съществата понякога прехвърляха късчета от съзнанията си в телата на хора. Обладаваха ги. Естествено никой не беше виждал подобно нещо преди, но Алистър беше почти сигурен, че е свидетел точно на това. И то не за първи път, защото и Лили имаше същите особености като мъжът.
Какъв късметлия беше само. Беше попаднал на два случая на обладаване за по-малко от месец, когато демонолозите търсеха доказателства, че изобщо е възможно от хилядолетия. Само че не можеше да разбере защо единият демон пази другия. Съществата изпитваха почти толкова силна омраза към себеподобните си, колкото и към драконите, така че нямаше никаква логика. Освен ако, разбира се, не беше един и същи демон.
В името на Боговете…
Изведнъж му се зави свят и пред очите му притъмня. Последната му мисъл, преди да изгуби съзнание, беше, че няма да се събуди повече.

– Чудесно. – измърмори под нос Кселос, докато гледаше как младежа се свлича на земята. Погледна и към момичето, което почти в същия миг приклекна до него, викайки “Влад”, след което нареди на хората си: – Погрижете се за тях и да тръгваме.
Демонът използва времето, докато мъжете почистят раните на Влад, превържат го и след това разчистят бойното поле, за да гравира няколко руни върху два плоски камъка. Не беше сигурен дали работи съвсем идеално, но явно вършеше някаква работа, защото в неговия джоб тежеше камък със същите руни, а още никой не беше тръгнал след тях. Въздъхна изморено и погледна творението си. С младежа щеше да се справи лесно – още повече, че все още беше в безсъзнание – но с момичето можеше и да има проблеми. През цялото време Лили не се беше отделила и на крачка от Влад, като накрая седна до него в каруцата, която използваха да носи багажа и улова. Отиде до тях и в крайна сметка просто й подхвърли двата камъка.
– Едното го дръж ти, другото му го пъхни в джоба на панталона. – нареди й, а когато тя тръгна да задава въпрос, я прекъсна и допълни: – Ще му помогне да оздравее.
– Добре. – кимна му Лили и побърза да изпълни указанията. Когато обаче беше готова и вдигна глава, за да благодари, мъжът вече си беше тръгнал.
След малко каруцата потегли, а вниманието на Лили отново се закова върху Влад. Мъжът спеше и въпреки че тя вече знаеше, че след големи рани, понякога той спи много дълбоко, не можеше да не се тревожи за него и дори на няколко пъти проверява дали диша и допира ухо до гърдите му, за да чуе как сърцето му бие.


Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/