Постинг
01.10.2022 03:45 -
Нечистите - 45
Музика кънтеше от всяка улица, от всеки дом, магически увеличена, за да я чуят дори Боговете. Миризми на улична храна, идваща от стотиците новоизникнали сергии. Весели детски писъци, носещи се от още по-многобройните маси с различни играчки и магически джаджи. Много от търговците дори не си бяха направили труда да подредят стоката си по-представително, като я бяха разхвърляли върху чаршафи и кърпи директно по тротоарите.
Хората избухваха в спонтанни песни и танци, други затихваха с благоговение пред издигнатите платформи, върху които хора жонглираха, изпълняваха различни постановки, преразказващи моменти от хайранската история, свързани с Луната, или пък изпълняваха магически трикове. Някои бяха най-обикновени фокуси с карти и монети. Други обаче демонстрираха истински умения с атма. От едната страна на улицата мъж седеше на платформата си, а пред него жена от ярки пламъци се извиваше в съблазнителен танц. От другата страна бе опъната сергия, където пълничка жена изтегляше влагата от въздуха, замразяваше я и продаваше натрошен сиропиран лед.
На фона на всичко това хлапета на не повече от седем-осем години се провираха покрай хората и крадяха всичко, до което успееха да се докопат лепкавите им пръсти. Опитаха се да ограбят Елизабет четири различни пъти, преди да е изминала дори половината път до големия площад в центъра на града. Два от тях щяха да успеят, ако Чарли не ги бе сгащил в последния момент.
– И си сигурен, че ще стигнем навреме? – девойката повиши глас, за да надвика глъчката.
Имаха още около час, за да стигнат, но в момента се движеха по един от заобиколните маршрути. Ако той беше толкова пълен, тя започваше да се тревожи какво ще бъде около площада.
Чарли се бе загледал в нещо в небето, но сега обърна глава към нея и се усмихна.
– Дори ще подраним.
Лизи си пое дъх и кимна, но въпреки решението да му се довери, всичко в нея продължаваше да бъде свито.
Когато се събуди на обяд днес на дивана, а Сам го нямаше никъде, бе изключително трудно да престане да си представя какво ли прави в момента. Дори не й беше казал къде отива, не й бе загатнал какво ще прави, освен че ще бъде с Велахе. Елизабет не бе сигурна, че иска да знае, но и незнанието не й се нравеше изобщо.
Искаше й се да спре да мисли, просто да престане да се чуди, но каквото и да правеше, не й се получаваше. Гириш не бе в състояние да направи много повече от това да стигне с нейна помощ до тоалетната, но дори и да не заспиваше изтощен веднага след това, Лизи нямаше какво да говори с него. Наблюдаването на шествието под балкона й също не успяваше да я разсее за дълго. Докато Чарли се появи в късния следобед, тя вече едва си намираше място, а сега…
Искаше да посети този фестивал от деня, в който прочете за него в дневниците на лорд Рийв. Мечтаеше си да види Лунния камък, да участва в празненствата, да танцува и да пее. Да пусне един хартиен фенер с желанието си към Луната и Боговете да полети в нощното небе. А след като се запозна със Сам, след като го обикна, след като й обеща да й покаже амарите, фантазираше за онзи перфектен момент, в който двамата са сами, той й подаряваше това цвете, което толкова му напомняше за очите й, и двамата заедно освобождаваха един от тези фенери, преди да се целунат. В мечтите й бяха щастливи. В тях тя му обещаваше себе си и той я приемаше.
Реалността, естествено, нямаше нищо общо. Тук музиката, песните, щастливите усмивки й се струваха изопачени, твърде ярки. Беше прекалено горещо, улиците бяха препълнени. Потта караше ризата й да залепва за гърба й. Въздухът й се струваше толкова гъст, че й бе невъзможно да си поеме достатъчно от него. А с всяка крачка, която я водеше към площада, мислите за всичко онова, което никога нямаше да може да направи, започваха да се блъскат в главата й.
Нямаше да види изгрева отново. Никога повече нямаше да може просто да се разходи в градина със свежа трева, красиви цветя и високи дървета, които хвърлят сянка. Нямаше да яде торта.
Нямаше да се върне в Рива, за да говори с майка си един последен път.
Нямаше да обсъжда книги с Рамая.
Нямаше да слуша историите на Чарли, да се смее на шегите му, да се учи от него как да мами на карти.
Нямаше да целуне Сам, да чуе как задъхано й шепне, че я обича, докато я люби.
Трябваше ли да напише бележка? Прощално писмо? Някакви последни думи? Нещо, с което да бъде запомнена?
Бе дошла в Хайрани като нищо. Щеше ли да си отиде пак така? Без да постигне нищо?
– Чарли. – каза. Гласът й излезе твърде тих, той не го чу. Лизи опита отново, като този път го стисна леко за ръката. – Чарли? – той се обърна към нея. На лицето му се прочете притеснение. Кой знае той какво бе видял на нейното. – Иснани е отговорна за подземието. Не можехме да направим нищо, защото днес ще очакват да я видят. Но утре… утре няма да бъде проблем. Разбираш ли?
– Да, утре ще отидем да се погрижим за нея. – обеща й, а после със загрижено изражение предложи: – Нека да се разменим.
Лизи се насили да изкриви устни в усмивка.
– Нищо лично, но костюмът няма да ти застане добре и краката ти са космати.
– Има време да ги обръсна.
Тя поклати глава, но се остави Чарли да я издърпва встрани, където нямаше да бъдат блъскани от хората. Пое си дъх и се опита да нареди на сърцето си да се успокои.
– Говорихме за това. – каза му. – Ти сам каза, че имат заклинания върху заклинания върху заклинания, за да пазят императора и семейството му. Докато ги разбиеш, може да изгубим шанса си. Докато Иснани… тя ще иска да ме представи на Велахе. И Велахе ще иска да види кой би й създавал проблеми. Ще ме остави да се приближа достатъчно и щом се случи… – Лизи потупа джоба, в който стоеше шишенцето, което Чарли й бе дал. Смес от всички билки и субстанции, за които имаха някакво доказателство, че са ефективни срещу демони, дори и да им причиняваха само пришки. – След това ще свърши бързо.
– Така е. – съгласи се с нея Чарли. Стисна леко ръката й, а накрая просто я дръпна и я прегърна, потупвайки я по главата. – Всичко ще бъде наред, Лизи. Аз ще съм там и няма да позволя да умреш. Каквото и да стане – ще те измъкна.
Елизабет кимна. Трябваше да му се довери. И въпреки това въпросите и несигурността се блъскаха в главата й. Ами ако тя не бе достатъчно бърза? Ако сместа само раздразнеше Велахе, вместо да й даде нужните секунди да я убие? Ако на Сам му бе наредено да я пази? Ако не носеше частицата от душата му? Ако Лизи не можеше да я разпознае, за да грабне поне нея?
– Какво ако не може да умре? – прошепна само.
– Всяко нещо може да умре. – увери я Чарли. – Няма такова нещо като безсмъртно същество и непобедим враг – всички имат поне една слабост. И ако нейната не е в шишенцето, сигурно е Сам. Едва ли има друга причина да го държи така, освен ако не е достатъчно силен, за да я убие, нали? Просто трябва да го освободиш и той ще се погрижи за останалото.
Лизи преглътна трудно и наведе глава.
– Какво… – гласът й се пречупи. – Какво ако той не иска да се „погрижи за останалото“? Ако… ако е пречупен?
– Може и да е посмачкан, но не е пречупен. – заяви й твърдо, а в същото време започна леко да разтрива ръцете й, сякаш се опитваше да я стопли: – Само да му се отдаде възможност и съм сигурен, че с удоволствие ще й откъсне главата. Дори не му трябва да е напълно свободен, а да има само няколко мига, в които да го направи, така че спокойно. Сам е на твоя страна при всички ситуации.
Искаше й се да бъде толкова сигурна. В крайна сметка обаче нямаше значение. Не можеха да стоят безучастно, докато той продължава да бъде изтезаван, насилван и унижаван. Сам беше техен – на Лизи и на Чарли. Не на някакъв демон. Нямаше значение дали е създаден, роден или сглобен от Велахе – тя нямаше никакви права над него. И днес… Днес щяха да си го върнат. Каквото и да им костваше това.
Лизи си пое дъх, изправи рамене и се усмихна леко на Чарли.
– Не ме оставяй да умра. Искам да ям торта отново.
– Ще те заведа при най-вкусната, която изобщо може да се намери в града. – обеща й тържествено Флетчър.
– Сигурно Сам я е правил.
– Сам? – изгледа я невярващо, а погледа му просветна весело: – Торти?
– И бонбони, пастички, еклери, кремове, сладолед… Бил е сладкар по някое време. – намръщи се на ликуващата физиономия на мошеника, който дори и в момента създаваше дълъг списък с майтапи, които да отправи към Сам. – Само да си посмял да му се подиграваш! Ще спре да ми ги прави. Не си мисли, че държа на теб повече, отколкото на парче торта, Чарли.
– Дори ако ти нося шоколад? – попита я подкупващо и допълни: – И сладолед?
– След като опиташ тези на Сам, всичко останало е посредствено. – отвърна тя.
– Щом казваш. – ухили й се и й разроши косата: – Ще си направим състезание, като съберем най-добрите сладкиши в града и ги сравним. Това ще ти е наградата.
– Имаме сделка. – каза сериозно тя, преди да го прегърне съвсем набързо и двамата да се влеят отново в потока от хора.
Хората избухваха в спонтанни песни и танци, други затихваха с благоговение пред издигнатите платформи, върху които хора жонглираха, изпълняваха различни постановки, преразказващи моменти от хайранската история, свързани с Луната, или пък изпълняваха магически трикове. Някои бяха най-обикновени фокуси с карти и монети. Други обаче демонстрираха истински умения с атма. От едната страна на улицата мъж седеше на платформата си, а пред него жена от ярки пламъци се извиваше в съблазнителен танц. От другата страна бе опъната сергия, където пълничка жена изтегляше влагата от въздуха, замразяваше я и продаваше натрошен сиропиран лед.
На фона на всичко това хлапета на не повече от седем-осем години се провираха покрай хората и крадяха всичко, до което успееха да се докопат лепкавите им пръсти. Опитаха се да ограбят Елизабет четири различни пъти, преди да е изминала дори половината път до големия площад в центъра на града. Два от тях щяха да успеят, ако Чарли не ги бе сгащил в последния момент.
– И си сигурен, че ще стигнем навреме? – девойката повиши глас, за да надвика глъчката.
Имаха още около час, за да стигнат, но в момента се движеха по един от заобиколните маршрути. Ако той беше толкова пълен, тя започваше да се тревожи какво ще бъде около площада.
Чарли се бе загледал в нещо в небето, но сега обърна глава към нея и се усмихна.
– Дори ще подраним.
Лизи си пое дъх и кимна, но въпреки решението да му се довери, всичко в нея продължаваше да бъде свито.
Когато се събуди на обяд днес на дивана, а Сам го нямаше никъде, бе изключително трудно да престане да си представя какво ли прави в момента. Дори не й беше казал къде отива, не й бе загатнал какво ще прави, освен че ще бъде с Велахе. Елизабет не бе сигурна, че иска да знае, но и незнанието не й се нравеше изобщо.
Искаше й се да спре да мисли, просто да престане да се чуди, но каквото и да правеше, не й се получаваше. Гириш не бе в състояние да направи много повече от това да стигне с нейна помощ до тоалетната, но дори и да не заспиваше изтощен веднага след това, Лизи нямаше какво да говори с него. Наблюдаването на шествието под балкона й също не успяваше да я разсее за дълго. Докато Чарли се появи в късния следобед, тя вече едва си намираше място, а сега…
Искаше да посети този фестивал от деня, в който прочете за него в дневниците на лорд Рийв. Мечтаеше си да види Лунния камък, да участва в празненствата, да танцува и да пее. Да пусне един хартиен фенер с желанието си към Луната и Боговете да полети в нощното небе. А след като се запозна със Сам, след като го обикна, след като й обеща да й покаже амарите, фантазираше за онзи перфектен момент, в който двамата са сами, той й подаряваше това цвете, което толкова му напомняше за очите й, и двамата заедно освобождаваха един от тези фенери, преди да се целунат. В мечтите й бяха щастливи. В тях тя му обещаваше себе си и той я приемаше.
Реалността, естествено, нямаше нищо общо. Тук музиката, песните, щастливите усмивки й се струваха изопачени, твърде ярки. Беше прекалено горещо, улиците бяха препълнени. Потта караше ризата й да залепва за гърба й. Въздухът й се струваше толкова гъст, че й бе невъзможно да си поеме достатъчно от него. А с всяка крачка, която я водеше към площада, мислите за всичко онова, което никога нямаше да може да направи, започваха да се блъскат в главата й.
Нямаше да види изгрева отново. Никога повече нямаше да може просто да се разходи в градина със свежа трева, красиви цветя и високи дървета, които хвърлят сянка. Нямаше да яде торта.
Нямаше да се върне в Рива, за да говори с майка си един последен път.
Нямаше да обсъжда книги с Рамая.
Нямаше да слуша историите на Чарли, да се смее на шегите му, да се учи от него как да мами на карти.
Нямаше да целуне Сам, да чуе как задъхано й шепне, че я обича, докато я люби.
Трябваше ли да напише бележка? Прощално писмо? Някакви последни думи? Нещо, с което да бъде запомнена?
Бе дошла в Хайрани като нищо. Щеше ли да си отиде пак така? Без да постигне нищо?
– Чарли. – каза. Гласът й излезе твърде тих, той не го чу. Лизи опита отново, като този път го стисна леко за ръката. – Чарли? – той се обърна към нея. На лицето му се прочете притеснение. Кой знае той какво бе видял на нейното. – Иснани е отговорна за подземието. Не можехме да направим нищо, защото днес ще очакват да я видят. Но утре… утре няма да бъде проблем. Разбираш ли?
– Да, утре ще отидем да се погрижим за нея. – обеща й, а после със загрижено изражение предложи: – Нека да се разменим.
Лизи се насили да изкриви устни в усмивка.
– Нищо лично, но костюмът няма да ти застане добре и краката ти са космати.
– Има време да ги обръсна.
Тя поклати глава, но се остави Чарли да я издърпва встрани, където нямаше да бъдат блъскани от хората. Пое си дъх и се опита да нареди на сърцето си да се успокои.
– Говорихме за това. – каза му. – Ти сам каза, че имат заклинания върху заклинания върху заклинания, за да пазят императора и семейството му. Докато ги разбиеш, може да изгубим шанса си. Докато Иснани… тя ще иска да ме представи на Велахе. И Велахе ще иска да види кой би й създавал проблеми. Ще ме остави да се приближа достатъчно и щом се случи… – Лизи потупа джоба, в който стоеше шишенцето, което Чарли й бе дал. Смес от всички билки и субстанции, за които имаха някакво доказателство, че са ефективни срещу демони, дори и да им причиняваха само пришки. – След това ще свърши бързо.
– Така е. – съгласи се с нея Чарли. Стисна леко ръката й, а накрая просто я дръпна и я прегърна, потупвайки я по главата. – Всичко ще бъде наред, Лизи. Аз ще съм там и няма да позволя да умреш. Каквото и да стане – ще те измъкна.
Елизабет кимна. Трябваше да му се довери. И въпреки това въпросите и несигурността се блъскаха в главата й. Ами ако тя не бе достатъчно бърза? Ако сместа само раздразнеше Велахе, вместо да й даде нужните секунди да я убие? Ако на Сам му бе наредено да я пази? Ако не носеше частицата от душата му? Ако Лизи не можеше да я разпознае, за да грабне поне нея?
– Какво ако не може да умре? – прошепна само.
– Всяко нещо може да умре. – увери я Чарли. – Няма такова нещо като безсмъртно същество и непобедим враг – всички имат поне една слабост. И ако нейната не е в шишенцето, сигурно е Сам. Едва ли има друга причина да го държи така, освен ако не е достатъчно силен, за да я убие, нали? Просто трябва да го освободиш и той ще се погрижи за останалото.
Лизи преглътна трудно и наведе глава.
– Какво… – гласът й се пречупи. – Какво ако той не иска да се „погрижи за останалото“? Ако… ако е пречупен?
– Може и да е посмачкан, но не е пречупен. – заяви й твърдо, а в същото време започна леко да разтрива ръцете й, сякаш се опитваше да я стопли: – Само да му се отдаде възможност и съм сигурен, че с удоволствие ще й откъсне главата. Дори не му трябва да е напълно свободен, а да има само няколко мига, в които да го направи, така че спокойно. Сам е на твоя страна при всички ситуации.
Искаше й се да бъде толкова сигурна. В крайна сметка обаче нямаше значение. Не можеха да стоят безучастно, докато той продължава да бъде изтезаван, насилван и унижаван. Сам беше техен – на Лизи и на Чарли. Не на някакъв демон. Нямаше значение дали е създаден, роден или сглобен от Велахе – тя нямаше никакви права над него. И днес… Днес щяха да си го върнат. Каквото и да им костваше това.
Лизи си пое дъх, изправи рамене и се усмихна леко на Чарли.
– Не ме оставяй да умра. Искам да ям торта отново.
– Ще те заведа при най-вкусната, която изобщо може да се намери в града. – обеща й тържествено Флетчър.
– Сигурно Сам я е правил.
– Сам? – изгледа я невярващо, а погледа му просветна весело: – Торти?
– И бонбони, пастички, еклери, кремове, сладолед… Бил е сладкар по някое време. – намръщи се на ликуващата физиономия на мошеника, който дори и в момента създаваше дълъг списък с майтапи, които да отправи към Сам. – Само да си посмял да му се подиграваш! Ще спре да ми ги прави. Не си мисли, че държа на теб повече, отколкото на парче торта, Чарли.
– Дори ако ти нося шоколад? – попита я подкупващо и допълни: – И сладолед?
– След като опиташ тези на Сам, всичко останало е посредствено. – отвърна тя.
– Щом казваш. – ухили й се и й разроши косата: – Ще си направим състезание, като съберем най-добрите сладкиши в града и ги сравним. Това ще ти е наградата.
– Имаме сделка. – каза сериозно тя, преди да го прегърне съвсем набързо и двамата да се влеят отново в потока от хора.
Моля последвайте Лизи тук:
www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
Няма коментари
