Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10 23:10 - Карас - 3.1
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 43 Коментари: 0 Гласове:
0



 Алистър се събуди, когато слънчевата светлина, прозираща измежду клоните на дърветата, попадна върху затворените му клепачи. Около себе си чуваше тропот на конски копита, скърцането на колелата на каруцата, в която лежеше, и тихи мъжки гласове. Можеше да подуши Лили до себе си и да усети хладните й пръсти, с които държеше ръката му.

В първия момент беше съвсем объркан от случващото се, а когато си спомни какво беше станало, се обърка още повече. Вместо да го убият или оставят да умре в гората, демонът и хората му се бяха погрижили за раните му и го водеха някъде. Щеше да реши, че е към тъмниците на Лоугън, но пък групата беше избила войниците му. Тогава какво искаха от него?
И защо демонът в благородника не се беше събрал вече с онзи в Лили? Изведнъж се ядоса. Подозираше през почти цялото време, че накрая ще се окаже изигран от момичето, че тя не може да е толкова наивна и глупава за колкото се представяше и един ден ще покаже истинските си цветове, затова и не схващаше съвсем защо се чувства толкова предаден и обиден. Дори това, че бе рискувал живота си, като я взе с него, бе глупав риск, но го знаеше през цялото време. Не, не в това беше проблемът. Просто тя го беше мамила още от началото, а той се беше вързал. Една част от него й беше повярвала. Беше се грижил за нея, беше я хранил, обличал, отговарял на въпросите й, дори й разказваше приказки. Колко ли се беше забавлявала на негов гръб?
Изведнъж намеренията му да се прави на заспал, докато не реши как да действа, бяха изтласкани от невъзможността да я търпи толкова близо до себе си и Алистър отвори очи и издърпа ръката си. Лили веднага насочи цялото си внимание към него.
– Влад? – повика го тихо Лили и се надвеси отново над него с притеснено изражение. – Добре ли си?
– Да. – отвърна хладно. Щеше да извърне глава настрани, за да не му се налага да я гледа, но размисли и реши да попита: – Защо съм добре? Защо съм още жив?
– Превързаха раните ти и спа два дни. – отговри му Лили. – Сигурен ли си, че си добре? Искаш ли нещо? Вода? – при последното тя взе манерката, която стоеше до нея на пода на каруцата, и му я подаде.
– Няма никакъв смисъл да продължаваш да се правиш на глупава. – изръмжа й Алистър. – Кажи ми какво искаш от мен?
Тя се отдръпна уплашено.
– Нищо.
Чудеше се какво е направила, за да ядоса мъжа. Може би защото беше позволила на останалите да го преоблекат и пренесат в колата, но не е като да имаше някакъв избор. Мъжете бяха внимателни с нея. Не й викаха, не я блъскаха. Никой не я нападна, но много ясно й показаха, че те ще превържат, измият и преоблекат Влад. През това време един друг се приближи внимателно към нея и беше прегледал няколкото драскотини, които самата тя беше получила. Намаза ги с нещо и я остави на мира. Всъщност след като пренесоха Влад в каруцата, никой не я спря да иде при него, никой и не я изгони. Бяха й носили храна, дори й даваха да се разхожда наоколо, но не и да се отдалечава извън лагера. А тя наистина искаше да остане поне за малко сама. Всичките тези хора наоколо я изнервяха ужасно много. Не знаеше какво да прави с тях и какво да очаква. Единствената причина да не бе избягала до сега, бе че осъзнаваше, че може и да не я пуснат и с това да ги ядоса. От друга страна, не искаше да остави и мъжа, защото дори и да беше заспал, покрай него се чувстваше поне малко по-спокойна. Все пак него го познаваше и бе сигурна, че той ще знае какво да прави, след като се събуди. Беше прекарала цялото това време в напрегнато очакване точно на събуждането му, а сега Влад се държеше така.
– Няма да се вържа отново на това. – каза й драконът, виждайки, че момичето скоро щеше да заплаче. – Престани с преструвките и ми кажи какво искаш от мен. Не ме водиш при Лоугън, така че къде отиваме? Магията ми ли искаш да изцеждаш? Ще останеш изключително разочарована, защото нямам почти никаква.
Лили го изгледа още по-объркано.
– Влад, аз не те водя никъде. Ти ме водиш при някакви хора. – каза му внимателно, а като видя че още една бръчка тръгва да прорязва и без това смръщеното му чело, побърза заеквайки да продължи: – Не знам кои са тези и къде отиваме. Не искам магия. Дори не знам какво да правя с нея. – при това го погледна предпазливо, но продължи, преди да е размислила: – И кой е Лоугън? Приятел?
Алистър изсумтя презрително. Влудяваше го, че продължава да се прави на наивна, но поне му стана ясно, че Лили няма намерение да му сподели каквато и да е информация. Ако не се чувстваше толкова слаб, щеше да скочи от проклетата каруца и да се махне още сега, но щеше да му се наложи да изчака поне още ден-два, за да оздравее достатъчно. До тогава просто нямаше да й обръща внимание. Започна да се обръща на една страна, с гръб към нея, но тогава нещо започна да го убива в джоба на панталона. Беше малък камък с издълбани върху него руни, които служеха за скриване на нещо. Те отделяха съвсем бледа светлина, което показваше, че заклинанието е активно и в момента, но драконът не можеше да усети магията, понеже все още бе твърде слаб. Но защо демонът би искал да го скрие? Или това беше нещото, което пречеше на Алистър да усети магьосниците преди?
– Какво е това? – попита.
– Камък. – отговори му бързо и извади камъка от своя джоб. – Мъжът, баронът, ми ги даде. Каза да сложа единият в джоба ти, а другият в моя и винаги да са с нас. – след което притеснението изведнъж я стегна дори още по-силно. – Какво е това? Опасно ли е?
– В името на Боговете… – изпуфтя той и този път се обърна с гръб към нея, оставяйки камъка на пода на каруцата до главата си. След малко размисли и все пак го пъхна обратно в джоба си.
Лили остана вгледана в гърба му. Не разбираше съвсем какво се беше случило и къде й е грешката. Ако знаеше, щеше да я поправи. Не й харесваше той да й се сърди, особено когато бяха заобиколени от толкова много непознати хора. Но въпреки че мъжът й беше обърнал гръб и всъщност не отговори на нито един от въпросите й, Лили се почувства малко по-добре от това, че най-сетне е буден.
Още на другият ден обаче спокойствието й се замени със страх. Мъжът отказваше да я погледне. Отказваше да я чуе и не реагираше по никакъв начин, каквото и да му каже и каквото и да направеше. Сякаш Лили беше престанала да съществува за него. Нито обещанията, нито молбите й го накараха дори да я погледне. Изведнъж се беше оказала на по-страшно място, отколкото можеше да си представи, а единственото, което й идваше на ум да направи, беше да се свие в единият ъгъл на каруцата и да се постарае да не я забележат. Ако беше достатъчно тиха, не вдигаше шум и не мърдаше, може би мъжете щяха да забравят за нея и тя щеше успее някак да се измъкне от тук. Тази мисъл не беше особено успокояваща, защото Лили вече от опит значеше, че конете са много бързи и едва ли ще може да им се измъкне. Още повече, че успяваше да бяга едва няколко минути, и то не много бързо, но все пак беше единственото успокоение, с което разполагаше в момента. Тя се вкопчи в него с всички сили.

Верде яздеше кафяв жребец начело на колоната. Четири дни бяха минали, откакто спасиха девойката и младежа от войниците. Собствените му хора бяха в приповдигнато настроение, защото не само, че спасението беше успешно, но и никой от тях не беше пострадал сериозно. И всичко щеше да е наред, ако младежът не беше решил да спре да говори с всички. Всъщност и това нямаше да е кой знае какъв проблем, понеже все пак ядеше и изглежда раните му оздравяваха. Големият проблем беше момичето. Тя беше свита и уплашена още от самото начало. Не приемаше никой около себе си, за това баронът беше определил само двама от хората си, които да проверяват добре ли са и да им носят храна. Надяваше се, че като вижда едни и същи лица, момичето ще ги приеме и ще се отпусне. Вместо това положението сякаш се беше влошило последните дни. Демонът въздъхна уморено. Надяваше се да не му се налага да говори с младежа, преди да са стигнали имението, но изглежда щеше да му се наложи. Трябваше да разбере какъв е проблемът и някак да го оправи поне до толкова, за да разбере какво става с Лили. От кратките разговори с нея, които хората му бяха успели да проведат, бяха научили, че е добре и че предпочита да яде супи. Въпреки това, след като опита както супата, така и яхнията на останалите, се отказа да ги яде и живееше на сух хляб, понякога малко сирене и вода. И ако това не бе достатъчно – почти не беше спала, откакто младежът се събуди. Сигурно в даден момент просто щеше да припадне, но демонът предпочиташе да не се стига до там. За жалост обаче не можеше и да я доближи достатъчно, за да говори с нея, което се явяваше и основната причина да не я беше посетил нито веднъж през тези няколко дни. Сега обаче щеше да му се наложи да говори поне с този Влад и някак да го склони да свърши неговата работа. Погледна към небето и понеже вече беше започнало да се свечерява, издаде заповед да намерят място за лагер.
Малко след като бивакът беше издигнат, огньовете запалени, а конете разседлани и изчеткани, баронът най-сетне се насочи към каруцата, която продължаваше да е нещо като неофициален дом на двамата спасени. Както и предполагаше, завари момичето свито в единия ъгъл. Погледът й нервно се стрелкаше, проследявайки всяко нещо, което мръдне около нея. Верде въздъхна уморено и погледна към другият край на каруцата, където Влад продължаваше да лежи.
– Знам, че си буден. – каза му без заобиколки и продължи, въпреки че мъжът не даде никакви признаци да го е чул: – Искам да поговрим. Предполагам и ти имаш въпроси. Достатъчно здрав ли си да дойдеш с мен за малко?
Алистър го изгледа преценяващо. Сега вече искаше да говорят. Или може би просто не искаше да го убие пред свидетели.
– Дай ми оръжие и ще си помисля. – каза.
Верде го погледна за миг, след което извади сабята си и му я подаде.
– Сега ще дойдеш ли?
Драконът се надигна, взе оръжието и кимна. Този „жест” на демона не значеше нищо за него, понеже съществото можеше да го убие съвсем лесно с магия, но поне да има меч го караше да се чувства по-добре. Също така скъсяваше и списъка му с неща, които трябваше да вземе, когато избяга тази нощ. Погледна към мъжа, по чието лице беше изписана лека досада, и стъпи на земята. В същия момент благородникът се обърна и пое към шатрата си, а след кратко колебание Алистър го последва. Докато вървеше зад него, си даде сметка, че ще е най-лесно да се опита да го убие в гръб. Спираха го единствено два дребни факта – едва ли щеше да успее да го свърши с едно движение и това, че бяха заобиколени от двадесет души, които веднага щяха да се спуснат да спасяват лорда си, понеже драконът се съмняваше да бяха наясно, че е обладан от демон. За момента беше най-добре да изчака и да види какво ще иска създанието от него.
Верде спря, след като влезнаха в палатката и се обърна към младежа. Не беше съвсем сигурен как точно трябва да говори с някой като него. Главно защото опитът му в разговори с хора се ограничаваше общо взето до тези две-три седмици, в които беше обладал Верде. Помисли още миг, след което реши да дава направо и да се опита да реагира според обстоятелствата, ако изобщо се налагаше да реагира. Все пак за момента между общуването му с демоните и общуването му като лорд с подчинените не беше открил особени разлики.           – Виждам, че вече си достатъчно здрав, да ходиш нормално. – заключи, за да не започне директно със заповедта. – Това е добре, защото искам от теб да свършиш нещо за мен. Да накараш момичето да спи и яде нормално.
Алистър го изгледа, сякаш му беше казал, че през свободното си време обича да танцува балет.
– Не, сериозно. – каза след малко, решавайки, че и тази част от демона е решила да си прави шеги с него. – Какво искаш от мен?
– Казах ти. – отговори му, като поне се опита да прикрие колко досадно му е цялото нещо: – Искам от теб да я накараш да яде и спи нормално.
– Добре… – провлачи. – Мислех, че ти си умната част и затова няма да ми се налага да ти обяснявам неща. Като например колко не ме вълнува дали спи и яде нормално.
– Тогава по-добре да започне да те вълнува. – отговори му демона, малко изненадан от факта, че Влад току-що просто му беше отказал. – Защото мен ти не ме вълнуваш, особено след като не ми вършиш никаква работа. Така че бъди така добър да ми спестиш малко разправии и се погрижи за Лили.
– Погрижи се сам. Аз имах това несравнимо удоволствие цял месец и ми стига толкова.
Кселос стоеше, гледаше младежа и мигаше насреща му и общо взето с това се изчерпваха възможностите му за отговор през първите няколко мига.
– Току-що те заплаших, че ще те убия. – реши да му обясни в прав текст. – И понеже сигурно не си го схванал, ти давам шанс да си промениш мнението.
– Не, не, схванах чудесно. – Алистър скръсти ръце и му се намръщи. – Ти, от друга страна, обаче май изпитваш някакви затруднения, затова нека опитам и аз – няма да се грижа за нея. Така изясни ли се?
При това Кселос също скръсти ръце на гърдите си и изгледа намръщено младежа. Не беше предполагал, че ще изпадне в ситуация, в която не само няма да му се подчинят, но дори ще пренебрегнат явна заплаха. Естествено, можеше да го убие още сега и да си спести цялото главоболие, но не знаеше как да накара малката да яде и спи, а положението сигурно щеше да стане още по-лошо, ако Влад изведнъж изчезне. Не, не можеше да се отърве от хлапака, преди да научи как да я отглежда правилно и преди малката да реши да се довери на някой друг. Засега момчето му трябваше, но то очевидно не схващаше на колко тънък косъм виси живота му в момента и грам не се трогваше от заплахите. Щеше да му се наложи да измисли как да се справи със ситуацията, а единственото друго, което му идваше на ум, беше да се опита да го подкупи и да се надява, че Влад ще се съгласи.
– Добре. Може би с теб не започнахме правилно. – каза все така смръщено. – Какво ще кажеш, ако ти платя, за да я гледаш още известно време?
Алистър повдигна вежда въпросително, но с друго не издаде, че току-що си беше дал сметка колко ценно е момичето за демона. Това всъщност му даваше доста силен коз.
– Ако ми трябват пари, винаги мога да си намеря. – отвърна незаинтересовано. – Пробвай с нещо друго.
– По-скоро си мислех за живота ти. – подхвърли му сякаш помежду другото демона и продължи: – Но може да добавя хубав кон и добро оръжие към него.
– Винаги мога да си намеря и това и даже не трябва да ида много далеч. – каза и кимна към входа на шатрата. – Виж, може и да се съглася, ако ми отговориш на няколко въпроса.
– Това ми беше другото предложение. – сви леко рамене Кселос. – Ще отговоря, но само при положение, че се съгласиш преди това.
– Само ако отговаряш честно.
– Само при положение, че след това ще си изпълниш работата качествено. – върна му Кселос.
– И искам директни отговори. Без увъртания. – добави Алистър.
– Добре. – кимна му. – И без това не ми се занимава с глупости.
– Чудесно. – кимна и драконът. – Първи въпрос – каква ти е тя?
– На този въпрос мога да ти отговоря след десетина дни, когато около нас ще има по-дебели стени. – отговори му. – Но за момента ти стига да знаеш, че я искам, и то здрава. Какъв е втория ти въпрос?
– Все още не си отговорил на първия. Опитай пак. Все пак ти искаш нещо от мен.
На Кселос много му се прищя да го убие. Наистина се надяваше да не му се налага да говори за това. Демонът се ослуша напрегнато, но не можа да чуе дали навън няма някой прекалено близко до палатката. В крайна сметка обаче щеше да му се наложи да рискува, защото хлапака очевидно не желаеше да му съдейства:
– Мисля, че най-точното определение е дъщеря. – отговори му, като се постара гласът му да е достатъчно тих, за да не се чуе платнените стени. Не знаеше как щеше да обясни на хората отвън, че лорда им има за дъщеря смеска, особено при положение, че не е женен.
Алистър не знаеше как да реагира на това. Беше…абсурдно. Демоните не можеха да се размножават, а дори и да беше станала някаква грешка или да бяха развили тази способност, то със сигурност никой демон нямаше да си легне с човек или каквато и да е друга раса.
– Искаш да кажеш, че тя е отделно от теб същество? Не е част от… – размаха ръка в посока на барона. – каквото и да става там.
– Напълно отделно. – потвърди му демона, като в същото време се надяваше хлапака да смени темата.
Нямаше този късмет.
– Тогава знае ли какво е? И наистина ли е толкова…инфантилна?
– Знае само това, на което си я научил. – отговори му, примирявайки се с това, че явно на Силните им беше омръзнало да му съдействат и сега беше ред да си плати за оказаната подкрепа, като се разправя с хлапака: – Също така не знае какво е и предпочитам за момента това да си остане така.
Алистър кимна и помълча няколко мига, за да премисли информацията. Малката наистина беше някакъв странен демон, но поне не го беше лъгала. Той, от своя страна, я беше зарязал точно когато тя имаше най-голяма нужда от него. Въздъхна тихо.
– До кога трябва да се грижа за нея?
– Докато не откриеш как да прехвърлиш задачата на някой друг. – отговори му.
– Но не на теб. – каза и го погледна замислено. – Ти не можеш да се доближаваш прекалено до нея, нали? Наблюдавах те последните два дни. Все обикаляше каруцата отдалеч.
– Не мога. – потвърди му с известна неохота: – Но всеки от мъжете навън ще ми свърши работа. Накарай я да слуша някой от тях и си свободен в мига, в който това стане. Другият вариант е да изчакаш десетина дни да стигнем до имението и да си харесаш някой от хората там. Изборът е изцяло твой.
Щеше да изчака до имението, реши Алистър. Ако то беше достатъчно безопасно за момичето, което определено имаше повече магия от него, то щеше да е безопасно и за дракона. А там щеше да успее да събере още малко информация за света, в който се бе събудил.
– Добре тогава. Ще се грижа за нея. – каза накрая. – Като за начало кажи на готвача ти да не слага подправки в храната й. Не е свикнала с тях и затова не я иска.
Чувайки последното, Кселос се вкисна дори повече, отколкото беше до момента. Току-що практически се беше продал за шепа подправки.
– Нещо друго? – процеди.
– Ако ти кажа всичките тайни, няма да съм ти нужен повече, нали? – усмихна му се Алистър. – Но ще е добре да ми кажеш каква ще е официалната история за нея.
– Баронът беше тръгнал да спасява две смески от войниците на Лоугън. – отговори му замислено. До момента беше зает с тревоги по момичето и не беше мислил за неща като история и какво ще прави след като я прибере и е в безопасност: – Все още не съм много наясно със спомените на човека, но след още няколко дни ще имам пълен достъп до тях. До тогава предполагам, че това да сте смески ще свърши работа.
Алистър се намръщи замислено. Можеше и да не знае много за света сега, но беше напълно наясно, че не е много дружелюбен към драконите. В градовете имаха някакви заклинание, които предупреждаваха, щом някой с магическа кръв направеше и крачка в тях, а в гората доста удобно ги бяха намирали, въпреки че Алистър беше прекъсвал опитите им да проследят момичето, така че и тук трябваше да има някаква система. Но този човек ги намираше и спасяваше. Огледа мъжа пред себе си, чудейки се дали не е някой потомък на стар съюзник, но не можа да го разпознае.
– Верде жив ли е някъде там? – попита.
– Да. – кимна му демона. – Съзнанието му спи и ще си остане така, но реших да го запазя. Защо?
– Просто питам. – сви рамене и побърза да смени темата. – Предлагам да кажем, че малката има амнезия, а за пред незапознатите с това, че сме смески, можем да ме сложим неин бодигард или нещо от този род.
– Това всъщност не звучи никак зле. – Кселос огледа скришом младежа. Може би все пак хлапака имаше някакъв акъл в тази глава. – Мога да кажа, че е дъщеря на някой от приятелите на барона. Мисля, че има един или двама подходящи познати. – продължи замислено, като в същото време се опитваше да изрови някой спомен, който би му свършил работа, но без да повреди нещо в процеса: – Ще съм я поканил. Ти ще я придружаваш, но може да си й и приятел от детството или някакъв роднина. Мисля, че братовчед ще свърши работа. – кимна, доволен от подредбата на нещата и погледна отново към младежа: – Мисля, че би трябвало да стане, но не съм съвсем наясно с вашите обичаи и привички. Ти как мислиш?
– Може и да стане, но по-скоро я сложи племенница на приятел на приятел на барона. Ще е по-трудно за проверка, ако някой реши да се рови. Малката няма никакви маниери, така че въпросният приятел ще е добре да не е благородник, но въпреки това в имението ще трябва да й оставиш няколко дни, в които да няма контакт с хората, за да може да научи поне някои основи – като как да се храни, какво да облича и разни такива.
– Това започва да звучи като все по-голям проблем. – въздъхна демонът. – Ти можеш ли да я научиш на това? Защото ме съмнява веднага да допусне някой от прислугата.
Драконът реши да не издава прекалено много за себе си и неубедено отвърна:
– Мога да опитам. Тя схваща много бързо, така че сигурно няма да има големи проблеми. – после замълча за малко и каза: – Като заговорихме за проблеми, гледай никой да не я стряска или плаши. Най-вече да не я пипа, докато е много изплашена. На хората не им се отразява много добре.
– Защо? Какво става? – попита го, въпреки че подозираше какъв ще е отговора на хлапака и от сега не му харесваше, че ще го чуе.
– Щом ти е дъщеря, не би ли трябвало да знаеш?
– Надявах се да кажеш, че е нещо друго. – въздъхна примирено демона. – Колко пъти се е случвало до сега?
– Кое? – заинати се драконът.
Кселос го изгледа криво, чудейки се дали Влад целеше нещо повече от това просто да му лази по нервите, с този въпрос. Все пак реши да допусне, че е възможно двамата да говореха за две отделни неща и малката всъщност да не се е подлагала на чак такава опасност, за това и му отговори:
– Мъглата. Колко пъти е излизала от нея, ако изобщо е излизала?
– Три. – отвърна Алистър. – Два пъти, когато ни нападаха, веднъж някой я търсеше през нощта.
– Ще трябва да поработим и над това. – каза примирено Кселос. – Но ще имам нужда от помощта ти за това. Нещо против да останеш в имението малко повече?
Драконът дори не се опита да спре усмивката си.
– Молиш такъв като мен за помощ? Сигурен ли си?
– Ще го изпълниш ли, ако ти го заповядам? – попита го.
Упорито се опитваше да мисли за хлапака като за най-обикновен човек и нищо повече. Но колкото и да не му харесваше идеята да иска помощ, и то от драконова смеска, не виждаше как по друг начин би могъл да се справи със създалата се ситуация. Поне всичко това имаше и положителна страна. Кселос не можеше да усети друг демон наоколо, така че за малкото му унижение щяха да знаят само той и смеската.
– Заповядай ми, ако ще се почувстваш по-добре, но в края на краищата ще се погрижа за момичето, само защото искам. – каза Алистър. – Но за благодарност за грижите ще поискам още информация. Не сега. – побърза да добави, понеже мъжът отново доби недоволно изражение. – В имението. До тогава ще те оставя на мира, но когато стигнем, ще разбера в какво точно съм се забъркал.
Съгласието на младежа да съдейства беше повече от добре дошло и Кселос някак си се поотпусна, въпреки че идеята да си сътрудничи с драконова смеска беше също толкова ужасна, колкото и преди десетина минути, когато всъщност тръгна към каруцата, за да говори с него. На практика единственото, което се беше променило в ситуацията бе, че вече можеше да не се тревожи чак толкова много за момичето. Ако смеската беше прикачила поне малко от драконовите привички покрай кръвта си, то тогава почти сигурно щеше и да спази думата си, така че малко информация, която така или иначе не беше някаква голяма тайна, се оказваше повече от приемлива цена.
– В имението ще говорим. – кимна му демона. – Някакви по-специфични изисквания към супата освен да няма подправки? Какво да има, какво да няма?
– Да е по-питателна, но да не е много тежка. Съставките да са по-ситно нарязани. В гората нямах възможност да я храня с нещо повече от месо, треви и някой и друг корен, ако успея да намеря, така че много от продуктите ги вижда за първи път и още не знам какво й харесва и какво не.
– Значи в общи линии знаеш толкова за нея, колкото и аз. – заключи Кселос.
– Може би. – усмихна му се приятелски Алистър. Демонът прозвуча толкова доволен от откритието си, че на драконът му се поиска веднага да поправи тази грешка. – А може би не. – тръгна към входа на шатрата и добави, преди да излезе: – Кажи на готвача да подготви вечерята й.
– А си мислех, че тук аз раздавам заповедите. – каза си под нос, докато също излизаше от шатрата и се насочи към огньовете.


Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
 
 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 117790
Постинги: 369
Коментари: 7
Гласове: 171
Календар
«  Ноември, 2022  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930