Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2022 16:15 - Карас - 3.2
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 2811 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Алистър се върна при каруцата и намери момичето точно там, където я беше оставил – в единия ъгъл, прегърнала колената си и скрила лице в тях. Май се опитваше да изчезне или поне да привлича възможно най-малко внимание към себе си. Сигурно беше много объркана от всичко. През последните два дни се беше опитвала да му задава въпроси, но бързо се отказа, след като осъзна, че няма да получи отговор. Чувството за вина отново жегна дракона. Беше си направил някакви заключения за нея, които се бяха оказали грешни, но кой да предположи, че демоните можеха да имат деца? Беше нечувано и Алистър все още се чудеше дали е истина, но нямаше никакъв смисъл съществото във Верде да го излъже по такъв начин. Най-малкото трябваше да е наясно, че подобна новина щеше да направи момичето изключително ценно и желано за който и да е демонолог.
Сега Алистър трябваше да измисли как да я накара да му прости. Не му идваха никакви идеи обаче. Не му се беше налагало да иска прошка от когото и да е преди, така че не беше съвсем сигурен как да процедира. В крайна сметка реши просто да я заговори.
– Студено ли ти е? – попита я, като седна до нея.
Лили беше успяла да се примири с мисълта, че е отново сама. Това всъщност не беше много по-различно от преди, въпреки че го усещаше по някакъв различен начин. Но поне знаеше как да се справя с нещата така. Всичко беше просто: или се справяш с нещо, или умираш. Затова и появата на Влад, който отново я забелязваше, я обърка и дори изплаши. Този барон дойде и каза само няколко думи и Влад веднага му отговори и тръгна с него. Това значеше ли, че всъщност познава тези мъже и е с тях? И ако беше наистина с тях, дали не беше враг? Беше по-разумно да го сметне за неприятел и да го отбягва, само че една част от нея потрепна, и то не от страх, когато той я заговори. Може би не беше приятел, но не бе и враг? Лили вдигна лице към него.
– Не. – отговори му предпазливо, като в същото време следеше дори за най-малкия знак, че той смята да я нападне.
– Добре. – кимна Алистър. За известно време не се сещаше какво друго да каже и започна да се оглежда разсеяно наоколо, но когато видя барона да говори с готвача, пак се обърна към нея: – Скоро ще ти донесат супа, която са направили само за теб. Ще ти е по-вкусна сега.
Тя само кимна. Думите му съвсем засилиха объркването й. Влад се държеше съвсем спокойно и нормално с нея. Сякаш последните два дни не се бяха случвали и той не й беше сърдит.
Алистър й се усмихна леко и пак замълча. След малко се намръщи и въздъхна.
– Не ти говорех, защото мислех, че си направила нещо. Не мога да ти кажа какво обаче, но няма и особено значение, защото не бях прав.
– Защо не ме пита? – престраши се да го попита.
– Защото мислех, че ще ме излъжеш.
– Да излъжа?
– Да не кажеш истината. – обясни Алистър.
– Защо някой ще лъже?
– Ами… – започна той. Това щеше да е сложно за обяснение, понеже тя не знаеше нищо за света. – Добре, представи си, че някой ти е взел любимата риза, но ти не знаеш кой, затова започваш да питаш. Този, който я е откраднал, вероятно няма да си признае, защото иска да я запази за себе си, но и за да не го набедят за крадец. – момичето закима разбиращо, като в същото време започна да стиска ръкавите на ризата си, сякаш някой ей сега щеше да дойде и да й я вземе. – Друг вариант да те излъжат е, за да те накарат да направиш нещо. Например да ти кажат, че ако отидеш с тях, ще ти покажат много красива пеперуда или пък че аз съм те извикал и те ще те заведат при мен, но истинската им цел е да те отделят от останалите и да те наранят. Друг пък може да ти каже, че има…много ризи, за да те впечатли, или да ти каже, че твоята е много хубава, когато не я харесва чак толкова, за да ти се хареса, или обратното – да я харесва много, но да ти каже, че е ужасно грозна, защото ти завижда за нея и иска да те обиди. Има и още един вид лъжи – наричат ги бели лъжи – и хората, които ги изричат, обикновено не са лоши. Бялата лъжа е, когато например имам голяма рана, която много ме боли, но ти кажа, че съм добре, за да не те тревожа.
Това обяснение, въпреки че го разбираше, наистина я обърка, а и притесни. Защо хората навън правеха такива неща? Много по-лесно беше просто да казваш и правиш нещата така, както са. Със сигурност щеше да й трябва много време да свикне с идеята за лъжата и щеше да внимава, когато вече някой й кажеше нещо. Тази мисъл доведе до втора, а после и до трета, и към притесненията на Лили изведнъж се добавиха още един куп нови, които не знаеше какво да прави и как да ги реши.
– Ти? – попита го. – Кое от това, което ми каза е така? За гората, растенията, хората, света навън, ти? Кое от това, което знам е така?
– Всичко.
– А сега? Излъга ли? – това да не може да прецени дали казаното от него е истина, или не, направо я побъркваше. Ами ако хората навън през цялото време говореха неща, които не са верни? Как можеше да разбере?
– Не. – поклати глава. Честно казано малко се забавляваше да я гледа как се мъчи да го прецени. – Аз не лъжа.
– Защо?
– Защото е нещо, което цялото ми семейство избягва да прави. Лъжите често нараняват хората, а ние не искаме да ги нараняваме.
Това не отговаряше съвсем на въпроса й, нито й помогна да се успокои. Влад можеше да й каже всичко, а тя все още нямаше идея как да определи кое е лъжа. Въздъхна раздразнено, а погледа й за миг се плъзна през лагера, преди отново да се върне върху мъжа до нея. Преди всичко Лили трябваше да се успокои и да помисли. Сега сърцето й биеше бързо, а стомахът й беше стегнат от някакво неприятно чувство, което не беше съвсем сигурна как да опише, но знаеше, че ще изчезне, след като разбере какво да прави с Влад. Наистина й се искаше поне за малко да може да остане сама, за да се отпусне и да си подреди мислите. Но откакто тези хора ги бяха взели с тях, никой не я пускаше да ходи наоколо. Беше се опитала, докато Влад спи, но винаги някой от мъжете идваше с нея, затова се беше отказала. Ако имаше нещо, от което да я беше страх и да не й позволяваше да се отпусне, то това беше шумът, който хората издаваха. Влад също го издаваше, като диша, движи се и говори, но някак беше свикнала с него, а и той беше тих през повечето време. В лагера обаче винаги някой говореше или ходеше. Не спираха дори и през нощта.
Лили въздъхна отново, примирявайки се с това, че никъде няма да ходи, подпря брадичка на коленете си и затвори очи. Първо щеше да започне с това, което знаеше за Влад. Беше я накарал да яде и пие, казвайки й, че ако не го прави, ще умре. Това сигурно беше вярно, защото самата тя не се чувстваше добре без храна и вода. Беше й казал, че ще я стопли и го направи. Също така нещата, които й показа като ядливи, не я убиха, когато ги яде. Мъжът й беше казал, че ще се грижи за нея и ще я пази.
Тя продължи още известно време да изрежда на ум всичко, което Влад някога й беше казал и да го върти от всички страни, но не можа да си спомни момент, в който да я е мамил. И ако всичко досега бе истина, значи и твърдението му, че не лъже, също трябваше да бъде.
– Влад? – повика го, след като най-сетне се почувства поне малко по-спокойна: – Хората тук често ли лъжат?
– Повечето хора лъжат, но лъжите им обикновено не са големи или опасни. Понякога дори е необходимо и прието да кажеш някоя от белите лъжи. – отвърна Алистър. – Но аз мога да различавам кога ме лъжат, така че докато си с мен, няма от какво да се притесняваш.
– Как различаваш? – попита го още докато той говореше.
– С времето се научаваш. Хората понякога правят някои неща, с които несъзнателно показват, че лъжат. Аз лично имам много силен слух и обоняние, така че мога просто да чуя и подуша.
– Ще ми казваш ли кое е лъжа, докато се науча да ги различавам?
– Да. Даже можем да играем една игра. Аз да ти казвам две твърдения, ти да трябва да познаеш кое е лъжа. Преди това ще ти покажа някои от знаците.
– Добре. – побърза да се съгласи, поизправи се и се завъртя нетърпеливо към него:
Влад се обърна към нея и съвсем започна да и обяснява какви са някои от основните знаци, че този, с който говори я лъже. Лили от своя страна го беше зяпнала в устата и не изпускаше нито една дума. След като се убеди, че е запомнила основите, които явно се изразяваха основно в отклоняване на погледа или свеждането му надолу, нервничене, промяна в гласа и може би дори малко по-бързо говорене, с Влад започнаха играта.
Първоначално й беше лесно, защото мъжът казваше неща, които тя знаеше, че са лъжа, но постепенно въпросите му станаха по-сложни. Тъкмо й беше задал един такъв и до каруцата застана един мъж с метално канче, в което се оказа нейната супа. Тя внимателно я опита и въпреки че вкусът й бе непознат, за разлика от предишната храна – наистина й хареса.
Играта с отгатването на лъжите продължи както след вечерята, така и на следващият и по-следващият ден. През това време Влад явно беше говорил и с барона, защото освен играта, вечерно време започнаха да се разхождат и извън пределите на лагера. Не много далече, но достатъчно, за да може Лили да се почувства малко по-спокойна от липсата на непознати хора около нея.
Пътуването им продължи дванадесет дни. На тринадесетия излязоха от гората и пред тях се разкри поле, в което имаше някакви странни неща, които Лили никога не беше виждала преди това. В миг забрави както за играта, така и за въпроса, който Влад й беше задал. Изправи се, хвана се за страничната преграда на каруцата и се наведе колкото може напред, а погледа й се местеше изумено наоколо. Никога не беше мислила, че може да има чак толкова голяма поляна някъде. Нито че ще е пълна с неща. А нещата бяха много. Порастваха от земята, бяха сравнително близко едно до друго, изглеждаха големи, а отгоре бяха червени и жълти на цвят, като от някои дори излизаше пушек. Позяпа още няколко мига, след което се обърна към Влад и му помаха да дойде:
– Влад, виж! – гласът й беше леко задъхан от вълнение, а ръката вече сочеше към нещата: – Какво е това? Град?
Алистър се премести до нея и леко се усмихна на изпълнения й с почуда поглед и поруменелите й страни.
– Не, това е село. – каза й. – Помниш ли, когато ти разказвах, че някои хора отглеждат животни? Е, повечето от тези хора живеят тук, защото има повече място, за да се грижат за животните. Други хора пък отглеждат ядливи растения в онези големи полета. Наричат се ниви.
– А нещата какво са? – наведе се още напред и му посочи.
– Къщи. Хората живеят вътре.
– В тях? – попита учудено, но още докато го казваше и закима одобрително, защото реши, че няма да е толкова зле да има какво да те пази от вятъра и дъжда.
В следващия миг обаче нещо друго привлече вниманието й. Бяха се приближили още малко до селото и на една от нивите се виждаше някакъв човек. Лили тъкмо щеше да попита какво прави и видя, че стоеше с разперени ръце и сякаш беше набучен на прът. По същият начин, по който Влад набучваше пилетата и зайците, за да ги опече на огъня. Това не само помрачи ентусиазма й, но и доста я притесни, защото забеляза на още няколко ниви хора с разперени в страни ръце.
– Влад? – повика го тихо. – Защо тези хора са ги оставили така там?
Алистър едва не се засмя на притеснението в гласа й.
– Това не са хора, хлапе. Това са плашила. Суха трева, натъпкана в стари, скъсани дрехи. Слагат ги на полето, за да плашат птиците и да ги спират да ядат от растенията там.
Лили изгледа преценяващо усмихнатото му лице, но той изглежда наистина се радваше, което я накара да въздъхне облекчено:
– И мен ме изплашиха.
– Няма страшно, нищо не могат да ти направят.
Лили го погледна за миг, колкото да се убеди, че този път не играеха на играта с лъжата, след което му се усмихна щастливо и отново започна нетърпеливо да се оглежда наоколо. Нивите идваха все по-близко и ставаха все повече. На една дори видя някакви хора и след като се убеди, че не бяха плашила главно защото се движеха, дръпна мъжа за ръкава и му ги посочи.
– А те какво правят?
– Грижат се за растенията. – отвърна драконът и се загледа. – Точно тези събират узрелите.
– И после ги ядат! – заключи, доволна от откритието, след което погледа й се стрелна обратно към нивите и селото, а главата й се изпълни с въпроси, които нямаше търпение да зададе.
През следващите няколко часа подминаха две села. Алистър продължаваше да отговаря на въпросите на момичето, но най-голяма реакция в нея предизвикаха две мелници и няколко кучета, които за известно време преследваха каруцата с лай. Лили доста се изплаши от животните в началото, после гласно се оплака, че вдигат прекалено много шум, а накрая, когато си тръгнаха, въздъхна облекчено. Видяха също малко крави, кози и овци, като момичето сбърка последните за ходещи облаци.
В далечината в дясно от тях се забелязваха високи, каменни градски стени, но групата им определено не се беше запътила натам и скоро градът остана зад гърба им. Алистър подозираше, че една от причините е, че все някой щеше да намери за странно местния барон да се връща от лов с двама непознати и да започне да говори за това. А ако новината стигнеше до Лоугън, много повече от доброто дело на благородника щеше да е изложено на риск.
Постепенно нивите от двете страни на пътя бяха заменени от дълги редици овощни дръвчета. Лили за първи път виждаше череши. Един от войниците, Питър, се смили над Алистър, който се мъчеше да й опише вкуса им, а също така и да я увери, че не са като гъбите и това, че са цветни, не ги прави отровни, и откъсна няколко от едно дърво, хапвайки една за демонстрация, а след това давайки им останалите. Момичето обаче беше предпазливо и опита плодовете чак когато драконът изяде няколко. Усладиха й се много и се наложи Алистър да й припомни за онзи път, когато преяде с мед, за да я накара да престане през пет минути да протяга ръка към горкия Питър, който явно беше назначила за главен доставчик на череши.
По това време пътят вече се беше поразширил и започваше плавно да се изкачва. Драконът вече можеше да види кръглата наблюдателна кула и част от зъберите на крепостната стена, от която стърчеше тя. И двете бяха от светъл камък, като стената беше сигурно петнадесетина метра висока, а кулата – още пет.
Отне им още половин час, докато най-сетне пристигнат. Казаха им, че ще влязат през задния вход и няма да имат възможност днес да разглеждат много-много, но когато минаха през портата и огледаха задния двор, Алистър наистина си даде сметка, че войната е свършила окончателно. Като беше видял яките стени, беше очаквал и як замък, а не… това. Дори отзад, където се намираха войнишките бараки, конюшните, складовете и кухните и където по принцип се предполагаше, че не трябва да е кой знае колко представително, всичко беше павирано, пометено и чисто. Стените на всяка сграда бяха скоро боядисани в бяло, а между постройките имаше добре поддържани цветни лехички, варосани пейки и дори едно малко шадраванче. Архитектурата на самия замък, ако можеше изобщо да се нарече така, щеше да е немислима и абсурдна по време на война. Алистър можеше да види, че имението се състои от централна пететажна част с по едно четириетажно крило от всяка страна. И тези стени бяха снежно бели, като се изключеха местата, които бяха напълно скрити от бръшлян. Прозорците бяха високи и широки, а на доста места забелязала и малки балкончета. Дори без магия нямаше да представлява никаква трудност да се вмъкнеш вътре.
Честно казано драконът не си спомняше някога да е виждал нещо подобно. Беше се родил, когато войната вече бе започнала, така че през живота си не беше виждал толкова лъскава и хубава сграда. Дори имението Карн, което беше поне три пъти по-грандиозно от това, си беше по-скоро крепост. Имаше дълбок ров със заострени колове около него, прозорците им бяха тесни амбразури, освен на последния етаж, където бяха достатъчно широки, че някой дракон да може да се приземи спокойно; за балкони или бръшлян и дума не можеше да става, понеже само можеха да улеснят врага, а пък никой дори не се бе сещал да боядисва или пък да отглежда цветя, защото щеше да е пълна загуба на пари и време. Но такива бяха повечето замъци тогава – мрачни и практични. Алистър отново се зачуди колко ли време е минало, откакто бе изпаднал в хибернация. Трябваше да е наистина много, щом хората бяха достатъчно спокойни, за да си позволят да построят нещо подобно.
От мислите му го изтръгна Лили, която го дръпна за ръкава.
– Влад, това замък ли е? – попита го, като в същото време погледа й обхождаше огромната къща пред нея.
– Можеш да го наречеш така. – отвърна уклончиво.
Лили не можеше да откъсне поглед от постройката. Сигурно можеше да събере всички хора от отряда, а имаше и още няколко по-малки къщи наоколо. Тъкмо се зачуди кой ли живее в тях, когато видя, че баронът избърза напред към замъка, където един леко пълен мъж, целият облечен в черно, чакаше. Двамата с Верде си размениха няколко тихи думи. Баронът влезе в сградата, а мъжът в черно се насочи към групата им и спря пред Влад.
– Аз съм Майкъл, икономът на лорд Верде. – представи се мъжът. – Вие сигурно сте господин Владимир Колинс, а това трябва да е госпожицата Лилиан Фокс?
– Точно така. – кимна Алистър. До него Лили започна да си отваря устата, вероятно за да поправи Майкъл за името си, но драконът й направи знак да мълчи. От сега нататък, докато бяха в имението, трябваше да са тези хора пред всички. – Стаите ни готови ли са?
– Разбира се. Ако нямате нищо против да ме последвате, ще ви заведа, за да може да се настаните и да се освежите от пътя.
Майкъл ги поведе. Задната част на сградата беше територия на слугите и като цяло не беше богато украсена. Коридорите бяха тесни, върху дъсчения под нямаше килим и навсякъде се носеше аромата от храната, която приготвяха в кухнята. Въпреки това Лили зяпаше с ококорени очи и отворена уста, попивайки абсолютно всичко около себе си, като междувременно се беше вкопчила здраво в ръката на дракона. Стигнаха до тясно дървено стълбище, което изкачиха доста бавно, понеже малката явно го намираше за изключително интересно и вълнуващо. Застояваше се на всяко стъпало и после поглеждаше зад себе си, за да види колко се е изкачила, а после прекара половин минута върху едно, което скърцаше, вдигайки и сваляйки крака си от него с изумено изражение, сякаш беше най-великолепното нещо, което някога бе виждала. Майкъл прояви завидно търпение и изглеждаше склонен да чака и цял ден на площадката горе, ако се наложи, но Алистър искаше просто да се скрият от любопитните погледи възможно най-скоро, затова накрая дръпна момичето и я затегли след себе си. Изкачиха се до третия етаж и излязоха в друг коридор, много по-широк и дълъг от слугинския. От двете му страни имаше редици от по четири врати, а между тях имаше ниши с прозорци. В някои от тях дори бяха наредени канапета и масички, а всички бяха снабдени с някаква красива саксия с цъфнали растения. По дървената ламперия на стените пък бяха наредени картини на пейзажи в красиви рамки, а на равни разстояния из целия коридор имаше красиви маслени лампи.
Драконът трябваше да признае, че изглеждаше доста по-уютно от неговия замък с голите му каменни подове и стени, тесните процепи за прозорци и оскъдната украса под формата на няколко гоблена, които майка му лично бе ушила, но същевременно цялото това разточителство му напомняше за пореден път, че всичките му близки може и да са загинали. От друга страна Лили май скоро щеше да умре. Хилавите й, кокалести пръсти се бяха забили с неподозирана сила в предмишницата му, очите й всеки момент щяха да изскочат и напълно беше забравила, че трябва да си поеме дъх. Алистър се усмихна леко. Щеше му се и той да може да изпита такава детска радост от толкова обикновени неща.
– Дишай, хлапе. – прошепна й.
– Влад, как са хванали гората и са я сложили тук? – попита го тихо, сочейки му красивата гора, с голяма поляна и една рекичка, която стоеше на стената пред тях.
Алистър се засмя леко.
– Не са я хванали, а са я нарисували. Както аз нарисувах вълка на земята, само че това е на платно.
– Нарисували? – повтори невярващо Лили и протегна ръка да я пипне.
Наистина не беше гора, а нещо леко грапаво, но равно. Пръстите й леко се плъзнаха по картината, а тя не можеше да повярва, че някой може да нарисува нещо, което изглежда толкова истинско. От мислите й я изкара леко покашляне. Тя веднага отдръпна ръката си от стената и погледна към Майкъл, който търпеливо беше чакал няколко крачки по-напред.
– Това е стаята на госпожицата. – оповести икономът и отвори вратата, до която стоеше. – Следващата е за господина. Ще кажа да ви донесат багажа тук. Ако имате нужда от нещо друго, моля да ме уведомите.
– Всъщност багажът ни беше изгубен, така че ще имаме нужда от дрехи. – каза Алистър. – Също така бихме искали и да се изкъпем.
– Разбира се, господине. – кимна леко Майкъл. – Веднага ще пратя някой да приготви ваните и да донесе нещо подходящо за преобличане за Вас и младата дама. – след което допълни: – А също така, ако ми кажете след колко време ще сте готови, ще наредя да Ви чака карета, която да ви заведе до най-добрите шивачи в града.
Драконът беше впечатлен от уменията на мъжа, понеже за миг се зачуди дали наистина му предлага да отидат в града – двама непознати, при това с каретата на барона, задължително щяха да накарат поне някой да се зачуди – но тогава видя една камериерка да свива зад ъгъла и му стана ясно, че играе.
– Може би друг път, Майкъл. Днес имаме нужда от почивка.
– Разбира се, господине. – отговори му иконома: – Да Ви чакаме ли за вечеря, или предпочитате да Ви я сервираме в стаите?
– Ще вечеряме заедно в нейната стая.
– Тогава ще сервираме там. Ако ме извините, ще отида да подготвя нещата.– Майкъл за последно се поклони и тръгна обратно по коридора.
Лили го проследи с поглед, след което вниманието й се върна към отворената врата. Момичето почти пробяга няколкото крачки до там и влезе в стаята.


Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
 



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 134912
Постинги: 385
Коментари: 7
Гласове: 195
Календар
«  Януари, 2023  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031