Постинг
14.10.2022 05:32 -
Нечистите - 45.2
– Хей! – поздрави го ентусиазирано Лизи. – Не очаквах да те видя въобще днес.
– Аз пък се надявах да те видя. – призна й Хирса и се огледа наоколо, преди внимателно да попита: – Сама ли си?
– Да. – отвърна веднага. По-добре да не казва, че е дошла с Чарли. – Защо?
– И не чакаш никой да дойде?
Тя поклати глава. Шишенцата с приспивателно и демонска отрова изведнъж започнаха да тежат толкова много в джобовете й, че Лизи си представи как прокъсват плата и падат в краката на гвардееца.
– Реших да се поразходя и да разгледам.
– Съвсем сама? – пристъпи към нея и хвана ръката й. – Не трябва днес да си сама Лин.
Елизабет се втренчи в ръката му, сякаш бе пипало.
Ооо, светна й изведнъж.
Хирса не я подозираше. Съжаляваше я, защото Сам не бе тук.
Облекчението й се смеси с неудобство. И малко срам.
– По-късно ще се видя с приятели. – усмихна му се и издърпа ръката си, кръстосвайки я с другата зад гърба си за по-сигурно.
– Може би не трябва да се срещаш с тях. Мога аз да те разведа наоколо?
– Ти охраняваш а‘азвамът. – отклони предложението му, успешно скривайки раздразнението си от мнението му за Сам и Чарли.
– Днес по-скоро патрулирам около тях. – отговори й Хирса. Приведе се към нея и прошепна: – Наоколо изобщо не е безопасно.
– Така ли?
Той кимна.
– Да. Не трябва да ти го казвам, но държа на теб. Трябва да знаеш, че Гириш успя да избяга и е някъде наоколо.
Елизабет позволи на тревогата, че ще ги разкрият, да вземе превес и го погледна стреснато. Можеше само да благодари на Боговете, че на лицето му се изписа загриженост, а не съмнение.
– Сериозен ли си? – прошепна остро. – Как? Не беше ли затворен в някакво много сигурно подземие?
Лицето на Хирса се изкриви, сякаш го беше зашлевила, но после загрижеността отново се върна върху него.
– Ще го заловим. – отговори й и я хвана за рамената, стискайки ги леко: – Въпрос на часове е, но до тогава трябва да внимаваш и да не се разхождаш сама.
Тя отстъпи назад, за да го накара да я пусне. Ако се навърташе покрай нея и държеше да я развежда, щеше да изпусне шанса си с жриците.
– Благодаря, че ми каза, но мога да се грижа и сама за себе си, Хирса. – усмихна се леко. – А и ти казах – няма да съм сама още дълго.
– Не може да му вярваш така безрезервно, Лин. – каза й с лек укор в гласа Хирса: – Той не е за теб и определено не е добър. Знаеш го, нали? Заслужаваш много повече от това.
Усмивката й се пропука като парче лед. Беше едно да продължава да се опитва с нея, дори и след като му бе казала, че няма шанс. Бе съвсем друго, когато посмееше да си отваря устата срещу Сам.
– Аз решавам какво заслужавам и кой е за мен. – каза му тихо, чувайки заплахата в собствения си глас. – Не повтаряй грешката да говориш против него отново, Хирса. Особено пред мен. Иначе може и да разбереш точно колко си подхождаме.
– Той ти влияе зле, Лин. – явно не искаше да се откаже: – Ти не си такава.
– Това, че ти се усмихвам, не означава, че не бих ти забила нож тук. – Лизи докосна униформата му точно там, където би мушнала острие, за да стигне сърцето му. Погледна го развеселено, когато той отстъпи. Най-накрая подуши лека тревога от него. – Не говори против него и двамата с теб ще сме наред.
– Наистина ти влияе зле. – каза някак примирено стражът.
– Може би. Но ми харесва. – и с това отстъпи няколко крачки от него и му обърна гръб. – Довиждане, Хирса.
Елизабет се отдалечи бързо, преди да се е поддала на изкушението и да е ударила член на лунаратската гвардия право в носа. След като го е заплашила. Потърка лице и поклати глава. Животът й в Рива я бе научил да си държи езика зад зъбите и да продължава да се усмихва мило и празноглаво независимо кой и как я обижда. Много й се искаше да си спомня това възпитание, когато обидите са по адрес на някой, на когото държи, но нещо просто превключи в нея, като чу Хирса да й обяснява какъв е Сам. Все едно го познаваше. Нямаше ли да е просто чудесно, ако гвардеецът я заключи някъде точно сега?
Поне определено не я подозираше и ако се съдеше по мнението му, че тя май е направена директно от ръцете на Боговете – нямаше и да я заподозре.
Ако всичко се развиеше по план днес, Хирса го очакваше голям шок.
– И като говорим за това… – измърмори Лизи.
Приша, една от жриците в танца, изхвърча от шатрата и започна да се оглежда с раздразнено изражение. Вече бе облечена в черния костюм, като оставаше единствено да постави последния воал, скриващ лицето й и силно подчертаните й с черно очи. Елизабет се приближи съвсем, уверявайки се, че ще бъде видяна, и зачака с бумтящо сърце.
– Лин! – възкликна зарадвано Приша, преди да се прокашля и да се огледа отново: – Виждала ли си Дамила?
– Мисля, че я видях преди десетина минути да заобикаля отзад. – отвърна Лизи и посочи зад шатрата. – Станало ли е нещо?
– Не точно. – отговори й жрицата и не особено ентусиазирано отиде да погледне отзад. Когато не видя никого, видимо си отдъхна, но въпреки това неентусиазирано обиколи улицата наоколо, погледна зад още няколко шатри и се провикна „Дамила“, но без да се отдалечава особено. Накрая се върна при Лизи и обяви: – Явно я няма.
– Виждам, че си съкрушена. – подсмихна се Елизабет, преди да си наложи загриженост. – Имате ли резерва?
– Не. – отговори й Приша и погледа й просветна лукаво, когато я попита: – Имаш ли време да си ни резерва? Не знам дали ще намерим Дамила на време, а танцът е съвсем скоро.
– Аз? – Лизи отвори широко очи и даже отстъпи крачка назад. – Аз дори вече не съм жрица…
– Но знаеш танца. – веднага й възрази Приша.
– Така е, но… – жрицата я погледна умолително и театрално опря дланите на ръцете си една в друга. Елизабет се засмя леко. – Добре. Ако Иснани каже, че няма проблем – ще ви помогна.
– Ще каже! – обяви зарадвано и я хвана за ръката, явно, за да е сигурна, че Лизи няма да размисли и да си тръгне: – Ела да я питаме.
Елизабет се остави да бъде извлечена в шатрата. Там течеше трескава подготовка. Гласовете на момичетата се сливаха в един нестихващ поток от въпроси къде е това или онова и може ли някой да помогне с поставянето на украшенията за коса. Полупрозрачни, блещукащи черни шалове хвърчаха във въздуха, миризмите на пудра и парфюм гъделичкаха носа на Лизи.
В единия край, далеч от тичащите насам-натам жрици, бе поставено голямо огледало в цял ръст, пред което момичетата се мъчеха да не се бутат, за да се огледат. Елизабет бе сигурна, че единствената причина изобщо да проявяват каквото и да е търпение, бе Иснани. Застанала до огледалото, Главната жрица наместваше воали, опъваше крачоли и одобряваше дали гримът е поставен както трябва.
Приша спря до нея, като все още държеше здраво ръката на Лизи.
– Дамила я няма, но вижте кого намерих!
Елизабет се усмихна смутено и помаха вяло.
Иснани я изгледа преценяващо, сякаш се чудеше какво да направи и дали е редно да го прави, което прозвуча и във въпроса й:
– Никъде ли не я намери? – попита Приша: – Навсякъде ли я потърси?
– Обиколих където се сетих и дори я виках, но не ми отговори. – потвърди й жрицата.
Иснани кимна леко и изгледа замислено Елизабет.
– Сигурна ли си, че искаш да участваш, въпреки че вече не си от храма?
– Аз… – изведнъж страхът от онова, което предстоеше, от мисълта, че може да се провали, я плисна. Елизабет се постара да го смачка, да го натика някъде дълбоко, така че когато ноздрите на Иснани леко се разшириха, да подуши единствено съвсем лека – и нормална – сценична треска. – Бих искала да ви помогна. Но мога да потърся и някое от другите момичета…
– Ти знаеш танца най-добре от останалите. – призна й с въздишка Иснани. Помълча няколко мига и накрая каза: – Ако нямаш против да участваш, ще се радвам да те включа.
Лизи се усмихна и кимна.
След това Иснани даде команда и жриците й се нахвърлиха. Ако Елизабет си бе мислела, че в шатрата цари хаос, когато влезе, сега й се стори, че се намира в средата на ураган. Някои момичета й подаваха дрехи, докато едновременно с това други се заеха да й помогнат с косата й, а пък трети настояваха всички да престанат да мърдат за минутка, за да могат да й поставят грима. С последното девойката бе доста съгласна, особено когато моливът се доближеше до окото й.
Цялата процедура й напомняше на подготовката за някой прием в Рива, само че доста по-трескаво и с много повече скубане и викове. Вярно, за по-голяма част от тях не бяха виновни момичетата. Имперското семейство бе пристигнало и отвън глъчката бе оглушителна. Част от жриците бяха излезли пред шатрата, за да видят какво се случва, но за останалите с Лизи вътре нямаше време за почивка – дори когато А‘азвамът заговори с увеличен чрез магия глас, така че да достигне до всички краища на Ан Налат. Вероятно не можаха да го чуят само те, защото леко истеричният вик „Къде отидоха тези пендари?!“ го заглуши тъкмо когато той говореше нещо за Луната и благословията й.
Остана й само секунда да се погледне в огледалото и после бе изтеглена навън.
Те не бяха първото представление на вечерта. Преди тях на сцената дует от мъж и жена – той, облечен в жълто и златно, а тя в бяло и сребърно – изпълняваха песен за Слънцето и Луната, за ориста им никога да не се докоснат и за голямата им любов. Хиляди гласове от площада, от близките сгради, дори от стражите им подгласяха. Елизабет можеше да разбере защо песента е толкова популярна и защо видя не една сълза да се стича, само че бе прекалено нервна, за да си позволи да се наслаждава на изпълнението точно в момента, дори и да звучеше като изпята от ангели.
Имаше страшно много стража. Лизи предполагаше, че в град като Ан Налат градската стража ще е многобройна, но сега голяма част от нея се бе събрала тук, обикаляше и се оглеждаше за нередности. Имаше чувството, че много от мъжете и жените в парадни униформи гледат право в нея. В малката декоративна кама, част от костюма й. Дали можеха да разпознаят, че я е сменила с друга, която Чарли й бе дал? Такава, която би пронизала плът с лекота в случай, че магьосниците са осигурили защита, която да й попречи да ползва магията си.
Не, каза си. Въобразяваше си. Нямаше как да знаят. Дори жриците не бяха забелязали разликата – копието бе съвсем точно. Трябваше да престане да се оглежда като крадец, преди някой наистина да я е заподозрял. Не можеше да се провали сега. Не и когато бе толкова близо.
Песента свърши. Аплодисментите и виковете заглушиха всичко. И просто така бе техен ред.
– Момичета! – гласът на Иснани някак успя да надвика оглушителният тътен, идващ от тълпата: – Наш ред е! Искам да се представите също толкова добре, колкото и на последните репетиции. Знам, че сте научили танца. Знам, че всяко движение за вас вече е толкова естествено, колкото да дишате. Танцът е Луната, а тя е в кръвта на всяка една от вас, така че излезте там и дайте всичко от себе си. Засенчете всички представления до едно и покажете на всички, че има причина Велахе да ви подкрепя. Нека я накараме да се гордее с нас! Без нея сега представлението нямаше да е пред а‘азвамът и семейството му, а на някоя уличка в рибния квартал. Така че излизайте и знайте, че Луната е с вас и ще ви закриля!
Елизабет почувства напрежението на останалите след думите на Главната жрица, но също така усети и мотивацията им. Щяха да се представят достойно. Щяха да покажат, че не са проститутките, за които градът ги смяташе. Когато се изкачиха по стълбите към сцената, всички бяха с изправени рамене и вирнати брадички.
Лизи мерна руса коса сред тълпата. Чарли. В момента, в който очите й се спряха на него и окуражителната му усмивка, той отново се остави да бъде погълнат от морето от хора. Беше тук. Наблизо. Щеше да пази гърба й. От нея се искаше единствено да не мисли за нищо друго, освен за танца.
И въпреки това тя не успя да се въздържи да погледне към ложата на имперското семейство.
Да потърси Велахе, да подостри решителността си с лика й.
Да намери Сам, за да си представи отново бъдещето.
Тънката, полупрозрачна завеса, която я делеше от тях, обаче не й позволяваше да види нещо повече от неясни силуети и бледите цветове на одеждите им. Още един начин за защита. Нямаше как да се прицелиш в конкретна мишена, ако не можеш да я разпознаеш.
Елизабет осъзна още по-ясно, че всичко зависеше от този танц. Затова, когато познатата музика започна, тя се потопи в нея, отдаде й се напълно, вложи всичките си копнежи и страхове във всяко едно движение.
Салена може и да бе в ролята на Луната, но Елизабет щеше да засенчи и пълнолунието. Щеше да грабне вниманието на Велахе. Щеше да я накара да се покаже пред нея.
– Аз пък се надявах да те видя. – призна й Хирса и се огледа наоколо, преди внимателно да попита: – Сама ли си?
– Да. – отвърна веднага. По-добре да не казва, че е дошла с Чарли. – Защо?
– И не чакаш никой да дойде?
Тя поклати глава. Шишенцата с приспивателно и демонска отрова изведнъж започнаха да тежат толкова много в джобовете й, че Лизи си представи как прокъсват плата и падат в краката на гвардееца.
– Реших да се поразходя и да разгледам.
– Съвсем сама? – пристъпи към нея и хвана ръката й. – Не трябва днес да си сама Лин.
Елизабет се втренчи в ръката му, сякаш бе пипало.
Ооо, светна й изведнъж.
Хирса не я подозираше. Съжаляваше я, защото Сам не бе тук.
Облекчението й се смеси с неудобство. И малко срам.
– По-късно ще се видя с приятели. – усмихна му се и издърпа ръката си, кръстосвайки я с другата зад гърба си за по-сигурно.
– Може би не трябва да се срещаш с тях. Мога аз да те разведа наоколо?
– Ти охраняваш а‘азвамът. – отклони предложението му, успешно скривайки раздразнението си от мнението му за Сам и Чарли.
– Днес по-скоро патрулирам около тях. – отговори й Хирса. Приведе се към нея и прошепна: – Наоколо изобщо не е безопасно.
– Така ли?
Той кимна.
– Да. Не трябва да ти го казвам, но държа на теб. Трябва да знаеш, че Гириш успя да избяга и е някъде наоколо.
Елизабет позволи на тревогата, че ще ги разкрият, да вземе превес и го погледна стреснато. Можеше само да благодари на Боговете, че на лицето му се изписа загриженост, а не съмнение.
– Сериозен ли си? – прошепна остро. – Как? Не беше ли затворен в някакво много сигурно подземие?
Лицето на Хирса се изкриви, сякаш го беше зашлевила, но после загрижеността отново се върна върху него.
– Ще го заловим. – отговори й и я хвана за рамената, стискайки ги леко: – Въпрос на часове е, но до тогава трябва да внимаваш и да не се разхождаш сама.
Тя отстъпи назад, за да го накара да я пусне. Ако се навърташе покрай нея и държеше да я развежда, щеше да изпусне шанса си с жриците.
– Благодаря, че ми каза, но мога да се грижа и сама за себе си, Хирса. – усмихна се леко. – А и ти казах – няма да съм сама още дълго.
– Не може да му вярваш така безрезервно, Лин. – каза й с лек укор в гласа Хирса: – Той не е за теб и определено не е добър. Знаеш го, нали? Заслужаваш много повече от това.
Усмивката й се пропука като парче лед. Беше едно да продължава да се опитва с нея, дори и след като му бе казала, че няма шанс. Бе съвсем друго, когато посмееше да си отваря устата срещу Сам.
– Аз решавам какво заслужавам и кой е за мен. – каза му тихо, чувайки заплахата в собствения си глас. – Не повтаряй грешката да говориш против него отново, Хирса. Особено пред мен. Иначе може и да разбереш точно колко си подхождаме.
– Той ти влияе зле, Лин. – явно не искаше да се откаже: – Ти не си такава.
– Това, че ти се усмихвам, не означава, че не бих ти забила нож тук. – Лизи докосна униформата му точно там, където би мушнала острие, за да стигне сърцето му. Погледна го развеселено, когато той отстъпи. Най-накрая подуши лека тревога от него. – Не говори против него и двамата с теб ще сме наред.
– Наистина ти влияе зле. – каза някак примирено стражът.
– Може би. Но ми харесва. – и с това отстъпи няколко крачки от него и му обърна гръб. – Довиждане, Хирса.
Елизабет се отдалечи бързо, преди да се е поддала на изкушението и да е ударила член на лунаратската гвардия право в носа. След като го е заплашила. Потърка лице и поклати глава. Животът й в Рива я бе научил да си държи езика зад зъбите и да продължава да се усмихва мило и празноглаво независимо кой и как я обижда. Много й се искаше да си спомня това възпитание, когато обидите са по адрес на някой, на когото държи, но нещо просто превключи в нея, като чу Хирса да й обяснява какъв е Сам. Все едно го познаваше. Нямаше ли да е просто чудесно, ако гвардеецът я заключи някъде точно сега?
Поне определено не я подозираше и ако се съдеше по мнението му, че тя май е направена директно от ръцете на Боговете – нямаше и да я заподозре.
Ако всичко се развиеше по план днес, Хирса го очакваше голям шок.
– И като говорим за това… – измърмори Лизи.
Приша, една от жриците в танца, изхвърча от шатрата и започна да се оглежда с раздразнено изражение. Вече бе облечена в черния костюм, като оставаше единствено да постави последния воал, скриващ лицето й и силно подчертаните й с черно очи. Елизабет се приближи съвсем, уверявайки се, че ще бъде видяна, и зачака с бумтящо сърце.
– Лин! – възкликна зарадвано Приша, преди да се прокашля и да се огледа отново: – Виждала ли си Дамила?
– Мисля, че я видях преди десетина минути да заобикаля отзад. – отвърна Лизи и посочи зад шатрата. – Станало ли е нещо?
– Не точно. – отговори й жрицата и не особено ентусиазирано отиде да погледне отзад. Когато не видя никого, видимо си отдъхна, но въпреки това неентусиазирано обиколи улицата наоколо, погледна зад още няколко шатри и се провикна „Дамила“, но без да се отдалечава особено. Накрая се върна при Лизи и обяви: – Явно я няма.
– Виждам, че си съкрушена. – подсмихна се Елизабет, преди да си наложи загриженост. – Имате ли резерва?
– Не. – отговори й Приша и погледа й просветна лукаво, когато я попита: – Имаш ли време да си ни резерва? Не знам дали ще намерим Дамила на време, а танцът е съвсем скоро.
– Аз? – Лизи отвори широко очи и даже отстъпи крачка назад. – Аз дори вече не съм жрица…
– Но знаеш танца. – веднага й възрази Приша.
– Така е, но… – жрицата я погледна умолително и театрално опря дланите на ръцете си една в друга. Елизабет се засмя леко. – Добре. Ако Иснани каже, че няма проблем – ще ви помогна.
– Ще каже! – обяви зарадвано и я хвана за ръката, явно, за да е сигурна, че Лизи няма да размисли и да си тръгне: – Ела да я питаме.
Елизабет се остави да бъде извлечена в шатрата. Там течеше трескава подготовка. Гласовете на момичетата се сливаха в един нестихващ поток от въпроси къде е това или онова и може ли някой да помогне с поставянето на украшенията за коса. Полупрозрачни, блещукащи черни шалове хвърчаха във въздуха, миризмите на пудра и парфюм гъделичкаха носа на Лизи.
В единия край, далеч от тичащите насам-натам жрици, бе поставено голямо огледало в цял ръст, пред което момичетата се мъчеха да не се бутат, за да се огледат. Елизабет бе сигурна, че единствената причина изобщо да проявяват каквото и да е търпение, бе Иснани. Застанала до огледалото, Главната жрица наместваше воали, опъваше крачоли и одобряваше дали гримът е поставен както трябва.
Приша спря до нея, като все още държеше здраво ръката на Лизи.
– Дамила я няма, но вижте кого намерих!
Елизабет се усмихна смутено и помаха вяло.
Иснани я изгледа преценяващо, сякаш се чудеше какво да направи и дали е редно да го прави, което прозвуча и във въпроса й:
– Никъде ли не я намери? – попита Приша: – Навсякъде ли я потърси?
– Обиколих където се сетих и дори я виках, но не ми отговори. – потвърди й жрицата.
Иснани кимна леко и изгледа замислено Елизабет.
– Сигурна ли си, че искаш да участваш, въпреки че вече не си от храма?
– Аз… – изведнъж страхът от онова, което предстоеше, от мисълта, че може да се провали, я плисна. Елизабет се постара да го смачка, да го натика някъде дълбоко, така че когато ноздрите на Иснани леко се разшириха, да подуши единствено съвсем лека – и нормална – сценична треска. – Бих искала да ви помогна. Но мога да потърся и някое от другите момичета…
– Ти знаеш танца най-добре от останалите. – призна й с въздишка Иснани. Помълча няколко мига и накрая каза: – Ако нямаш против да участваш, ще се радвам да те включа.
Лизи се усмихна и кимна.
След това Иснани даде команда и жриците й се нахвърлиха. Ако Елизабет си бе мислела, че в шатрата цари хаос, когато влезе, сега й се стори, че се намира в средата на ураган. Някои момичета й подаваха дрехи, докато едновременно с това други се заеха да й помогнат с косата й, а пък трети настояваха всички да престанат да мърдат за минутка, за да могат да й поставят грима. С последното девойката бе доста съгласна, особено когато моливът се доближеше до окото й.
Цялата процедура й напомняше на подготовката за някой прием в Рива, само че доста по-трескаво и с много повече скубане и викове. Вярно, за по-голяма част от тях не бяха виновни момичетата. Имперското семейство бе пристигнало и отвън глъчката бе оглушителна. Част от жриците бяха излезли пред шатрата, за да видят какво се случва, но за останалите с Лизи вътре нямаше време за почивка – дори когато А‘азвамът заговори с увеличен чрез магия глас, така че да достигне до всички краища на Ан Налат. Вероятно не можаха да го чуят само те, защото леко истеричният вик „Къде отидоха тези пендари?!“ го заглуши тъкмо когато той говореше нещо за Луната и благословията й.
Остана й само секунда да се погледне в огледалото и после бе изтеглена навън.
Те не бяха първото представление на вечерта. Преди тях на сцената дует от мъж и жена – той, облечен в жълто и златно, а тя в бяло и сребърно – изпълняваха песен за Слънцето и Луната, за ориста им никога да не се докоснат и за голямата им любов. Хиляди гласове от площада, от близките сгради, дори от стражите им подгласяха. Елизабет можеше да разбере защо песента е толкова популярна и защо видя не една сълза да се стича, само че бе прекалено нервна, за да си позволи да се наслаждава на изпълнението точно в момента, дори и да звучеше като изпята от ангели.
Имаше страшно много стража. Лизи предполагаше, че в град като Ан Налат градската стража ще е многобройна, но сега голяма част от нея се бе събрала тук, обикаляше и се оглеждаше за нередности. Имаше чувството, че много от мъжете и жените в парадни униформи гледат право в нея. В малката декоративна кама, част от костюма й. Дали можеха да разпознаят, че я е сменила с друга, която Чарли й бе дал? Такава, която би пронизала плът с лекота в случай, че магьосниците са осигурили защита, която да й попречи да ползва магията си.
Не, каза си. Въобразяваше си. Нямаше как да знаят. Дори жриците не бяха забелязали разликата – копието бе съвсем точно. Трябваше да престане да се оглежда като крадец, преди някой наистина да я е заподозрял. Не можеше да се провали сега. Не и когато бе толкова близо.
Песента свърши. Аплодисментите и виковете заглушиха всичко. И просто така бе техен ред.
– Момичета! – гласът на Иснани някак успя да надвика оглушителният тътен, идващ от тълпата: – Наш ред е! Искам да се представите също толкова добре, колкото и на последните репетиции. Знам, че сте научили танца. Знам, че всяко движение за вас вече е толкова естествено, колкото да дишате. Танцът е Луната, а тя е в кръвта на всяка една от вас, така че излезте там и дайте всичко от себе си. Засенчете всички представления до едно и покажете на всички, че има причина Велахе да ви подкрепя. Нека я накараме да се гордее с нас! Без нея сега представлението нямаше да е пред а‘азвамът и семейството му, а на някоя уличка в рибния квартал. Така че излизайте и знайте, че Луната е с вас и ще ви закриля!
Елизабет почувства напрежението на останалите след думите на Главната жрица, но също така усети и мотивацията им. Щяха да се представят достойно. Щяха да покажат, че не са проститутките, за които градът ги смяташе. Когато се изкачиха по стълбите към сцената, всички бяха с изправени рамене и вирнати брадички.
Лизи мерна руса коса сред тълпата. Чарли. В момента, в който очите й се спряха на него и окуражителната му усмивка, той отново се остави да бъде погълнат от морето от хора. Беше тук. Наблизо. Щеше да пази гърба й. От нея се искаше единствено да не мисли за нищо друго, освен за танца.
И въпреки това тя не успя да се въздържи да погледне към ложата на имперското семейство.
Да потърси Велахе, да подостри решителността си с лика й.
Да намери Сам, за да си представи отново бъдещето.
Тънката, полупрозрачна завеса, която я делеше от тях, обаче не й позволяваше да види нещо повече от неясни силуети и бледите цветове на одеждите им. Още един начин за защита. Нямаше как да се прицелиш в конкретна мишена, ако не можеш да я разпознаеш.
Елизабет осъзна още по-ясно, че всичко зависеше от този танц. Затова, когато познатата музика започна, тя се потопи в нея, отдаде й се напълно, вложи всичките си копнежи и страхове във всяко едно движение.
Салена може и да бе в ролята на Луната, но Елизабет щеше да засенчи и пълнолунието. Щеше да грабне вниманието на Велахе. Щеше да я накара да се покаже пред нея.
Моля последвайте Лизи тук:
www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
СИНЧЕТАТА И ВНУЧЕТАТА НА БИВШИТЕ ДеСеСЛУ...
Почивка на море в Свети Влас 2024
Ги Ферхофстад в „X“: „Америка се върна т...
Почивка на море в Свети Влас 2024
Ги Ферхофстад в „X“: „Америка се върна т...
Няма коментари
