Постинг
15.11.2022 07:00 -
Карас - 4.7
На сутринта мъжът все още беше ядосан на Лили. На закуска едва размени две думи с нея и продължаваше да я гледа сериозно и замислено. Въпреки това тя се чувстваше доста добре. Все още беше притеснена заради нещата, които направи. Усещаше и онова присвиване в стомаха, което караше лицето й да гори и Влад наричаше “срам”, всеки път, когато той задържеше погледа си върху нея за повече от няколко секунди. Но все пак беше успяла да се успокои достатъчно, за да премисли случилото се. Главното беше, че магията е много, много по-опасна, отколкото беше предполагала. Също така не можеше съвсем да реши дали след това Влад все още я харесва или просто иска правото да я убие да си е само негово, но тя нямаше против това. Ако някой трябваше да я убива и можеше да си избере кой да е той, май предпочиташе да е мъжът вместо някой непознат. Това обаче я накара да се усмихне леко, въпреки сериозния поглед на Влад. Може би той все пак все още я харесваше. В началото й беше казал, че не убива жени и деца, а тя е и двете, а снощи – че ако някой ще я убива, това ще е той. Може би по този начин й казваше, че все пак ще продължи да я пази от всички останали? Тази мисъл накара едно ново, топло и приятно чувство да плъзне по нея. А ако той я харесваше, Лили също искаше да му покаже, че го харесва много повече от всички останали и се сещаше само за един начин да го направи.
След закуска го помоли да я изчака в стаята, а тя самата изтича до своята, след което дълго и много внимателно разглежда всичко, с които разполага. Накрая, след доста пипане, чудене, сравняване и гледане, избра това, което смяташе за най-хубаво от всичките й вещи и изтича обратно при Влад.
– Аз искам да ти подаря това! – каза му, като в същото време измъкна ръцете си иззад гърба си, където се беше мъчила да скрие подаръка от него.
Алистър повдигна изненадано вежда, докато приемаше подадения му плат. Разгъна го внимателно, понеже смяташе, че просто е увила нещо в него, но само след малко се усети, че всъщност му подарява собствената си риза. Погледна широката й усмивка още по-изненадано, понеже доколкото разбираше Лили, подаряването на ризи за нея беше някакво висше доказателство за приятелство, но после леко присви очи с подозрение.
– Да ме подкупиш ли се опитваш? – попита я.
– Да те подкупя? – попита го неразбиращо на свой ред Лили.
– За да не ти се сърдя.
Усмивката й изведнъж се стопи, а тя дори се намръщи. Дори не й беше минала тази идея през главата. Искаше да му я даде, за да му покаже, че го харесва. Нали за това бяха подаръците? Пак ли не беше разбрала нещо?
– Не те подкупвам. – каза му и посегна да си вземе ризата. – Съжалявам, че ти я дадох днес. Ще ти я подаря друг ден или ще измисля нещо друго, за да не те подкупвам.
– Не може. – каза той, дръпна дрехата настрани, за да не може Лили да я вземе, и леко се усмихна. – Моя си е вече, щом не ме подкупваш.
– Не те подкупвам! – в опита си да подчертае думите си Лили му кимна толкова силно, че за миг загуби равновесие и дори леко залитна, но Алистър я подхвана и изправи.
– Внимавай. Ще си удариш главата някъде и тогава вече наистина ще стане страшно. – усмихна й се, а после разпъна ризата пред себе си, за да я огледа. Накрая кимна одобрително и каза: – Харесва ми. Ще си я пазя.
– Наистина?
Малката го гледаше толкова невярващо и щастливо, че Алистър не успя съвсем да сдържи смеха си. Пресегна се и разроши косата й.
– Наистина, хлапе.
При това топлото чувство, което Лили изпитваше до преди малко, се засили, а усмивката й стана по-широка. Значи това бе усещането да подариш нещо на някой, на когото държиш. Харесваше й. При това много.
– После ще ти подаря друга. – обеща му зарадвано Лили.
Алистър наистина оценяваше жеста, но също така нямаше нужда и от втора нейна риза, в чийто ръкав едва можеше да побере ръката си до лакътя. Само че ако й го кажеше, сигурно щеше да развали настроението й. Зачуди се какво да направи и накрая реши да й предложи нещо друго:
– Знаеш ли какво? – започна. – Защо не ми нарисуваш нещо?
– Аз не рисувам добре. – каза малко притеснено Лили и сведе поглед надолу.
– Няма значение. – побърза да я успокои. – За мен не е важно дали подаръкът е скъп или красив, ами това, че изобщо ми даваш нещо. А ако ти си направила това нещо, ще е още по-ценен.
– Значи предпочиташ да ти нарисувам нещо?
– Да. – кимна той. – Ако искаш. Не си длъжна. Аз съм доволен и само с тази риза.
– Ще ти нарисувам нещо! – обеща му Лили, а на ум вече започна да прехвърля идеи.
Няколкото опита с картините в стаята й и от коридора се бяха оказали много неуспешни, но сигурно имаше нещо, което дори тя да може да нарисува. Щеше да го открие и да го направи, само веднъж да оправеха прозорците в стаята й и тя да се върнеше там. Искаше картината й малко или много да е изненада за Влад.
– Добре. – усмихна й се леко, после сгъна внимателно ризата и я остави на леглото. – Аз ще трябва да ида в конюшнята.
– Може ли да дойда с теб? – попита го почти в същия момент Лили.
– Ако нямаш какво да правиш с Далия.
– Ще я питам, но мисля, че ще ми разреши.
На Лили не й се наложи да търси жената дълго, защото Далия беше тръгнала към нея и двете се засякоха в коридора. Момичето използва момента да й се извини още един път за това, че за малко не я уцели онзи ден с ножа, след което получи така желаното разрешение да отиде в конюшнята. Малко по-късно двамата с Влад вече влизаха в постройката и почти бяха стигнали бокса на Борис, за който трябваше да се погрижат, когато мъжът я хвана за рамото и я спря. В първия момент Лили не разбра защо го прави, понеже не виждаше някаква опасност, но след като погледа и стигна клетката на Борис, й стана ясно.
В първия момент всичко й се сви, защото в сламата пред краката на коня лежеше някакво рижаво-кафяво коте. Борис от своя страна се беше навел над него и щеше всеки момент да му отхапе главата, само че за изненада на момичето – не го направи. Устната на коня закачи котето по главата, но изглежда не го нарани. На Лили й трябваха няколко мига, за да може да осмисли това, което вижда. Котето седеше съвсем доволно и щастливо в краката на огромния кон, който, изглежда, не само не възнамеряваше да го стъпче, ами го галеше. Последното откритие буквално я втрещи. Как можеше Борис да гали котето? Как можеше изобщо някой кон да прави нещо такова?
Няколко минути двамата с Алистър просто седяха и наблюдаваха това толкова необичайно явление. Накрая на котката явно и омръзна, защото се изправи, отърка се няколко пъти в муцуната на коня и напусна бокса.
– Той я галеше. – прошепна съвсем тихо Лили, защото й се струваше някак нередно да говори в тази ситуация.
– Борис не е лош. – каза драконът и отиде до коня, който веднага се опита да го захапе. Алистър просто му избута муцуната. – Просто си пада леко темерут.
– Но той я галеше! Конете могат ли да правят такива неща?
– Всички животни могат да проявяват нежност, хлапе. – отвърна той, потупа Борис по врата и му подаде един морков, който конят изяде с видимо удоволствие, а после започна да души и бута ръката на дракона за още. Алистър погледна към Лили. – Искаш ли да му дадеш ти?
Тя погледна животното, след това и мъжа, но накрая реши, че след като Борис можеше да не нарани котето, което е много по-малко от нея, тогава сигурно и нея нямаше да захапе.
– Да. – каза и малко неуверено се приближи до тях. – Искам.
– Само дръж дланта си изпъната ето така. – инструктира я той, докато й подаваше половин морков.
Лили му кимна и взе моркова, след това изгледа преценяващо коня и протегна ръка към него. Борис нямаше нейните скрупули, защото още не му го беше подала хубаво и той се пресегна и го лапна. Момичето бързо се дръпна, триейки длан в полата на роклята си. Сърцето й биеше бясно в гърдите й и тя леко трепереше, но с изненада откри, че всичко това е от вълнение. Усещането как той взима моркова от ръката й всъщност й беше харесало. При това много.
– Влад, може ли още един? – попита го, без да откъсва поглед от Борис.
– Може. – каза той и побърза да й даде половинката от друг, преди да е размислила и избягала.
Лили даде още не един, а цели четири половинки от морков на коня, като накрая вече не се дърпаше от него. Наистина сърцето й все още препускаше бясно, но усещаше и щастливата усмивка на лицето си. След последния морков Борис дори пъхна муцуна в ръката й, карайки я да ахне леко. Като се отдръпна и я загледа очаквателно, й се прииска да има още много моркови, за да може да му ги даде всичките.
– Още колко мога да му дам? – попита тихо Лили, като в същото време за собствено учудване вдигна ръка и малко несигурно погали коня по муцуната.
– Това му е за днес. – каза Алистър.
– Не може ли още само един? Или нещо друго?
– За днес не. – повтори драконът. – Но можеш да дадеш на другите коне малко. Или да изчакаш до утре, за да дадеш на него.
Лили го погледна разочаровано, след което погали Борис по муцуната. За миг обмисли предложението на Влад и дори набързо огледа останалите коне, но само при мисълта да се доближи толкова до тях, усети как се напряга. За Борис вече знаеше, че няма да я нарани. Беше го видяла как се държи с котето, а после не я захапа и докато го хранеше. За другите коне обаче не беше сигурна, а и не й се рискуваше да опитва.
– Ще изчакам до утре. – отговори му след малко и отново погали коня.
– Както искаш. – повдигна рамене Алистър и се зае с работата си в конюшнята.
Радваше се, че малката най-сетне направи крачка да преодолее страха си, но не знаеше колко добра идея е да се привързва точно към опърничавия Борис. Животното трябваше да има драконов боен жребец сред прародителите си и просто обичаше да хапе, а ако захапеше Лили, след като вече веднъж му се е доверила, сигурно щеше завинаги да я откаже да погледне друг кон. На драконът щеше да му се наложи да измисли как да я накара да спре да гледа и на другите животни като на някакви зверове. Имаше една кротка и любвеобилна кобила, която беше идеална за целта, а и щеше да е съвсем подходяща, за да научат Лили как да язди. Но до тогава все още имаше време.
Момичето остана с него в конюшнята, докато не свърши работата си. След това двамата обядваха в стаята му, а после излязоха обратно навън, където момичето прекара няколко часа в мятане на нож. Успя да улучи дървото само два пъти, но пък и това й беше достатъчно да се зарадва, че не е невъзможно. Накрая се отправиха към имението за упражненията й по магия, които Алистър, за разлика от нея, чакаше с нетърпение.
Верде вече ги очакваше вътре, а освен кръга на пода, в стаята имаше още и едно корито с вода, както и две пълни кофи. Баронът изглеждаше наистина развълнуван, което допълнително притесни Лили. Започнаха със стандартното насочване на магия към кръга, колкото да светне в синьо, но не и да избухне. След това Верде й обясни за заклинанията и че всяко от тях служи, за да казва на магията какво трябва да направи. Накрая й даде един лист с два реда думи, които я накара да прочете на глас. Обясни й, че с това трябва да вдигне във въздуха част от водата от коритото. От Лили се искаше по същия начин, по който подаваше магия към кръга, да я насочи и към водата. Според барона трябваше да й е лесно, но изобщо не се оказа така. До края на урока не беше успяла дори да накъдри водата, а за вдигане на част от нея и дума не можеше да става. И въпреки че Верде нищо не й каза и не я упрекна, тя се чувстваше някак притеснена от това, че отново не е оправдала очакванията му. Затова, когато се прибраха в стаята и приключиха с вечерята, под надзора на Влад продължи още малко с опитите. Но дори и те не й помогнаха на следващия урок да направи каквото и да е с водата. Успяваше да намери магията в себе си, успяваше и да захрани кръга на пода, но когато опреше до това да направи нещо с водата, сякаш губеше връзката. Ако между нея и коритото седеше пропаст, сигурно по-лесно щеше да го стигне. Поне с пропастите знаеше как да се справи, а така с часове седеше, гледаше огледално гладката повърхност на водата и колкото и да се опитваше, да повтаряше заклинанието и да си представяше, че гребва една чаша и я вдига – нищо не се получаваше. А Верде и дори Влад не успяваха да й обяснят как точно да го направи. Сякаш дори те не знаеха, което още повече я изнервяше. Защо я караха да прави нещо, което дори те не могат? Но наред с това в нея се надигна и твърдата решителност да успее. Щеше да покаже на барона, че не е толкова безполезна, за колкото я имаше.
Все още не бяха сменили прозорците в нейната стая, затова щом се прибраха в тази на Влад, мъжът напълни една чаша с вода, постави я на масата и се отдръпна встрани. Лили, от своя страна, се намръщи решително срещу съда и започна бавно и прилежно да повтаря думите от заклинанието, като се стараеше към тях да подава магия, така, както я беше подавала към кръга. Когато приключи със заклинанието, нищо не се промени. Момичето изскърца леко със зъби от яд и безсилие, след което отново започна от начало, а после пак и пак. И тъкмо когато си мислеше вече да спре за днес, цветето, което седеше на прозореца отсреща, изведнъж се сгърчи и разпадна на прах, а Лили просто седеше и гледаше учудено малкото количество вода, което се задържа за миг във въздуха, преди да се разлее върху килима.
– Направи го! – ухили й се доволно Алистър, а после изгледа празната саксия, където беше стоял фикуса. – Въпреки че има още какво да се желае по въпроса с точността ти.
– Стана? – повтори невярващо Лили, след което погледна към усмихнатия Влад и после обратно към саксията и оповести зарадвано: – Стана!
– Почувства ли нещо, когато изтегли водата? – попита я той. – Усети ли я?
Това накара въодушевлението й да изчезне и тя сбърчи чело в опит да си спомни.
– Не знам. – отговори му след малко. – То просто стана някак.
Алистър кимна.
– Искаш ли да опиташ още веднъж с чашата?
– Да.
Преди Влад да е имал време да добави каквото й да е, Лили се обърна обратно към чашата и съсредоточи цялото си внимание обратно върху нея. Десетина опита по-късно официално се отказа за днес и с изморена въздишка седна на стола, гледайки криво чашата, преди да я вземе и изпие.
– Просто не става.
– Ще стане. – успокои я драконът, като на ум добави, че ще е добре да не е близо до нея, когато това се случи. – Утре ще пробваш пак.
– Може ли да пробваме и преди урока с барона?
– Може. – съгласи се той. – Сега обаче е време да почиваш.
– Добре. – усмихна му се и тръгна към паравана, където да се преоблече в нощницата.
Въпреки че не беше успяла да повтори магията, все пак я направи веднъж. Само при мисълта колко изненадан ще е Верде, когато тя успее още с влизането да направи заклинанието, усмивката й стана дори по-широка.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
След закуска го помоли да я изчака в стаята, а тя самата изтича до своята, след което дълго и много внимателно разглежда всичко, с които разполага. Накрая, след доста пипане, чудене, сравняване и гледане, избра това, което смяташе за най-хубаво от всичките й вещи и изтича обратно при Влад.
– Аз искам да ти подаря това! – каза му, като в същото време измъкна ръцете си иззад гърба си, където се беше мъчила да скрие подаръка от него.
Алистър повдигна изненадано вежда, докато приемаше подадения му плат. Разгъна го внимателно, понеже смяташе, че просто е увила нещо в него, но само след малко се усети, че всъщност му подарява собствената си риза. Погледна широката й усмивка още по-изненадано, понеже доколкото разбираше Лили, подаряването на ризи за нея беше някакво висше доказателство за приятелство, но после леко присви очи с подозрение.
– Да ме подкупиш ли се опитваш? – попита я.
– Да те подкупя? – попита го неразбиращо на свой ред Лили.
– За да не ти се сърдя.
Усмивката й изведнъж се стопи, а тя дори се намръщи. Дори не й беше минала тази идея през главата. Искаше да му я даде, за да му покаже, че го харесва. Нали за това бяха подаръците? Пак ли не беше разбрала нещо?
– Не те подкупвам. – каза му и посегна да си вземе ризата. – Съжалявам, че ти я дадох днес. Ще ти я подаря друг ден или ще измисля нещо друго, за да не те подкупвам.
– Не може. – каза той, дръпна дрехата настрани, за да не може Лили да я вземе, и леко се усмихна. – Моя си е вече, щом не ме подкупваш.
– Не те подкупвам! – в опита си да подчертае думите си Лили му кимна толкова силно, че за миг загуби равновесие и дори леко залитна, но Алистър я подхвана и изправи.
– Внимавай. Ще си удариш главата някъде и тогава вече наистина ще стане страшно. – усмихна й се, а после разпъна ризата пред себе си, за да я огледа. Накрая кимна одобрително и каза: – Харесва ми. Ще си я пазя.
– Наистина?
Малката го гледаше толкова невярващо и щастливо, че Алистър не успя съвсем да сдържи смеха си. Пресегна се и разроши косата й.
– Наистина, хлапе.
При това топлото чувство, което Лили изпитваше до преди малко, се засили, а усмивката й стана по-широка. Значи това бе усещането да подариш нещо на някой, на когото държиш. Харесваше й. При това много.
– После ще ти подаря друга. – обеща му зарадвано Лили.
Алистър наистина оценяваше жеста, но също така нямаше нужда и от втора нейна риза, в чийто ръкав едва можеше да побере ръката си до лакътя. Само че ако й го кажеше, сигурно щеше да развали настроението й. Зачуди се какво да направи и накрая реши да й предложи нещо друго:
– Знаеш ли какво? – започна. – Защо не ми нарисуваш нещо?
– Аз не рисувам добре. – каза малко притеснено Лили и сведе поглед надолу.
– Няма значение. – побърза да я успокои. – За мен не е важно дали подаръкът е скъп или красив, ами това, че изобщо ми даваш нещо. А ако ти си направила това нещо, ще е още по-ценен.
– Значи предпочиташ да ти нарисувам нещо?
– Да. – кимна той. – Ако искаш. Не си длъжна. Аз съм доволен и само с тази риза.
– Ще ти нарисувам нещо! – обеща му Лили, а на ум вече започна да прехвърля идеи.
Няколкото опита с картините в стаята й и от коридора се бяха оказали много неуспешни, но сигурно имаше нещо, което дори тя да може да нарисува. Щеше да го открие и да го направи, само веднъж да оправеха прозорците в стаята й и тя да се върнеше там. Искаше картината й малко или много да е изненада за Влад.
– Добре. – усмихна й се леко, после сгъна внимателно ризата и я остави на леглото. – Аз ще трябва да ида в конюшнята.
– Може ли да дойда с теб? – попита го почти в същия момент Лили.
– Ако нямаш какво да правиш с Далия.
– Ще я питам, но мисля, че ще ми разреши.
На Лили не й се наложи да търси жената дълго, защото Далия беше тръгнала към нея и двете се засякоха в коридора. Момичето използва момента да й се извини още един път за това, че за малко не я уцели онзи ден с ножа, след което получи така желаното разрешение да отиде в конюшнята. Малко по-късно двамата с Влад вече влизаха в постройката и почти бяха стигнали бокса на Борис, за който трябваше да се погрижат, когато мъжът я хвана за рамото и я спря. В първия момент Лили не разбра защо го прави, понеже не виждаше някаква опасност, но след като погледа и стигна клетката на Борис, й стана ясно.
В първия момент всичко й се сви, защото в сламата пред краката на коня лежеше някакво рижаво-кафяво коте. Борис от своя страна се беше навел над него и щеше всеки момент да му отхапе главата, само че за изненада на момичето – не го направи. Устната на коня закачи котето по главата, но изглежда не го нарани. На Лили й трябваха няколко мига, за да може да осмисли това, което вижда. Котето седеше съвсем доволно и щастливо в краката на огромния кон, който, изглежда, не само не възнамеряваше да го стъпче, ами го галеше. Последното откритие буквално я втрещи. Как можеше Борис да гали котето? Как можеше изобщо някой кон да прави нещо такова?
Няколко минути двамата с Алистър просто седяха и наблюдаваха това толкова необичайно явление. Накрая на котката явно и омръзна, защото се изправи, отърка се няколко пъти в муцуната на коня и напусна бокса.
– Той я галеше. – прошепна съвсем тихо Лили, защото й се струваше някак нередно да говори в тази ситуация.
– Борис не е лош. – каза драконът и отиде до коня, който веднага се опита да го захапе. Алистър просто му избута муцуната. – Просто си пада леко темерут.
– Но той я галеше! Конете могат ли да правят такива неща?
– Всички животни могат да проявяват нежност, хлапе. – отвърна той, потупа Борис по врата и му подаде един морков, който конят изяде с видимо удоволствие, а после започна да души и бута ръката на дракона за още. Алистър погледна към Лили. – Искаш ли да му дадеш ти?
Тя погледна животното, след това и мъжа, но накрая реши, че след като Борис можеше да не нарани котето, което е много по-малко от нея, тогава сигурно и нея нямаше да захапе.
– Да. – каза и малко неуверено се приближи до тях. – Искам.
– Само дръж дланта си изпъната ето така. – инструктира я той, докато й подаваше половин морков.
Лили му кимна и взе моркова, след това изгледа преценяващо коня и протегна ръка към него. Борис нямаше нейните скрупули, защото още не му го беше подала хубаво и той се пресегна и го лапна. Момичето бързо се дръпна, триейки длан в полата на роклята си. Сърцето й биеше бясно в гърдите й и тя леко трепереше, но с изненада откри, че всичко това е от вълнение. Усещането как той взима моркова от ръката й всъщност й беше харесало. При това много.
– Влад, може ли още един? – попита го, без да откъсва поглед от Борис.
– Може. – каза той и побърза да й даде половинката от друг, преди да е размислила и избягала.
Лили даде още не един, а цели четири половинки от морков на коня, като накрая вече не се дърпаше от него. Наистина сърцето й все още препускаше бясно, но усещаше и щастливата усмивка на лицето си. След последния морков Борис дори пъхна муцуна в ръката й, карайки я да ахне леко. Като се отдръпна и я загледа очаквателно, й се прииска да има още много моркови, за да може да му ги даде всичките.
– Още колко мога да му дам? – попита тихо Лили, като в същото време за собствено учудване вдигна ръка и малко несигурно погали коня по муцуната.
– Това му е за днес. – каза Алистър.
– Не може ли още само един? Или нещо друго?
– За днес не. – повтори драконът. – Но можеш да дадеш на другите коне малко. Или да изчакаш до утре, за да дадеш на него.
Лили го погледна разочаровано, след което погали Борис по муцуната. За миг обмисли предложението на Влад и дори набързо огледа останалите коне, но само при мисълта да се доближи толкова до тях, усети как се напряга. За Борис вече знаеше, че няма да я нарани. Беше го видяла как се държи с котето, а после не я захапа и докато го хранеше. За другите коне обаче не беше сигурна, а и не й се рискуваше да опитва.
– Ще изчакам до утре. – отговори му след малко и отново погали коня.
– Както искаш. – повдигна рамене Алистър и се зае с работата си в конюшнята.
Радваше се, че малката най-сетне направи крачка да преодолее страха си, но не знаеше колко добра идея е да се привързва точно към опърничавия Борис. Животното трябваше да има драконов боен жребец сред прародителите си и просто обичаше да хапе, а ако захапеше Лили, след като вече веднъж му се е доверила, сигурно щеше завинаги да я откаже да погледне друг кон. На драконът щеше да му се наложи да измисли как да я накара да спре да гледа и на другите животни като на някакви зверове. Имаше една кротка и любвеобилна кобила, която беше идеална за целта, а и щеше да е съвсем подходяща, за да научат Лили как да язди. Но до тогава все още имаше време.
Момичето остана с него в конюшнята, докато не свърши работата си. След това двамата обядваха в стаята му, а после излязоха обратно навън, където момичето прекара няколко часа в мятане на нож. Успя да улучи дървото само два пъти, но пък и това й беше достатъчно да се зарадва, че не е невъзможно. Накрая се отправиха към имението за упражненията й по магия, които Алистър, за разлика от нея, чакаше с нетърпение.
Верде вече ги очакваше вътре, а освен кръга на пода, в стаята имаше още и едно корито с вода, както и две пълни кофи. Баронът изглеждаше наистина развълнуван, което допълнително притесни Лили. Започнаха със стандартното насочване на магия към кръга, колкото да светне в синьо, но не и да избухне. След това Верде й обясни за заклинанията и че всяко от тях служи, за да казва на магията какво трябва да направи. Накрая й даде един лист с два реда думи, които я накара да прочете на глас. Обясни й, че с това трябва да вдигне във въздуха част от водата от коритото. От Лили се искаше по същия начин, по който подаваше магия към кръга, да я насочи и към водата. Според барона трябваше да й е лесно, но изобщо не се оказа така. До края на урока не беше успяла дори да накъдри водата, а за вдигане на част от нея и дума не можеше да става. И въпреки че Верде нищо не й каза и не я упрекна, тя се чувстваше някак притеснена от това, че отново не е оправдала очакванията му. Затова, когато се прибраха в стаята и приключиха с вечерята, под надзора на Влад продължи още малко с опитите. Но дори и те не й помогнаха на следващия урок да направи каквото и да е с водата. Успяваше да намери магията в себе си, успяваше и да захрани кръга на пода, но когато опреше до това да направи нещо с водата, сякаш губеше връзката. Ако между нея и коритото седеше пропаст, сигурно по-лесно щеше да го стигне. Поне с пропастите знаеше как да се справи, а така с часове седеше, гледаше огледално гладката повърхност на водата и колкото и да се опитваше, да повтаряше заклинанието и да си представяше, че гребва една чаша и я вдига – нищо не се получаваше. А Верде и дори Влад не успяваха да й обяснят как точно да го направи. Сякаш дори те не знаеха, което още повече я изнервяше. Защо я караха да прави нещо, което дори те не могат? Но наред с това в нея се надигна и твърдата решителност да успее. Щеше да покаже на барона, че не е толкова безполезна, за колкото я имаше.
Все още не бяха сменили прозорците в нейната стая, затова щом се прибраха в тази на Влад, мъжът напълни една чаша с вода, постави я на масата и се отдръпна встрани. Лили, от своя страна, се намръщи решително срещу съда и започна бавно и прилежно да повтаря думите от заклинанието, като се стараеше към тях да подава магия, така, както я беше подавала към кръга. Когато приключи със заклинанието, нищо не се промени. Момичето изскърца леко със зъби от яд и безсилие, след което отново започна от начало, а после пак и пак. И тъкмо когато си мислеше вече да спре за днес, цветето, което седеше на прозореца отсреща, изведнъж се сгърчи и разпадна на прах, а Лили просто седеше и гледаше учудено малкото количество вода, което се задържа за миг във въздуха, преди да се разлее върху килима.
– Направи го! – ухили й се доволно Алистър, а после изгледа празната саксия, където беше стоял фикуса. – Въпреки че има още какво да се желае по въпроса с точността ти.
– Стана? – повтори невярващо Лили, след което погледна към усмихнатия Влад и после обратно към саксията и оповести зарадвано: – Стана!
– Почувства ли нещо, когато изтегли водата? – попита я той. – Усети ли я?
Това накара въодушевлението й да изчезне и тя сбърчи чело в опит да си спомни.
– Не знам. – отговори му след малко. – То просто стана някак.
Алистър кимна.
– Искаш ли да опиташ още веднъж с чашата?
– Да.
Преди Влад да е имал време да добави каквото й да е, Лили се обърна обратно към чашата и съсредоточи цялото си внимание обратно върху нея. Десетина опита по-късно официално се отказа за днес и с изморена въздишка седна на стола, гледайки криво чашата, преди да я вземе и изпие.
– Просто не става.
– Ще стане. – успокои я драконът, като на ум добави, че ще е добре да не е близо до нея, когато това се случи. – Утре ще пробваш пак.
– Може ли да пробваме и преди урока с барона?
– Може. – съгласи се той. – Сега обаче е време да почиваш.
– Добре. – усмихна му се и тръгна към паравана, където да се преоблече в нощницата.
Въпреки че не беше успяла да повтори магията, все пак я направи веднъж. Само при мисълта колко изненадан ще е Верде, когато тя успее още с влизането да направи заклинанието, усмивката й стана дори по-широка.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
