Лили тъкмо мислеше да се откаже и да се извини на Верде, че само му губи времето, когато водата пред нея помръдна леко. Момичето се втренчи в малките вълнички, които се образуваха по иначе гладката повърхност в коритото и се съсредоточи с цялото си същество върху тях.
Кселос със задоволство видя как малка част от водата се протегна нагоре, след което се оформи в нестабилна маса, която се кривеше във всички посоки като жива, но все пак се отдели напълно от коритото. Понечи да похвали Лили и да й каже да спре, когато изведнъж още вода се надигна нагоре. За няколко удара на сърцето почти цялото корито беше във въздуха. Демонът не беше очаквал малката да се справи чак толкова добре, но един поглед към нея му показа, че се радва преждевременно.
Лили беше прехапала устни, по челото й бяха избили ситни капчици пот от напрежение, а иначе бледата й кожа сега беше съвсем бяла. От своя страна магията продължаваше да изпомпва вода както от коритото, така и от трите кофи в стаята. Беше въпрос на време или да се пресегне към телата им, или – по-вероятното – Лили да пострада.
– Лили, спри. – нареди й Кселос, но момичето нито се трогна от твърдата нотка в гласа му, нито го погледна.
– Ще успея! – отговори му през зъби и вторачи още по-съсредоточено във водната маса, която в отговор потръпна и се загърчи отново, докато увеличаваше размера си.
– Спри! – заповяда й по-сериозно демонът, но тя отново го игнорира. – Влад!
– Лили, престани. – нареди й и Алистър, пристъпяйки към нея.
– Мога да го направя. – каза, но за пръв път отмести поглед от водата към него, макар и само за миг.
– Спри веднага! – изръмжа й.
При това Лили потръпна и рязко се обърна към Влад. Водата остана във въздуха за секунда, сякаш не бе осъзнала, че връзката с магията й е прекъсната, а след това падна. Една част от нея попадна обратно в коритото, но по-голямата се разплиска по пода.
– Мисля, че с това приключихме за днес. – обади се в същия момент Кселос, но отново беше игнориран и от двамата.
– Да не мислиш, че това е някаква игра? – процеди драконът. – Аз ти казвам нещо, ти казваш „добре”, а после правиш каквото си искаш? Колко пъти трябва да водим един и същи разговор?
– Няма повече. – отговори му тихо Лили и сведе виновно глава.
– Извини ме, ако не ти повярвам, но това съм го чувал вече няколко пъти. – изсумтя ядосано Алистър. – Откакто започнахме да те учим на проклетата магия, не си правила нищо друго, освен да даваш обещания, които на следващия ден напълно забравяш! Нямаш никакво уважение нито към мен, нито към Верде! Дори нямаш благоприличието да се извиниш, когато си напълно наясно, че си сгрешила!
– Съжалявам. – сви се още малко Лили.
Кселос се изкуши да остави драконът да й повика още малко, защото изглежда само той успяваше да й налее някакъв акъл в главата, но дъщеря му изглеждаше достатъчно гузна, така че реши да се намеси.
– След като си разбрала, мисля, че може да приключим за днес и да продължим утре.
Алистър остана вгледан в момичето още няколко секунди, като се мъчеше да задържи нервите си под контрол. Не беше лесно, защото всеки път, щом забележеше бледите й страни, потното чело и треперещите й ръце, които стискаше пред себе си, се вбесяваше наново.
След малко си пое дъх, издиша го и се помъчи да звучи възможно най-спокойно, когато попита:
– Можеш ли да се качиш сама да стаята?
– Да. – побърза да му отговори Лили.
Драконът замалко да я попита сигурна ли е, че този път не го лъже, но се спря, като вместо това кимна към вратата:
– Тогава върви и кажи на Далия да ти донесе нещо сладко.
– Добре. – тя му кимна леко и побърза да излезе.
Кселос изчака вратата да се затвори след нея, преди с въздишка да се подпре на стената.
– Мисля, че като за първи път не мина много зле. – заключи философски, като в същото време издърпа с магия водата от пода и я върна по кофите и коритото.
– Да, не успя да се самоубие, но не беше от липса на желание. – изсумтя Алистър и изгледа демона криво. – Преди каза, че няма демонско име. Не можеш ли да я кръстиш?
– Мога. Но това с нищо няма да ни помогне. Името й няма да действа като демонско, преди да я прибера в нашия свят, което пък няма как да стане, преди да разкарам по някакъв начин заклинанията на Ордена и да освободя останалата мъгла. – след което му се усмихна студено: – Да не говорим, че няма начин да й дам името на дракон.
– Напълно съм наясно с това. – каза Алистър и въздъхна. – Тези заклинания от Ордена… какво трябва да се направи, за да се махнат?
– Като начало – да разбера какви точно са и по всяка вероятност да измисля изцяло нов начин, за да ги махна, и то без да я убия в процеса.
Всъщност знаеше, че рано или късно ще му се наложи по някакъв начин да я освободи от магиите, но колкото повече мислеше за това, толкова по-неуверен се чувстваше. Те бяха част от нея през последните малко повече от хиляда години, изразходвайки почти цялата магия, която тялото й успееше да събере. Какво щеше да прави, ако малката не оцелееше шока от освобождаването?
Тръсна глава и реши да не мисли за това в момента.
– Има много време до тогава. Може дори да са години. – каза на глас, като по-скоро успокояваше собствените си притеснения, отколкото да отговаря на хлапака.
– Мислиш да останете тук с години? – изгледа го объркано драконът.
– Ако се наложи. – усмихна му се криво демона. – Но предпочитам да не се налага.
– Да, и аз. – кимна той. Понамръщи се малко, чудейки се дали да сподели притесненията си с него, но накрая реши, че няма да е зле да му припомни, че точно сега не е непобедим: – Но ако се наложи, ще е добра идея да размислиш дали да останеш като Верде тук. Ако някой от генералите се завърти наоколо, не е изключено да ви усети, а в момента не си в състояние да пазиш себе си от тях, още по-малко пък нея.
– Да не би да се тревожиш за нас? – попита го развеселено Кселос.
– Тревожа се за нея. – поправи го Алистър. – Иначе изобщо нямаше да стоя тук.
– В такъв случай може би ще искаш да научиш, че племенникът на Верде ще ни погостува със сестра си за няколко месеца.
Драконът се намръщи. Определено не искаше още хора около момичето, още повече такива като роднини на барона, с които Лили просто нямаше как да избегне да комуникира, защото се предполагаше, че и тя, като тях, имаше благородно потекло. Но пък малката вече се беше научила как да се държи пред другите, а имаха и прекрасно оправдание за някоя и друга грешка в поведението й, така че нямаше как това да е проблем. Не, демонът специфично беше подчертал племенникът.
– И този племенник е повод за тревога? – попита Алистър. – Магьосник ли е?
– Не. – отговори му. – Но съдейки по спомените на барона, има голяма вероятност да се окаже женкар.
Алистър го изчака да добави още нещо, но демонът явно бе приключил.
– И си мислиш, че ще бъде привлечен от Лили? – опита се да изясни.
– Да. – кимна му леко. – Мисля, че има такава вероятност.
Драконът отново зачака, но този път Верде да се засмее или усмихне, но след няколко секунди му стана ясно, че е напълно сериозен.
– Не се шегуваш? – подсмихна се Алистър.
– Не. – при това драконът просто се изсмя, а Кселос се намръщи насреща му: – Не виждам нищо смешно в ситуацията.
– Това е, защото си прекарал хиляда и нещо години като изпарения. – продължи да се хили Алистър.
– Ти пък си ги проспал.
– Вярно, но пък за разлика от теб, аз не намирам жените в този свят за противни. В името на Боговете, старче, тя прилича на скелет. И ако това не е достатъчно, също така се държи и мисли като седемгодишно дете. Съмнявам се въпросният племенник да й обърне повече внимание, отколкото е любезно.
– Предпочитам да не рискуваме. – отговори му Кселос, въпреки че сега, когато му го изтъкваше по този начин, си даваше сметка, че Лили може би беше все още малко слабичка. – Мисля, че също така ще е добре да се постараеш да яде повече.
– Храни се нормално. – каза Алистър, а после попита: – Кога се очаква да пристигнат?
– След десетина дни, до две седмици. – отвърна демонът, преди да се върне на въпроса с Лили: – И явно нормалното хранене не е достатъчно.
– Достатъчно е, старче, просто трябва известно време, за да започне да трупа килограми. Нали не очакваш да стане изведнъж?
– Всъщност се надявах да е малко по-бързо. – отговори му. Явно и това, като ученето, щеше да отнеме време. Твърде много време.
– Дай и още месец-два и ще е добре. – каза му Алистър. – След това може би няма да е лоша идея да започне и някакви физически упражнения. Няма да стигне далеч с магията, ако тялото й не е достатъчно силно, особено с тези заклинания от Ордена.
– И сега изведнъж ти се изясни защо ще трябва да вися поне година тук. – каза с въздишка Кселос.
– Не можеш ли просто да измислиш как да махнеш разсейващото заклинание? – попита Алистър.
– Ако беше толкова просто, мислиш ли, че нямаше да съм го свършил до сега? – Кселос въздъхна уморено и прекара ръка през косата си. – Първо трябва да открия магия, с която да разбера какви изобщо заклинания са й сложили. А ние по начало нямаме заклинания за това. Ако разполагах с останалата част от мъглата или поне още една трета, можеше и някое забравено знание да изплува, но така…- при това той поклати леко глава: – Ще го измисля. Просто ще ми отнеме още малко време.
– Чакай, нямате заклинание за разчитане? – изгледа го объркано Алистър.
– Не ми е трябвало до сега.
Драконът поклати глава.
– Тогава от къде ще го намериш? – попита. – Елфите вероятно имат, предполагам, че ще се намери и при нас, но това не са варианти. Верде има ли някаква връзка с някой магьосник? Някой от Ордена може би или някой с достатъчно връзки, за да го предупреждава, че има смески за спасяване?
– Връзките на Верде едва ли ще свършат работа. – и погледна криво дракона: – Не ти ли е хрумвало, че може сам да си го измисля? Просто ще отнеме време, защото трябва и да не я убия в процеса. Това е всичко.
– Да, защото е много успокояващо да разчиташ на демон да измисли как да не те убие. – изсумтя Алистър.
При това Кселос го изгледа ядосано. Може расата му да беше известна с това, че убиват с удоволствие, но това не значеше, че не могат и да задържат някой жив. Той лично го бе постигал много пъти, когато е в настроение да измъчва.
– Мисля, че ще се справя със задачата да не я убия. – озъби му се Кселос.
– Сигурен съм, че ще се справиш. – усмихна му се развеселено драконът.
Демонът изръмжа раздразнено. Веселите искри в погледа на дракона го дразнеха достатъчно, че да се зачуди дали пък да не го лиши перманентно от способността да вижда. Някакво хлапе, което още имаше жълто около устата, подлагаше на съмнение възможността му да измисли заклинание. Това беше повече от абсурдно, какъвто бе и факта, че всъщност му се ядосваше. Нямаше какво да доказва пред хлапака, а и имаше по-важни неща, които трябваше да свърши, преди да се захване с освобождаването на малката от заклинанията.
– След като имаш такова неизчерпаемо доверие във възможностите ми, ти предлагам да си съсредоточиш вниманието върху малката и да я провериш как е, вместо да ми се хилиш насреща. – каза му, изтупвайки ръкавите на сакото си.
– Отивам, отивам. – отвърна Алистър и тръгна към вратата. След няма и две крачки се обърна отново към барона с искрено и невинно изражение: – Замалко да забравя. От около седмица уча Лили как да мята нож, но след като племенниците ще дойдат скоро, ще трябва да преместим тренировките на закрито. В тази стая или някъде другаде?
– Как така я учиш да мята нож? – попита го стъписано демона. – Как изобщо ти хрумна да й дадеш нож, и то без да ме попиташ? Ами ако нещо се случи?
– Като какво? Вече се поряза веднъж първия път и от тогава вече се научи. Дори започна да цели дървото в пет от десет пъти, което си е добър прогрес. Трябва да се гордееш с нея. – усмихна му се леко. – Няма нужда да се впрягаш толкова. Ако ще те успокои, ето сега например ще те попитам какво мислиш по въпроса с ездата. Според мен трябва да започнем скоро.
– Не мисля, че е добра идея. – поклати глава Кселос. – Нея я е страх от коне, ако си пропуснал да забележиш.
– Щом успя да свикне с теб, ще свикне и с конете.
– Това какво трябваше да значи?
– Че са се случвали и по-невъзможни неща. – ухили му се Алистър и отново тръгна към вратата. – Лек ден, милорд.
– И да й избереш най-кроткия кон, с който разполагаме! – подвикна след него. – А ако нямаме – ще поръчаш да купят!
– Спокойно, старче. Ще се погрижа за всичко. От теб обаче искам да се погрижиш за пристигането на племенниците да сме в свързани стаи. Не знам какво ще й хрумне да прави, като няма кой да я следи.
Кселос оголи зъби. Колкото и да искаше да го убие, понякога беше прав. Което само засилваше желанието.
– Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Гневът на Алистър вече беше преминал, като по стълбите дори се позасмя отново на абсурдното предположение на демона, че племенникът на барона ще ухажва Лили, а после и на киселата му физиономия, докато мърмореше, че ще успее да не убие момичето. Демонолозите сигурно не биха повярвали, ако им кажеше, че демоните всъщност могат да бъдат много забавни.
Стигайки пред вратата си обаче, откри, че все пак не му е минало съвсем. Причината за ядът му обаче не беше в грешката на малката. На всекиго се случваше да сбърка, особено когато те първа започваше да учи нещо съвсем ново. Проблемът му идваше от факта, че момичето не спазваше обещанията си. Това си бе съвсем в реда на нещата за демон, но не му се нравеше идеята да не може да й се доверява, като същевременно с това се чудеше дали не е сбъркал някъде с възпитанието й. Може би тя все още не схващаше съвсем значимостта на обещанията, което никак не му харесваше, защото това беше единствения начин да я предпази от сериозно нараняване, докато не добие по-ясна представа за възможностите си.
Въздъхна тихо. Затова никога не бе искал деца.
Отвори вратата и влезе. Веднага се огледа за Лили и бързо я намери свита на стола, стискайки с две ръце преполовена чаша мляко с мед. Погледна го за момент, а после отново сведе виновно глава. Алистър я изгледа криво.
– Ако не искаш да се чувстваш гузно, не прави неща, които да те карат да се чувстваш така. – каза й, застана до нея и повдигна с пръст брадичката й нагоре. Все още беше бледа. – Още ли ти е лошо?
– Да. – призна му, но в същото време побърза да добави: – Но след малко ще съм добре.
– Искаш ли да им кажа да ти донесат още нещо? Парче сладкиш или нещо друго?
– Не. – Лили поклати леко глава. – После ще пия вода.
– Да ти налея ли?
– Аз имам още мляко. – Лили го изгледа малко объркана от вниманието му и факта, че всъщност не й се караше вече.
– Изпий го. – каза й. – После искаш ли да полегнеш малко? До вечеря има няколко часа.
Лили кимна леко и на няколко по-едри глътки, които едва не я задавиха, побърза да си изпие млякото. Подаде вече празната чаша на Влад да я напълни, като в същото време не изпускаше мъжа от поглед.
– Влад? – повика го колебливо, докато взимаше вече пълната с вода чаша: – Все още ли си ми ядосан?
– Да.
– А защо се държиш така и не викаш?
– Има ли нужда да ти викам повече? – попита я на свой ред.
– Не.
Малката го каза толкова бързо, че Алистър замалко да се усмихне.
– И аз така предположих. – каза й, а после си придърпа другия стол и седна. – Хлапе, знаеш ли другата причина, заради която ти се ядосах? Освен онези, за които ти казах?
– Има друга причина?
– Има. – кимна той. – Когато бях малък, познавах едно момче с магия. Започнаха да го обучават и той напредваше добре, докато един ден не реши да си изпробва възможностите, за да се докаже пред учителя си. Момчето прекали, не послуша учителя си, когато му каза да спре, а само след секунда вече беше късно – момчето просто се строполи мъртво. Беше използвало прекалено много магия. Днес ти можеше да завършиш като това момче. – замълча за момент, наблюдавайки реакцията й. Тя изглеждаше основно объркана. Вероятно се чудеше как смъртта на момчето го кара да се ядосва на нея. Алистър потърка брадичката си и попита: – Хлапе, как щеше да се почувстваш, ако изведнъж умра? Щеше ли да си тъжна или поне да ти е неприятно?
Само при мисълта, че Влад може да умре и нещо в нея се сви. Лили остави чашата с водата на масата, бързо се пресегна и хвана ръката на мъжа.
– Влад, не искам да умираш!
– Щеше ли да си ядосана, ако по някакъв начин сам бях предизвикал смъртта си? – зададе й следващия въпрос, като все пак леко стисна ръката й, за да я успокои. – Например ако сега реша да скоча от покрива на имението, ти си ми казвала няколко пъти да не го правя, но аз все пак отида и го сторя? Щеше ли да ти се иска да ми се скараш?
– Да, щеше да ми се иска. – кимна му, като в същото време стисна по-силно ръката му: – Но ти няма да идеш и да скочиш, нали?
– Не, но сега схващаш ли, че когато правиш нещо такова, не само ти можеш да пострадаш? Разбираш ли, че онези, които ги е грижа за теб, ще страдат заедно с теб?
– Аз не исках да стане така. – измърмори Лили, като в същото време отпусна хватката около ръката му и сведе виновно поглед.
Алистър се пресегна и приглади косата от лицето й.
– Магията е опасна, особено ако не знаеш как да я използваш, а ти не знаеш все още, хлапе. Затова трябва да изпълняваш всичко, което Верде и аз ти кажем по време на уроците.
– Ще изпълнявам. Всичко! – при това Лили отново стисна ръката му и го погледна. – Но и ти няма да скачаш от покрива.
Алистър се зачуди дали да не й обясни, че няма ни най-малко намерение да скача от покрива, но се отказа, когато осъзна, че момичето беше приело идеята достатъчно присърце, че, изглежда, този път наистина имаше намерението да слуша. Дали това се броеше за някакъв вид изнудване?
– Обещавам, че няма да скачам от покрива. – каза и й се усмихна леко. – А сега е време да подремнеш малко.


Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/