Постинг
22.11.2022 00:36 -
Карас– 5
Алистър и Лили седяха в салона за гости от петнадесетина минути. Помещението беше просторно и светло, благодарение на широките прозорци на две от стените. Самите стени пък бяха с ламперия от тъмно, лакирано дърво до половината, което контрастираше приятно с бледожълтите тапети и светлозелените меки фотьойли и канапе със златисти възглавнички. Масичката също беше от тъмно дърво и резбована красиво, а на нея бяха подредени няколко подноса с различни видове бисквити, които Лили се стараеше да унищожи възможно най-бързо.
Девойчето бе облечено в една от най-красивите си рокли, като Далия беше проявила огромно старание да прикрие кльощавата й и слаба фигура, стигайки до отчаяни мерки и карайки я да сложи малък турнюр и да натъпче подплънки в корсета й, за да имитира някакви извивки. Лили му разказа за цялото мъчение между две бисквити, като после му се навря в лицето, за да види, че са й сложили руж и червило. Каза му, че Далия била искала да очертае и очите й с някакъв черен молив, но тя не била разрешила, защото не искала да й бръкнат в окото. Изяде още две бисквити, докато се жалваше, че къдренето не й харесвало, а после замълча за около минута, в която оправи полите на роклята си и започна да седи с толкова изправен гръб, че Алистър започна да се тревожи, че може и да го прекърши скоро. Започваше да му става смешно колко е превъзбудена от предстоящото пристигане на племенниците, но когато си взе поредната бисквита, сигурно петнадесетата, откакто бяха седнали тук, драконът бързо й я взе миг преди да я захапе, лапвайки я с нагло изражение.
– Ще ти стане лошо. – каза й.
– Няма. – отговори му, като в същото време посягаше за нова бисквита.
Той й я взе по същия начин.
– Като искаш бисквита, защо не си я вземеш от подноса? – нацупи му се Лили и за трети път посегна към масата.
– Защото се грижа да не повърнеш върху племенниците. – каза й и този път направо дръпна подноса, преди да е успяла да се докопа до бисквитите. – И защото това е за всички, а ти вече изяде половината храна, предвидена за петима.
– Не съм! – възрази, но погледна несигурно към ръцете му, за да провери все пак какво е останало в подноса и с ужас откри, че сладките наистина доста са намалели.- Влад, трябва да вземем още, преди да дойдат!
– Няма нужда, стига да престанеш да се опитваш да ги вдишаш. Дори не ги дъвчеш.
– Аз няма да ям повече. – отсече.
Не искаше да се изложи пред гостите. И Влад, и Верде й бяха обяснили, че са много важни и че те командват в имението след барона. Далия се беше постарала да й обясни колко важно е да направи добро впечатление, защото племенниците щяха да останат за много дълго време тук. А тя току-що беше изяла повечето бисквити от подноса и сигурно цялата беше в трохи. При това Лили се изправи рязко и започна да изтупва полата си, като в същото време оглеждаше нервно и горната част от роклята, която не смееше да пипне, за да не размести корсета отдолу.
– Влад, кога мислиш че ще дойдат? – попита го, след като реши, че вече изглежда достатъчно добре, за да спре да се тревожи поне за това. – И дали ще ни харесат? Далия каза, че са много важни и трябва да ни харесат.
– Хлапе, успокой се. – каза й Алистър и потупа мястото до себе си. – Ще те харесат. Само не трябва да забравяш като какви сме тук. Помниш ли ти коя си и какво се е случило с теб?
– Да. – кимна и седна до него, внимавайки да не набръчка роклята си. – Аз съм Лилиан Фокс, а ти си братовчед ми Влад. По пътя насам са ни нападнали, ударила съм си главата и не помня нищо. Нали?
– Да. От мои и на Верде разкази знаеш, че баща ти се казва Уилиам Фокс, а майка ти – Елиза, но не ги помниш. Баща ти е търговец, което също не помниш, но е добър приятел на барона, затова го е помолил да те приеме и да се погрижи за намирането на подходящ съпруг за теб. Заради амнезията обаче, това се отменя, а не можеш и да се прибереш, понеже родителите ти са заминали по работа в Островното кралство.
– Запомних. – увери го Лили, но само след миг тревогата отново завъртя стомаха й. Може би наистина не трябваше да яде толкова много. – А какво ще правим, ако се объркам?
– Имаш амнезия, никой няма да го сметне за необичайно. – пресегна се и хвана ръката й в своята. – Спри да се тревожиш. С Верде сме помислили за всичко.
Вратата се отвори и Лили стреснато се обърна към нея, за да види как баронът влиза при тях.
– Алекс, Лариса, позволете да ви представя Лилиан Фокс и братовчед и Владимир Колинс.
Алистър и Лили се изправиха и се обърнаха към новодошлите. Алекс беше слаб младеж на около двадесет и една-две с къса руса и зализана назад коса, сини очи и леко квадратна челюст. Малко над средния ръст, младежът бе облечен в елегантни, но удобни за път черен панталон, бяла риза и червено елече. На дясната му ръка се държеше негов умален, изнежен женски вариант, който стигаше до раменете му. Девойчето беше на около шестнадесет-седемнадесет. Русите й коси бяха оставени да се спускат свободно, а сините й очи блестяха весело, когато се усмихна и пусна ръката на брат си, за да се приближи към двамата с Лили.
Алистър й се поклони, взе протегнатата й ръка в своята и доближи устни до дантелената ръкавица.
– Милейди. – каза за поздрав и направи нов поклон на Александър. – Милорд.
Алекс му кимна разсеяно и пристъпи към Лили, която тъкмо беше по средата на поклона си.
– Госпожице Фокс, очарован съм да се запознаем. – каза й и протегна ръка към нея.
– Аз също. – отговори му тихо заради притеснението Лили.
Протегна ръка към Александър, който бързо я хвана и я целуна звучно. Младежът й се усмихна широко, когато се изправи. Алистър изобщо не хареса погледа, който плъзна по Лили. Искаше да се намръщи и да дръпне момичето зад себе си, за да престане да я оглежда по такъв начин, но вместо това просто спря да се усмихва и само я прегърна през раменете, придърпвайки я близо до себе си. Хвърли един поглед към демона, който го гледаше, сякаш му казваше „Нали ти казах!”. Алистър му върна кривия поглед, преди лицето му да се изглади в любезно изражение и да се обърне към Лариса.
– Дълго ли пътувахте, милейди? – попита я любезно.
– Не по-дълго от обикновено, господин Колинс. – усмихна му се чаровно Лариса. – Почти две седмици, но по средата на пътя счупихме колело и за това се забавихме малко.
– Какво ще кажете да седнем и да продължим с разговора над чаша с кафе? – предложи Кселос, като в същото време седна във възможно най-отдалеченото от масата кресло.
Щом се настаниха, Алекс и Лариса започнаха да разказват на Верде как е всичко у дома и за пътуването си. Майкъл се появи с поднос кафе, чай и лимонада. Лили не беше опитвала кафе преди и тъкмо щеше да си поиска, когато Алистър нареди на иконома да й сипе чай. Драконът не обърна никакво внимание на намръщената физиономия, която отнесе, и отпи от собственото си кафе, докато симулираше интерес към разказа на племенниците. Лили също се опитваше да слуша какво говорят, но й беше трудно, понеже почти цялото й внимание се беше съсредоточило в чашата с кафе на Влад. Младежът кимна в отговор на нещо, което Александър каза, след което отново отпи. През цялото време тя не беше отделяла поглед от него и движенията му и съвсем скоро това беше възнаградено. Влад остави чашата на масичката и се пресегна за бисквита. Лили използва този момент, за да я грабне и без да се замисли отпи една голяма глътка от черната течност. В следващия миг дръпна чашата от себе си и я изгледа отвратено. Сбърчи нос и примлясна няколко пъти с надеждата да изгони горчивия вкус от устата си. Единствено Алекс, който беше прекалено зает с историята си, за да обърне внимание на каквото и да е, не забеляза отвратената й физиономия.
Алистър нарочно беше оставил чашата на масата, а сега се усмихваше леко на момичето, както правеше и демонът. Лариса пък направо се разсмя.
– Какво? – попита недоумяващо Алекс, местейки погледа си между останалите. – Какво стана?
– Нищо. – отговори му развеселено Лариса. – Просто мисля, че госпожица Фокс има нужда от още една бисквита. Нали?
– Да. – кимна Лили в отговор, като в същото време се пресегна и си взе не една, а цели две.
– Значи не ти хареса? – подразни я Алистър. Отпи от чашата си, като даже притвори очи от удоволствие, все едно това кафе беше най-вкусното нещо, което някога е опитвал, само и само за да я накара да го изгледа отвратено.
– Не знам как го пиеш. – изгледа го намръщено Лили. Налапа втората бисквита, но дори и след нея усещаше горчивината.
– Защото е напитка за пораснали хора. Не за дребосъци като теб.
– Аз съм пораснала. – отговори му Лили.
– Смея да се съглася с нея. – включи се и Лариса.
– Само изглежда така, милейди. – усмихна се драконът. – Тя беше като дете и преди инцидента.
– Какъв инцидент? – попита Алекс и започна наново да оглежда Лили, май търсейки някоя дупка или рана.
– По пътя насам бяхме нападнати от разбойници. – отвърна Алистър. Лариса си пое рязко дъх. – Удариха главата й и от тогава не помни нищичко от преди инцидента.
– Съвсем нищо? – попита Алекс.
– Съвсем нищо. – потвърди му Лили и сведе поглед.
– Разбойниците ни ограбиха и се лутахме дълго време в гората. – продължи Алистър и погледна към демона. – Ако чичо не беше решил да ни потърси, след като се забавихме, сигурно сега и двамата щяхме да сме мъртви.
При последното изречение Кселос едва не се задави с кафето си. Трябваше да се пребори със себе си да не направи същата гримаса, която дъщеря му бе направила, като опита от него. Чичо. Щеше да убие проклетият хлапак. Но пък ефекта бе мигновен. Питащите погледи на племенниците на Верде се заковаха върху него.
– Преди години сключих няколко търговски договора с бащата на Лилиан и покрай тях се сприятелихме.- обясни им Кселос и отпи от чашата си. – Обикновено им ходя на гости, когато вие не сте тук, а и тя беше малка, за да дойде тук и да се запознаете. Сега обаче с баща й си говорехме и се съгласихме да дойде за баловете. Реших, че след като двете сте на една възраст, ще ти е по-приятно да си имаш компания. – демонът погледна децата, като се опита да игнорира наглият поглед на хлапака. – За жалост се случи този неприятен инцидент с паметта й, така че ще й се наложи да пропусне баловете.
– Няма ли някой доктор, който да успее да й помогне? – очите на Лариса бяха пълни със съчувствие. – До баловете има малко повече от месец. Може да успеят до тогава.
– Няма какво да се направи, Лара. – поклати глава Кселос. – Докторите смятат, че ако изобщо паметта й се върне, ще стане от само себе си. Просто трябва да се чака.
– Чувал съм, че ако поставиш някого с изгубена памет в познати ситуации, това може да помогне. – каза Алекс. – Опитвали ли сте?
– В интерес на истината, да. – отвърна драконът. – Но за съжаление пак не може да си спомни нищо. Единствено маниерите, на които е учена от малка, се върнаха, но това е всичко.
– Интересно… – промърмори замислено Алекс и се усмихна състрадателно на Лили: – Сигурно Ви е много трудно, нали, госпожице Фокс?
– Справям се. – отговори му смутено Лили. – Лорд Верде и Влад ми помагат много с това, така че се справям добре. Мисля. – последното го каза малко неуверено и се обърна към Влад, търсейки потвърждението му.
Той й се усмихна и кимна.
– Аз… не помня и от тогава много. – запъна се Лили. Не бяха репетирали какво точно ще им каже, а тя не знаеше как би реагирала, ако наистина си е загубила паметта, затова реши да се измъкне така. Изглежда непомненето на неща вършеше работа. – По-ясни спомени имам, след като баронът вече ни беше намерил и пътувахме насам. Тогава малко се уплаших, защото навсякъде беше пълно с мъже, които не познавах, но някак знаех, че ще съм добре, ако съм с Влад, така че всичко беше наред.
– После Далия пое грижата за нея. – намеси се и Кселос. – Лара, надявам се да нямаш против да ползваш този път друга прислужница.
– Не, чичо. Нямам нищо против. – побърза да се съгласи Лариса.
– Благодаря. – усмихна й се Лили.
– Наистина няма за какво. – увери я благородничката.
Останаха в салона още около час, като през цялото време Алекс не спря да задава въпроси за Лили и Алистър, като драконът гледаше да отговори на повечето от тях. След това демонът най-сетне реши да се смили над малката и предложи на племенниците да се оттеглят в стаите си и да починат до вечеря, за да може и той да свърши малко работа. Александър не спря да дърдори по целия път до етажа на Лили и Алистър, където трябваше да се разделят.
– Не беше чак толкова лошо, нали? – попита драконът момичето, когато вече почти бяха пред вратата й.
– Не, не беше.
– Какво мислиш за тях?
– Не знам. – отговори му неуверено. – Лариса май ми харесва, но Александър се държи някак странно.
Той кимна, като мислено се радваше, че няма да му се налага да дава конкретна причина за следващото си искане. Отвори вратата и я пусна да влезе в стаята преди него, след което я последва и каза:
– Тогава може би ще е добре да не оставаш сама с него.
– Добре, но защо? – изгледа го с интерес Лили. – Защото се държи повече като Лариса, отколкото като другите мъже?
Алистър едва се сдържа да не се разсмее при това. Горкият Александър щеше да е сломен, ако научи мислите й за поведението му.
– Не, не е заради това. – поклати глава драконът, после замълча за малко, размишлявайки, и продължи: – Даже мъжете, които се държат като жени, обикновено не са никак лоши хора. Можеш да си говориш с тях, ако ти харесва.
– А Александър не е като тях?
– Не, Александър не е като тях. – поклати глава отново. – И всъщност не се държи като жена, ами просто малко… по-различно. Благородниците понякога се държат така.
– Разбирам. – кимна Лили, но след малко изгледа Влад с тревога: – Ти нали няма също да започнеш да се държиш така?
Той отново едва не се засмя, а после реши да я подразни.
– Не знам… – каза несигурно и повдигна рамене. – Толкова ужасно ли ще бъде?
– Да!
– Няма да ме харесваш повече, ако започна да се държа така ли?
– Ще те харесвам, защото ти си ти. Но наистина предпочитам да не го правиш.
– Добре, няма. – обеща й. Поклати глава с усмивка.– Майка ми щеше да е разочарована, ако можеше да те чуе. Според нея трябваше да се държа като него.
– Може би, ако запознаеш майка си с Александър, ще разбере защо не трябва да го правиш.
– Тя познаваше много като него. – Алистър седна на един от столовете около масата. – Тя идваше от място, където хората се държаха така и беше свикнала. С баща ми обаче бяхме „диваци” според нея.
Лили седна при него.
– Но вече не ви мисли за диваци, нали? – попита го и без да дочака отговор, зададе друг въпрос:- И защо вече не познава онези хора, които е познавала?
– Не ги познава, защото се омъжи за баща ми и заживяха в неговия дом, който беше много далеч от нейния. Така е прието на повечето места – когато момичето се омъжи, да заживее заедно с мъжа си. – обясни й, защото знаеше, че ще го попита. После се усмихна. – А ни наричаше така не като обида, ами на галено, когато я ядосахме. Редовно се оплакваше, че съм се метнал на баща ми и ме наричаше Дивак Втори, когато много я дразнех, но обичаше и двама ни.
Лили помълча известно време. Алистър можеше да види, че обмисля нещо много сериозно, затова я изчака сама да му каже какво я тревожи.
– Влад, защо от тук не тръгнеш направо към семейството ти? – попита го накрая. – Те сигурно ще се зарадват да те видят. Аз щях да се зарадвам да те видя, ако те е нямало от толкова време, колкото прекара вече с мен.
Защото вероятно бяха мъртви, помисли си драконът, но побърза да изтика неприятната мисъл от главата си.
– Защото не знам къде са. Първо трябва да отида при онези хора, които искахме да питаме за Мъглата. Те вероятно ще знаят къде са отишли.
– Кога тръгваме? Утре? Сега?
Алистър се изненада от внезапното й нетърпение.
– Защо изведнъж се разбърза?
– Ами… – Лили започна да си играе с ръкава на роклята си. – Аз помислих, че ще се зарадваш, ако си тръгнем по-бързо от тук и намерим семейството ти.
Той й се усмихна леко, но поклати глава.
– Все още не можем да тръгнем никъде, хлапе. Знаеш, че навън е опасно, затова първо трябва да се приготвим за пътя.
Лили наистина знаеше, че навън е опасно. Имаше ги и войниците, които можеха във всеки един момент да ги нападнат. И дори и предишните пъти Влад да беше успявал да ги победи, то Лили с нищо не му беше помогнала. Всъщност при мисълта, че може би точно заради нея го бяха ранявали толкова много, срамът се надигна в нея и тя сведе поглед към скута и ръцете си. Не искаше Влад да бъде раняван, а още по-малко – тя да е причината за това.
– Обещавам, че ще се постарая да науча магията по-бързо. И също да хвърлям нож. Тогава няма само да ти преча и ще можем да тръгнем.
– Не ми пречиш. – излъга, защото не искаше да я вижда толкова нещастна. – И наистина не бързам за никъде, така че предпочитам да се постараеш просто да научиш магията правилно, отколкото да се опиташ да го направиш бързо. Досега вече трябва да знаеш, че с бързане и нетърпение не се получава.
– Ще се науча. – обеща му Лили.
– Знам. – усмихна й се, а после каза: – Като заговорихме за това, искаш ли да направим едно упражнение, което според барона ще ти помогне да контролираш по-добре мъглата?
– Да! – отговори му въодушевено и дори се приведе леко към него от нетърпение: – Какво?
– Много е просто – само трябва да докоснеш магията си и да я оставиш да потече към пръстите ти, а после да я прекъснеш, преди да излезе от тялото ти или да е дошло време да правиш нещо с нея. Това ще ти помогне да контролираш по-добре и обикновените заклинания.
– Добре. – съгласи се и веднага се облегна назад в стола, за да може по-лесно да се отпусне. Тъкмо щеше да започне, когато нещо изведнъж я притесни: – Влад, а какво ще стане, ако не успея да я прекъсна?
– Ще успееш. – заяви категорично. Знаеше, че малката се тревожеше, защото до сега винаги беше ползвала някакъв кръг или заклинание за ориентир, а и неуспехът с мъглата от онзи ден също не бе подействал добре на самочувствието й, но сегашното упражнение не беше сложно. – Представи си, че захранваш кръг с магия, но спираш с подаването й малко преди да го достигнеш. Правила си го толкова много пъти на уроците с барона, а сега не е много по-различно. Ако все пак нещо се обърка, аз съм тук. – после се облегна назад в собствения си стол и каза: – Хайде, отпусни се и започвай.
Тя си пое дъх и го издиша шумно. Да се отпусне не беше толкова лесно. Все още се чувстваше напрегната от срещата с племенниците на барона и мислите й непрекъснато се отплесваха ту към Лариса, ту към Александър. Усещаше, че ги сравнява с останалите хора, които вече беше видяла, както и със себе си.
Тръсна глава и се постара да мисли само и единствено за магията. Това обаче водеше до друг вид притеснение. Какво щеше да стане, ако наистина оплескаше нещата този път? Предишните бяха завършили с гърмежи. И въпреки че беше сигурна, че Влад ще я спре навреме, не можеше да се отърве от тревогата.
Повтори си сигурно десет пъти, че всичко ще е наред, за да го повярва. Усети, че решителността не само да се справи и да се научи да ползва магията, започва да взима превес над съмненията й. И просто така откри енергията в себе си. Много внимателно я насочи към пръстите на лявата си ръка. През цялото време беше притаила дъх, за да не изпусне момента, но когато магията най-сетне стигна дланта й, Лили я спря. Не беше съвсем сигурна, че това е правилният момент, но беше доволна, че всичко е наред и можеше да го прави. Изведнъж всичките й притеснения се стопиха, а мислите й изцяло се погълнаха от упражнението.
Алистър остана напълно концентриран в нея през следващите петнадесетина минути. Лили успя да намери ритъм в насочването и прекъсването на енергията, а след като той се увери, че няма да има нужда да се намесва, сам започна със същото упражнение.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Девойчето бе облечено в една от най-красивите си рокли, като Далия беше проявила огромно старание да прикрие кльощавата й и слаба фигура, стигайки до отчаяни мерки и карайки я да сложи малък турнюр и да натъпче подплънки в корсета й, за да имитира някакви извивки. Лили му разказа за цялото мъчение между две бисквити, като после му се навря в лицето, за да види, че са й сложили руж и червило. Каза му, че Далия била искала да очертае и очите й с някакъв черен молив, но тя не била разрешила, защото не искала да й бръкнат в окото. Изяде още две бисквити, докато се жалваше, че къдренето не й харесвало, а после замълча за около минута, в която оправи полите на роклята си и започна да седи с толкова изправен гръб, че Алистър започна да се тревожи, че може и да го прекърши скоро. Започваше да му става смешно колко е превъзбудена от предстоящото пристигане на племенниците, но когато си взе поредната бисквита, сигурно петнадесетата, откакто бяха седнали тук, драконът бързо й я взе миг преди да я захапе, лапвайки я с нагло изражение.
– Ще ти стане лошо. – каза й.
– Няма. – отговори му, като в същото време посягаше за нова бисквита.
Той й я взе по същия начин.
– Като искаш бисквита, защо не си я вземеш от подноса? – нацупи му се Лили и за трети път посегна към масата.
– Защото се грижа да не повърнеш върху племенниците. – каза й и този път направо дръпна подноса, преди да е успяла да се докопа до бисквитите. – И защото това е за всички, а ти вече изяде половината храна, предвидена за петима.
– Не съм! – възрази, но погледна несигурно към ръцете му, за да провери все пак какво е останало в подноса и с ужас откри, че сладките наистина доста са намалели.- Влад, трябва да вземем още, преди да дойдат!
– Няма нужда, стига да престанеш да се опитваш да ги вдишаш. Дори не ги дъвчеш.
– Аз няма да ям повече. – отсече.
Не искаше да се изложи пред гостите. И Влад, и Верде й бяха обяснили, че са много важни и че те командват в имението след барона. Далия се беше постарала да й обясни колко важно е да направи добро впечатление, защото племенниците щяха да останат за много дълго време тук. А тя току-що беше изяла повечето бисквити от подноса и сигурно цялата беше в трохи. При това Лили се изправи рязко и започна да изтупва полата си, като в същото време оглеждаше нервно и горната част от роклята, която не смееше да пипне, за да не размести корсета отдолу.
– Влад, кога мислиш че ще дойдат? – попита го, след като реши, че вече изглежда достатъчно добре, за да спре да се тревожи поне за това. – И дали ще ни харесат? Далия каза, че са много важни и трябва да ни харесат.
– Хлапе, успокой се. – каза й Алистър и потупа мястото до себе си. – Ще те харесат. Само не трябва да забравяш като какви сме тук. Помниш ли ти коя си и какво се е случило с теб?
– Да. – кимна и седна до него, внимавайки да не набръчка роклята си. – Аз съм Лилиан Фокс, а ти си братовчед ми Влад. По пътя насам са ни нападнали, ударила съм си главата и не помня нищо. Нали?
– Да. От мои и на Верде разкази знаеш, че баща ти се казва Уилиам Фокс, а майка ти – Елиза, но не ги помниш. Баща ти е търговец, което също не помниш, но е добър приятел на барона, затова го е помолил да те приеме и да се погрижи за намирането на подходящ съпруг за теб. Заради амнезията обаче, това се отменя, а не можеш и да се прибереш, понеже родителите ти са заминали по работа в Островното кралство.
– Запомних. – увери го Лили, но само след миг тревогата отново завъртя стомаха й. Може би наистина не трябваше да яде толкова много. – А какво ще правим, ако се объркам?
– Имаш амнезия, никой няма да го сметне за необичайно. – пресегна се и хвана ръката й в своята. – Спри да се тревожиш. С Верде сме помислили за всичко.
Вратата се отвори и Лили стреснато се обърна към нея, за да види как баронът влиза при тях.
– Алекс, Лариса, позволете да ви представя Лилиан Фокс и братовчед и Владимир Колинс.
Алистър и Лили се изправиха и се обърнаха към новодошлите. Алекс беше слаб младеж на около двадесет и една-две с къса руса и зализана назад коса, сини очи и леко квадратна челюст. Малко над средния ръст, младежът бе облечен в елегантни, но удобни за път черен панталон, бяла риза и червено елече. На дясната му ръка се държеше негов умален, изнежен женски вариант, който стигаше до раменете му. Девойчето беше на около шестнадесет-седемнадесет. Русите й коси бяха оставени да се спускат свободно, а сините й очи блестяха весело, когато се усмихна и пусна ръката на брат си, за да се приближи към двамата с Лили.
Алистър й се поклони, взе протегнатата й ръка в своята и доближи устни до дантелената ръкавица.
– Милейди. – каза за поздрав и направи нов поклон на Александър. – Милорд.
Алекс му кимна разсеяно и пристъпи към Лили, която тъкмо беше по средата на поклона си.
– Госпожице Фокс, очарован съм да се запознаем. – каза й и протегна ръка към нея.
– Аз също. – отговори му тихо заради притеснението Лили.
Протегна ръка към Александър, който бързо я хвана и я целуна звучно. Младежът й се усмихна широко, когато се изправи. Алистър изобщо не хареса погледа, който плъзна по Лили. Искаше да се намръщи и да дръпне момичето зад себе си, за да престане да я оглежда по такъв начин, но вместо това просто спря да се усмихва и само я прегърна през раменете, придърпвайки я близо до себе си. Хвърли един поглед към демона, който го гледаше, сякаш му казваше „Нали ти казах!”. Алистър му върна кривия поглед, преди лицето му да се изглади в любезно изражение и да се обърне към Лариса.
– Дълго ли пътувахте, милейди? – попита я любезно.
– Не по-дълго от обикновено, господин Колинс. – усмихна му се чаровно Лариса. – Почти две седмици, но по средата на пътя счупихме колело и за това се забавихме малко.
– Какво ще кажете да седнем и да продължим с разговора над чаша с кафе? – предложи Кселос, като в същото време седна във възможно най-отдалеченото от масата кресло.
Щом се настаниха, Алекс и Лариса започнаха да разказват на Верде как е всичко у дома и за пътуването си. Майкъл се появи с поднос кафе, чай и лимонада. Лили не беше опитвала кафе преди и тъкмо щеше да си поиска, когато Алистър нареди на иконома да й сипе чай. Драконът не обърна никакво внимание на намръщената физиономия, която отнесе, и отпи от собственото си кафе, докато симулираше интерес към разказа на племенниците. Лили също се опитваше да слуша какво говорят, но й беше трудно, понеже почти цялото й внимание се беше съсредоточило в чашата с кафе на Влад. Младежът кимна в отговор на нещо, което Александър каза, след което отново отпи. През цялото време тя не беше отделяла поглед от него и движенията му и съвсем скоро това беше възнаградено. Влад остави чашата на масичката и се пресегна за бисквита. Лили използва този момент, за да я грабне и без да се замисли отпи една голяма глътка от черната течност. В следващия миг дръпна чашата от себе си и я изгледа отвратено. Сбърчи нос и примлясна няколко пъти с надеждата да изгони горчивия вкус от устата си. Единствено Алекс, който беше прекалено зает с историята си, за да обърне внимание на каквото и да е, не забеляза отвратената й физиономия.
Алистър нарочно беше оставил чашата на масата, а сега се усмихваше леко на момичето, както правеше и демонът. Лариса пък направо се разсмя.
– Какво? – попита недоумяващо Алекс, местейки погледа си между останалите. – Какво стана?
– Нищо. – отговори му развеселено Лариса. – Просто мисля, че госпожица Фокс има нужда от още една бисквита. Нали?
– Да. – кимна Лили в отговор, като в същото време се пресегна и си взе не една, а цели две.
– Значи не ти хареса? – подразни я Алистър. Отпи от чашата си, като даже притвори очи от удоволствие, все едно това кафе беше най-вкусното нещо, което някога е опитвал, само и само за да я накара да го изгледа отвратено.
– Не знам как го пиеш. – изгледа го намръщено Лили. Налапа втората бисквита, но дори и след нея усещаше горчивината.
– Защото е напитка за пораснали хора. Не за дребосъци като теб.
– Аз съм пораснала. – отговори му Лили.
– Смея да се съглася с нея. – включи се и Лариса.
– Само изглежда така, милейди. – усмихна се драконът. – Тя беше като дете и преди инцидента.
– Какъв инцидент? – попита Алекс и започна наново да оглежда Лили, май търсейки някоя дупка или рана.
– По пътя насам бяхме нападнати от разбойници. – отвърна Алистър. Лариса си пое рязко дъх. – Удариха главата й и от тогава не помни нищичко от преди инцидента.
– Съвсем нищо? – попита Алекс.
– Съвсем нищо. – потвърди му Лили и сведе поглед.
– Разбойниците ни ограбиха и се лутахме дълго време в гората. – продължи Алистър и погледна към демона. – Ако чичо не беше решил да ни потърси, след като се забавихме, сигурно сега и двамата щяхме да сме мъртви.
При последното изречение Кселос едва не се задави с кафето си. Трябваше да се пребори със себе си да не направи същата гримаса, която дъщеря му бе направила, като опита от него. Чичо. Щеше да убие проклетият хлапак. Но пък ефекта бе мигновен. Питащите погледи на племенниците на Верде се заковаха върху него.
– Преди години сключих няколко търговски договора с бащата на Лилиан и покрай тях се сприятелихме.- обясни им Кселос и отпи от чашата си. – Обикновено им ходя на гости, когато вие не сте тук, а и тя беше малка, за да дойде тук и да се запознаете. Сега обаче с баща й си говорехме и се съгласихме да дойде за баловете. Реших, че след като двете сте на една възраст, ще ти е по-приятно да си имаш компания. – демонът погледна децата, като се опита да игнорира наглият поглед на хлапака. – За жалост се случи този неприятен инцидент с паметта й, така че ще й се наложи да пропусне баловете.
– Няма ли някой доктор, който да успее да й помогне? – очите на Лариса бяха пълни със съчувствие. – До баловете има малко повече от месец. Може да успеят до тогава.
– Няма какво да се направи, Лара. – поклати глава Кселос. – Докторите смятат, че ако изобщо паметта й се върне, ще стане от само себе си. Просто трябва да се чака.
– Чувал съм, че ако поставиш някого с изгубена памет в познати ситуации, това може да помогне. – каза Алекс. – Опитвали ли сте?
– В интерес на истината, да. – отвърна драконът. – Но за съжаление пак не може да си спомни нищо. Единствено маниерите, на които е учена от малка, се върнаха, но това е всичко.
– Интересно… – промърмори замислено Алекс и се усмихна състрадателно на Лили: – Сигурно Ви е много трудно, нали, госпожице Фокс?
– Справям се. – отговори му смутено Лили. – Лорд Верде и Влад ми помагат много с това, така че се справям добре. Мисля. – последното го каза малко неуверено и се обърна към Влад, търсейки потвърждението му.
Той й се усмихна и кимна.
– Аз… не помня и от тогава много. – запъна се Лили. Не бяха репетирали какво точно ще им каже, а тя не знаеше как би реагирала, ако наистина си е загубила паметта, затова реши да се измъкне така. Изглежда непомненето на неща вършеше работа. – По-ясни спомени имам, след като баронът вече ни беше намерил и пътувахме насам. Тогава малко се уплаших, защото навсякъде беше пълно с мъже, които не познавах, но някак знаех, че ще съм добре, ако съм с Влад, така че всичко беше наред.
– После Далия пое грижата за нея. – намеси се и Кселос. – Лара, надявам се да нямаш против да ползваш този път друга прислужница.
– Не, чичо. Нямам нищо против. – побърза да се съгласи Лариса.
– Благодаря. – усмихна й се Лили.
– Наистина няма за какво. – увери я благородничката.
Останаха в салона още около час, като през цялото време Алекс не спря да задава въпроси за Лили и Алистър, като драконът гледаше да отговори на повечето от тях. След това демонът най-сетне реши да се смили над малката и предложи на племенниците да се оттеглят в стаите си и да починат до вечеря, за да може и той да свърши малко работа. Александър не спря да дърдори по целия път до етажа на Лили и Алистър, където трябваше да се разделят.
– Не беше чак толкова лошо, нали? – попита драконът момичето, когато вече почти бяха пред вратата й.
– Не, не беше.
– Какво мислиш за тях?
– Не знам. – отговори му неуверено. – Лариса май ми харесва, но Александър се държи някак странно.
Той кимна, като мислено се радваше, че няма да му се налага да дава конкретна причина за следващото си искане. Отвори вратата и я пусна да влезе в стаята преди него, след което я последва и каза:
– Тогава може би ще е добре да не оставаш сама с него.
– Добре, но защо? – изгледа го с интерес Лили. – Защото се държи повече като Лариса, отколкото като другите мъже?
Алистър едва се сдържа да не се разсмее при това. Горкият Александър щеше да е сломен, ако научи мислите й за поведението му.
– Не, не е заради това. – поклати глава драконът, после замълча за малко, размишлявайки, и продължи: – Даже мъжете, които се държат като жени, обикновено не са никак лоши хора. Можеш да си говориш с тях, ако ти харесва.
– А Александър не е като тях?
– Не, Александър не е като тях. – поклати глава отново. – И всъщност не се държи като жена, ами просто малко… по-различно. Благородниците понякога се държат така.
– Разбирам. – кимна Лили, но след малко изгледа Влад с тревога: – Ти нали няма също да започнеш да се държиш така?
Той отново едва не се засмя, а после реши да я подразни.
– Не знам… – каза несигурно и повдигна рамене. – Толкова ужасно ли ще бъде?
– Да!
– Няма да ме харесваш повече, ако започна да се държа така ли?
– Ще те харесвам, защото ти си ти. Но наистина предпочитам да не го правиш.
– Добре, няма. – обеща й. Поклати глава с усмивка.– Майка ми щеше да е разочарована, ако можеше да те чуе. Според нея трябваше да се държа като него.
– Може би, ако запознаеш майка си с Александър, ще разбере защо не трябва да го правиш.
– Тя познаваше много като него. – Алистър седна на един от столовете около масата. – Тя идваше от място, където хората се държаха така и беше свикнала. С баща ми обаче бяхме „диваци” според нея.
Лили седна при него.
– Но вече не ви мисли за диваци, нали? – попита го и без да дочака отговор, зададе друг въпрос:- И защо вече не познава онези хора, които е познавала?
– Не ги познава, защото се омъжи за баща ми и заживяха в неговия дом, който беше много далеч от нейния. Така е прието на повечето места – когато момичето се омъжи, да заживее заедно с мъжа си. – обясни й, защото знаеше, че ще го попита. После се усмихна. – А ни наричаше така не като обида, ами на галено, когато я ядосахме. Редовно се оплакваше, че съм се метнал на баща ми и ме наричаше Дивак Втори, когато много я дразнех, но обичаше и двама ни.
Лили помълча известно време. Алистър можеше да види, че обмисля нещо много сериозно, затова я изчака сама да му каже какво я тревожи.
– Влад, защо от тук не тръгнеш направо към семейството ти? – попита го накрая. – Те сигурно ще се зарадват да те видят. Аз щях да се зарадвам да те видя, ако те е нямало от толкова време, колкото прекара вече с мен.
Защото вероятно бяха мъртви, помисли си драконът, но побърза да изтика неприятната мисъл от главата си.
– Защото не знам къде са. Първо трябва да отида при онези хора, които искахме да питаме за Мъглата. Те вероятно ще знаят къде са отишли.
– Кога тръгваме? Утре? Сега?
Алистър се изненада от внезапното й нетърпение.
– Защо изведнъж се разбърза?
– Ами… – Лили започна да си играе с ръкава на роклята си. – Аз помислих, че ще се зарадваш, ако си тръгнем по-бързо от тук и намерим семейството ти.
Той й се усмихна леко, но поклати глава.
– Все още не можем да тръгнем никъде, хлапе. Знаеш, че навън е опасно, затова първо трябва да се приготвим за пътя.
Лили наистина знаеше, че навън е опасно. Имаше ги и войниците, които можеха във всеки един момент да ги нападнат. И дори и предишните пъти Влад да беше успявал да ги победи, то Лили с нищо не му беше помогнала. Всъщност при мисълта, че може би точно заради нея го бяха ранявали толкова много, срамът се надигна в нея и тя сведе поглед към скута и ръцете си. Не искаше Влад да бъде раняван, а още по-малко – тя да е причината за това.
– Обещавам, че ще се постарая да науча магията по-бързо. И също да хвърлям нож. Тогава няма само да ти преча и ще можем да тръгнем.
– Не ми пречиш. – излъга, защото не искаше да я вижда толкова нещастна. – И наистина не бързам за никъде, така че предпочитам да се постараеш просто да научиш магията правилно, отколкото да се опиташ да го направиш бързо. Досега вече трябва да знаеш, че с бързане и нетърпение не се получава.
– Ще се науча. – обеща му Лили.
– Знам. – усмихна й се, а после каза: – Като заговорихме за това, искаш ли да направим едно упражнение, което според барона ще ти помогне да контролираш по-добре мъглата?
– Да! – отговори му въодушевено и дори се приведе леко към него от нетърпение: – Какво?
– Много е просто – само трябва да докоснеш магията си и да я оставиш да потече към пръстите ти, а после да я прекъснеш, преди да излезе от тялото ти или да е дошло време да правиш нещо с нея. Това ще ти помогне да контролираш по-добре и обикновените заклинания.
– Добре. – съгласи се и веднага се облегна назад в стола, за да може по-лесно да се отпусне. Тъкмо щеше да започне, когато нещо изведнъж я притесни: – Влад, а какво ще стане, ако не успея да я прекъсна?
– Ще успееш. – заяви категорично. Знаеше, че малката се тревожеше, защото до сега винаги беше ползвала някакъв кръг или заклинание за ориентир, а и неуспехът с мъглата от онзи ден също не бе подействал добре на самочувствието й, но сегашното упражнение не беше сложно. – Представи си, че захранваш кръг с магия, но спираш с подаването й малко преди да го достигнеш. Правила си го толкова много пъти на уроците с барона, а сега не е много по-различно. Ако все пак нещо се обърка, аз съм тук. – после се облегна назад в собствения си стол и каза: – Хайде, отпусни се и започвай.
Тя си пое дъх и го издиша шумно. Да се отпусне не беше толкова лесно. Все още се чувстваше напрегната от срещата с племенниците на барона и мислите й непрекъснато се отплесваха ту към Лариса, ту към Александър. Усещаше, че ги сравнява с останалите хора, които вече беше видяла, както и със себе си.
Тръсна глава и се постара да мисли само и единствено за магията. Това обаче водеше до друг вид притеснение. Какво щеше да стане, ако наистина оплескаше нещата този път? Предишните бяха завършили с гърмежи. И въпреки че беше сигурна, че Влад ще я спре навреме, не можеше да се отърве от тревогата.
Повтори си сигурно десет пъти, че всичко ще е наред, за да го повярва. Усети, че решителността не само да се справи и да се научи да ползва магията, започва да взима превес над съмненията й. И просто така откри енергията в себе си. Много внимателно я насочи към пръстите на лявата си ръка. През цялото време беше притаила дъх, за да не изпусне момента, но когато магията най-сетне стигна дланта й, Лили я спря. Не беше съвсем сигурна, че това е правилният момент, но беше доволна, че всичко е наред и можеше да го прави. Изведнъж всичките й притеснения се стопиха, а мислите й изцяло се погълнаха от упражнението.
Алистър остана напълно концентриран в нея през следващите петнадесетина минути. Лили успя да намери ритъм в насочването и прекъсването на енергията, а след като той се увери, че няма да има нужда да се намесва, сам започна със същото упражнение.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
