Сам стоеше в трапезарията заедно с Чарли, Тамеш, Хирса и още един гвардеец. Последният се беше опитал да завърже някакъв разговор и да разбере как мошеник като Сам се е сдобил с такава хубава къща, но никой не му обърна внимание. Хирса, от своя страна, не говореше, вперил невиждащ поглед пред себе си. С ръка от време на време стискаше дръжката на ятагана си толкова силно, че кокалчетата му побеляваха. Сам предположи, че си спомня случилото се на фестивала. Не му се нравеше да съчувтсва точно на Хирса, но можеше съвсем ясно да си представи гнева му, че не е успял да направи нищо, за да спаси хората, които бе положил клетва да пази. Тамеш, макар да стоеше гордо изправен, имаше зачервени очи, косата му бе разрошена, кожата – с пепеляв цвят. Сам беше попитал мисловно Чарли какви са новините от площада и мошеникът набързо му беше разказал. А‘азвамът и няколко от сестрите на далшира бяха загинали. Стотици други мъртви, сред които някои от противниците на идеята незимът да е следващия владетел. Дори повече хора се водеха изчезнали, но никой не таеше надежда да ги открие отново. Магьосниците бяха обвинявани, че са допуснали повреда на защитната мрежа над града и не са уведомили никого. Те, от своя страна, настояваха, че не е имало никакви дефекти и нямат представа защо и как мори в такива бройки са успели да пробият защитата на Ан Налат. В крайна сметка Малора бе постигнала доста както да затвърди позициите на незима, така и да разтвори още повече пропастта между магьосниците и имперското семейство. Така нямаше да рискува в скоро време някой от тях да попречи на плановете й. Ако Елизабет не бе успяла да спре морите, сега вероятно нямаше да има и една досадна Сянка в лицето на Рамая, която не може да контролира. Сам се надяваше хаосът на площада да е бил прекалено голям, за да е разпознала Лизи.
Няколко пъти се изкуши да подслуша жените, но се спря. Ако го хванеха, щеше да му се прииска да може да умре. Вместо това направи бъркани яйца за всички. Раздаде кафе на така веселата им компания и докато те мълчаливо пиеха и чакаха момичетата да се върнат, забърка няколко шоколадови бонбона. Шоколадът винаги помагаше при сълзи. Искаше му се да може да направи и повече, главно защото това беше единствената приятелка на жена му, но нямаше какво. Все пак се изненада, когато съвсем скоро чу стъпки им и малко след това двете се върнаха в стаята при тях. Беше ги очаквал най-рано след час или дори два. Очакваше да си поговорят повече и да се върнат изморени и унили, но малко по-спокойни. Вместо това очите и на двете лъщяха, но не от сълзи. Сам беше сигурен, че ако можеше да ползва сетивата си, щеше да подуши кръвожадност от тях.
– Има кекс и шоколад. – посрещна ги вместо поздрав.
Елизабет му се усмихна, но само за миг. След това огледа стаята, спря поглед върху гвардейците за миг и накрая се концентрира върху Тамеш.
– Трябва да поговорим. – каза му, преди да погледне отново Сам. – Сериозно.
– И аз искам да говоря с теб. – отговори й Тамеш.
Само че преди Лизи да успее да му каже каквото и да е, чу гласа на Сам в главата си.
„Какво става, каллис?“
“Разказах на Рамая за Велахе.“ – отвърна и побърза да добави: – „Не съм споменавала нищо за теб. Но не можех да го крия повече, Сам. Тя вече посегна и на семейството им. Трябва да знаят.“
Сам й се намръщи ядосано. Не му харесваше толкова много хора да научават за ситуацията. Колкото повече знаеха, толкова по-голям шанс имаше информацията да стигне до вещицата, а принца и гвардейците бяха най-рискови. Малора буквално ги държеше в ръцете си.
„Защо?“ – попита я, след като преглътна първоначалният си импулс да й забрани да разказва на още хора. Елизабет беше успяла да направи план и почти да го изпълни, скривайки го от всички. Можеше поне да чуе идеята й.
„Защото заслужават да знаят.“ – каза. По начина, по който веждите му се смръщиха дори повече, разбра, че кой и какво заслужава въобще няма да го накара да се съгласи с нея. – „И защото ще ни трябва помощ, Сам. Можем да разчитаме на Рамая, защото е Сянка. И съм почти сигурна, че можем да разчитаме и на Тамеш. Успял е някак да се освободи от очарованието й. Ако научим как, може би ще успеем да събудим и други. Да я спънем.“
Сам изръмжа ниско и хвърли поглед към далшира. В думите й имаше истина. Малора го ненавиждаше, което беше много повече емоция, отколкото отделяше за когото и да е от имперското семейство. Може би наистина се бе освободил някак. И все пак…
“Ако сгрешим с Тамеш, тя ще научи и всичко ще приключи, шейа.“ – изтъкна Сам.
“Знам. Знам.“ – Елизабет си мислеше, че е обмислила всички ъгли, но да го чуе да казва това, отново я накара да се съмнява. Какво ако беше изпуснала нещо? Какво ако Рамая грешеше или Велахе нарочно караше Тамеш да се държи така с нея поради някаква причина? Може би за да не е подозрително, че всички я харесват? – „Прав си. Може би ще е по-добре да не казваме…“
„Сама каза, че имаме нужда от помощ.“ – обади се отникъде Чарли.
“Не помня да съм те канил, Флетчър.“ – избуча Сам.
„Не случайно съм най-добрият крадец на света, Казра. Мога да вляза навсякъде неканен.“ – мошеникът отхапа от кекса си, без да показва с нищо, че разговаря с когото и да е. – „Нашият любим далшир е почитател на цветята, знаехте ли?“
„И защо това да ни интересува?“ – попита уморено Сам. – „Да не си решил да отваряш цветарница?“
“Не, но той също така харесва и зеленчуци!“
„Чарли…“ – изсумтя измъчено Лизи. Нямаха време за тези неща.
„И двамата нямате никакъв вкус към драматичното представяне.“ – измърмори обидено Флетчър. – „С две думи – Тамеш има много оранжерии с всякакви неща, пръснати из Хайрани. Включително и краставици. Но понеже той е един обикновен прост принц и не можем да очакваме от него да прави такава сложна разлика, три от тези оранжерии с краставици всъщност са пълни с акантуси.“
Елизабет забрави, че се стараеше да не показва пред останалите, че води разговор, и го зяпна.
„Акантуси? Като цветята, които са отровни за демоните? Като символът на страшниците? Тези акантуси?“
„Същите.“ – отвърна доволно Чарли.
“Сигурен ли си?“ – попита го в същия миг Сам.
„Толкова сигурен, доколкото може да бъде човек, който е намерил оранжерията и е набрал няколко акантуса, за да ги хвърли по демон.“
Значи така се бе снабдил с цветето за фестивала. Сам бе решил, че приятелят му е организирал контрабандното му внасяне, и то може би от някъде извън границите на Хайрани, тъй като първото нещо, което Малора бе направила, когато дойде тук, бе да се увери, че по един или друг начин никой няма да намери акантуси тук. Бе омаяла или подкупила фермери, които да се кълнат, че почвата и климатичните условия не са подходящи. Същото бе направила и с няколко магьосника високо в йерархията, за да кажат, че не могат да подпомогнат растежа, защото магическата енергия вреди на специалните свойства на цветето. Всички останали бяха станали жертви на злощастни инциденти. След двеста години хората просто бяха приели всичко това за факт и бяха насочили усилията си към други средства за борба срещу демоните.
Тамеш обаче някак бе успял да скрие не една, а няколко оранжерии. Сам си спомняше, че преди няколко години вещицата бе бясна, защото далширът искаше да създава тукашен вариант на страшниците. Седмица след седмица повтаряше как трябва да удвоят усилията си да превземат Ордена Акантус и да го унищожат. Бе успяла да внедри свои шпиони вътре, но колко далеч бе стигнала – Сам не знаеше. Тя не бе споменала нищо пред него, а той не се интересуваше от глупаците достатъчно, за да пита. Много по-склонна бе да говори как трябва да се отърват от Тамеш и нездравословните му планове. Тогава Сам беше решил, че това са просто мечти на наивен младеж, който иска да натрупа слава и точки пред баща си, като се бори с чудовища, след като сериозните въпроси бяха работа за престолонаследника. Мнението му се затвърди, когато няколко месеца по-късно и след няколко спънки, организирани от вещицата, приказките за хайрански страшници затихнаха. А Малора се бе чудила как войниците им по границата съумяваха да я държат въпреки честите опити на демонски части да я пробият. Сам се подсмихна. Тамеш трябваше да организира някак транспорт на специалното растение към тях.
Въпросът обаче бе дали далширът подозира за присъствието на демона в собственият му дом или дори в града. Казра си отговори веднага – нямаше начин. В противен случай щеше да е изпратил сестра си някъде много далеч от тук.
„Може би няма да е лошо да го включим в плана.“ – заключи след малко Сам.
„Сигурен ли си?“ – попита го Лизи. – „Защото ти… Ти я познаваш най-добре. Ако смяташ, че има дори малък шанс нарочно да го е оставила свободен или… И аз не знам. Но ако не искаш да му казваме, няма да го направим.“
„Тя не го харесва. В това съм сигурен.“ – въздъхна Сам. – „Нека му кажем, но ако е грешка, ще трябва да отвлечем и него поне за няколко дни.“
“Да отвлечем и него?“ – повтори Лизи. – „Кого другиго сме отвличали?“
„Гириш.“ – предложи й услужливо Сам.
“Той беше спасен. “
Устните на Сам потрепнаха.
„А Гюлфан?“ – попита я.
Лизи се поколеба за секунда и скръсти ръце.
„Той също не беше отвличан никъде. Поговорихме си в стаята му и след това бе любезно поканен да напусне града за няколко дни. Нещо като ваканция.“
“Аха. Поканен.“ – Сам вече изобщо не криеше малката си усмивка.
„Вие двамата имате интересни виждания, но поне след като всичко това приключи, може да си отворим бюро за услуги, което да се казва „Спасяване и любезни покани“.“ – включи се и Чарли. – „Само че ако в „спасяването“ влиза и значението да ги избавим от грешния им живот по радикален начин, може и да имаме проблеми с Кантората.“
Елизабет щеше да му отговори хапливо, но тогава забеляза изражението на далшира, който ги наблюдаваше. Мисловните разговори протичаха много по-бързо от нормалните, но пак го бяха накарали да чака. И то след като бе загубил баща и две сестри.
Лизи се усети, че е започнала да мачка края на ризата на Сам, с която бе облечена, и си наложи да спре.
– Моите съболезнования. – каза му искрено. – И съжалявам за… това. – каза и посочи себе си, Сам и Чарли.
– Хирса ми каза, че Казра има способността да свързва ума си с други. – бе единственият отговор на принца.
“Казвал ли е други интересни неща?“ – попита го Сам, а Тамеш подскочи стреснато и го изгледа учудено.
„Не се прави така с хората, Сам! Особено когато тези хора са далширът и брата на Рамая!“ – скара му се Лизи.
“А ако беше само далшир?“
Елизабет само го изгледа криво.
“И тогава ли не може?“ – попита нещастно той.
Тогава по връзката между съзнанията им се усети леко гъделичкане, последвано от поразвеселения глас на Рамая:
„Аз ти разрешавам.“
„Разваляте дисциплината.“ – смъмри ги Лизи, макар вътрешно да се радваше, че с глупостите им са успели да разведрят поне малко приятелката й.
„Очаквам го от нея, но Казра е изненада.“ – каза Тамеш, след като явно бе успял да се окопити и да свикне със странното усещане да чуваш чужди гласове в главата си.
“O, Сам е неизчерпаем източник на забавление.“ – обади се Чарли. Облегна се назад в стола и скръсти пръсти зад тила си с мазна усмивка. – „Най-вече без да иска.“
„Флетчър.“ – изръмжа му Сам.
„Мога да си представя.“ – кимна леко далшира
„Там!“ – Рамая сръчка брат си.
„Той го каза.“ – възмути се в отговор Тамеш.
„Това не значи да се съгласяваш веднага.“
„Значи да почакам малко?“
„Да!“ – Рамая ококори изненадано очи, а брат й за първи път тази вечер се усмихна, когато тя панически отрече: – „Не! Исках да кажа не!“
„Е, аз не чаках, тогава за какво се сърдиш?“
„Аз…“ – заекна объркано далширата и се обърна за помощ към приятелката си: – „Лизи, обясни му!“
Елизабет я погледна безпомощно, при което Чарли се подсмихна и каза на Сам:
„Ето така се печели спор с жена.“
– Какво е толкова смешното? – попита Хирса притеснено. – Какво става тук, авазари? Всичко наред ли е?
Другият гвардеец се приближи до него. И двамата бяха видимо напрегнати с ръце съвсем близо до дръжките на мечовете им. Това бе момента, в който Елизабет се зарадва, че така и не сподели нищо от разследването си в храма с Хирса. Защото ако реагираха така, когато очевидно далширите бяха отпуснати и даже се усмихваха, значи по всяка вероятност ги дразнеше, че не могат да чуят разговора. И не могат да го преразкажат на Велахе.
„Оп, забравих за тях.“ – каза Чарли весело.
В следващия момент гвардейците бяха затворени под прозрачна бариера. Хирса огледа бързо бледите й очертания, след което се намръщи на Флетчър, посочи го с пръст и каза нещо. Какво – никой не знаеше. Бариерата спираше думите им да стигнат до тях.
Тамеш стана от стола си рязко и издърпа Рамая за ръката, опитвайки се да я избута зад себе си.
– Какво, нечистите да го вземат, се случва тук? – попита с пребледняло лице.
– Никой няма да ви нарани. – обеща Лизи. – Искаме просто да не ни чуват.
– Защо?! Рамая, стой зад мен!
– Те са ни приятели, Там! – далширата се опита да се откопчи от брат си.
– Не приличат на такива. – дръпна я по-силно и посочи останалите трима. – Настоявам за отговори!
– Валехе е демон! – кресна му Рамая, карайки го да я погледне изненадано. – Тя е виновна за всичко. За татко… – далширата изхлипа задавено, а сълзите й, които бяха спрели само преди малко, отново потекоха: – И за Силана и Тахери.
– Какви ги говориш, щурче? – попита я невярващо, но спря да я дърпа и вместо това я прегърна.
– Истина е, Там. – изхлипа му в отговор. – Просто ги чуй, моля те.
При това Тамеш вдигна поглед от сестра си и го насочи войнствено към тях. В момента едва ли можеха да се надяват на нещо по-добро. Лизи си пое дъх, погледна към Сам и след като той й кимна съвсем леко, каза:
– Велахе е демон. Използва магията си, за да очарова и омайва хората, така че да искат да й служат. По всяка вероятност се е докопала и до гвардията. Затова Чарли трябваше да ги затвори под бариера.
– Какви доказателства имаш за това? – попита я веднага Тамеш.
– Имаме източник. – отвърна Лизи, стараейки се да не поглежда към Сам.
– Източник. – повтори далширът скептично. – Какъв източник?
– Достоверен. Някой, който работи за нея от години.
Елизабет осъзна, че това няма да е достатъчно дори преди Тамеш да изсумти презрително. Трябваше да обмисли по-добре как да му представи информацията. С Рамая беше лесно, понеже тя можеше да почувства, че й казва истината, но с далшира?
– Тя не лъже, Там. – каза принцесата.
– Не твърдя, че лъже. Сигурен съм, че вярва в това, което казва.
– Открихме доказателства за съществуването на „господарката“ в тефтерите, които намерихме в подземието на храма. – каза Чарли, напълно сериозен за разнообразие. – Експериментите със Сенките там са правени в нейно име, защото „господарката“ е постигнала успех с обикновени хора, но не и със Сенки. Също така от години се носят слухове, че демоните имат някакъв контрол над морите, но досега нямахме доказателства. Морите на празника нападнаха вашето семейство. Всички останали бяха случайни жертви, но а‘азвамът? Кой би имал полза баща ви да умре, Тамеш?
Далширът изсумтя тихо и притисна сестра си към себе си. Личеше си, че не харесва идеята и на къде сочеше всичко. Може би и заради това попита:
– Морите се появиха случайно на празника, привлечени от хората. И преди се е случвало на големи събирания.
– Така е. Но колко често тези големи събирания в Хайрани се извършват, когато мрежата е повредена? Колко често нито един магьосник не предупреждава за това? Залагам си главата, че ако някой прояви желание и потърси, ще намери поне едно съобщение от Магьосническата кула до замъка, в което уведомяват за това. Съобщение, което или е било прихванато, или е попаднало точно при когото трябва, но той не е направил нищо, защото така му е заповядано. А ме бива в хазарта, авазари. – Чарли се усмихна криво и отпи от чая си. – Мога също да се обзаложа, че ако някой влезе в канализацията в близост до замъка, ще намери следи. Умрели животни, разкъсани по специфичен начин. Черна кръв. А ако е по-навътре с атмата, дори може да усети магически следи, които да сочат към това, че някой е привличал и хранил известен брой нечисти през последните няколко седмици.
Лизи се опита да не го зяпа. Канализацията? Онова странно усещане, което бе получила… Можеше ли наистина да са били мори или Чарли просто го използваше, за да е по-убедителен? Трябваше да го пита. Но първо някак трябваше да убедят далшира да застане на тяхна страна, когато все още въобще не изглеждаше убеден.
– Дори всичко това да е вярно, откъде да съм сигурен, че някой от вас не го е организирал например? – и посочи към Елизабет. – Тя може да ги контролира.
Лизи трепна.
– Мери си приказките, далшир. – изръмжа му Сам. – Тя рискува живота си, за да ти спаси задника.
Тамеш не прие съвета.
– Какъв риск е бил, след като може просто да им каже да спрат?
Сам изръмжа тихо, а ръката му вече беше свита в юмрук.
– Сам. – повика го меко Лизи. – Всичко е наред.
– След малко ще бъде, каллис.
Тя въздъхна и го хвана за ръката, но преди да успее да го помоли, Чарли реши да се изкаже:
– И според мен един юмрук в лицето ще му се отрази добре.
Елизабет се обърна към него.
– Ще престанеш ли и ти? В момента имаме много по-важни неща за обсъждане!
– Ще ги обсъдим, след като го науча. – изръмжа й Сам.
– Тя е права, имаме нещо много по-важно. – обади се тогава Рамая. Тамеш успя да й се усмихне леко, точно преди тя да замахне и да стовари юмручето си в брадичката му. Беше слаб и неефективен удар, но накара далшира да погледне сестра си стреснато. – Понякога наистина си ужасен, Там.
Елизабет зяпна с отворена уста. Дори Хирса и другия гвардеец в бариерата престанаха с опитите си да я счупят.
– Май нямаш нужда от уроци все пак. – каза Лизи в настъпилата тишина.
– Щурче… – започна Тамеш.
– Аз им вярвам. – изтъкна му Рамая и натърти: – Зная, че мога да им вярвам. А ти можеш да вярваш на мен, така че може ли поне да чуеш какво имат да ти кажат? – а когато той отвори уста отвърне, Рамая въздъхна раздразнено и скръсти ръце на гърдите си:– Ти накара Лизи да влезе в храма, да ме следи и да разбере какво се случва там. Поне чуй какво е открила.
Това накара устата на далшира да се затвори, а сърдития му поглед да се премести върху Лизи, Сам и Чарли.
– Сестра ми е права. – каза с очевидно нежелание. – Слушам те.
Лизи се усмихна с благодарност на Рамая, след което вътрешно си нареди да се стегне. Сам по принцип бе готов да я защитава, но докато тя продължаваше да се държи като свита мишка и си мълчеше, нямаше да им покаже, че няма нужда да бранят честта й или каквото и да си мислеха, че правят. Така че сега изправи рамене и погледна далшира право в очите.
– Независимо дали искаш да повярваш, или не – в града има демон. Рамая ми сподели, че за известно време ти също си бил в мрежите й. Това, което ни интересува, е как си се измъкнал. В кой момент си престанал да изпитваш нужда да се съгласяваш с Велахе? Кога чувствата ти към нея са се променили?
Тамеш погледна криво към сестра си, която му се усмихна сладко и премига на среща му. Той извъртя очи и върна вниманието си върху Елизабет.
– В началото наистина имаше един период, в който я намирах за неустоима, но после ми мина. Все още не разбирам как това, че може да „омайва“ хората я прави демон, а не просто поредната Сянка с мания за величие.
– Никоя Сянка не може да поддържа такава магия над толкова много хора, и то непрекъснато. – отговори му Сам. – Дори когато с дни я няма в замъка.
Веждите на Тамеш се сключиха замислено. Вероятно прехвърли през главата си всичко, което се бе случило, откакто Велахе бе дошла в живота им в опит да намери нещо, което да покаже, че останалите грешат. Колкото повече мислеше обаче, толкова бръчката на челото му ставаше все по-дълбока и по всичко личеше, че извода не му харесва. Огледа за миг лицата пред него, а после и това на сестра си. Нещо в стойката и излъчването му се промени. Пое си дъх и каза:
– Майсторът на Кантората ми изпрати подарък. Кутия с пръстен и бележка, в която пишеше никога да не го свалям. След като го сложих, мъглата, в която сякаш от дни ходех, се вдигна и мислите ми се проясниха.
– Пръстен? – повтори Лизи.
Двамата с Чарли се спогледаха. Засега им бе известно само едно нещо, което имаше някакъв ефект върху Велахе.
– Този ли е? – попита Флетчър и посочи златното бижу на средния пръст на лявата му ръка.
Плътен филигран, обгърнал напълно малък камък. Златните нишки бяха неравномерно дебели и толкова нагъсто поставени, че създаваше впечатлението, че пръстенът е правен преди стотици години, когато хората тъкмо са открили златото.
Тамеш повдигна вежда въпросително.
– Защо хареса точно него?
– Не изглежда като типичният накит за един далшир. – повдигна рамене Чарли с лека усмивка.
Принцът отново огледа подозрително ръцете си и всички пръстени по тях, преди да кимне.
– Да, този е.
– И Майсторът ти го е подарил? – попита мошеникът. Когато Тамеш отново кимна с все по-подозрително изражение, Чарли попита в ума на Сам: – „Колко можем да говорим пред теб? Какво ще стигне до нея?“
„Нищо, за което не ме попита.“ – отговори му той. – „Това е само изследване на възможности все пак.“
– Добре. – Чарли въздъхна и почука масата с показалец замислено, преди да погледне Лизи. – Предлагам да им кажем.
– Пръстенът…?
– Да. – кимна той.
Елизабет си пое дъх и също кимна.
– Добре. – каза и се обърна към Рамая и Тамеш. – Това, за което ще говорим, не може да излезе извън тази стая. Никакъв Хирса, никакви гвардейци, никакви роднини или приятели.
– Това граничи с параноя. – намръщи й се Тамеш.
– Няма да излезе. – каза в същото време Рамая и погледна брат си настоятелно.
– Добре. – въздъхна той с примирена досада.
– Не мисля, че разбираш, далшир. – гласът на Сам беше равен и леден. – По един или друг начин нищо от тук казаното няма да излезе.
Тамеш се постара да не покаже, че заплахата го е притеснила, но лицето му въпреки това позагуби от цвета си. И двамата с Рамая стрелнаха с поглед Лизи, очаквайки тя да смъмри Казра както всеки път досега, но този път тя не стори нищо. От тяхното мълчание зависеше бъдещето на Хайрани, но по-важно за нея – животът на Сам и Чарли. Щеше да разкъса Тамеш с голи ръце, ако това значеше, че ще ги предпази. Просто се надяваше да не й се наложи.
– Открихме, че демоните по всяка вероятност имат слабост. – каза.
– По всяка вероятност? – попита снизходително далширът.
– Лунният камък. – продължи Елизабет, без да му обръща внимание. – Онази кама на приема, след който започнахте да преследвате Чарли? Направена е от него. Майсторът му бе наредил да я вземе. Велахе бе заповядала същото на източника ми.
– Тогава не знаехме защо, но днес ни се изясни. – каза Чарли. – Първо, морите се опитваха да отмъкнат камъка. И второ, – мошеникът посочи пръстенът на принца. – вътре има част от него.
– Какво? – попита смаяно Тамеш и погледна Флетчър, сякаш си е загубил ума. – Това е невъзможно! Лунният камък е само един и не може да се отчупят парчета от него.
– Това не е съвсем вярно. – прекъсна го Сам: – Има и по-малки парчета, просто са малко и добре пазени.
– Като камата? – предположи несигурно Рамая.
– Точно така.
– Това е невъзможно… – Тамеш погледна пръстена си изненадано.
– Чувал съм слухове за още няколко, но никое от тях не е в Хайрини. – поясни невъзмутимо Сам.
– И си сигурен, че вътре има Лунен камък? – погледът на далшира се вдигна от бижуто и се закова директно върху мошеника.
– Нямаше да го разпозная, ако не бях прекарал време с камата.
– Значи ти си я взел все пак? – намръщи му се Тамеш.
Чарли махна с ръка.
– Това не е важно. Важното е, че обковът крие излъчването на камъка вътре. Ако можем да измислим подобна кания за камата…
– Ще можем да я носим с нас, когато отидем за Велахе, без тя да се усети. – довърши Лизи ентусиазирано.
– А не мислите ли, че прекалено сте се вкопчили в този камък? – попита ги тогава Тамеш. – Може да не й влияе или не тя да е демона. Тогава?
При това Сам изсумтя раздразнено и погледна Лизи криво. Не беше нужна телепатия, за да разбере какво иска да й каже, защото всичко в него крещеше „Казах ти, че е тъп.“
– А аз смятам, че ти си се вкопчил прекалено силно в идеята, че всичко е наред, когато не е, и не мога да проумея защо. – каза Елизабет.
Съжали почти веднага, че го бе казала на глас, защото сега Тамеш сякаш се затвори дори повече за вероятността, но самата тя вече започваше да се дразни. Ако не успееше да го убеди, щеше да се наложи да го… пратят на почивка, докато не приключат тук, а липсата на принц и двама гвардейци щеше да се забележи много по-лесно от тази на един отговорник на пансион в храм.
Лизи си пое дъх и си наложи спокойствие.
– Има един лесен начин да разберем. – каза и погледна към гвардейците под бариерата. – Ако Велахе няма контрол над теб, ще иска да знае къде си и какво правиш във всеки един момент. И кой ще е по-наясно с всяка крачка на далшира от гвардейците? Нека накараме един от тях да сложи пръстена.
Тамеш погледна хората си замислено. Те бяха спрели да блъскат по бариерата на Чарли и стояха, вторачили почти немигащи погледи в тях. На Лизи й се струваше, че непознатият гвардеец даже се опитва да чете по устните им.
– Добре. – каза след малко далширът. Очите му се местеха между двамата му телохранители, преди не съвсем уверено да предложи: – Хирса?

Моля последвайте Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay