Постинг
24.11.2022 00:01 -
Карас - 5.1
Прекараха в пълно мълчание следващите няколко часа, а после Алистър погледна към часовника и й каза, че й е време да се приготвя за вечеря. Отиде в стаята си и се върна половин час по-късно, като я завари да седи на леглото си, а единствената промяна бяха липсващия турнюр и вдлъбнатите чашки на вече празния й корсет.
– Какво правиш, хлапе? – попита я. – Ще закъснеем.
– Ти върви. Аз ядох много бисквити и сега не съм гладна.
Не беше успяла съвсем да го погледне в очите, когато изрече тази лъжа, затова той й се намръщи.
– Бъзла.
– Върви. – вече не само не можеше, но и не искаше да го погледне в очите. – Ще закъснееш и ще те чакат.
Алистър продължи да й се мръщи.
– Защо се страхуваш?
– Просто не ми се яде. – отговори му в крайна сметка Лили, решавайки да се придържа към първоначалният си план. Тя после щеше да говори с Далия да й донесе нещо или да изчака направо закуската.
– Осъзнаваш, че съм наясно, че ме лъжеш, нали? – попита я, но не й даде възможност да затъне още повече, като отрече. Скръсти ръце на гърдите си, погледна към часовника и обяви: – Имаш пет минути. Ако не си готова до тогава, ще извикам Далия и ще те държа, докато ти очертава очите с молив.
– Няма да го направиш! – извика стреснато Лили и се изправи.
– На твое място не бих чакал да проверя. – каза й. – Четири минути и петдесет и четири секунди. Разбързай се.
– Ти не разбираш! – Лили го хвана за ръката. – Не мога да ида там! Няма да се справя!
– Ще се справиш. – каза й твърдо. – А сега се обличай и престани да си губиш времето в излишни спорове.
– Но, Влад … – измрънка нещастно Лили. – Моля те.
Алистър я игнорира и нарочно се загледа в часовника.
– Ужасен си! – обяви му и побърза да изтича зад паравана.
Не беше сигурна, че времето ще й стигне, затова припряно се опита да намести обратно турнюра на мястото му и да натъпче корсета, като все държеше под око часовника. Когато най-сетне реши, че е готова се показа иззад паравана, пооправи малко полата си и погледна наполовина ядосано, наполовина с недоверие към мъжа:
– Сега няма да извикаш Далия да ми слага молив, нали?
Алистър не отговори, ами я огледа критично, а после отиде до нея и се помъчи да натъпче стърчащото парче плат обратно в чашката на корсета й. Резултатът от труда му обаче беше една по-голяма гърда и друга, която захождаше към ръката й, затова изръмжа раздразнено и нареди:
– Преоблечи се. И ти забранявам да носиш повече корсети с каквито и да е пълнежи, както и това нещо на задника ти.
– Но Далия каза, че трябва.- отговори му без особен ентусиазъм Лили, защото и самата тя повече от всичко искаше да се отърве от тези неща.
– Ще й кажеш, че съм забранил. – после я обърна към гардероба й и я побутна натам. – Хайде, действай.
– Добре! – отговори му зарадвано.
Няколко минути по-късно вече беше облечена в удобна кремава рокля и щеше да бъде напълно щастлива, ако не трябваше само след малко да слезе в голямата трапезария на имението, за да се храни с барона и племенниците му. Въпреки това обаче се показа иззад паравана и тръгна към Влад, спирайки до него.
– Не може ли все пак да ядем тук? – реши да опита за последно.
– Не. – отсече Алистър, намести ръката й в сгъвката на лакътя си и тръгна към вратата. – И понеже знам, че си мислиш за това – не, не можеш да кажеш, че си се нахранила по средата на вечерята. Ще останем до края.
– Добре. – измърмори примирено, но само след малко изправи гръб и вирна брадичка. Щом така или иначе щеше да й се наложи да слиза долу и да се бори с всички вилици, лъжици и ножове, поне щеше да се постарае да прилича на дамата, в която всички се опитваха да я превърнат. – Да слизаме.
– Така е по-добре. – кимна доволно той и я поведе по коридора към стълбището. – Следващият път, когато решиш да се страхуваш от някаква глупава вечеря, си припомни какво вече си преживяла в Мъглата. Трябвало е да се биеш с хора. Това в момента е нищо в сравнение. При мен помага.
– Помага ти? – Лили го изгледа учудено. – И на теб ли не ти харесва?
– Има много малко неща, които мразя повече.
– Но ти се държеше, сякаш ти харесва!
– Значи се справям както трябва. – погледна я кисело. – И щом аз трябва да се мъча и успявам да изглеждам щастлив, ти ще правиш същото.
– Добре, ще го правя.
Наистина беше успокоително да научи, че на Влад всичко това не му харесва също толкова много, колкото и на нея. Не можаха да говорят повече обаче, защото наближиха трапезарията и макар Лили да се чувстваше много по-уверена, като държеше Влад за ръката и не й се налагаше да внимава за дрехите и подплънките, все пак не искаше някой да чуе нещо, което не трябва.
– Радвам се, че все пак решихте да дойдете. – усмихна им се Верде от челото на масата и с жест ги покани на двете свободни места от лявата му страна срещу племенниците му. – Тъкмо обяснявах на Лара и Алекс, че може би Лили не се чувства добре и ще пропуснете вечерята. Радвам се да видя, че всичко е наред.
Алистър и Лили се спогледаха. Щеше да е хубаво да ги беше уведомил за това оправдание. Драконът насочи вниманието си върху племенниците на барона и забеляза, че Алекс се мръщи, докато оглеждаше Лили в целия й плосък блясък. Младежът обаче се отърси бързо и докато двамата сядаха, попита:
– Главата ли Ви болеше, госпожице Фокс? – дори не обърна внимание на Лариса, която го гледаше недоволно, защото задава подобен въпрос, и продължи загрижено: – Надявам се, че се чувствате по-добре?
– Вече съм по-добре. Благодаря, че попитахте.
– Чудесно. – кимна той и й се усмихна: – Надявам се да останете в добро здраве през следващата седмица. С чичо тъкмо си говорехме, че задължително трябва да идем на лов. Неговата гора има най-хубавите глигани в цялото кралство. – замълча, колкото да си поеме дъх и я попита: – Обичате ли да ловувате?
– Алекс. – Лара го повика дискретно, като в същото време го потупа по рамото. – Забрави ли, че има амнезия? Не трябва да я питаш такива неща.
– О, вярно. – кимна той и пак се обърна към Лили: – Простете ми, госпожице.
– Няма за какво, милорд. – побърза да го успокои на свой ред девойката. – Но за съжаление наистина не знам харесвам ли лов, или не. Може би Влад би могъл да отговори на този въпрос вместо мен.
– И аз не знам. – каза Алистър. – Последните пет-шест години ме нямаше наоколо.
– Това е много време, господин Колинс. – отбеляза Лариса. – Госпожица Фокс сигурно е нямала почти нищо общо с това, което помните за нея.
Алистър кимна замислено.
– Струва ми се, че само до вчера беше непослушно, любопитно хлапе. Следваше ме навсякъде.
– Явно сте били много близки. – заключи Лара. – Сигурно Ви е било много трудно, когато се е наложило да се разделите?
Той повдигна рамене. Щеше му се лъжите да му се разминат, но явно нямаше как.
– Къщите ни бяха една до друга и винаги сме били близки. Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсваше, когато баща ми каза, че е време да се науча на семейния занаят, но гледах да се връщам, когато мога. За съжаление не беше често, а когато все пак се случеше, тя беше по-заинтересована от приятелките и куклите си, отколкото от мен. Мисля, че беше започнала да ме смята за непознат. – въздъхна тихо и отпи от чашата си с вино. – Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме отново, когато се случи това.
– Наистина ужасно неприятна случка. – каза със съчувствие Лариса. – Но добре, че все пак чичо ви е намерил на време и в крайна сметка всички са живи и здрави. – след което погледа й се отмести към Лили. – Сигурна съм, че й спомените на госпожица Фокс ще се върнат съвсем скоро.
– Благодаря, и аз на това се надявам. – отговори й момичето.
– Ще се върнат. – заяви по-убедено Лариса и отново се обърна към Влад. – А Вие, господин Колинс, ако може да попитам, само като придружител ли сте тук, или мислехте също да участвате в баловете?
– Само като придружител. – отвърна Алистър. – Боя се, че подобни мероприятия не са ми по вкуса, така че ако не бях нужен, за да браня Лилиан от досадни контета, едва ли нещо би ме заставило да отида доброволно на подобно място.
– На много подобни мероприятия ли сте били? – попита с лека насмешка Александър. – Не мога да си представя кой би поканил синът на един търговец на бал на висшето общество.
– Баловете са чудесно място за нови запознанства не само за онези, които си търсят годеници, милорд. Има повече от един начин да изградиш изгоден съюз, така че достатъчно благородници са толкова любезни, в това число и чичо Ви, ако сте забравил. – напомни му Алистър.
– Естествено, че не е. – включи се бързо Лариса, като хвърли един бърз поглед към барона, който продължаваше да отпива от виното си и да ги гледа с лека усмивка, сякаш всъщност се забавляваше от създалата се ситуация: – Просто обикновено присъстват повече девойки, но съм сигурна, че ако отидете на някой такъв бал – веднага бихте си намерили подходяща за Вас партия, господин Колинс.
Алистър, виждайки как Лили до него се е напрегнала и само върти глава ту към Александър, ту към него, се зачуди дали малката изобщо разбира, че двамата с него никак не се харесват, но реши за всеки случай да разведри обстановката и се усмихна лъчезарно на Лариса.
– По-скоро ще се разбягат, още щом ме видят, милейди. – каза й, а после си спомни за думите на Ева и продължи: – Братовчедка ми редовно се шегуваше, че единственият ми шанс с дамите е, ако някоя се вцепени от страх и не успее да избяга в началото, а после ме съветваше да не сбъркам припадането й от ужас с такова, предизвикано от прилив на нежни чувства за мен.
– Братовчедка Ви е имала интересно чувство за хумор. – усмихна му се в отговор Лара. – Но съм сигурна, че ако Ви е познавала малко по-добре, щеше да се замисли дали да се шегува точно по този начин. Трябва да отбележа, че има някакъв чар в този Ваш белег на лицето. Отдавна ли го имате?
Александър я погледна все едно е полудяла, но драконът отговори:
– Остана ми за спомен от срещата с бандитите, милейди.
– Но това е ужасно! – възкликна Лара, вдигайки ръце, за да прикрие устните си. – Искам да кажа, че са Ви ранили толкова сериозно. Можело е да Ви убият!
Александър я прегърна през раменете.
– Успокой се, Лариса. – каза й и допълни с пренебрежение: – Това е просто драскотина.
– Наистина е така, милейди. – включи се бързо и Лили. – Наистина е драскотина в сравнение с другите му белези.
– Има още? – попита стъписано Лариса.
– Един или два. – призна драконът с повдигане на рамене, сякаш не беше от никакво значение. – Нищо особено, милейди, и със сигурност нищо, за което си заслужава да се тревожите.
– Всъщност са малко повече. – поправи го Лили, в същия момент Верде се подсмихна от другият край на масата, а пък Влад я изрита леко под масата, насочвайки й цялото внимание от разговора към това му странно движение. За това тя го хвана леко за ръкава и го дръпна към себе си, решавайки все пак тихо да го попита: – Защо ме риташ?
– Защото се мъча да я успокоя, че не съм бил на ръба на смъртта, което очевидно я разстройва, а ти изобщо не ми помагаш. – просъска й на ухо, като все пак запази усмивката си, за да не изглежда, че й се кара.
Лили тръсна леко глава, изсмя се тихо и се отдръпна от Влад. Дъхът му я беше изгъделичкал и тя не можа да потисне импулса да се почеша по ухото. Въпреки това беше разбрала какво се опитва да направи, за това погледна отново към Лариса.
– Но другите белези са мънички. – излъга я. – Съвсем малки.
– Господин Колинс. – усмихна му се и Лариса. – На Вас май ви харесва да се биете. Не Ви ли е страх, че може да Ви оставят някой не толкова малък белег?
– Мила, той само преди малко каза, че не обича баловете. – обади се Алекс. – Сигурно дори тайно се надява да го обезобразят, за да не му се налага да ги посещава изобщо – иначе защо изобщо би продължавал да се бие с меч, щом го раняват толкова често?
На никой, освен вероятно на Лили, не му убягна деликатния намек. Драконът измери хлапето пред себе си с критичен поглед.
– Фехтувате ли се, милорд?
– Разбира се. – кимна Александър.
Алистър отново го огледа. Подплънките нямаше как да скрият тесните му рамене, както и добре ушитият костюм не прикриваше слабоватата му фигура.
– Интересно. – Алистър отпи от виното си и със задоволство отбелязваше гневът, който се изписа по лицето на младежа, преди да го игнорира напълно и да обърне цялото си внимание към Лариса: – На въпросът Ви, милейди – нямам голям избор дали да се бия, или не. С професия като моята човек трябва да бъде подготвен за изненадващи атаки. Бандитите се спотайват покрай пътищата и редовно ни се налага да браним товарите си.
– А налагало ли Ви се е да убиете някой? – попита го с притаен дъх Лариса.
– Случвало се е.
– Един-два пъти. – допълни бързо Лили, за да е сигурна, че Лариса няма да се притесни отново.
В същия момент обаче Влад отново я ритна под масата, но този път и тя го ритна в отговор и доволно го изгледа. Той й се намръщи и я ритна отново. Лили също му се намръщи леко, като отново го срита, след което се извъртя на стола така, че краката й да се окажат възможно най-далече от Влад, за да не може да й отвърне.
– Никога не съм си и помисляла, че търговията може да е чак толкова опасна. – реши да се намеси отново Лара, преди Лили да се е преместила на следващия стол, а Влад напълно да е забравил за какво говореха: – Не сте ли се замислял за нещо по-безопасно?
– Това е семейният бизнес, милейди. – отвърна той. – Аз съм единствения мъжки наследник, а родителите ни отказват да го предадат на външен човек, така че един ден ще бъде мой. – усмихна се леко. – Не бих могъл да ги разочаровам, като се откажа. А и честно казано ми харесва.
– Но ако съпругът на госпожица Фокс реши да се включи, тогава няма ли да е по-безопасно и за Вас? Така дори бихте могли да помислите и за нещо друго, което да Ви е приятно, и то без родителите Ви да са разочаровани.
– За съжаление съпругът й ще попадне в категорията на „външен човек”. Единственото, което са склонни да споделят с него, ще е зестрата й. Бизнесът обаче ще остане за мен и наследниците ми един ден. – отново отпи от виното си, като забеляза, че Александър вече пресушава трета чаша и трудно прикриваше факта, че се цупи. – Но не трябва да смятате, че животът ми е скучен, милейди. Компанията ни вече е достатъчно голяма, за да можем да наемаме повече хора. Мога да спра да придружавам товарите по всяко време, но просто ми харесва да го правя. Обиколил съм голяма част от Континента така.
– Влад? – повика го тихо Лили. – А какво е зестра?
– Това са пари или имот, които жената донася от баща си за новото си семейство, когато се омъжи. – обясни той също толкова тихо.
При това Лили премига учудено насреща му.
– Но как си занася имението? То е огромно.
Алистър се поздрави, че се въздържа да не се разсмее на въпроса, и обясни:
– Не го занася, хлапе, ами го дава. Например ако това имение беше на баща ти и той реши да го даде за зестра, то щеше да стане твое и на съпруга ти, за да живеете в него, да го продадете или да го разрушите и построите нещо ново на негово място. Разбираш ли?
– Да. – потвърди му Лили, отдъхвайки си, че няма да й се налага да мести цяло имение тухла по тухла. Не че имаше откъде да го вземе или пък имаше кандидат за ръката й. Всичко бе просто част от лъжата.
Лариса изгледа първо Владимир, после и Лилиан, която продължаваше да се усмихва, успокоена от отговора на братовчед си и да отпива от чашата си със сок, сякаш не говореха за нея и нищо от казаното до момента всъщност не я засягаше. Може би момичето наистина не осъзнаваше колко важно е да има хубава и голяма зестра, след като няма титла, а родителите й не възнамеряват да я подкрепят с бизнеса си. Ако зестрата не беше достатъчна или пък по-малка спрямо останалите девойки, Лилиан щеше да има доста малки шансове да си намери добър съпруг или изобщо някакъв сред висшето общество. От друга страна, момичето не беше съвсем грозно, по-скоро прекалено слабо. Ако успееше да понапълнее до баловете, според Лариса щеше да изглежда прилично, а малко пудра и руж щяха да прикрият останалите недостатъци. Тогава може би и със зестрата би успяла да си намери някой подходящ. Това обаче бе при положение, че паметта й се върне до тогава. Лара за миг се зачуди какво ли щеше да стане с Лилиан, ако не си спомнеше коя е и дали изобщо някога щеше да се омъжи при това положение, но мисълта бързо беше изтикана, защото това всъщност беше проблем на госпожица Фокс и родителите й. Не си струваше да разваля разговора, а и имаше толкова много по-интересни теми за разговор. Фактът, че брат й виждаше Владимир като съперник, с който трябва да дели вниманието на всички, правеше новодошлият изключително интересен и забавен събеседник за нея.
– Господин Колинс? Чудех се дали танцувате?
– Боя се, че не. – усмихна се той, стараейки се да изглежда дори малко засрамен от признанието си. – Макар че се опитаха да ме научат, единствения ми успех в това начинание е да не си преплитам твърде много краката.
– Аз танцувам прекрасно! – оповести Александър, допивайки чашата си.
– Това е наистина жалко, господин Колинс. – отбеляза с разочарование Лариса, но в следващия момент усмивката отново изгря на лицето й: – В такъв случай Алекс може да помогне на госпожица Фокс да си припомни как се танцува. Както сам каза – той е великолепен танцьор, а ако госпожицата също е харесвала танците, дори може и някаква част от спомените й да се върнат. – и без да дочака отговор, се обърна към брат си, поглеждайки го умоляващо: – Алекс, нали ще я научиш?
Алистър се обърна към демона в същия миг и го погледна настоятелно, мръщейки се леко.
– Предложението ти е чудесно, Лариса, но се опасявам, че не можем да го изпълним. – обади се в същия миг Кселос – за щастие навреме, за да прекъсне отговора на Александър. – Лилиан все още не се чувства добре и доста често има световъртежи. Докторите казаха да си почива повече и да не я натоварваме излишно, преди да отминат напълно, а въртенето при танците не ми се вижда съвсем подходящо лечение.
– Прав си, чичо. – съгласи се с видима неохота Лариса. – Ще го отложим за по-късно.
– Мисля, че е най-разумно. – кимна Верде и в същото време махна на Майкъл, давайки му знак да започнат със сервирането на вечерята.
Щом се появиха първите блюда, Лили реагира сякаш току-що са я осъдили на смърт. Алистър ясно можеше да чуе как пулсът й се ускори нервно, а цветът от лицето й леко се отдръпна. Момичето не можа и съвсем да скрие страха от изражението си, затова, преди Лариса или Александър да са забелязали очевидното й притеснение, Алистър отпусна ръката си под масата, намери нейната и я стисна окуражително. Това явно помогна, защото Лили вдигна лице към него, усмихна му се леко и после се постара поне да изглежда спокойна, дори и да не се чувстваше така.
Вечерята продължи цели два часа. Основният разговор се водеше от Лариса, която не престана да разпитва Алистър, а той й отговаряше, като се стараеше да се придържа възможно най-близо до истината за живота си. През това време Александър пък искрено се мусеше, понеже дори и да вметнеше някоя реплика, обикновено за да се самоизтъкне или унижи дракона, никой не му обръщаше никакво внимание. Сестра му искрено се забавляваше от това положение, а пък Алистър просто не искаше да общува с досадния хлапак, който до края на вечерта беше пресушил сам почти цяла бутилка вино и накрая дори си позволи да ощипе една млада камериерка по задника. Когато това се случи, драконът отново погледна към демона, който от своя страна набързо сложи край за днес и нареди на двама слуги да помогнат на пияния му племенник да се оттегли.
Лариса не пое след него и остана назад, клатейки разочаровано глава, затова Алистър й предложи ръката си, за да я изпрати по стълбите към стаята й.
– Господин Колинс, госпожице Фокс, моля да извините поведението на брат ми. – каза след няколко крачки Лариса. – Той обикновено не е такъв, но подозирам, че пътуването го е натоварило повече, отколкото иска да си признае.
– Всичко е наред, милейди. Наистина. – побърза да й отговори Лили, въпреки че самата тя не беше съвсем наясно какво толкова се е случило по време на вечерята и защо Лариса им се извинява.
– На всекиго се случва да има лош ден. – кимна Алистър. – Ние също не спомогнахме за настроението му.
– Няма нищо такова. – отрече с усмивка Лариса. – Брат ми просто беше малко изненадан. Чичо никога не е споменавал нито за Вас, нито за госпожица Фокс, така че това сигурно леко го е изнервило, но съм сигурна, че след като си почине, всичко ще бъде наред. – при това Лариса вдигна глава и изгледа замислено Влад. – Какво ще кажете утре след закуска четиримата да се разходим из градините? Може да накараме Майкъл да ни приготви някаква лека закуска и дори да прекараме денят навън.
– Звучи добре. – усмихна се Алистър и погледна Лили: – Ти какво мислиш?
Тя се замисли, преди да отговори. Определено все още се притесняваше от Лариса и се чувстваше неудобно от Александър, но двамата не й бяха направили нищо по време на вечерята. Всъщност почти не я бяха забелязали, като през цялото време основно говореха с Влад. Сигурно и на разходката щеше да е така, а и там нямаше да има прибори, за които да внимава. От друга страна, Далия й беше казала, че е важно да я харесат, Влад също я беше нарекъл бъзла, когато се опита да избяга от вечерята, а дори и да не я интересуваше какво казва жената, определено не искаше той да мисли така за нея. Пък и един предиобед в градината означаваше, че все пак ще прекара времето навън и при това с Влад.
– Харесва ми. – усмихна му се в крайна сметка Лили, след което обаче си спомни за обноските, на които се опитваха да я научат, и побърза да добави: – Благодаря за поканата, милейди.
– Лара. Наричай ме Лара. – усмихна й се в отговор Лариса и попита: – А аз, ако може, ще те наричам Лилиан.
– Лили. – поправи я на свой ред.– Влад ме нарича така.
– В такъв случай, Лили, мисля че двете с теб до баловете ще станем наистина добри приятелки. – усмихна й се топло Лариса, преди да си върне вниманието към младежа: – Господин Колинс, ще се радвам, ако и Вие също се съгласите да ме наричате Лара.
Без съмнение искаше да минат на малки имена, за да дразни брат си, помисли си Алистър, което напълно го уреждаше. Усмихна й се.
– Само ако и Вие ме наричате Влад, лейди Лара.
– С удоволствие, Влад. – усмихна му се в отговор Лариса.
Вече бяха стигнали до етажа, където се намираха стаите на Лили и Алистър. Лариса отказа предложението на дракона да я придружат до нейната, така че двамата се отправиха по коридора към своите, пожелавайки й лека нощ.
Лили изчака докато с Влад влязоха в стаята й и наистина останаха сами. Едва тогава си позволи с тежка въздишка да се отпусне на леглото и да си поеме спокойно дъх. Вечерята беше свършила, нищо страшно не се беше случило и изглежда въпреки всичко лейди Лариса ги беше харесала. Това откритие всъщност доста я зарадва и Лили седна, за да може да вижда Влад, когато му го споделя. Само че още докато се изправяше и една друга мисъл проряза съзнанието й:
– Влад? А защо Лара ни се извини, заради Александър?
– Защо, мислиш? – попита я вместо отговор.
– Защото пи повече и баронът накара да го изнесат? – предположи неуверено.
– И се наложи да го изнесат. – поправи я. – Не е хубаво да се напиеш до толкова, че да не можеш сам да си тръгнеш, още повече в подобна компания. – после пак я попита: – Какво друго направи той?
При това Лили леко се намръщи, в опит да си спомни всичко, което се беше случило по време на вечерята. Като цяло Александър не беше говорил много, но пък тя също само си беше мълчала, така че едва ли беше това.
– Да не би, защото май ощипа прислужницата? – предположи отново Лили.
Той кимна.
– А знаеш ли защо това е лошо?
– Защото не е хубаво да щипеш хората. – отговори му вече доста по-уверено Лили. – И защото на тях сигурно не им харесва. На мен не ми харесва.
– Точно така. – кимна отново Алистър. – В този случай е още по-лошо, защото, първо, беше по време на вечеря, и второ – той е лорд, а тя – прислужница, която работи за него и зависи от това той да е доволен от нея. Така че, дори и да не й харесва какво прави с нея, едва ли би се оплакала от страх да не я уволни.
– Разбирам. – кимна му в отговор Лили, докато в същото време обмисляше това, което току-що беше научила. – Но защо Лариса се извинява на нас? Не трябва ли да се извинят на прислужницата?
– Надявам се да се извинят и на нея, но се извини на нас, защото бяхме принудени да бъдем свидетели на поведението му, най-вече ти. Да докосваш жена по подобен начин, особено такава, която не иска да бъде докосвана така, по време на вечеря и в компанията на младо момиче, е… лошо и пошло.
– Ясно. – измърмори Лили, а в следващия момент погледна притеснено към Влад. – Ами Анет? Нея ще я уволнят ли, защото спи гола при теб?
– Не. – отвърна той, а после се прокашля леко и продължи: – Анет го прави доброволно. Не съм я карал и не я заставям по никакъв начин да идва.
– Значи няма проблем, ако тя иска? – попита, за да е сигурна Лили. – И дори може да я щипеш?
Алистър реши да не отговори на този въпрос, като вместо това каза:
– Не мисля, че разбираш, хлапе. Не е въпросът какво точно правя, а че ако го правя против волята й, тя би била по-склонна да го търпи, отколкото да се оплаче, защото не иска да загуби работата си. Ще се възползвам от положението си, а тя ще е нещастна. В този свят зависиш от хората, на които служиш, от онези с повече власт. Не всички са лоши, но има и такива.
Влад беше прав, Лили наистина не можеше съвсем да разбере какво се опитва да й обясни. Не че не схващаше, че благородниците могат да правят неща със слугините, които те не искат, но не разбираше защо работата беше чак толкова важна за тях. Сигурно нямаше да им е лесно да напуснат имението, особено ако го приемаха за дом, но щеше да им е по-добре да си намерят някой нов, където нямаше да ги карат да правят неща, които да ги правят нещастни.
– Това значи ли, че ако баронът или Алекс решат да ме щипят, трябва да ги оставя, за да не ни изгонят от тук?
Само при мисълта Александър да я докосне, кръвта му кипна, но си наложи да отговори спокойно.
– Не. Ако това се случи, трябва да избягаш и да ме извикаш веднага. Аз ще се оправя натам.
Алистър се прибра в стаята си през междинната врата, за да й даде време да се преоблече, а след това се върна отново и легна до нея. Лили вече беше избрала коя история иска да й прочете тази вечер, като този път драконът дори не стигна до средата, преди малката да заспи, очевидно прекалено изморена от всичките емоции през деня.
Той отново се върна в стаята си и през следващите два часа чете една от историческите книги на барона, опитвайки се да навакса напълно със събитията, които беше изпуснал. Само че мислите му изобщо не бяха в страниците. Беше решил, че е време да започне сам да се упражнява с магията си и възнамеряваше да започне още тази нощ. Имаше рискове – като например някой да го види или чуе или пък да обърка магията и да се самовзриви. Заради това и прецени, че ще е най-разумно да се отдалечи възможно най-много от сградата, а след като не можеше да иде в гората заради риска да бъде засечен от заклинанията на Лоугън, това му оставяше единствено вътрешния двор. Най-уединеното място бе покрай люлката, но трябваше много да внимава да не запали нещо.
Въздъхна. Щеше да е толкова по-лесно да се упражнява, ако имаше някой не толкова разрушителен елемент или не трябваше да се крие от всички и най-вече от демона във Верде. Положителното бе, че в това си състояние съществото, изглежда, не можеше да усеща магията, а ако Алистър успееше да скрие способността си от него, щеше да има поне един коз, който да използва при нужда.
Вече наближаваше полунощ, когато драконът най-накрая загаси маслената лампа. Остана още някоя и друга минута на тъмно в стаята, а след това безшумно излезе.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
– Какво правиш, хлапе? – попита я. – Ще закъснеем.
– Ти върви. Аз ядох много бисквити и сега не съм гладна.
Не беше успяла съвсем да го погледне в очите, когато изрече тази лъжа, затова той й се намръщи.
– Бъзла.
– Върви. – вече не само не можеше, но и не искаше да го погледне в очите. – Ще закъснееш и ще те чакат.
Алистър продължи да й се мръщи.
– Защо се страхуваш?
– Просто не ми се яде. – отговори му в крайна сметка Лили, решавайки да се придържа към първоначалният си план. Тя после щеше да говори с Далия да й донесе нещо или да изчака направо закуската.
– Осъзнаваш, че съм наясно, че ме лъжеш, нали? – попита я, но не й даде възможност да затъне още повече, като отрече. Скръсти ръце на гърдите си, погледна към часовника и обяви: – Имаш пет минути. Ако не си готова до тогава, ще извикам Далия и ще те държа, докато ти очертава очите с молив.
– Няма да го направиш! – извика стреснато Лили и се изправи.
– На твое място не бих чакал да проверя. – каза й. – Четири минути и петдесет и четири секунди. Разбързай се.
– Ти не разбираш! – Лили го хвана за ръката. – Не мога да ида там! Няма да се справя!
– Ще се справиш. – каза й твърдо. – А сега се обличай и престани да си губиш времето в излишни спорове.
– Но, Влад … – измрънка нещастно Лили. – Моля те.
Алистър я игнорира и нарочно се загледа в часовника.
– Ужасен си! – обяви му и побърза да изтича зад паравана.
Не беше сигурна, че времето ще й стигне, затова припряно се опита да намести обратно турнюра на мястото му и да натъпче корсета, като все държеше под око часовника. Когато най-сетне реши, че е готова се показа иззад паравана, пооправи малко полата си и погледна наполовина ядосано, наполовина с недоверие към мъжа:
– Сега няма да извикаш Далия да ми слага молив, нали?
Алистър не отговори, ами я огледа критично, а после отиде до нея и се помъчи да натъпче стърчащото парче плат обратно в чашката на корсета й. Резултатът от труда му обаче беше една по-голяма гърда и друга, която захождаше към ръката й, затова изръмжа раздразнено и нареди:
– Преоблечи се. И ти забранявам да носиш повече корсети с каквито и да е пълнежи, както и това нещо на задника ти.
– Но Далия каза, че трябва.- отговори му без особен ентусиазъм Лили, защото и самата тя повече от всичко искаше да се отърве от тези неща.
– Ще й кажеш, че съм забранил. – после я обърна към гардероба й и я побутна натам. – Хайде, действай.
– Добре! – отговори му зарадвано.
Няколко минути по-късно вече беше облечена в удобна кремава рокля и щеше да бъде напълно щастлива, ако не трябваше само след малко да слезе в голямата трапезария на имението, за да се храни с барона и племенниците му. Въпреки това обаче се показа иззад паравана и тръгна към Влад, спирайки до него.
– Не може ли все пак да ядем тук? – реши да опита за последно.
– Не. – отсече Алистър, намести ръката й в сгъвката на лакътя си и тръгна към вратата. – И понеже знам, че си мислиш за това – не, не можеш да кажеш, че си се нахранила по средата на вечерята. Ще останем до края.
– Добре. – измърмори примирено, но само след малко изправи гръб и вирна брадичка. Щом така или иначе щеше да й се наложи да слиза долу и да се бори с всички вилици, лъжици и ножове, поне щеше да се постарае да прилича на дамата, в която всички се опитваха да я превърнат. – Да слизаме.
– Така е по-добре. – кимна доволно той и я поведе по коридора към стълбището. – Следващият път, когато решиш да се страхуваш от някаква глупава вечеря, си припомни какво вече си преживяла в Мъглата. Трябвало е да се биеш с хора. Това в момента е нищо в сравнение. При мен помага.
– Помага ти? – Лили го изгледа учудено. – И на теб ли не ти харесва?
– Има много малко неща, които мразя повече.
– Но ти се държеше, сякаш ти харесва!
– Значи се справям както трябва. – погледна я кисело. – И щом аз трябва да се мъча и успявам да изглеждам щастлив, ти ще правиш същото.
– Добре, ще го правя.
Наистина беше успокоително да научи, че на Влад всичко това не му харесва също толкова много, колкото и на нея. Не можаха да говорят повече обаче, защото наближиха трапезарията и макар Лили да се чувстваше много по-уверена, като държеше Влад за ръката и не й се налагаше да внимава за дрехите и подплънките, все пак не искаше някой да чуе нещо, което не трябва.
– Радвам се, че все пак решихте да дойдете. – усмихна им се Верде от челото на масата и с жест ги покани на двете свободни места от лявата му страна срещу племенниците му. – Тъкмо обяснявах на Лара и Алекс, че може би Лили не се чувства добре и ще пропуснете вечерята. Радвам се да видя, че всичко е наред.
Алистър и Лили се спогледаха. Щеше да е хубаво да ги беше уведомил за това оправдание. Драконът насочи вниманието си върху племенниците на барона и забеляза, че Алекс се мръщи, докато оглеждаше Лили в целия й плосък блясък. Младежът обаче се отърси бързо и докато двамата сядаха, попита:
– Главата ли Ви болеше, госпожице Фокс? – дори не обърна внимание на Лариса, която го гледаше недоволно, защото задава подобен въпрос, и продължи загрижено: – Надявам се, че се чувствате по-добре?
– Вече съм по-добре. Благодаря, че попитахте.
– Чудесно. – кимна той и й се усмихна: – Надявам се да останете в добро здраве през следващата седмица. С чичо тъкмо си говорехме, че задължително трябва да идем на лов. Неговата гора има най-хубавите глигани в цялото кралство. – замълча, колкото да си поеме дъх и я попита: – Обичате ли да ловувате?
– Алекс. – Лара го повика дискретно, като в същото време го потупа по рамото. – Забрави ли, че има амнезия? Не трябва да я питаш такива неща.
– О, вярно. – кимна той и пак се обърна към Лили: – Простете ми, госпожице.
– Няма за какво, милорд. – побърза да го успокои на свой ред девойката. – Но за съжаление наистина не знам харесвам ли лов, или не. Може би Влад би могъл да отговори на този въпрос вместо мен.
– И аз не знам. – каза Алистър. – Последните пет-шест години ме нямаше наоколо.
– Това е много време, господин Колинс. – отбеляза Лариса. – Госпожица Фокс сигурно е нямала почти нищо общо с това, което помните за нея.
Алистър кимна замислено.
– Струва ми се, че само до вчера беше непослушно, любопитно хлапе. Следваше ме навсякъде.
– Явно сте били много близки. – заключи Лара. – Сигурно Ви е било много трудно, когато се е наложило да се разделите?
Той повдигна рамене. Щеше му се лъжите да му се разминат, но явно нямаше как.
– Къщите ни бяха една до друга и винаги сме били близки. Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсваше, когато баща ми каза, че е време да се науча на семейния занаят, но гледах да се връщам, когато мога. За съжаление не беше често, а когато все пак се случеше, тя беше по-заинтересована от приятелките и куклите си, отколкото от мен. Мисля, че беше започнала да ме смята за непознат. – въздъхна тихо и отпи от чашата си с вино. – Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме отново, когато се случи това.
– Наистина ужасно неприятна случка. – каза със съчувствие Лариса. – Но добре, че все пак чичо ви е намерил на време и в крайна сметка всички са живи и здрави. – след което погледа й се отмести към Лили. – Сигурна съм, че й спомените на госпожица Фокс ще се върнат съвсем скоро.
– Благодаря, и аз на това се надявам. – отговори й момичето.
– Ще се върнат. – заяви по-убедено Лариса и отново се обърна към Влад. – А Вие, господин Колинс, ако може да попитам, само като придружител ли сте тук, или мислехте също да участвате в баловете?
– Само като придружител. – отвърна Алистър. – Боя се, че подобни мероприятия не са ми по вкуса, така че ако не бях нужен, за да браня Лилиан от досадни контета, едва ли нещо би ме заставило да отида доброволно на подобно място.
– На много подобни мероприятия ли сте били? – попита с лека насмешка Александър. – Не мога да си представя кой би поканил синът на един търговец на бал на висшето общество.
– Баловете са чудесно място за нови запознанства не само за онези, които си търсят годеници, милорд. Има повече от един начин да изградиш изгоден съюз, така че достатъчно благородници са толкова любезни, в това число и чичо Ви, ако сте забравил. – напомни му Алистър.
– Естествено, че не е. – включи се бързо Лариса, като хвърли един бърз поглед към барона, който продължаваше да отпива от виното си и да ги гледа с лека усмивка, сякаш всъщност се забавляваше от създалата се ситуация: – Просто обикновено присъстват повече девойки, но съм сигурна, че ако отидете на някой такъв бал – веднага бихте си намерили подходяща за Вас партия, господин Колинс.
Алистър, виждайки как Лили до него се е напрегнала и само върти глава ту към Александър, ту към него, се зачуди дали малката изобщо разбира, че двамата с него никак не се харесват, но реши за всеки случай да разведри обстановката и се усмихна лъчезарно на Лариса.
– По-скоро ще се разбягат, още щом ме видят, милейди. – каза й, а после си спомни за думите на Ева и продължи: – Братовчедка ми редовно се шегуваше, че единственият ми шанс с дамите е, ако някоя се вцепени от страх и не успее да избяга в началото, а после ме съветваше да не сбъркам припадането й от ужас с такова, предизвикано от прилив на нежни чувства за мен.
– Братовчедка Ви е имала интересно чувство за хумор. – усмихна му се в отговор Лара. – Но съм сигурна, че ако Ви е познавала малко по-добре, щеше да се замисли дали да се шегува точно по този начин. Трябва да отбележа, че има някакъв чар в този Ваш белег на лицето. Отдавна ли го имате?
Александър я погледна все едно е полудяла, но драконът отговори:
– Остана ми за спомен от срещата с бандитите, милейди.
– Но това е ужасно! – възкликна Лара, вдигайки ръце, за да прикрие устните си. – Искам да кажа, че са Ви ранили толкова сериозно. Можело е да Ви убият!
Александър я прегърна през раменете.
– Успокой се, Лариса. – каза й и допълни с пренебрежение: – Това е просто драскотина.
– Наистина е така, милейди. – включи се бързо и Лили. – Наистина е драскотина в сравнение с другите му белези.
– Има още? – попита стъписано Лариса.
– Един или два. – призна драконът с повдигане на рамене, сякаш не беше от никакво значение. – Нищо особено, милейди, и със сигурност нищо, за което си заслужава да се тревожите.
– Всъщност са малко повече. – поправи го Лили, в същия момент Верде се подсмихна от другият край на масата, а пък Влад я изрита леко под масата, насочвайки й цялото внимание от разговора към това му странно движение. За това тя го хвана леко за ръкава и го дръпна към себе си, решавайки все пак тихо да го попита: – Защо ме риташ?
– Защото се мъча да я успокоя, че не съм бил на ръба на смъртта, което очевидно я разстройва, а ти изобщо не ми помагаш. – просъска й на ухо, като все пак запази усмивката си, за да не изглежда, че й се кара.
Лили тръсна леко глава, изсмя се тихо и се отдръпна от Влад. Дъхът му я беше изгъделичкал и тя не можа да потисне импулса да се почеша по ухото. Въпреки това беше разбрала какво се опитва да направи, за това погледна отново към Лариса.
– Но другите белези са мънички. – излъга я. – Съвсем малки.
– Господин Колинс. – усмихна му се и Лариса. – На Вас май ви харесва да се биете. Не Ви ли е страх, че може да Ви оставят някой не толкова малък белег?
– Мила, той само преди малко каза, че не обича баловете. – обади се Алекс. – Сигурно дори тайно се надява да го обезобразят, за да не му се налага да ги посещава изобщо – иначе защо изобщо би продължавал да се бие с меч, щом го раняват толкова често?
На никой, освен вероятно на Лили, не му убягна деликатния намек. Драконът измери хлапето пред себе си с критичен поглед.
– Фехтувате ли се, милорд?
– Разбира се. – кимна Александър.
Алистър отново го огледа. Подплънките нямаше как да скрият тесните му рамене, както и добре ушитият костюм не прикриваше слабоватата му фигура.
– Интересно. – Алистър отпи от виното си и със задоволство отбелязваше гневът, който се изписа по лицето на младежа, преди да го игнорира напълно и да обърне цялото си внимание към Лариса: – На въпросът Ви, милейди – нямам голям избор дали да се бия, или не. С професия като моята човек трябва да бъде подготвен за изненадващи атаки. Бандитите се спотайват покрай пътищата и редовно ни се налага да браним товарите си.
– А налагало ли Ви се е да убиете някой? – попита го с притаен дъх Лариса.
– Случвало се е.
– Един-два пъти. – допълни бързо Лили, за да е сигурна, че Лариса няма да се притесни отново.
В същия момент обаче Влад отново я ритна под масата, но този път и тя го ритна в отговор и доволно го изгледа. Той й се намръщи и я ритна отново. Лили също му се намръщи леко, като отново го срита, след което се извъртя на стола така, че краката й да се окажат възможно най-далече от Влад, за да не може да й отвърне.
– Никога не съм си и помисляла, че търговията може да е чак толкова опасна. – реши да се намеси отново Лара, преди Лили да се е преместила на следващия стол, а Влад напълно да е забравил за какво говореха: – Не сте ли се замислял за нещо по-безопасно?
– Това е семейният бизнес, милейди. – отвърна той. – Аз съм единствения мъжки наследник, а родителите ни отказват да го предадат на външен човек, така че един ден ще бъде мой. – усмихна се леко. – Не бих могъл да ги разочаровам, като се откажа. А и честно казано ми харесва.
– Но ако съпругът на госпожица Фокс реши да се включи, тогава няма ли да е по-безопасно и за Вас? Така дори бихте могли да помислите и за нещо друго, което да Ви е приятно, и то без родителите Ви да са разочаровани.
– За съжаление съпругът й ще попадне в категорията на „външен човек”. Единственото, което са склонни да споделят с него, ще е зестрата й. Бизнесът обаче ще остане за мен и наследниците ми един ден. – отново отпи от виното си, като забеляза, че Александър вече пресушава трета чаша и трудно прикриваше факта, че се цупи. – Но не трябва да смятате, че животът ми е скучен, милейди. Компанията ни вече е достатъчно голяма, за да можем да наемаме повече хора. Мога да спра да придружавам товарите по всяко време, но просто ми харесва да го правя. Обиколил съм голяма част от Континента така.
– Влад? – повика го тихо Лили. – А какво е зестра?
– Това са пари или имот, които жената донася от баща си за новото си семейство, когато се омъжи. – обясни той също толкова тихо.
При това Лили премига учудено насреща му.
– Но как си занася имението? То е огромно.
Алистър се поздрави, че се въздържа да не се разсмее на въпроса, и обясни:
– Не го занася, хлапе, ами го дава. Например ако това имение беше на баща ти и той реши да го даде за зестра, то щеше да стане твое и на съпруга ти, за да живеете в него, да го продадете или да го разрушите и построите нещо ново на негово място. Разбираш ли?
– Да. – потвърди му Лили, отдъхвайки си, че няма да й се налага да мести цяло имение тухла по тухла. Не че имаше откъде да го вземе или пък имаше кандидат за ръката й. Всичко бе просто част от лъжата.
Лариса изгледа първо Владимир, после и Лилиан, която продължаваше да се усмихва, успокоена от отговора на братовчед си и да отпива от чашата си със сок, сякаш не говореха за нея и нищо от казаното до момента всъщност не я засягаше. Може би момичето наистина не осъзнаваше колко важно е да има хубава и голяма зестра, след като няма титла, а родителите й не възнамеряват да я подкрепят с бизнеса си. Ако зестрата не беше достатъчна или пък по-малка спрямо останалите девойки, Лилиан щеше да има доста малки шансове да си намери добър съпруг или изобщо някакъв сред висшето общество. От друга страна, момичето не беше съвсем грозно, по-скоро прекалено слабо. Ако успееше да понапълнее до баловете, според Лариса щеше да изглежда прилично, а малко пудра и руж щяха да прикрият останалите недостатъци. Тогава може би и със зестрата би успяла да си намери някой подходящ. Това обаче бе при положение, че паметта й се върне до тогава. Лара за миг се зачуди какво ли щеше да стане с Лилиан, ако не си спомнеше коя е и дали изобщо някога щеше да се омъжи при това положение, но мисълта бързо беше изтикана, защото това всъщност беше проблем на госпожица Фокс и родителите й. Не си струваше да разваля разговора, а и имаше толкова много по-интересни теми за разговор. Фактът, че брат й виждаше Владимир като съперник, с който трябва да дели вниманието на всички, правеше новодошлият изключително интересен и забавен събеседник за нея.
– Господин Колинс? Чудех се дали танцувате?
– Боя се, че не. – усмихна се той, стараейки се да изглежда дори малко засрамен от признанието си. – Макар че се опитаха да ме научат, единствения ми успех в това начинание е да не си преплитам твърде много краката.
– Аз танцувам прекрасно! – оповести Александър, допивайки чашата си.
– Това е наистина жалко, господин Колинс. – отбеляза с разочарование Лариса, но в следващия момент усмивката отново изгря на лицето й: – В такъв случай Алекс може да помогне на госпожица Фокс да си припомни как се танцува. Както сам каза – той е великолепен танцьор, а ако госпожицата също е харесвала танците, дори може и някаква част от спомените й да се върнат. – и без да дочака отговор, се обърна към брат си, поглеждайки го умоляващо: – Алекс, нали ще я научиш?
Алистър се обърна към демона в същия миг и го погледна настоятелно, мръщейки се леко.
– Предложението ти е чудесно, Лариса, но се опасявам, че не можем да го изпълним. – обади се в същия миг Кселос – за щастие навреме, за да прекъсне отговора на Александър. – Лилиан все още не се чувства добре и доста често има световъртежи. Докторите казаха да си почива повече и да не я натоварваме излишно, преди да отминат напълно, а въртенето при танците не ми се вижда съвсем подходящо лечение.
– Прав си, чичо. – съгласи се с видима неохота Лариса. – Ще го отложим за по-късно.
– Мисля, че е най-разумно. – кимна Верде и в същото време махна на Майкъл, давайки му знак да започнат със сервирането на вечерята.
Щом се появиха първите блюда, Лили реагира сякаш току-що са я осъдили на смърт. Алистър ясно можеше да чуе как пулсът й се ускори нервно, а цветът от лицето й леко се отдръпна. Момичето не можа и съвсем да скрие страха от изражението си, затова, преди Лариса или Александър да са забелязали очевидното й притеснение, Алистър отпусна ръката си под масата, намери нейната и я стисна окуражително. Това явно помогна, защото Лили вдигна лице към него, усмихна му се леко и после се постара поне да изглежда спокойна, дори и да не се чувстваше така.
Вечерята продължи цели два часа. Основният разговор се водеше от Лариса, която не престана да разпитва Алистър, а той й отговаряше, като се стараеше да се придържа възможно най-близо до истината за живота си. През това време Александър пък искрено се мусеше, понеже дори и да вметнеше някоя реплика, обикновено за да се самоизтъкне или унижи дракона, никой не му обръщаше никакво внимание. Сестра му искрено се забавляваше от това положение, а пък Алистър просто не искаше да общува с досадния хлапак, който до края на вечерта беше пресушил сам почти цяла бутилка вино и накрая дори си позволи да ощипе една млада камериерка по задника. Когато това се случи, драконът отново погледна към демона, който от своя страна набързо сложи край за днес и нареди на двама слуги да помогнат на пияния му племенник да се оттегли.
Лариса не пое след него и остана назад, клатейки разочаровано глава, затова Алистър й предложи ръката си, за да я изпрати по стълбите към стаята й.
– Господин Колинс, госпожице Фокс, моля да извините поведението на брат ми. – каза след няколко крачки Лариса. – Той обикновено не е такъв, но подозирам, че пътуването го е натоварило повече, отколкото иска да си признае.
– Всичко е наред, милейди. Наистина. – побърза да й отговори Лили, въпреки че самата тя не беше съвсем наясно какво толкова се е случило по време на вечерята и защо Лариса им се извинява.
– На всекиго се случва да има лош ден. – кимна Алистър. – Ние също не спомогнахме за настроението му.
– Няма нищо такова. – отрече с усмивка Лариса. – Брат ми просто беше малко изненадан. Чичо никога не е споменавал нито за Вас, нито за госпожица Фокс, така че това сигурно леко го е изнервило, но съм сигурна, че след като си почине, всичко ще бъде наред. – при това Лариса вдигна глава и изгледа замислено Влад. – Какво ще кажете утре след закуска четиримата да се разходим из градините? Може да накараме Майкъл да ни приготви някаква лека закуска и дори да прекараме денят навън.
– Звучи добре. – усмихна се Алистър и погледна Лили: – Ти какво мислиш?
Тя се замисли, преди да отговори. Определено все още се притесняваше от Лариса и се чувстваше неудобно от Александър, но двамата не й бяха направили нищо по време на вечерята. Всъщност почти не я бяха забелязали, като през цялото време основно говореха с Влад. Сигурно и на разходката щеше да е така, а и там нямаше да има прибори, за които да внимава. От друга страна, Далия й беше казала, че е важно да я харесат, Влад също я беше нарекъл бъзла, когато се опита да избяга от вечерята, а дори и да не я интересуваше какво казва жената, определено не искаше той да мисли така за нея. Пък и един предиобед в градината означаваше, че все пак ще прекара времето навън и при това с Влад.
– Харесва ми. – усмихна му се в крайна сметка Лили, след което обаче си спомни за обноските, на които се опитваха да я научат, и побърза да добави: – Благодаря за поканата, милейди.
– Лара. Наричай ме Лара. – усмихна й се в отговор Лариса и попита: – А аз, ако може, ще те наричам Лилиан.
– Лили. – поправи я на свой ред.– Влад ме нарича така.
– В такъв случай, Лили, мисля че двете с теб до баловете ще станем наистина добри приятелки. – усмихна й се топло Лариса, преди да си върне вниманието към младежа: – Господин Колинс, ще се радвам, ако и Вие също се съгласите да ме наричате Лара.
Без съмнение искаше да минат на малки имена, за да дразни брат си, помисли си Алистър, което напълно го уреждаше. Усмихна й се.
– Само ако и Вие ме наричате Влад, лейди Лара.
– С удоволствие, Влад. – усмихна му се в отговор Лариса.
Вече бяха стигнали до етажа, където се намираха стаите на Лили и Алистър. Лариса отказа предложението на дракона да я придружат до нейната, така че двамата се отправиха по коридора към своите, пожелавайки й лека нощ.
Лили изчака докато с Влад влязоха в стаята й и наистина останаха сами. Едва тогава си позволи с тежка въздишка да се отпусне на леглото и да си поеме спокойно дъх. Вечерята беше свършила, нищо страшно не се беше случило и изглежда въпреки всичко лейди Лариса ги беше харесала. Това откритие всъщност доста я зарадва и Лили седна, за да може да вижда Влад, когато му го споделя. Само че още докато се изправяше и една друга мисъл проряза съзнанието й:
– Влад? А защо Лара ни се извини, заради Александър?
– Защо, мислиш? – попита я вместо отговор.
– Защото пи повече и баронът накара да го изнесат? – предположи неуверено.
– И се наложи да го изнесат. – поправи я. – Не е хубаво да се напиеш до толкова, че да не можеш сам да си тръгнеш, още повече в подобна компания. – после пак я попита: – Какво друго направи той?
При това Лили леко се намръщи, в опит да си спомни всичко, което се беше случило по време на вечерята. Като цяло Александър не беше говорил много, но пък тя също само си беше мълчала, така че едва ли беше това.
– Да не би, защото май ощипа прислужницата? – предположи отново Лили.
Той кимна.
– А знаеш ли защо това е лошо?
– Защото не е хубаво да щипеш хората. – отговори му вече доста по-уверено Лили. – И защото на тях сигурно не им харесва. На мен не ми харесва.
– Точно така. – кимна отново Алистър. – В този случай е още по-лошо, защото, първо, беше по време на вечеря, и второ – той е лорд, а тя – прислужница, която работи за него и зависи от това той да е доволен от нея. Така че, дори и да не й харесва какво прави с нея, едва ли би се оплакала от страх да не я уволни.
– Разбирам. – кимна му в отговор Лили, докато в същото време обмисляше това, което току-що беше научила. – Но защо Лариса се извинява на нас? Не трябва ли да се извинят на прислужницата?
– Надявам се да се извинят и на нея, но се извини на нас, защото бяхме принудени да бъдем свидетели на поведението му, най-вече ти. Да докосваш жена по подобен начин, особено такава, която не иска да бъде докосвана така, по време на вечеря и в компанията на младо момиче, е… лошо и пошло.
– Ясно. – измърмори Лили, а в следващия момент погледна притеснено към Влад. – Ами Анет? Нея ще я уволнят ли, защото спи гола при теб?
– Не. – отвърна той, а после се прокашля леко и продължи: – Анет го прави доброволно. Не съм я карал и не я заставям по никакъв начин да идва.
– Значи няма проблем, ако тя иска? – попита, за да е сигурна Лили. – И дори може да я щипеш?
Алистър реши да не отговори на този въпрос, като вместо това каза:
– Не мисля, че разбираш, хлапе. Не е въпросът какво точно правя, а че ако го правя против волята й, тя би била по-склонна да го търпи, отколкото да се оплаче, защото не иска да загуби работата си. Ще се възползвам от положението си, а тя ще е нещастна. В този свят зависиш от хората, на които служиш, от онези с повече власт. Не всички са лоши, но има и такива.
Влад беше прав, Лили наистина не можеше съвсем да разбере какво се опитва да й обясни. Не че не схващаше, че благородниците могат да правят неща със слугините, които те не искат, но не разбираше защо работата беше чак толкова важна за тях. Сигурно нямаше да им е лесно да напуснат имението, особено ако го приемаха за дом, но щеше да им е по-добре да си намерят някой нов, където нямаше да ги карат да правят неща, които да ги правят нещастни.
– Това значи ли, че ако баронът или Алекс решат да ме щипят, трябва да ги оставя, за да не ни изгонят от тук?
Само при мисълта Александър да я докосне, кръвта му кипна, но си наложи да отговори спокойно.
– Не. Ако това се случи, трябва да избягаш и да ме извикаш веднага. Аз ще се оправя натам.
Алистър се прибра в стаята си през междинната врата, за да й даде време да се преоблече, а след това се върна отново и легна до нея. Лили вече беше избрала коя история иска да й прочете тази вечер, като този път драконът дори не стигна до средата, преди малката да заспи, очевидно прекалено изморена от всичките емоции през деня.
Той отново се върна в стаята си и през следващите два часа чете една от историческите книги на барона, опитвайки се да навакса напълно със събитията, които беше изпуснал. Само че мислите му изобщо не бяха в страниците. Беше решил, че е време да започне сам да се упражнява с магията си и възнамеряваше да започне още тази нощ. Имаше рискове – като например някой да го види или чуе или пък да обърка магията и да се самовзриви. Заради това и прецени, че ще е най-разумно да се отдалечи възможно най-много от сградата, а след като не можеше да иде в гората заради риска да бъде засечен от заклинанията на Лоугън, това му оставяше единствено вътрешния двор. Най-уединеното място бе покрай люлката, но трябваше много да внимава да не запали нещо.
Въздъхна. Щеше да е толкова по-лесно да се упражнява, ако имаше някой не толкова разрушителен елемент или не трябваше да се крие от всички и най-вече от демона във Верде. Положителното бе, че в това си състояние съществото, изглежда, не можеше да усеща магията, а ако Алистър успееше да скрие способността си от него, щеше да има поне един коз, който да използва при нужда.
Вече наближаваше полунощ, когато драконът най-накрая загаси маслената лампа. Остана още някоя и друга минута на тъмно в стаята, а след това безшумно излезе.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
