Десет минути преди срещата Влад почука на междинната врата и влезе при нея. Косата му бе вързана на опашка. И той се бе преоблякъл в нови дрехи, като сега носеше черни ботуши, бяла риза и тъмно сини елек и панталони. Сакото бе провесил през лявата си ръка, игнорирайки умело неодобрителните погледи, които Далия му хвърляше.
Наистина изглеждаше добре. Лили се хвана, че просто седи и го гледа – поне докато той не повдигна въпросително вежда. Тогава бързо сведе поглед и усети някакъв странен срам, но нямаше време да размишлява над чувството, защото Влад грабна ръката й, намести я в свивката на лакътя си и я поведе навън.
Макар да слязоха на време, племенниците на барона не бяха там. Наложи се да ги почакат, но когато се появиха, го направиха със стил. И двамата бяха в светли дрехи, но Лариса бе като изскочила от приказките. И тя носеше шапка и слънчобран, но изглеждаше величествена и елегантна в бледорозовата си рокля. Очите й заискряха весело, когато отправи към тях мила усмивка.
До нея Александър изобщо не изглеждаше толкова щастлив, но Лили нямаше как да отрече, че беше все така изрядно облечен и дори привлекателен, както и предните два пъти, в които го бе видяла. Момичето се зачуди дали той някога изглежда по друг начин. Късата му руса коса бе все така пригладена с някаква помада назад, костюмът му бе изряден и някак караше рамената му да изглеждаш по-широки, отколкото тя знаеше, че бяха, а около врата му имаше винено червено шалче, което някак си привличаше погледа към красивото му лице. В едната си ръка държеше бастунче със сребърна гравирана топка. Ако Лариса бе принцеса, то той определено бе принц.
Бе невъзможно Лили да не го сравни с Влад. Той връзваше косата си само ако много му пречи и предпочиташе тъмни дрехи. Бялата риза, която носеше сега, бе най-светлото нещо, в което го бе виждала, откакто се срещнаха. Редовно го виждаше изцапан с кал или кръв. Колкото и да се опитваше обаче, не можеше дори да си представи Александър изцапан с каквото и да е.
Четиримата си размениха любезности, преди Майкъл да се появи с една прислужница, която носеше с две ръце обемиста кошница. Влад я взе и най-накрая излязоха.
Първоначално Лили беше доволна, че разговора се води основно между Лариса и Влад. Александър се обаждаше от време на време, правейки гримаса всеки път, когато някой от тях се обърнеше към сестра му по малко име. В крайна сметка и той пожела да го наричат с името му, но в погледа му се четеше, че не му е приятно – особено, когато го правеше Влад.
Лара обаче беше пълна противоположност на скованият си брат. Всъщност беше напълно различна от жените, които Лили познаваше до момента, но в някаква степен те все пак бяха прислужници. Далия беше и доста възрасна, а Анет основно се изчервяваше и гледаше към пода, когато Влад е в стаята. От своя страна, Лариса гледаше в очите, докато говори, а също така и много се смееше. Лили откри, че харесва този звънък и весел звук, който караше и нея самата да се усмихва. Скоро след това реши, че харесва и Лариса. Просто нямаше как другояче, а и макар момичето обикновено да бе мнително към нови хора, не можеше да си представи как някой, който прилича на нея, може да е лош.
Малко след това, Лили се осмели да се включи в разговора – главно защото Влад и Лариса изглеждаха, сякаш се забавляват. Първоначално опитите й бяха плахи, но неусетно разговорът се измести само между тях, като младежите бяха напълно забравени. На Лили й бе приятно да говори с някой различен от Влад за градината, езерцето с рибките и дори бродирането, което за нейно учудване също се оказа скучно за Лара занимание. Обсъдиха дори методите на Далия и навика й да взима и налага някои решения все едно са малки деца, както й какво всъщност обичат да правят, когато имат малко свободно време. И нито веднъж не зачекнаха темата за нападението, баловете или живота на Лили преди това.
Люлката се оказа ново общо нещо между двете момичета. Лариса й разказа, че тя била избрала мястото като малко дете заради красивите розови храсти и беседката, които все още стояха наблизо. Александър, тогава на цели десет години, решил да я направи лично и се опитал цели четири пъти да се качи на дървото. Всеки завършвал с падане, но накрая все пак някак успял и дори почти вързал въжетата на дебелия клон, когато Майкъл се появил с няколко слуги и стълба, за да свалят младия благородник. Премахнали и въжетата, които бил сложил с толкова труд, като на тяхно място използвали вериги.
След тази история Лили погледна с други очи на младежа. Все още я смущаваше хладното му поведение, но от друга страна Влад се мръщеше много повече и много по-страшно от него. Може би бе избързала с преценката си, а от това страните й пламваха всеки път, когато погледнеше към Александър.
Когато стигнаха беседката, най-накрая видяха какво им беше приготвил Майкъл в кошницата – кифлички, палачинки, няколко бурканчета с различни конфитюри и малки питки, които все още бяха топли. По време на закуска младежите се включиха по-активно в разговора, макар че отново основно Лариса задаваше въпроси, на които Влад отговаряше. Лили само веднъж се престраши да попита Александър дали чака с нетърпение бала, на което той с приятна усмивка й отвърна, че винаги го чака с нетърпение. Лариса му бе хвърлила критичен поглед, но преди Лили да попита защо, темата се измести към лова, който щеше да се организира другата седмица.
За жалост разговорът им беше прекъснат малко преди да приключат със закуската. Слънцето, което по време на разходката беше започнало все по-рядко да се показва, сега се скри зад един облак и повече не изгря. В същото време лекият полъх, който се закачаше с дрехите им от време на време, само за няколко секунди се засили и дори успя да издуха няколко салфетки от масата. Четиримата бързо прибраха всичко обратно в кошницата, а после задърпаха девойките след себе си, докато тичаха към имението. Шапката на Лариса отлетя, понесена от вятъра. Миризмата на дъжд насити въздуха, а няколко гръмотевици прозвучаха в далечината. Късметът обаче бе на тяхна страна, защото успяха да се приберат, преди едрите капки дъжд да се превърнат в порой.
Останалото време до вечеря го прекараха в стаите си, като Лили и Влад отново се упражняваха с магия, докато Далия не дойде и не настоя отново да се преоблекат за вечеря, която беше сервирана отново в голямата трапезария. За разлика от снощи, този път баронът не се храни с тях, като Майкъл им предаде извинението му, че има много работа.

Кселос прекара деня в обмисляне на ситуацията. Щеше му се по-рано да се беше добрал до спомените на Верде за племенниците му и да можеше да измисли как да се отърве от тях или поне от Александър. Днес бе разговарял с него, изтъквайки му важността на Лили за партньорството с баща й. Надяваше се това да е достатъчно да подсигури подобаващото му държание към нея, но ако не го държеше на страна – разчиташе, че драконът ще се справи с него.
Ако някой му бе казал, че някога ще се доверява на дракон за каквото и да е, камо ли нещо толкова ценно, първо щеше да се изсмее, а след това да го убие, но в момента нямаше избор. Предпочиташе хлапакът пред новоизлюпеният му се племенник.
Кселос смяташе, че тази почивка е нужна на Лизи, за да се успокои след провала с мъглата, още повече че той възнамеряваше следващият им урок отново да е върху контрола й. Демонът отдели почти два часа, за да очертае стаята за тренировки и да я превърне в един огромен магически кръг, като руните този път не бяха само изрисувани, но и издълбани в дървения под, така че да не бъдат изтрити по грешка. Това щеше да е нужно, за да може да деактивира заклинанието, което постави на момичето, и то да ползва мъглата. С това отпадаше и част от проблема му с обучението, като на дневен ред оставаше проклетият лов. Кселос въздъхна тежко и се върна в стаята. Имаше идея какво трябва да направи, но не беше съвсем сигурен как точно.
Докато дойде време за урока, успя да разреши и този проблем, така че когато момичето влезна в стаята, го посрещна с широка усмивка. Това, изглежда, я учуди, но бледата руменина по бузите й му се видя достатъчна награда за изгубеният ден, който й беше дал за почивка.
– Хареса ли ви разходката вчера? – попита я, за да не започва направо с уроците.
– Да, милорд. – побърза да му отговори Лили, малко изненадана както от настроението му, така и от поведението.
– Радвам се. Може би с Лариса може да се разходите и друг път, когато няма да вали. – Кселос видя как на устните й изгря лека усмивка. Остави я за няколко мига, но след като не се сети какво още да я пита, реши да продължат с това, за което се бяха събрали. – Какво ще кажеш да започваме с уроците?
– Добре, милорд.
От замечтаното й изражение не остана и следа. Цялото й внимание се съсредоточи обратно върху него. За да започнат с нещо по-познато, я накара първо да намери магията в себе си, след което няколко пъти да вдигне малко вода във въздуха и да я пусне. За разлика от предишните й опити, сега се справи доста бързо с това, а похвалата му видимо я зарадва, затова си отбеляза за в бъдеще да я хвали повече. След това я накара да му демонстрира упражнението, което правеше с Влад в стаята си, а когато приключи и с това, кимна одобрително.
– Справила си се чудесно. – започна, а в същото време подаде част от магията си към изсечения в пода кръг и го захрани. – Дори мисля, че вече си напълно готова да опитаме отново с мъглата.
Радостта от похвалите му се изпари.
– Не мисля, че ще се справя. – отговори му притеснено Лили.
– Ще се справиш, но дори и да не успееш, двамата с Влад сме тук. – опита да я успокои, пък било то й с лъжа. – Спокойно, нормално е да ти е трудно в началото. Мъглата не е някоя обикновена магия, така че никой не очаква от теб да се справиш с нея веднага. Никой не е успявал да го направи веднага. Иначе нямаше да има смисъл аз и Влад да стоим с теб, нали? Така че се успокой, затвори очи и се опитай да я пуснеш така, както я пусна миналият път.
Лили го погледа няколко мига, след което с видимо нежелание все пак затвори очи и се съсредоточи. Демонът я остави няколко минути да се мръщи насреща му и да се опитва, преди и този път леко да се докосне до съзнанието й и да я бутне в правилната посока. Може би не беше честно да го прави и за нея щеше да е по-добре сама да открие как да я пуска, но в момента по-наложително му се виждаше да я научи да я прибира. Мъглата така или иначе щеше да излезе да я защити, ако момичето се почувства достатъчно заплашено, но умението да я прибира можеше да спаси живота й. Затова и когато сивкавите пари започнаха да плуват около нея, той с лека усмивка и все така ласкаво продължи да говори:
– Виждаш ли? Този път успя, и то почти съвсем сама. Следващият път ще се справиш и без помощ. Сега обаче искам да си кажеш, че си в безопасност и че нищо не те заплашва, а след това да кажеш на мъглата да се прибере.
– Добре. – отговори му Лили, но по гласа й личеше, че изобщо не беше убедена, че ще се справи.
Демонът я остави може би малко повече от минута, преди да реши да й напомни:
– Трябва да си представиш мястото, където знаеш, че си в безопасност.
– Опитвам. – отговори му задъхано Лили.
– Тогава опитай с друго място? – предложи й Кселос и притеснено погледна към часовника, за да види от колко време изпаренията бяха в стаята.
– Не, не опитвай с друго място. – обади се Алистър и се приближи до нея. Момичето стискаше здраво очите си, а челото й се бе набръчкало от усилието да се концентрира. – Няма нужда и да си представяш нищо. Само отвори очи и се огледай.
Кселос видя как дъщеря му изпълни нареждането, а погледа й като магнит се привлече и закова върху дракона. След миг чу и леката й въздишка на облекчение, а в отговор на всичко това, мъглата наоколо спря да се разраства и дори бавно започна да се прибира.
– Не мога да си го представя. – прошепна Лили, без да отмества поглед от Влад. Чувстваше се по-спокойна да признае това пред него, отколкото пред барона. Дори само мисълта за това, че ще го разочарова, отново я напрегна.
– Казах ти, че не трябва. – усмихна й се драконът и демонстративно се огледа наоколо. – Не виждаш ли, че мъглата е около теб?
– Виждам. – отговори му. – Но не мога да я прибера.
– Мислеше, че не можеш да използваш и магия. – изтъкна Алистър. – Нека опитаме нещо. Онова упражнение, което те карам да правиш – с хващането и пускането на магията? Опитай да направиш същото с мъглата. Намери източника й вътре в теб и просто го пусни.
– Ще опитам. – съгласи се неуверено Лили, като за всеки случай изтъкна. – Но тя вече е навън.
– Забелязах. – усмихна й се той. – Действай сега.
– Добре. – кимна му Лили и за пореден път затвори очи.
Този път обаче не се опитваше да си представи нищо, ами да намери онова усещане, което беше изпитала малко преди да отвори очи и да види мъглата около себе си. Знаеше, че трябва да го има някъде и просто трябва да го намери, но просто не успяваше. Все пак не мислеше да се отказва. Пък и не бе съвсем без никаква следа. Малко или много всъщност чувстваше Мъглата в себе си като едно бавно, хладно, спокойно и пулсиращо усещане, което изцяло я беше изпълнило. Просто трябваше да намери къде е най-гъсто.
Кселос погледа още няколко секунди как дъщеря му и Алистър стоят един до друг. Дори би се заклел, че нищо не се случва, ако диаметъра на мъглата не беше намалял отново с малко. Замисли се дали не може да я остави да се помъчи още и дори погледна към часовника, само за да открие, че от началото до сега бяха минали почти четири минути. Въздъхна раздразнено. Малката изглежда беше на прав път, но просто времето не беше с тях.
– Влад. – прошепна достатъчно тихо, за да го чуе само дракона. – Няма време.
Алистър кимна и хвана Лили за раменете, карайки я да го погледне.
– Ще се наложи да те приспя, хлапе. Нямаме повече време за днес.
Изчака по лицето й да се изпише разбиране, но побърза да притисне точката на шията й с пръст, щом видя недоволството и желанието й да спори. Момичето успя само да се намръщи и да отвори уста, преди да изгуби съзнание и драконът да я повдигне на ръце.
– Този път не изглеждаше толкова изтощена. – каза, обръщайки се към демона.
– Този път успя да прибере малка част от мъглата. А и я държа с около четиридесет секунди по-малко.– отговори му Кселос. – Въпреки това изглежда, че твоят начин работи, така че утре ще започнем директно с него.
– Не очаквай чудеса. Сега знае, че има лимит на времето, така че сигурно ще бърза да приключи. Също така вероятно ще ми е сърдита – усмихна се криво и каза: – След няколко дни по идея ще трябва да идем на лов. Онези камъни още ли работят, или ще трябва да симулирам хранително натравяне?
– Можете ли да симулирате хранително натравяне? – попита с надежда Кселос. Не искаше да пуска дъщеря си извън защитата на имението.
– Аз – да. Тя май всъщност иска да иде, след като Лариса й разказва цял час за някаква поляна с цветя, която много обичала, но ще разбере, ако й кажа, че не можем да идем.
– Остави. – каза с въздишка Кселос, след което бръкна в джоба си и извади пръстен с доста голям рубин и една верижка, която за висулка също имаше прилично голям обкован смарагд. – Върху камъните има нови заклинания, които трябва да ви разрешат дори да идете в града. Само че ще трябва да й обясниш, че по никакъв повод не трябва да го сваля и най-добре да го носи под дрехите си.
Алистър се зачуди дали да не преметне Лили през рамо, за да може да вземе и разгледа бижутата спокойно, но после се замисли, че ако някой слуга ги видеше, докато се прибират така, щеше да бъде ужасен. Щеше да реши, че девойчето е припаднало, а драконът го разнася като чувал с картофи. Въздъхна тихо и се загледа в украшенията, подсмихвайки се, когато осъзна колко огромни са камъните всъщност.
Оливър, който беше ковач с рядка дарба, можеше да говори безкрайно само за две неща – коване и жени. По-притеснителното бе, че се отнасяше със същата любов и нежност към оръжията, които майстореше, каквато показваше и към жените, с които спеше, което беше повод за не една и две шеги за негова сметка. Не че му пукаше. Просто продължаваше да дърдори за проклетото коване, докато не ти се прииска или да го убиеш, или да умреш. Но покрай всичките приказки за руди, камъни, метали и вграждане на заклинания в тях, Алистър беше успял, макар и неволно, да закачи това-онова. Като например, че колкото по-голяма е площта на предмета, в който се вгражда заклинание, толкова по-лесно е. Било въпрос на лична гордост и чест да вграждаш на възможно най-малка площ, иначе останалите майстори те смятали за начинаещ и неталантлив, казваше Оливър, а след това се хвалеше, че е способен да вгради цели три руни в прашинка качествен метал.
А Алистър си мислеше, че информацията никога няма да му потрябва. Ухили се и изгледа демона.
– Разбирам, че едната причина да трябва да е под дрехите, е за да бъде в близък контакт с кожата й, но другата вероятно е, за да не ослепи някого, ако слънцето попадне върху камъка. За първи път ли правиш нещо такова?
Демонът го изгледа криво и потисна желанието да си прибере бижутата обратно, като вместо това ги подхвърли, така че паднаха върху корема на Лили и останаха там.
– На твое място щях да се радвам, че ми дават нещо такова, хлапе. – прониза с поглед младежа.
– Не е като да имаш голям избор в момента, старче, особено ако искаш да я отглеждам и да я пазя. – каза разсеяно, докато разглеждаше бижутата по-отблизо. – Зарежда се с магията от камъните или трябва да се връщаме при теб за повторно активиране след някакво време?
– А си мислех, че не ползваш магия. – повдигна учудено вежда Кселос. – Зарежда се с магия от камъните, така че гледайте да не ви ги откраднат някъде.
– На твое място щях да ги направя с презареждане, за да си гарантирам, че няма да изчезнем някъде по средата на нощта. – каза драконът и се подсмихна на намръщената му физиономия. – Не знам дали да съм разочарован или поласкан от доверието.
– Всъщност до някъде разчитам на това, че може и да изчезнеш през нощта. – повдигна леко рамене Кселос, въпреки че коментарът на хлапака го беше накарал да се притесни за дъщеря си.
– Вероятно това и ще направя скоро. Само първо да се уверя, че Алекс наистина няма интерес към нея.
– Предложението ми да те пусна по веригата на Верде е все още в сила. – напомни му демонът. – Но както си прецениш.
– Ще помисля. – каза. – Ще те видим ли на вечеря?
– Ще ви се наложи. Защо? – и погледна към спящото в ръцете му момиче. – Мислиш да се измъкнете?
Алистър кимна.
– Тя ще е уморена. Не съм сигурен дали ще й се ходи.
– Само прати някой да ни предупреди, ако решите да не идвате, за да не ви чакаме.
Драконът кимна отново и излезе.


Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/