Опасенията на Лили, че може да се организира нов лов, след като Лариса се почувства добре, се оказаха неоснователни. Никой не споменаваше за това и сякаш напълно бяха забравили за него. От друга страна, девойката нямаше много време да се тревожи за лова, защото сега денят й беше запълнен от сутрин до вечер. Беше си мислела, че преди появата на близнаците времето течеше бързо, но дори тогава успяваше да намери някой и друг час, който да прекара само с Влад и просто да се разхождат, той да тренира или да идат на люлката. Сега свободното време, което й остана с него, беше следобедния чай или вечерята, но тогава разговорът се водеше основно между него и Лариса.
Лили наистина харесваше момичето, но в тези моменти понякога изпитваше онова пробождащо присвиване на стомаха, което получаваше и когато Анет реши да прекара нощта при Влад. От друга страна, изглежда и Алекс не харесваше разговорите между двамата, но пък го показваше като непрекъснато се опитваше да се изкара по-добър от Влад, което допълнително изнервяше Лили. Разбираше, че заради лъжата Влад трябва да се съгласява с младежа, но не можеше съвсем да се примири с това, още повече че беше напълно сигурна, че Александър не може да победи Влад нито в бой, нито в ездата или в каквото още мислеше да се похвали. Дори и на карти нямаше да го бие, ако двамата играеха един срещу друг. Само че и това нямаше как да го каже на никого, защото дори и да не искаше да го приеме, просто им се налагаше да лъжат. Един търговец не можеше да бъде по-добър от един благородник, особено от този, в чийто дом живееха. Далия се беше постарала много ясно да й обясни, че господарите са много важни и винаги са прави.
Наред с уроците на гувернантката, дните на Лили бяха запълнени още от упражнения, тренировки по езда, хвърляне на нож, използване на магия и дори четене на специално избрани от Лариса книги. Програмата й беше толкова претъпкана, че сега времето просто не й стигаше за нищо и някак течеше толкова бързо, че Лили изобщо не разбра кога са минали три седмици от лова и почти бяха преполовили четвъртата. Осъзна го едва когато една сутрин след вече задължителните коремни преси, лицеви опори и клякания Далия донесе заедно със закуската една хубава светло лилава рокля и чифт обувки, заявявайки й, че след няма и час каретата ще ги чака да ги откара до града.
Само при споменаването на града и сърцето на Лили първо пропусна няколко удара, след което започна да бие толкова бясно, че имаше реална опасност да изскочи от гърдите й. Едновременно беше развълнувана и ужасно изплашена да отиде там. Като на сън Далия й помогна да се облече и момичето изслуша наставленията й, но въпреки че кимаше и потвърждаваше, че е разбрала, всъщност не чу и дума от това, което жената й каза. Единствената мисъл в главата й беше, че ще ходи в града! Това фантастично място, за което до сега беше чувала само от приказките. Знаеше, че е огромно, пълно с много къщи, имения, а между тях трябва да има улици, които приличат на големи пътеки, по които се движат хора и карети. Нямаше търпение да види всичко това, но също така беше ужасена от идеята, че ще има толкова много непознати хора около нея. Не знаеше дали ще бъдат като тези в имението, като войниците от гората или пък тези, които беше срещала в мъглата. Знаеше обаче, че ще са много и дори присъствието на Влад, който в каретата седна до нея и дори хвана ръката й в своята, стискайки я леко, не можа да я накара да се отпусне. Беше толкова развълнувана, че едночасовото пътуване до Корес й се видя цяла вечност, а когато го наближиха, не издържа и погледна през прозореца, като първото нещо, на което погледа й попадна, бяха войниците на входа му. Тогава сърцето й отново пропусна удар, а тя бързо се върна на мястото си и стисна силно ръката на Влад, като в същото време се надяваше войниците да не са я забелязали и всичко да е наред. За щастие късметът беше на тяхна страна и скоро се озоваха между огромните къщи. Всъщност в представите й това бяха просто много имения като това на барона, подредени едно до друго. Вместо това къщи на по два и три етажа с малко разстояние между тях. Бяха толкова много, сякаш беше попаднала в същинска гора от червени покриви и стърчащи комини, а хората ходеха навсякъде. Разминаваха се един друг и просто не си обръщаха внимание. Каретата ги заведе по-навътре в града, а Лили просто не знаеше на къде първо да погледне. И тогава изведнъж спря, вратата се отвори, Алекс слезе и подаде ръка на Лариса, за да й помогне. Малко след това и Влад се изправи, а Лили не беше съвсем сигурна дали иска да го последва. Тук, в каретата, изолирана със стени от града се чувстваше в по-голяма безопасност, но младежът просто не й остави избор, като я поведе след себе си. И така, навън, Лили стискаше здраво Влад под ръка и не чуваше и дума от това, което останалите трима говореха. Каретата беше спряла на място, където къщите бяха малко по-плътно подредени една до друга, а по първият им етаж вместо стени, имаше големи прозорци с хиляди неща, подредени зад тях. Лили можеше да види няколко рокли, обувки и дори шапка с огромно перо. Имаше и един украсен с цветя магазин, а от някъде се носеше мирисът на пресен хляб. И шумовете бяха много повече, отколкото беше свикнала да чува. Трябваха й няколко минути, за да спре да се оглежда наоколо и да успее да се съсредоточи върху разговора, за да разбере, че Лара предлага да отидат да си изберат рокли за баловете.
Следващите два часа прекараха влизайки от една къща в друга, като Лариса се преобличаше ту в една, ту в друга рокля, пробваше шапки, обувки и наметки, като в същото време избираше и неща, които Лили да облече. После се озоваха в някакъв магазин, пълен с шишенца с най-различни аромати, но още с влизането миризмата я удари в носа, карайки я да се намръщи от силата й. Побърза да отстъпи и да се извини, като не беше съвсем сигурна дали сама излезе толкова бързо навън или всъщност Влад я дръпна. Знаеше само, че така се озоваха само двамата, а след като Влад подвикна на Алекс, че ще се разходят, я поведе отново по улицата. През цялото време Лили не беше изпуснала ръката му, като я беше стиснала с все сила, но вече не от страх, а от вълнение. Ходеше по улиците, водена от младежа, а главата й се въртеше от една на друга страна, опитвайки се да види и попие всичко и боейки се, че ще изпусне нещо, ако погледне на другата страна. Градът наистина беше приказен и хората просто живееха в него. Ходеха, облечени в най-различни дрехи и в най-различни цветове, а не както в имението – с униформи. Някои спираха да си говорят или забързано поздравяваха и продължаваха, деца тичаха и се гонеха, а понякога някоя жена викваше гневно след тях. Лили чу и няколко скандала да идват от далеч, което я накара да се притисне малко повече към Влад, но не и да се откаже от разходката. И тогава изведнъж се озоваха на най-магичното от всички места. Като в просъница чу Влад да й обяснява, че това е пазар. А той беше огромен. Не беше мислила, че в града има такова място, но изведнъж къщите сякаш се дръпваха назад, откривайки място за много маси, отрупани с всевъзможни неща, а хората бяха толкова много, че се бутаха един друг, докато ходят. И зад всяка маса седеше по още един човек, който с пълно гърло викаше, че продавал най-хубавите неща и хвалеше предметите, които бяха подредени пред него. А те бяха най-различни. От дрехи до храна. Всичко, което можеше да си представи, а повечето от тях дори не би и успяла, защото ги виждаше за пръв път.
Прекараха може би час на това място, обикаляйки от маса на маса и разглеждайки неща, преди да видят всичко и да тръгнат обратно към каретата. Лили дори беше получила някои от нещата, които видя. С едната си ръка притискаше към гърдите си платнена чанта, в която бяха новите й съкровища – стъклено топче, голямо колкото яйце, в което имаше жълти, зелени и сини ивици, една дървена фигурка на кон, който много приличаше на Борис и една мъжка черна риза. Не знаеше откъде Влад е разбрал, че наистина много ги хареса, но това, че й ги беше взел, ги правеха дори още по-ценни и тя щеше да ги пази на всяка цена.

По време на вечерята Лариса на няколко пъти погледна към руменото и засмяно лице на Лили. През целия път до замъка момичето не беше спряло да й разказва за пазара. Беше сладко как се впечатлява от такива обикновени неща, но в точно в момента Лара започваше да се съмнява дали виното, макар и подсладено, е добра идея за нея. През цялото време, което двете бяха прекарали заедно, Лара не я беше видяла да пие алкохол, въпреки че в момента явно доста й се услаждаше
– Радвам се, че в града толкова ти хареса. – обади се в крайна сметка Лариса.
– Беше много хубаво и интересно. – отговори й Лили и отново надигна чашата си, преди да продължи. – Другия път трябва да дойдеш с нас на пазара.
– Обещавам, че ще дойда. – кимна й леко Лара и се обърна към братовчед й. – Влад, надявам се отново да ни придружиш, въпреки че изглежда днес нищо не допадна на вкуса ти.
– Разбира се. – усмихна й се драконът разсеяно, защото наблюдаваше как Лили с царствено, макар и малко некоординирано движение помахва на слугата да й налее трета чаша. – Не мислиш ли, че ти стига?
– Не. – отговори му без дори да се замисли и отпи от виното, което слугата тъкмо беше налял в чашата й. – Вкусно е.
– Да, и медът онзи път ти беше вкусен. Спри.
Лили се спря преди да отпие повече по навик, отколкото от нещо друго и погледна объркано към Влад:
– Но това не е мед.
– Много по-лошо е от мед. И вътре всъщност има. Защо, мислиш, е сладко?
– Защото е сладко? – отговори му неуверено Лили и погледна със съжаление към чашата си. Наистина й харесваше, стопляше я отвътре и я караше да се чувства някак добре. Не искаше да спира, но от друга страна помнеше колко зле се чувстваше след меда. – И е по-лошо от меда?
– Много по-лошо. – натърти драконът. – Ако прекалиш с него, ще ти стане много лошо, но утре направо ще ти се иска да си мъртва.
При това Лили побърза да остави чашата на масата и дръпна бързо ръката си.
– Спирам. – след което обаче една друга мисъл мина през главата й и тя бавно се обърна към Влад. – А тогава вие защо го пиете?
– Защото си знаем мярката, хлапе. Например Лара никога не изпива повече от две чаши, а аз се напивам трудно.
– Само две? – попита Лили, обръщайки се към Лариса.
– Само две. – потвърди й с кимване момичето.
– Значи и аз няма да пия повече. – заключи накрая Лили и се облегна назад в стола, подпирайки глава на облегалката му.
– Наистина не разбирам защо спирате удоволствието на момичето. – обади се Александър, който, както винаги на вечеря, отново беше прилично пиян. – Няма нищо лошо в това да пийне няколко чаши за настроение. Аз го правя и не е проблем.
Това изказване само припомни на Лили, че още в първите дни на посещението на племенниците се беше наложило да го заведат до спалнята му, понеже беше прекалил с алкохола. Внимателно избута виното си по-настрани, но си замълча. Алистър обаче не можеше да си позволи да не каже нищо, защото Алекс го гледаше така, сякаш очакваше някакъв отговор, който да оспори думите му.
– Да, милорд, но ще се съгласите, че една млада дама няма същите възможности като един джентълмен. – отвърна все пак, стараейки се да избегне сцената. – Вие може и да сте способен да изпиете няколко чаши, без дори да се почувствате замаян, но за нея ще са твърде много, още повече, че е толкова дребна.
Александър всъщност изглеждаше разочарован, че трябва да се съгласи с логиката му, и само изсумтя, надигайки чашата си за пореден път. Скоро след това вечерята приключи и всички се качиха по стаите си.

На следващата сутрин Далия каза на Алистър, че Лили ще спи до късно, защото не се чувствала добре. Драконът увери жената, че няма да я притеснява, а след като тя си тръгна, влезе възможно най-шумно през свързващата врата в стаята й. Пердетата бяха спуснати, а малката се беше завила през глава.
– Добро утро! – поздрави я високо и весело. Пашкулът в леглото подскочи стреснато и изсумтя, като сумтенето стана разгневено, когато драконът започна да дърпа юргана й. – Време е за упражненията ти.
– После. – изсумтя дрезгаво Лили и направи вял опит да задържи завивките на място, като в същото време се стараеше да не мърда изобщо, защото главата й започваше да пулсира и при най-малкото движение.
– Сега. – настоя той с усмивка, след което наля една чаша с вода от каната на нощното й шкафче, издърпа Лили до седнало положение и й я натика в ръката. – Пий.
Тя не се противи на последната заповед и бързо пресуши чашата, от което обаче стомахът й изкъркори недоволно, а тя се опита отново да се смъкне в леглото и да се свие на топка.
– Не, не, сега ставаме. – подсмихна се драконът и този път я издърпа на крака.
– Не искам. – почти проплака Лили. – Влад, моля те. Ще тренирам после. След час.
Алистър й съчувстваше. Може да не помнеше първото си напиване съвсем, но спомените за следващата сутрин бяха кристално ясни. Баща му го бе накарал не само да присъства на ежедневната тренировка на войниците, но и да я завърши. Цялата. Часове тичане, упражнения на бойна техника, спаринги с и без оръжия с мъже, които се хилеха, докато удряха мечовете в щитовете си, за да вдигат възможно най-много шум в негова чест. Не успя да се измъкне и от уроците си по математика и история, но особено добре си спомняше този по цигулка, на който бе започнала да идва и братовчедка му и никак не я биваше.
– Това, че имаш махмурлук, не значи, че можеш просто да забравиш за задълженията си, хлапе. – каза й онова, което баща му му каза тогава. Прибра чорлавата й коса назад от очите й. – Светът не работи така.
– Далия каза, че може. – смрънка отчаяно в отговор. – А и наистина не мога сега. Главата ми тупти ужасно, като мърдам. Моля те, Влад, нека след час.
– Далия също така иска да носиш турнюр и подплънки, но не съм забелязал да искаш да я слушаш по тези параграфи. – напомни й той. – Но не съм чудовище. В чест на първото ти напиване, ще трябва да направиш само по десет повторения, вместо по петдесет, както обикновено. Но това е единствения компромис, който ще направя. Ако не започнеш веднага, ще станат петнадесет, а ако продължиш да спориш, ще се увеличават с две за всяка дума, която кажеш.
Лили го изгледа криво, но знаеше, че той просто нямаше да я остави на мира. При това поумува още малко и въздъхна отчаяно.
– Чудовище си. – обяви му и легна на земята, с идеята да прави проклетите коремни преси.
Още след първото изправяне обаче, главата й изпулсира дори по-силно, отколкото го правеше сега и тя със стон се отпусна обратно на земята, надявайки се, че поне сега Влад ще се откаже и просто ще изчезне.
– Това беше едно. – отброи спокойно драконът. – Още девет.
– Две. – изброи през зъби, докато се надигаше за втори път. Умът й просто не побираше как щеше да изкара до края на коремните преси, а за края на самата тренировка дори не искаше и да помисля.
Драконът искрено се забавляваше с нещастието й, което продължи доста по-дълго от обичайното, като през това време нареди на един слуга да подготвят вана с хладка вода, в която я накара да се изкъпе набързо. След банята Лили изглеждаше малко по-добре, така че Алистър прецени, че няма да е проблем да слязат на закуска.
– Ти ходи. – опита се за пореден път да се измъкне Лили и поне за малко да остане отново сама. – Аз не искам да ям.
– И аз не искам да водя безсмислени спорове с теб, но, изглежда, нямам избор.
Лили си отвори устата да протестира, че нищо от това нямаше да се случва, ако той просто я оставеше на мира, но след това побърза да я затвори и да си замълчи. След закуската Лили обикновено прекарваше час или два с Далия, като възрастната жена я учеше на разни работи през това време. Сега обаче и тя знаеше колко й е лошо всъщност, така че сигурно щеше да я остави да поспи и да й мине.
– Добре. – побърза да се съгласи, преди и Влад да е имал време да стигне до този извод и да й измисли нещо друго за правене, като например още упражнения. – Нека отидем да закусваш.
– Да закусим. Ще ти стане по-добре, ако не си на празен стомах. – поправи я кротко драконът. –Също така няма и да спиш до довечера. – усмихна се на намръщената й физиономия. – Ако толкова не ти харесва, не пий повече.
– Няма. – закле се Лили.
Очакванията й да не може да изяде дори хапка се оказаха напълно неоснователни. Наистина стомахът й не беше спрял да се бунтува, откакто се събуди и през целият път надолу, но когато сервираха пред нея прясно изпечените кифлички, ароматното сладко и мекото масло, за нейно учудване се почувства наистина гладна. Преди да се усети, вече беше погълнала обичайната си порция и слугата й сервира допълнително, което обаче едва успя да преполови, преди с доволна въздишка да се отпусне назад в стола. Едва тогава си позволи да се огледа малко по-спокойно и дори се усмихна малко притеснено на Лариса, чудейки се какво ли си е помислила за нея. Защото Лили беше сигурна, че е нарушила поне някои от етикетите при яденето.
– Днес кифличките са наистина чудесни, нали? – каза в този миг Лариса и отхапа едно голямо парче от своята.
– Не съм яла по-вкусни. – съгласи се с охота Лили, доволна, че грешките й не бяха направили особено впечатление.
– Това ми е любимата закуска. – сподели й заговорнически Лара. – Ти имаш ли си любима?
– Харесвам мляко с мед. – отговори й малко неуверено, защото като се изключи днес, обикновено закусваше не защото е гладна, а защото имаше уговорка с Влад да го прави.
– И аз го харесвам. – побърза да й отговори Лара, защото видя, че отново я смути, след което реши да попита и Влад. – А ти имаш ли си любима закуска?
– Не. – поклати глава той. В задължителните тренировки по оцеляване и по време на самата война неведнъж му се беше налагало да изкарва седмици само на буболечки, червеи, корени и поне няколко пъти нямаше друг избор, освен да яде леш, така че сега наистина нямаше никакви предпочитания към храната. Най-голямата му претенция беше животното да не бъде мъртво от прекалено дълго време, защото дори и с драконовата си регенерация и метаболизъм, пак не можеше да избегне напълно болките в стомаха и гаденето. Но ако кажеше всичко това на Лара, сигурно щеше да я накара да избяга позеленяла до най-близката тоалетна. Усмихна й се. – По време на пътуванията от град до град се храним основно със сушено месо, твърдо сирене и хляб, с който можеш да си счупиш зъбите, особено ако е през зимата, така че просто се радвам на всяко прясно ястие.
– Нямате ли ханове по пътя, в които да може да се храните нормално? – попита го на свой ред Лара. – Мислех, че вече има ханове почти навсякъде покрай по-големите пътища.
– Има, но не са съвсем навсякъде. – отвърна спокойно Алистър, въпреки че нямаше идея дали е прав. – В планинските райони, например, има някои доста откъснати градчета и села, свързани само с черни пътища. Понякога могат да минат доста дни, преди да видиш човек или къща.
– Това звучи като доста неприятно място за живеене. Особено, ако снегът затрупа тези пътища.
– Няма нужда да се притесняваш за хората, Лара. – усмихна й се леко Алекс. – Влад преди малко каза, че им доставя неща и през зимата.
– А и те са свикнали да живеят по този начин. – допълни драконът. – В по-високите части снегът не се стопява до средата на пролетта, а зимата настъпва половин година по-рано, но на тях им харесва да бъдат там.
Погледът на Лили се отплесна към часовника в стаята. Сутрин обикновено нямаше много време след закуската да си говори с Лара главно защото Далия я чакаше. Днес обаче Лили се беше забавила повече от обикновено на закуска, а и щеше да й се наложи да намери жената, за да й каже, че е по-добре и ще имат урок. За миг се изкуши просто да се прибере в стаята и да си почине без да прави нищо, но колкото и примамливо да звучеше в момента, още повече, че след като се наяде, й се приспа, знаеше, че ще разочарова Влад.
– Аз се извинявам, но ще се прибирам в стаята. – каза и се изправи, преди да се е разколебала. – Лара? Ще се видим ли после?
– Разбира се. – кимна й леко. – Както обикновено?
– Да. Ще дойда, когато Далия ме освободи. А сега, ако ме извините. – и Лили направи един лек реверанс, предназначен по-скоро за леко намръщеният Алекс, отколкото за останалите, и излезе.
Лариса остана загледана след нея. Повече от два месеца бяха минали, откакто Лили си бе загубила спомените и въпреки че Лара полагаше всички усилия да й помогне, момичето не даваше признаци, че скоро ще си спомни нещо, а до баловете оставаше още само месец. Девойката въздъхна и отпи от кафето си. За времето, прекарано в имението, наистина беше започнала да харесва момичето. Първоначално й беше малко странна с това свое детско държане и мислене, но бързо се беше убедила, че не се преструва и наистина това е просто тя. Затова и се беше привързала към нея, харесваше я и някак беше започнала да я приема като близка приятелка, за която трябва, а и иска да се погрижи. И точно защото я приемаше по този начин, се чувстваше длъжна да изясни и този момент от бъдещето й.
– Влад, чудех се дали може да те попитам нещо в по-личен план? – каза Лариса, след като остави чашата си на масата.
Драконът кимна, като се надяваше да не му се налага и този път да лъже много.
Лара отново отпи от кафето си, защото въпреки че тя беше повдигнала темата и помолила за разговора, се чувстваше и малко неудобно от това да го проведе.
– С Лили прекарваме доста време заедно. – реши да започне малко по-отдалеч, за да си даде време да се успокои. – По време на срещите ни започнах да й показвам и творби на модерните в момента автори, но тя не разпознава нито един. Надявах се по този начин да помогна на паметта й, но не се получи, а до баловете не остава много време. – усети се, че наистина й се иска да започне да увърта, защото това си беше доста деликатна тема, за това реши, че просто ще пита направо. Все пак тя беше приятелка на Лили и имаше пълното право да се тревожи за бъдещето й. – Чудех се какво ще стане с нея, ако паметта й не се върне до тогава?
– Просто няма да иде на тях. – отвърна Алистър, знаейки, че не това е въпросът й. – Другата година отново ще има бал, така че може да иде на него, ако паметта й се върне.
– А ако не се върне? – попита го, но за да не й отговори, че ще иде на по-следващият бал, реши да уточни. – Какво ще стане с нея, ако паметта й просто не се върне?
– Паметта й не е проблемът, Лара. – обади се Александър. – Без да искам да обиждам някого, проблемът е в детинското й поведение. Ако остане все така незряла, единствено някой задлъжнял благородник би й обърнал внимание заради зестрата, но извън това няма да има голям избор.
– Така е. – съгласи се Алистър.
В първия момент Лариса ги изгледа объркано, защото дори не й беше минало през главата, че двамата доброволно ще бъдат на едно мнение за каквото й да е, още по-малко пък за това.
– Съгласна съм, че това е проблем, който не е лесен за решаване, но с достатъчно време и търпение, мисля че постепенно ще се научи. – отговори им в опит поне до някъде да защити Лили. – Но дори и да остане така, както е в момента, няма просто да я дадете на някой, нали?
– Едва ли. – отвърна Алистър. Наистина му се искаше този безсмислен разговор да свърши, и то веднага.
– Радвам се да чуя това. – усмихна му се поуспокоена от отговора му Лариса. Всъщност осъзнаваше, че Лили има в най-добрият случай малко повече от две години да започне да се държи нормално, но някак си се съмняваше това да се случи. – Искам да кажа, че няма да е хубаво да остане и сама, но ако не й намерите съпруг и ви е в тежест, може да дойде при мен, когато се оженя. Двете сме приятелки, така че съм сигурна, че няма да има проблем и ще се разбираме добре.
– Стига глупости, Лара!
– Не са глупости, Алекс!
– Не може да я вземеш да живее при теб. Тя си има семейство и те ще намерят начин да се справят с нея.
– Отново трябва да се съглася с лорд Александър, Лара. – каза драконът и реши да приключи въпроса. – Тя е наша. Нямаме никакво намерение просто да я дадем на някого, дори и на теб. Ако състоянието й не се подобри и не й намерим подходящ съпруг, аз ще се оженя за нея. Ние сме пети братовчеди, така че няма да е проблем.
– О! – изненадата й беше пълна, защото наистина не беше очаквала това за отговор.- Аз мислех, че сте по-близки. Но ако си мислил да се ожениш за нея, защо изобщо си я довел на баловете?
Алистър едва потисна раздразнената си въздишка.
– Защото родителите й пожелаха така. – и преди Лара да е измислила още някой въпрос, се изправи. – А сега ме извинете. Трябва да изляза за малко.
– Разбира се. – побърза да му даде разрешение девойката. – И благодаря, че отговори на въпросите ми.
Драконът кимна и побърза да се махне от там. 



Моля последвайте Карас тук: 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/