„Имаш опашка.“
Гласът му в главата й я стресна, а после значението на думите му я накара да почувства хлад. Понечи да погледне назад.
„Недей.“ – спря я той. – „Не се обръщай и не се оглеждай. Върви накъдето ти кажа.“
„Да вървя?“ – повтори глупаво, издавайки тревогата си от ситуацията. – „Ще се опитаме да им избягаме ли?“
„Завий в следващата пряка.“
Това не й отговаряше на въпроса изобщо, помисли си кисело, докато изпълняваше заръката. Фактът, че явно бе достатъчно близо, за да я вижда обаче, й позволяваше да диша по-леко. Спокойният му глас в главата й, докато я насочваше по лабиринта на уличките на Ан Налат, й помогна да се отърве от остатъка от първичната си реакция на страх. С всяка следваща крачка обаче раздразнението й започваше да надига все повече глава. Не можеше ли да си покаже носа навън за час поне веднъж, без някой да се опитва да я убие? Трябваше да помоли Сам да й покаже как да прескача по покривите.
Елизабет намести кърпата на главата си, след като внезапен повей на вятъра я размести. Трябваше да си остане вкъщи, особено когато Велахе знаеше за нея. Оставаше им толкова малко, за задействат плановете си да освободят Сам. Ако го беше провалила…
“Спри.“ – нареди й Сам.
Лизи застина на място.
„Какво…“
Нещо голямо се стовари на земята пред нея. Тя отскочи назад и докосна с атма капката кръв върху иглата за коса, която бе скрила в ръкава на туниката си. Сабята се оформи в ръката й и Елизабет зае отбранителна позиция, само за да осъзнае миг по-късно, че нещото не е мора или някой от кошмарите на вещицата, а човек. Много голям и много познат човек.
Калуш лежеше и мигаше на парцали, зашеметен. В последния момент явно бе успял да оформи въздушна възглавница под себе си и това бе единствената причина сега мозъкът му да не е опръскал цялата уличка, но каквото и да му се бе случило, го бе извадило от строя.
– Стой зад мен. – каза Сам откъм гърба й. На живо.
Тя изобщо не бе разбрала кога се е озовал там, но изведнъж всичко около тях започна да притъмнява. Сенките се стекоха към тях като живак, сгъстяваха се, докато ги обгръщат. Видя Финиан само на няколко метра пред тях, протегнал ръце, пред които въздухът трептеше и с искра се възпламени. Огън лумна на сантиметри от дланите му, оформи се в кълбо, което нарасна и почти докосваше стените на къщите отстрани. И после Калахан го захвърли по тях.
Това бе последното, което Лизи видя, преди мракът около двамата със Сам да стане абсолютен. Ако не бе засиленото й зрение, нямаше да види дори силуета му пред себе си. Без да се усети, тя се бе вкопчила в гърба на ризата му, очаквайки да бъдат изпепелени. Повече усети, отколкото чу бумтежа, когато огнената магия се разби в сферата от мрак на Сам. Но не видя светлина, нито пък почувства горещината. Вътре беше хладно и тихо.
Усети голямата му, загрубяла ръка да обгръща нейната.
– Спокойно, амара. – каза й. – След малко се прибираме вкъщи.
В следващия миг светлината отново се завърна и той премина през бариерата обратно навън. Част от мрака се отдели с него, вихрейки се около ръцете му, гладен и готов.
Калахан започна да оформя ново огнено кълбо в дланта си, но Елизабет дори нямаше време да се притесни за Сам, когато той се спусна към страшника. Зазвуча нисък тътен, който завибрира в гръдния й кош, и внезапно земята под краката му се разтвори с грохот. Лизи издаде сподавен вик и понечи да се пресегне към него с кръвта си, без да е сигурна какво може да направи, за да му попречи да падне, но мъжът й дори не трепна.
Част от сенките му се разстла като покривало върху дупката, правейки за него мост. Друга част се стрелна встрани и пропълзя по стената на едната сграда. Чу се женски крясък, който бързо бе отрязан. Елизабет вдигна глава към покрива, където Израри висеше опасно провесена през ниския парапет.
Звук от тъп удар я накара да се обърне рязко отново напред. Огънят се бе разтворил във въздуха и в момента Финиан стискаше носа си с една ръка. Пясъкът по земята попиваше жадно тлъстите капки кръв, които се стичаха по устата и брадичката му. Страшникът посегна към сабята на колана си, но дори не успя да докосне дръжката. Сам сграбчи ръката му със своята, другата опря на рамото му и дръпна. Викът на Калахан почти заглуши изпукването от извадената става на рамото му, но и той секна бързо, когато убиецът стовари юмрука си в лицето му още веднъж. Изгледа го, усмихна се зъбато и го фрасна още веднъж. Страшникът се стовари на земята в несвяст.
Сърцето на Елизабет препускаше. Секунди. Толкова му бяха необходими, за да се разправи с отряд страшници, които се изпращаха, за да убиват демони. Дори не беше извадил оръжие. Всяко движение бе премерено, а изходът от битката бе решен още преди тя да започне.
Сам беше невероятен. Знаеше го и от преди, бе го виждала да се бие и преди, но…
– Изи!
Викът на Калуш я извади от мислите й. Израри се бе свлякла от парапета и сега летеше право към земята. Лизи направи крачка натам отново без ясна идея как точно ще предотврати смъртта й, но само миг преди да се размаже, пясъкът и мръсотията отдолу се завихриха от въздушно течение, което я пое като мека възглавница. Застанал на колене в праха, Калуш свали протегнатата си към жената ръка и склони облекчено глава за секунда. След това се изправи и се обърна към Сам. Лицето му бе изкривено от ярост.
Елизабет осъзна, че сенките отново се сгъстяват около нея миг преди да види как страшникът изважда меча си и замахва към мъжа й, който все още бе на няколко метра от него. Тя не видя атаката, но изведнъж Сам отстъпи встрани. Дълбока резка разцепи паветата на улицата, където бе стоял.
Калуш изрева ядосано и замахна отново. Въртеше меча все по-бързо и по-бързо и при всяко движение изпращаше въздушен поток, който режеше късове от сградите отстрани и се разбиваше в бариерата й от сенки, но нито веднъж не докосна Сам. Убиецът се извърташе ловко, отскачаше настрани, отбягваше всяка една атака, докато изведнъж не се озова на крачка пред страшника. Мъжът скочи напред с явната цел да го промуши в корема. Сам отново отстъпи, отбягвайки удара, след което се промуши зад острието. Сграбчи китката на Калуш и я изви болезнено, хващайки сабята, когато падна. Страшникът изръмжа от болка и с другата си ръка се опита да оформи заклинание, но Сам заби юмрук в корема му. От силата мъжът отскочи от земята превит, а пък убиецът й го удари отново. Калуш щеше да падне, но Сам го сграбчи за гърлото и го задържа прав. А след това го повдигна. С една ръка. Сякаш страшникът не бе с телосложението на канара.
Мъжът отново се пробва да използва заклинание, но Сам премести някак пръстите си, така че да се впият зад челюстта му. Калуш издаде задавен вик, а после задраска по ръката на убиеца. С по-голям успех щеше да се освободи от стоманена окова. Лицето му първо почервеня, а после започна и да посинява и това бе момента, в който Лизи осъзна, че Сам няма намерение да го пусне да си тръгне жив от тази уличка.
Почти очакваше бариерата да не я пусне, но нищо не я спря да изтича до мъжа си.
– Недей! – каза му. – Не го убивай. Трябва ми!
– За какво? – изръмжа й Сам, без да отхлабва хватката си около врата на страшника.
– За… – Лизи се запъна. Бяха се разбрали, че нямаше да искат помощта на страшниците, така че какъв смислен довод можеше да му даде, след като очевидно бе решил да му връща за онзи път, когато Калуш бе душил нея? Като поставеше нещата така, Лизи също започваше да се чуди защо да го пускат. – Така!
– Това не е довод, шейа. – изръмжа й в отговор.
– Довод си е! – възрази тя.
С периферното си зрение улови някакъв отблясък от края на уличката. Рефлексите, придобити от годините тренировки в съня със Сам, се включиха и без да се замисля, Елизабет замахна с иглата още преди да е чула изсвистяването на стрелата, предвидена за гърба на мъжа й. Усети я как се удря в острието, а после я видя да отскача настрани и издрънчава на земята. Зяпна ръката си изненадано, без да може да повярва, че току-що е направила това.
– Казах ти, че мисленето само пречи. – усмихна се зъбато насреща й Сам.
Елизабет го погледна, а после му се и намръщи.
– Престани да ми се хилиш и пускай страшника. – каза му и се обърна към уличката, опитвайки се да намери откъде е дошла стрелата.
Сам погледна към вече отпусналия се мъж в ръката му. Още само няколко секунди и щеше да види душата му да излита. Да му отмъсти за всички пъти, в които беше наранил Елизабет и за малко не я беше убил. Само заради това не заслужаваше да живее, но тя го искаше жив. Сам изръмжа тихо и разтвори пръстите си, оставяйки страшника да се строполи в краката му. Калуш веднага започна да кашля задавено в опит да поеме възможно най-много въздух, а Казра се успокои с идеята, че просто ще има повече време, в което да му отмъсти.
– Пуснах го. – уведоми жена си и се обърна към нея, само за да усети нов ужас: – Елизабет?
Тя не му отговори. Стоеше напрегната и вперила поглед в страни, към покривите. Ръката й потрепваше, докато стискаше с побелели пръсти иглата. Лицето й беше пребледняло и той можеше да чуе как скърца със зъби. В същия миг капка алена кръв се стече от носа й. Сам се обърна рязко към покривите и точката, в която тя гледаше. Атмата образуваше въже между нея и този, който скоро щеше да е труп. Сам се затича към стената и малко преди да я стигне, една сянка се спусна от покрива и се уви около китката му, издърпвайки го на горе.

Погледът й бе попаднал на възможното място, където може да се скрие стрелец и в същия миг тялото й се бе сковало. Елизабет застина, неспособна да помръдне дори пръст.
Усещаше как мускулите й се стягат и напрягат. Челюстта я заболя от усилието, с което стискаше зъби, а ноктите й се бяха забили в дланите, но не можеше да направи нищо, освен да стои. Усещаше тялото си като капан, в който беше затворена и който сякаш започваше да става все по-малък, опитвайки се да я сплеска. Това беше мига, в който паниката, че е затворник, просто изчезна. Елизабет не беше преминала през толкова много, не беше стигнала толкова далеч и не планираше да убие демон, за да умре в някаква си прашна уличка от ръцете на страшник. Беше преживяла вече прекалено много пъти смъртта си, за да позволи сега да се паникьосва, а когато ядът й се разгоря с пълна сила, изведнъж съзнанието й се изчисти и света около нея се забави.
Видя с периферното си зрение как Сам се затича и издърпа към покрива, но този страшник беше неин. Нямаше да й го вземе. Елизабет се съсредоточи върху тялото си, но не можа да си върне контрола – хватката на страшника беше много силна и сякаш караше кръвта й да кипи дори повече, отколкото жаркото слънце в пустинята на Хайрани беше успяло да я загрее. Затова изостави опита си и се зае да види с какво разполага. Някой я контролираше от разстояние. С атма. Веднъж осъзнала това, забеляза трепкащата мараня на заклинанието, което ги свързваше. Беше неясно, размито и можеше да го види с голямо въображение, но беше там, а усещането – беше в нея. И щом можеше да го види и усети, значи можеше и да го хване. Насочи собствената си атма към мястото на връзката, усещайки я как тромаво, но сигурно пропълзява натам. Когато достигна чуждото заклинание, натиска в главата й сякаш отслабна. Можеше да го направи. Беше същото като да увие атмата си около фантом, само че сега не пееше, за да я насочи. Ставаше само с мисъл и желание, а в момента много силно желаеше да покаже на този отсреща, че не е слаба и не е плячка. Елизабет не разбра кога е направила няколко крачки напред. С един последен напън собствената й атма се впи в тялото на страшника отсреща. За миг усети много кръв, когато го докосна – кръв, която може да контролира. Пресегна се и дръпна така, както щеше да дръпне въже. Усети как този отсреща полита към нея, но само секунда по-късно чувството, заедно с магията, която ги свързваше, изчезнаха.

Сам се приземи на покрива, на който беше страшника. Той се изкашля задавено, но не бе от шок да го види. Политна напред и се строполи на ръце и колене. Усещането за заклинание беше изчезнало и това беше единствената причина главата му да е все още закачена здраво за тялото.
Сам погледна към улицата и видя Елизабет да бърше кръвта от носа си. Усмихна се леко. Бе направила нещо, за да се освободи.
Пристъпи напред, сграбчи мъжа за косата и го изправи на колене, оголвайки хубаво врата му. Със задоволство откри, че очите му бяха кръвясали, а от носа и устата му течеше кръв. Ръдрфорд не беше никак слаб магьосник и да го види в такова състояние успя да уталожи гнева му достатъчно, че да си спомни, че Елизабет нямаше да одобри, ако откъсне главата му и я хвърли на улицата.
Стисна косата му по-силно и изръмжа заплашително:
– Дай ми причина да те убия.
Ръдфорд преглътна шумно.
– От кога слугите на демони имат нужда от причина?
Ръката на Сам леко трепна. Нямаше как Ръдфорд да знае, че той е слуга на Малора. Нямаше от къде да го е чул. Въпреки това сърцето му ускори ритъма си и му трябваха няколко мига да осъзнае, че гневът в очите на страшника е породен от омраза към демоните като цяло. И въпреки това беше направил едно много опасно предположение, което, отгоре на всичко, се беше оказало вярно.
Наложи си да не мисли нито за тази случайност, нито за факта, че се беше опитал да убие жена му и го издърпа на крака както все още го държеше за косата. Въпросът на страшника се оказа отговорът, който Сам и Лизи търсеха. Никой с толкова омраза в себе си към демоните нямаше да работи за вещицата.
– Имаш късмет, страшник. – изръмжа му Сам. – Съветвам те да мълчиш, преди да е свършил.
С това го блъсна от сградата и сам скочи след него. Изкушаваше се да го остави да се размаже, но в последния възможен момент използва сенките да спре падането им. Ръдфорд още изглеждаше уплашен от приближаващата улица, когато Сам го стовари в краката на жена си.
– Твой е.
– Защо е мой? – попита го. – Какво да го правя?
– Убий го. – избуча й, а тя го изгледа криво. Сам кръсти ръце, за да намали изкушението от това просто да го удуши, и да изръмжи: – Смята, че работим с демона.
Елизабет се вгледа в Ръдфорд. Чувството за вина я жегна, когато видя белезите от нокти, започващи малко под дясното му око и раздиращи устните му – вероятно спомен от последната им среща, когато остави мора да го нападне. Тогава бе сигурна, че го е оставила да умре, но капитанът явно не се даваше лесно. Ако опита му да я контролира току-що бе някаква индикация, той бе лечител. Вероятно точно това го бе спасило тогава.
Зачуди се дали той щеше да изпитва някаква вина, след като я изпрати на сигурна смърт на фронта на войната с демоните. Отговорът най-вероятно бе отрицателен.
– Нека мисли каквото иска. – каза. Огледа обезвредения отряд страшници, проснати на земята, и се усмихна леко на Сам. – Да си вървим, преди стражата да е дошла?
– Върви. – каза й Ръдфорд, вперил нетрепващ поглед в лицето й. – Намерихме те веднъж. Ще го направим отново. Теб и господарката ти.
Ножът бе опрян в гърлото му толкова бързо, че Лизи дори не вия движението.
– Сам. – каза бързо тя, за да го спре, преди да е убил капитана.
Казра изръмжа ниско, а цялото му тяло бе напрегнато като струна, на която й оставаше още една завоалирана заплаха, докато се скъса. Проклетият страшник дори не знаеше колко пъти целият му отряд е бил на косъм да се срещне с Боговете за последните две минути.
Лизи приклекна пред него, уверена, че Сам няма да позволи нещо да й се случи, дори и да е толкова близо до страшника.
Господарката. Не демонът или господарят, а господарката. Това бе казал.
– Какво знаеш? – попита го.
– Защо да ти отговарям?
„Не му казвай нищо, каллис.“ – гласът на Сам прозвуча в главата й почти едновременно с въпроса на страшника. – „Не знаем кой е предателя.“
„Искаш ли да научим?“
“Не.“ – отсече, ръмжейки в главата й.
„Можеш да използваш обонянието си, за да провериш дали той лъже.“ – каза Лизи, преструвайки се, че не го е чула. – “И можем да следим останалите, за да видим кой е предателя. Рано или късно ще се опита да се свърже с нея.“ – усмихна му се чаровно, а пък Ръдфорд я изгледа критично. – „Скоро не си бил джирд. Или пет.“
„Рисковано е.“ – продължи да ръмжи и този път звука беше не само в главата й, карайки Ръдфорд да премести за момент погледа си към него, преди да го върне обратно върху Елизабет.
“Ти си Ка‘Раим.“ – уведоми го. – „Ще се справиш.“
„Значи сега ти изнася да съм Ка‘Раим, така ли?“
“Да.“
„Ка‘Раим убива, шейа. Той не оставя плячката му да си тръгне.“ – уведоми я Сам, докато наблюдаваше как притеснението леко започваше да се натрупва в страшника.
„Заради този предател загубих приятелка и само Боговете знаят колко други са загубили свои близки.“ – каза му, задържайки погледа му. – „Ако ти не го убиеш, просто ми го посочи. Аз ще се оправя.“
Сам не позволи изненадата му от думите й да му проличи. Вместо това се ухили зъбато насреща й, преди да й каже:
„Имаш късмет, че те обичам, каллис, и заради теб ще бъда джирд или пет.“
„Моля ти се, все едно е нужно да те убеждавам да си някаква гадина.“
Елизабет потисна усмивката си при възмутения му поглед и най-накрая върна вниманието си върху Ръдфорд.
– Имам интерес въпросният демон да спре да съществува. – каза му прямо. – Мисля, че това ни събира на една и съща страна за разнообразие.
– Какво доказателство имаш за думите си? – попита я мъжа, присвивайки подозрително очи насреща й.
– Все още си жив. – изръмжа му Сам.
Лизи посочи към мъжа си.
– Както той изтъкна. Нещо ме навежда на идеята, че не е стандартна процедура работещите за демони да оставят страшниците да дишат. – усмихна му се леко – не, че Ръдфорд го оцени. – Можем да си помогнем взаимно, капитане. Ако се съди по това колко лесно бе елиминиран отряда ви, не мисля, че сте в позиция да отказвате помощ.
Страшникът й хвърли един поглед, който накара Сам да се замисли дали няма да е по-добре просто да го убие сега и веднага, но колкото бързо искрата на омразата беше припламнала в очите му, толкова бързо и изчезна. Замени я решителност, която можеше да се усети и в миризмата му.
– Слушам те.
– Не тук. – намеси се Сам и отстъпи крачка от мъжа. – В хана на Аша. Калахан знае къде е. Ще се срещнем в конюшнята.
– Довечера. – допълни Лизи. Така щяха да имат достатъчно време да се погрижат за раните си, но може би не и да се свържат с Велахе.
– След залез слънце, в конюшнята. – потвърди Ръдфорд и се изправи, премервайки девойката с поглед. – Ако е капан, този път ще те взема с мен.
Сенките зад Ръдфорд се сгъстиха и се увиха около ръцете и краката му, заковавайки го на място.
– Това е последното ти предупреждение, страшнико. – изръмжа му Сам и се приближи към него безшумно. Сенките се вихреха в маската му, а очите му обещаваха смърт, която нямаше в никакъв случай да е бавна.
Белезите по лицето на Ръдфорд изведнъж се откроиха повече върху пребледнялото му лице, но мъжът не отмести поглед от Ка‘Раим.
Елизабет сложи ръка върху тази на Сам, за да привлече вниманието му.
– Да си вървим.
Той хвана ръката й и без да отмества поглед от страшника, повтори ниско:
– След залез.
Поведе жена си към вкъщи, където поне за няколко часа никой нямаше да я заплашва, напада и да се опитва да я убие.

Лизи се обърна назад за последно и въздъхна примирено, като видя, че сенките все още оковаваха капитана. Някои от тях дори бяха придобили по-изострена форма, докато не бе гледала, и сега стояха на сантиметри от лицето му.
– Сам. – вдигна лице към мъжа си. – Пусни го, ако обичаш.
– Не обичам.
Тя го сръчка с лакът и му се намръщи. Защо изобщо си правеше труда да е любезна?
– Започвай да обичаш тогава.
– След малко. – отговори й и добави: – Нападна те и не е спрял да те заплашва. Ще го пусна, когато сме достатъчно далеч, каллис, и нито крачка по-рано.
Звучеше направо сприхав. Лизи прехвърли ръката му през рамената си и продължи да го мъмри:
– Какво, като ме заплашва? Няма да ми направи нищо, особено когато ти си тук. Пусни го.
Сам изръмжа ниско и я притисна към себе си. Елизабет играеше подло. Откаже ли да го пусне, ще изглежда сякаш не може да я защити.
– Не съм те учил на това, шейа. – изгледа я криво, докато оставяше сенките да се стекат обратно на земята, където всъщност им беше мястото.
– На какво? – погледна го невинно.
– На това! – продължи възмутено Сам. – Манипулираш ме най-открито, шейа! И не съжаляваш.
Лизи погледна встрани, за да скрие усмивката си.
– Не те манипулирам, а просто изтъквам, че можеш да се справиш с няколко страшника. Защо да съжалявам за това?
Той я изгледа криво, след което просто се приведе и я целуна – твърде раздразнено, за да е нежно, и твърде кратко, за да го успокои.
Елизабет го зяпна изненадано. Знаеше защо нейните мисли бяха започнали да се въртят в тази посока, след като го видя как се бие, но нямаше представа какво бе предизвикало неговите.
– Това е, защото нямаш търпение да си плъх, нали? – попита го с полуусмивка.
– Всичко, което те кара да ме искаш, шейа. – каза й Сам, като демонстративно се приведе към нея и я подуши. – Само го назови и е твое.
Елизабет го изгледа развеселено.
– Мислиш, че съгласието ти да ми ходиш по акъла ме накара да те искам сега?
– Мисля си, че ти харесва как се движа. – ухили й се нагло й добави: – Много.
Тя го сръга с лакът в ребрата и извърна лице настрани.
– Нищо не признавам.
Сам я притисна към себе си малко по-силно и се ухили.


 

Моля последвайте Лизи тук :)

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay