Постинг
20.03.2023 15:45 -
Карас - 7.1
Слънцето още не беше изгряло хубаво, когато приключиха със закуската на следващия ден, сгънаха платнището и подредиха багажа в дисагите. Това кратко време се стори на Лили безкрайно дълго, защото днес щеше да язди Борис. Тя харесваше коня, но в именито Алистър й разрешаваше само да го гали, четка и да му дава моркови или ябълки, така че сега нямаше търпение.
Щом мъжът каза, че тръгват, Лили стъпи в стремето и възседна коня, притаявайки дъх. Той дори не помръдна от мястото си, а тя доволно го потупа по врата, преди съвсем леко да го срита и да му каже да тръгне. Борис кротко запристъпя напред, а тя се усмихна и отново го погали. Алистър също възседна Стрела и ги поведе напред.
Още на третия ден от пътуването им Влад възстанови тренировките й. Този път бяха малко по-различни от тези, с които беше свикнала в имението. Вместо да тренира с оръжията само веднъж на ден, сега вече беше по два пъти. Единият бе сутринта преди да тръгнат, когато вместо меч, ползваше катаната на мъжа, която й тежеше поне два пъти повече от тренировъчните оръжия в имението. Лили сериозно започна да се чуди от колко ли време Алистър тренира с нея, за да я държи с една ръка и да я размахва така. Втората тренировка бе в почивките за обяд и този път бе с дървена сопа, която той беше направил за нея, докато яздеха първите дни. В сравнение с катаната, тя й се струваше много по-лека и удобна, но към края на тренировката също й ставаше трудно да я държи. Успоредно с това продължаваше да прави коремни преси, клякания и лицеви опори, като през деня дори започна да тича до Борис. Ползваше и водната си магия, за да суши дървата за огъня, а понякога и разни други неща. Опитваше се и да направи хубава водна сфера, но явно бъркаше някъде, защото единственото, което беше успяла да постигне, бе смътно подобие. С Мъглата също нямаше много по-голям успех. Тази около съзнанието си я задържаше през по-голямата част от деня, но опреше ли до обикновената, нещата не бяха чак толкова сполучливи. Все още можеше да издържи малко повече от четири минути, въпреки че сега, без да е ограничена от стените на стаята и от строгия поглед на барона, Лили откри, че може да я направи доста по-рехава и да покрие малко по-голяма площ, отколкото когато просто я пусне. Контролът работеше на същия принцип, който Верде й беше обяснил, когато се опитваше да я научи как да я задържи основно пред себе си, но за разлика от тогава – сега се получаваше. Само че контролът я изморяваше много повече и още първия път откриха, че така може да я задържи съвсем малко повече от две минути. Но и това й беше достатъчно да се зарадва. Беше нещо, което откри и направи съвсем сама.
Всички тези тренировки, както и язденето по цял ден, наистина я изтощаваха. Трябваха й почти две седмици, за да посвикне с новия режим и да не заспива веднага след като приключи с вечерята. Тогава Алистър й измисли нови неща. Първоначално беше изплашена, когато й каза, че е време да започнат с тях, но после чакаше с нетърпение да види какво още ще измисли дракона. Първо започна да я учи да прави примки и я взимаше със себе си вечер, като ги поставяше. Показваше й за какво да гледа, как да намира пътечката на животните и да ги поставя, така че да може нещо да се хване в тях. Започна да я учи и как да прави огнище, като още на втората нощ, след като й беше обяснил за това, я остави сама да намери, събере и подреди камъните и дървата, а после й показа как да запали огън, без да ползва огниво, ами с две пръчки и малко прах от едно изгнило дърво и суха трева. Следващите няколко дни Лили прекарваше всяка свободна минута в опит също да запали огън по този начин, а когато най-сетне успя и той я похвали, се почувства по-щастлива, отколкото когато за първи път успя да направи магия. Вече можеше сама да накладе лагерния огън и Алистър дори повери тази толкова отговорна задача на нея. Също така я научи как да си прави заслон, но не от въжета и промазан плат, а от клони и листа. А най-интересно и забавно от всичко беше, когато й показа как да се качи на едно дърво. Лили никога преди това не беше мислела, че това е възможно. За нея дърветата просто бяха огромни растения, които правеха приятна сянка и можеха да те предпазят от някой по-лек дъжд. Опита й с катеренето по каквото и да било се свеждаше до изкачването на разни стръмни склонове и скали в Мъглата – в повечето случаи, защото се беше подхлъзнала и паднала и нямаше друг избор. Катеренето по дърветата нямаше нищо общо с това. Беше трудно. Първоначално Влад даже я повдигаше и й помагаше със слизането, но Лили доста бързо се научи как да го прави, а след това искаше да стигне възможно най-високо. До самия връх! Веднъж почти успя. Само мигове я деляха от това да подаде глава над короната на дървото, когато клонът, на който стоеше, припука и се счупи. Лили падна с писък и сигурно щеше много да се удари, ако Влад не я беше хванал. Този малък инцидент обаче не я разколеба, дори напротив. Алистър, изглежда, също нямаш проблем с това и даже я насърчаваше, а покрай катеренето Лили откри, че освен плодове, по някои от дърветата има и яйца. Бяха доста по-малки от онези, които им бяха сервирали в имението, но тя започна да се оглежда специално за тях, за да ги свали с гордост на Алистър, който винаги я хвалеше и й даваше тя да ги свари за хапване.
Лили наистина се забавляваше с новите уроци. Затова и почти започна да подскача от радост, когато преди три дни той й каза, че иска да й покаже още нещо. Беше ужасно нетърпелива и сигурно щеше да му зададе хиляди въпроси за това, ако той не й беше казал изрично да мълчи и да се движи възможно най-тихо.
Така бяха вървели може би половин час, преди мъжът да й направи знак да спре, бързо смъкна лъка от рамото си и приготви една стрела. Лили се закова и като хипнотизирана наблюдаваше как той оглежда мястото. Известно време стояха така, след което Алистър явно се отказа, защото прибра стрелата и отново преметна лъка. След още десетина минути спряха пред една от примките, която бяха поставили предишната нощ. В нея се беше хванало малко сиво зайче, което, след като ги видя, започна да се мята и да пищи жално. Лили видя как Влад извади нож, а после за неин ужас й го подаде и й каза да убие животинката. Тя местеше втрещен поглед между оръжието в ръката си и заека. За първи път през живота си наистина не искаше, а и не можеше да убие нещо. Върна ножа на Алистър и го помоли просто да освободят животното. Зайчето беше толкова малко, изплашено и плачеше така жално, че тя искаше просто да го прегърне и да го успокои. Дори си помисли, че ще успее да го направи и се зарадва, че Влад е размислил, когато приклекна до животинката и я хвана, но в следващия миг без никакво колебание или предупреждение просто й изви врата. Лили не можа да направи или да каже нищо преди да е твърде късно, а след това вече не искаше да казва каквото й да е. Просто се върна възможно най-бързо в лагера и отиде право при Борис, като го прегърна силно през шията. Тази вечер отказа да яде вечерята, която се състоеше от печеното зайче, а на другия ден си намери малко гъби и ядливи треви. От тогава не беше вкусила месо и не беше проговорила на мъжа, като дори вечер лягаше от другата страна на огнището, а през деня яздеше възможно най-далече от него. Така правеше и днес, като в същото време се оглеждаше за нещо, което би могла да ползва за храна, без да трябва да убива.
Алистър я беше оставил да прави, каквото иска, мислейки си, че ще й мине след ден или два, но малката не му говореше от вече четири дни и го поглеждаше единствено за да му се намръщи отвратено, когато той ядеше месо. Поведението й му се струваше ужасно глупаво и просто не можеше да си го обясни, колкото и да се опитваше. Лили се държеше така, сякаш той убиваше животните за удоволствие и сякаш до само преди няколко дни не беше хапвала доволно всякакво месо. Всъщност нямаше проблем с вегетарианството й – братовчедка му близо сто години беше отказвала да вкуси каквото и да е месо. Но какъв беше смисълът да я учи на всичко необходимо за оцеляване, ако дори нямаше да стигне до там, защото щеше да е прекалено изтощена от яденето на треви и корени, за да се измъкне? Въздъхна раздразнено. Чудеше се как ли би реагирала, ако й кажеше, че яйцата, на които преживяваше основно сега, бяха неизлюпени пиленца. Сигурно щеше да спре да яде и тях.
Погледна назад към момичето, а тя за пореден път се направи, че Алистър просто не съществува.
– Държиш се глупаво. – заяви ядосано той и се обърна обратно напред.
– А ти си ужасен. – отговори му.
Всъщност не мислеше да го прави, но той продължаваше да се държи така, сякаш не беше убил хладнокръвно горкото зайче, като сега дори й беше ядосан за нещо, което той направи.
– О? Ще споделиш ли как точно съм ужасен? – подкани я язвително.
– Трябваше ли да го убиваш? – озъби му се на свой ред Лили. – Можеше да го пуснем и то щеше да спре да плаче, но вместо това ти го уби! И го изяде!
– И какъв, по дяволите, е проблемът с това? Вкусно е! – изръмжа й той. – До преди няколко дни не можеше да се наситиш на месо, а сега се правиш, че през живота си не си вкусвала подобно нещо! От къде, мислиш, идваше месото преди да отидем в имението? Или в имението? Да не би да смяташ, че расте в някоя градина като цвете?
– Взимат го от магазина.
– А как, според теб, е попаднало в магазина?
– Качили са го от избите. – отговори му, без да се замисля дори.
При това той я изгледа, все едно я виждаше за пръв път.
– А там как е отишло?
– Как така “как”? – премига объркано насреща му. – То си е там.
– Не, не си е там. Било е живо. После са го убили и разфасовали, за да можем ти, аз и всички останали да го изядем.
– Не са! – извика Лили, представяйки си колко много зайчета е трябвало да бъдат убити, за да се напълни цял магазин с месо. – Не са направили нищо такова! Онова месо е… друго.
– Права си. – закима той. – Онова, което ядяхме там, беше основно от бебета прасета, бебета крави или от кокошка. Но пак са били живи.
Лили го изгледа ужасено. Не можеше това да е вярно. Не можеше месото в магазина да е било от бебета животни. Само че знаеше, че Влад не лъжеше и точно това правеше думите му още по-страшни.
– Лъжеш, нали? Кажи, че лъжеш. – примоли му се накрая.
– Кога съм те лъгал? – попита я. – Хората ядат животни, както и животните ядат други животни. Няма нищо по-нормално от това.
Момичето отвори уста да му каже нещо, но после я затвори обратно. Какво можеше да отговори на това? Дори и хората да бяха ужасни, защото сигурно и онези бебета, за които Алистър спомена, са били толкова уплашени и са плачели като зайчето, то дивите животни просто ги убиват, за да има какво да ядат. Те бяха просто храна за тях и им беше нужна, за да живеят. По същия начин, по който храната беше нужна и на тях.
– Можеше да не го убиваш. – каза му накрая.
– И да остана гладен? Не, мерси. – после я изгледа критично. – Ти също ще е добре да започнеш да се храниш нормално. Няма начин да не се чувстваш по-изморена от обикновено, като ядеш само треви.
– Не искам да ям месо. А и тревите не са толкова лоши. Има също и яйца и гъби.
– Не са достатъчни, хлапе. Ако бяхме в село или град, можехме да ти взимаме неща, с които да заместим месото, но тревите и гъбите не са достатъчни за дълго пътуване в гората. Дори и сега да си добре, скоро ще започнеш да се чувстваш зле. А ако ме убият, защото ти си била прекалено изтощена, за да избягаш, ще ти бъда бесен.
– Няма да те убият заради това. – отговори му бързо Лили.
Само при мисълта, че нещо подобно може да се случи, цялата настръхна. Никой не можеше да убие Алистър, защото никой не можеше да го победи. Но дори и да имаше някакъв шанс това да се случи, тя щеше да е там и да го пази. Вече имаше магия и Мъглата. Но за да ги ползва, трябваше да се чувства добре, а в момента, колкото и да не искаше да си признае, наистина беше малко по-изморена от нормалното.
– Ще ям месо. – каза нещастно накрая, примирявайки се с неизбежното.
– Ще ти се наложи. – каза той. Малката го изгледа криво и започна да казва нещо, но той я прекъсна с ръка. – Тихо.
Можеше да чуе шумът на коне и тих разговор някъде близо зад тях. Животните бяха шест, което предполагаше поне толкова ездачи. Не бяха достатъчно за патрул, но това не означаваше, че не са част от такъв. Алистър се опита да хване някаква миризма, но не успя, защото лекият ветрец духаше срещу него.
– Хайде. – направи жест на Лили да го последва и сви в страни.
Точно тогава с периферното си зрение видя нещо ярко червено сред дърветата, а след малко и силен мъжки глас се провикна:
– Хей, вие двамата! Спрете!
Алистър изруга тихо и изпълни нареждането, обръщайки Стрела към патрула, който бързаше към тях. Докато ги чакаше, погледна към малката, която изобщо не бързаше да се подчини и съдейки по подивелия й поглед, май се чудеше на къде да избяга. Драконът се протегна към Борис и издърпа юздите му, така че със Стрела да са един до друг, а после изръмжа приглушено на Лили:
– Ако не спреш да зяпаш така, ще ни разкрият. Дръж се нормално.
Лили му кимна леко и преглътна нервно, като в същото време положи всички усилия на които беше способна, за да се успокои. Колкото повече се приближаваше войника обаче, толкова по-бързо започваше да бие сърцето й, а след малко от дърветата наоколо се подадоха още няколко мъже, които бързо ги обградиха.
– Кои сте вие? – попита войника, след като спря коня си пред тях.
– Аз съм Влад Колинс, а това е братовчедка ми Лилиан Фокс. – обясни Алистър, усмихвайки се любезно. – Пътуваме към град Силор. Имаме още един братовчед там.
– Отдалечили сте се от главния път. – отбеляза мъжа и отново ги измери с поглед, като този път вниманието му се задържа малко по-дълго върху Лили. – Само двамата ли сте?
– Да. – отвърна Алистър и продължи да се усмихва. – С вас наоколо няма нужда от големи групи. Чувстваме се в пълна безопасност и само двамата.
Лили погледна объркано към него. Войникът не го пропусна.
– Проблем ли има, госпожице?
– Не. Всичко е наред. – отговори бързо му Лили и дори се опита да се усмихне, като се надяваше да се е получило добре.
Мъжът присви очи срещу нея.
– Всъщност, сър, на нея малко й се ходи до тоалетна. – обади се разговорчиво Алистър. – Това е и причината да се отдалечим от пътя – иска да е сигурна, че абсолютно никой няма да я види. Нали, хлапе?
– Ал, трябваше ли да казваш това? – попита го в същия миг възмутено Лили.
– Ал? – войникът впи поглед в дракона. – Мислех, че си Влад.
– Влад е. – отговори припряно момичето, преди Алистър да е имал време да каже каквото й да е. – Аз само се обърках леко. Но той е Влад. Влад Колинс.
– Как може да объркаш Влад с Ал? – изгледа я подозрително войникът.
– Брат й се казва Алекс. – обади се драконът. – Просто се обърка.
– С брат ви? – попита ги подозрително мъжа.
– Да, аз го обърках. – побърза да се съгласи и Лили, като в същото време се молеше всичко това най-сетне да свърши и да ги оставят на мира.
– А къде е този брат?
– В Корес, където живеем. – каза Алистър. – Моите родители умряха отдавна и нейните ме приютиха. Имаме една механа там, но леля и чичо вече са стари. Алекс има жена и дете, така че остана да им помага.
Войникът не изглеждаше съвсем готов да им повярва. Очите му все се местеха между двамата, а пръстите му барабаняха по дръжката на меча, закрепен за седлото на коня му. Алистър можеше да подуши напрежението в останалите червени наметала. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Имаше поне един магьосник сред тях, който привличаше магия в готовност. Само едно неправилно движение, една дума и щяха да ги нападнат.
Войникът отмести ръката си от меча.
– Съветвам ви да се върнете на главния път и да не се отделяте повече от него, докато не стигнете Силор. Някой друг може и да не задава въпроси първо.
– Да, сър. – кимна Алистър. – Само малката да си свърши с… нещата.
Войникът погледна към момичето и за първи път от началото на разговора изглеждаше сякаш съвсем леко смутен. Прокашля се:
– В такъв случай ние ви оставяме. Сами.
– Благодаря, сър. Довиждане. – каза Алистър и скришом срита малката в крака, за да я подсети и тя да е любезна, когато стана очевидно, че няма да се сети сама.
– Довиждане. – побърза да каже и Лили.
Мъжът й кимна, обърна коня и направи знак на спътниците си да го последват. Едва когато гората ги погълна, момичето успя да си поеме дъх с облекчение.
– Тръгнаха ли си наистина? – прошепна.
– Не и заради теб. – смъмри я драконът, докато обръщаше коня, а после си преправи гласа на нещо, което смътно напомняше гол охлюв, който изведнъж се е научил да говори: – „Ал, беше ли нужно да казваш това?”.
– Извинявай. – каза му гузно. Чувството обаче бързо отмина и тя възмутено попита: – Но не можа ли да му кажеш нещо друго?
– О, прощавай. – изсумтя саркастично. – Трябваше първо да се замисля дали ти няма да се засрамиш, преди да се опитам да ни спася кожите, моя грешка. Искрено се извинявам.
Лили и изравни Борис със Стрела.
– Какво щяхме да правим, ако бяха решили да останат, за да се уверят? – в следващия миг друга мисъл мина през главата й и тя започна да се оглежда притеснено: – Или ако сега са наоколо и чакат да видят дали аз наистина ще… Може би трябва да спрем и да се направя, че отивам?
– Избери си храст и действай тогава.
Лили го изгледа криво, чудейки се той дали се шегува с нея. След кратък размисъл реши, че точно сега едва ли е в настроение за шеги, така че си хареса храст и спря Борис.
Двамата продължиха пътя си. Тази вечер и на следващия ден решиха да не практикуват магия, за да не ги види някой, но след това навлязоха доста надълбоко в гората и започнаха отново. Така или иначе никой от двамата не беше способен да направи сложна магия, а пък срещата с войниците само доказваше, че накитите от Верде успешно криеха истинската им същност.
Моля последвайте Карас :)
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Щом мъжът каза, че тръгват, Лили стъпи в стремето и възседна коня, притаявайки дъх. Той дори не помръдна от мястото си, а тя доволно го потупа по врата, преди съвсем леко да го срита и да му каже да тръгне. Борис кротко запристъпя напред, а тя се усмихна и отново го погали. Алистър също възседна Стрела и ги поведе напред.
Още на третия ден от пътуването им Влад възстанови тренировките й. Този път бяха малко по-различни от тези, с които беше свикнала в имението. Вместо да тренира с оръжията само веднъж на ден, сега вече беше по два пъти. Единият бе сутринта преди да тръгнат, когато вместо меч, ползваше катаната на мъжа, която й тежеше поне два пъти повече от тренировъчните оръжия в имението. Лили сериозно започна да се чуди от колко ли време Алистър тренира с нея, за да я държи с една ръка и да я размахва така. Втората тренировка бе в почивките за обяд и този път бе с дървена сопа, която той беше направил за нея, докато яздеха първите дни. В сравнение с катаната, тя й се струваше много по-лека и удобна, но към края на тренировката също й ставаше трудно да я държи. Успоредно с това продължаваше да прави коремни преси, клякания и лицеви опори, като през деня дори започна да тича до Борис. Ползваше и водната си магия, за да суши дървата за огъня, а понякога и разни други неща. Опитваше се и да направи хубава водна сфера, но явно бъркаше някъде, защото единственото, което беше успяла да постигне, бе смътно подобие. С Мъглата също нямаше много по-голям успех. Тази около съзнанието си я задържаше през по-голямата част от деня, но опреше ли до обикновената, нещата не бяха чак толкова сполучливи. Все още можеше да издържи малко повече от четири минути, въпреки че сега, без да е ограничена от стените на стаята и от строгия поглед на барона, Лили откри, че може да я направи доста по-рехава и да покрие малко по-голяма площ, отколкото когато просто я пусне. Контролът работеше на същия принцип, който Верде й беше обяснил, когато се опитваше да я научи как да я задържи основно пред себе си, но за разлика от тогава – сега се получаваше. Само че контролът я изморяваше много повече и още първия път откриха, че така може да я задържи съвсем малко повече от две минути. Но и това й беше достатъчно да се зарадва. Беше нещо, което откри и направи съвсем сама.
Всички тези тренировки, както и язденето по цял ден, наистина я изтощаваха. Трябваха й почти две седмици, за да посвикне с новия режим и да не заспива веднага след като приключи с вечерята. Тогава Алистър й измисли нови неща. Първоначално беше изплашена, когато й каза, че е време да започнат с тях, но после чакаше с нетърпение да види какво още ще измисли дракона. Първо започна да я учи да прави примки и я взимаше със себе си вечер, като ги поставяше. Показваше й за какво да гледа, как да намира пътечката на животните и да ги поставя, така че да може нещо да се хване в тях. Започна да я учи и как да прави огнище, като още на втората нощ, след като й беше обяснил за това, я остави сама да намери, събере и подреди камъните и дървата, а после й показа как да запали огън, без да ползва огниво, ами с две пръчки и малко прах от едно изгнило дърво и суха трева. Следващите няколко дни Лили прекарваше всяка свободна минута в опит също да запали огън по този начин, а когато най-сетне успя и той я похвали, се почувства по-щастлива, отколкото когато за първи път успя да направи магия. Вече можеше сама да накладе лагерния огън и Алистър дори повери тази толкова отговорна задача на нея. Също така я научи как да си прави заслон, но не от въжета и промазан плат, а от клони и листа. А най-интересно и забавно от всичко беше, когато й показа как да се качи на едно дърво. Лили никога преди това не беше мислела, че това е възможно. За нея дърветата просто бяха огромни растения, които правеха приятна сянка и можеха да те предпазят от някой по-лек дъжд. Опита й с катеренето по каквото и да било се свеждаше до изкачването на разни стръмни склонове и скали в Мъглата – в повечето случаи, защото се беше подхлъзнала и паднала и нямаше друг избор. Катеренето по дърветата нямаше нищо общо с това. Беше трудно. Първоначално Влад даже я повдигаше и й помагаше със слизането, но Лили доста бързо се научи как да го прави, а след това искаше да стигне възможно най-високо. До самия връх! Веднъж почти успя. Само мигове я деляха от това да подаде глава над короната на дървото, когато клонът, на който стоеше, припука и се счупи. Лили падна с писък и сигурно щеше много да се удари, ако Влад не я беше хванал. Този малък инцидент обаче не я разколеба, дори напротив. Алистър, изглежда, също нямаш проблем с това и даже я насърчаваше, а покрай катеренето Лили откри, че освен плодове, по някои от дърветата има и яйца. Бяха доста по-малки от онези, които им бяха сервирали в имението, но тя започна да се оглежда специално за тях, за да ги свали с гордост на Алистър, който винаги я хвалеше и й даваше тя да ги свари за хапване.
Лили наистина се забавляваше с новите уроци. Затова и почти започна да подскача от радост, когато преди три дни той й каза, че иска да й покаже още нещо. Беше ужасно нетърпелива и сигурно щеше да му зададе хиляди въпроси за това, ако той не й беше казал изрично да мълчи и да се движи възможно най-тихо.
Така бяха вървели може би половин час, преди мъжът да й направи знак да спре, бързо смъкна лъка от рамото си и приготви една стрела. Лили се закова и като хипнотизирана наблюдаваше как той оглежда мястото. Известно време стояха така, след което Алистър явно се отказа, защото прибра стрелата и отново преметна лъка. След още десетина минути спряха пред една от примките, която бяха поставили предишната нощ. В нея се беше хванало малко сиво зайче, което, след като ги видя, започна да се мята и да пищи жално. Лили видя как Влад извади нож, а после за неин ужас й го подаде и й каза да убие животинката. Тя местеше втрещен поглед между оръжието в ръката си и заека. За първи път през живота си наистина не искаше, а и не можеше да убие нещо. Върна ножа на Алистър и го помоли просто да освободят животното. Зайчето беше толкова малко, изплашено и плачеше така жално, че тя искаше просто да го прегърне и да го успокои. Дори си помисли, че ще успее да го направи и се зарадва, че Влад е размислил, когато приклекна до животинката и я хвана, но в следващия миг без никакво колебание или предупреждение просто й изви врата. Лили не можа да направи или да каже нищо преди да е твърде късно, а след това вече не искаше да казва каквото й да е. Просто се върна възможно най-бързо в лагера и отиде право при Борис, като го прегърна силно през шията. Тази вечер отказа да яде вечерята, която се състоеше от печеното зайче, а на другия ден си намери малко гъби и ядливи треви. От тогава не беше вкусила месо и не беше проговорила на мъжа, като дори вечер лягаше от другата страна на огнището, а през деня яздеше възможно най-далече от него. Така правеше и днес, като в същото време се оглеждаше за нещо, което би могла да ползва за храна, без да трябва да убива.
Алистър я беше оставил да прави, каквото иска, мислейки си, че ще й мине след ден или два, но малката не му говореше от вече четири дни и го поглеждаше единствено за да му се намръщи отвратено, когато той ядеше месо. Поведението й му се струваше ужасно глупаво и просто не можеше да си го обясни, колкото и да се опитваше. Лили се държеше така, сякаш той убиваше животните за удоволствие и сякаш до само преди няколко дни не беше хапвала доволно всякакво месо. Всъщност нямаше проблем с вегетарианството й – братовчедка му близо сто години беше отказвала да вкуси каквото и да е месо. Но какъв беше смисълът да я учи на всичко необходимо за оцеляване, ако дори нямаше да стигне до там, защото щеше да е прекалено изтощена от яденето на треви и корени, за да се измъкне? Въздъхна раздразнено. Чудеше се как ли би реагирала, ако й кажеше, че яйцата, на които преживяваше основно сега, бяха неизлюпени пиленца. Сигурно щеше да спре да яде и тях.
Погледна назад към момичето, а тя за пореден път се направи, че Алистър просто не съществува.
– Държиш се глупаво. – заяви ядосано той и се обърна обратно напред.
– А ти си ужасен. – отговори му.
Всъщност не мислеше да го прави, но той продължаваше да се държи така, сякаш не беше убил хладнокръвно горкото зайче, като сега дори й беше ядосан за нещо, което той направи.
– О? Ще споделиш ли как точно съм ужасен? – подкани я язвително.
– Трябваше ли да го убиваш? – озъби му се на свой ред Лили. – Можеше да го пуснем и то щеше да спре да плаче, но вместо това ти го уби! И го изяде!
– И какъв, по дяволите, е проблемът с това? Вкусно е! – изръмжа й той. – До преди няколко дни не можеше да се наситиш на месо, а сега се правиш, че през живота си не си вкусвала подобно нещо! От къде, мислиш, идваше месото преди да отидем в имението? Или в имението? Да не би да смяташ, че расте в някоя градина като цвете?
– Взимат го от магазина.
– А как, според теб, е попаднало в магазина?
– Качили са го от избите. – отговори му, без да се замисля дори.
При това той я изгледа, все едно я виждаше за пръв път.
– А там как е отишло?
– Как така “как”? – премига объркано насреща му. – То си е там.
– Не, не си е там. Било е живо. После са го убили и разфасовали, за да можем ти, аз и всички останали да го изядем.
– Не са! – извика Лили, представяйки си колко много зайчета е трябвало да бъдат убити, за да се напълни цял магазин с месо. – Не са направили нищо такова! Онова месо е… друго.
– Права си. – закима той. – Онова, което ядяхме там, беше основно от бебета прасета, бебета крави или от кокошка. Но пак са били живи.
Лили го изгледа ужасено. Не можеше това да е вярно. Не можеше месото в магазина да е било от бебета животни. Само че знаеше, че Влад не лъжеше и точно това правеше думите му още по-страшни.
– Лъжеш, нали? Кажи, че лъжеш. – примоли му се накрая.
– Кога съм те лъгал? – попита я. – Хората ядат животни, както и животните ядат други животни. Няма нищо по-нормално от това.
Момичето отвори уста да му каже нещо, но после я затвори обратно. Какво можеше да отговори на това? Дори и хората да бяха ужасни, защото сигурно и онези бебета, за които Алистър спомена, са били толкова уплашени и са плачели като зайчето, то дивите животни просто ги убиват, за да има какво да ядат. Те бяха просто храна за тях и им беше нужна, за да живеят. По същия начин, по който храната беше нужна и на тях.
– Можеше да не го убиваш. – каза му накрая.
– И да остана гладен? Не, мерси. – после я изгледа критично. – Ти също ще е добре да започнеш да се храниш нормално. Няма начин да не се чувстваш по-изморена от обикновено, като ядеш само треви.
– Не искам да ям месо. А и тревите не са толкова лоши. Има също и яйца и гъби.
– Не са достатъчни, хлапе. Ако бяхме в село или град, можехме да ти взимаме неща, с които да заместим месото, но тревите и гъбите не са достатъчни за дълго пътуване в гората. Дори и сега да си добре, скоро ще започнеш да се чувстваш зле. А ако ме убият, защото ти си била прекалено изтощена, за да избягаш, ще ти бъда бесен.
– Няма да те убият заради това. – отговори му бързо Лили.
Само при мисълта, че нещо подобно може да се случи, цялата настръхна. Никой не можеше да убие Алистър, защото никой не можеше да го победи. Но дори и да имаше някакъв шанс това да се случи, тя щеше да е там и да го пази. Вече имаше магия и Мъглата. Но за да ги ползва, трябваше да се чувства добре, а в момента, колкото и да не искаше да си признае, наистина беше малко по-изморена от нормалното.
– Ще ям месо. – каза нещастно накрая, примирявайки се с неизбежното.
– Ще ти се наложи. – каза той. Малката го изгледа криво и започна да казва нещо, но той я прекъсна с ръка. – Тихо.
Можеше да чуе шумът на коне и тих разговор някъде близо зад тях. Животните бяха шест, което предполагаше поне толкова ездачи. Не бяха достатъчно за патрул, но това не означаваше, че не са част от такъв. Алистър се опита да хване някаква миризма, но не успя, защото лекият ветрец духаше срещу него.
– Хайде. – направи жест на Лили да го последва и сви в страни.
Точно тогава с периферното си зрение видя нещо ярко червено сред дърветата, а след малко и силен мъжки глас се провикна:
– Хей, вие двамата! Спрете!
Алистър изруга тихо и изпълни нареждането, обръщайки Стрела към патрула, който бързаше към тях. Докато ги чакаше, погледна към малката, която изобщо не бързаше да се подчини и съдейки по подивелия й поглед, май се чудеше на къде да избяга. Драконът се протегна към Борис и издърпа юздите му, така че със Стрела да са един до друг, а после изръмжа приглушено на Лили:
– Ако не спреш да зяпаш така, ще ни разкрият. Дръж се нормално.
Лили му кимна леко и преглътна нервно, като в същото време положи всички усилия на които беше способна, за да се успокои. Колкото повече се приближаваше войника обаче, толкова по-бързо започваше да бие сърцето й, а след малко от дърветата наоколо се подадоха още няколко мъже, които бързо ги обградиха.
– Кои сте вие? – попита войника, след като спря коня си пред тях.
– Аз съм Влад Колинс, а това е братовчедка ми Лилиан Фокс. – обясни Алистър, усмихвайки се любезно. – Пътуваме към град Силор. Имаме още един братовчед там.
– Отдалечили сте се от главния път. – отбеляза мъжа и отново ги измери с поглед, като този път вниманието му се задържа малко по-дълго върху Лили. – Само двамата ли сте?
– Да. – отвърна Алистър и продължи да се усмихва. – С вас наоколо няма нужда от големи групи. Чувстваме се в пълна безопасност и само двамата.
Лили погледна объркано към него. Войникът не го пропусна.
– Проблем ли има, госпожице?
– Не. Всичко е наред. – отговори бързо му Лили и дори се опита да се усмихне, като се надяваше да се е получило добре.
Мъжът присви очи срещу нея.
– Всъщност, сър, на нея малко й се ходи до тоалетна. – обади се разговорчиво Алистър. – Това е и причината да се отдалечим от пътя – иска да е сигурна, че абсолютно никой няма да я види. Нали, хлапе?
– Ал, трябваше ли да казваш това? – попита го в същия миг възмутено Лили.
– Ал? – войникът впи поглед в дракона. – Мислех, че си Влад.
– Влад е. – отговори припряно момичето, преди Алистър да е имал време да каже каквото й да е. – Аз само се обърках леко. Но той е Влад. Влад Колинс.
– Как може да объркаш Влад с Ал? – изгледа я подозрително войникът.
– Брат й се казва Алекс. – обади се драконът. – Просто се обърка.
– С брат ви? – попита ги подозрително мъжа.
– Да, аз го обърках. – побърза да се съгласи и Лили, като в същото време се молеше всичко това най-сетне да свърши и да ги оставят на мира.
– А къде е този брат?
– В Корес, където живеем. – каза Алистър. – Моите родители умряха отдавна и нейните ме приютиха. Имаме една механа там, но леля и чичо вече са стари. Алекс има жена и дете, така че остана да им помага.
Войникът не изглеждаше съвсем готов да им повярва. Очите му все се местеха между двамата, а пръстите му барабаняха по дръжката на меча, закрепен за седлото на коня му. Алистър можеше да подуши напрежението в останалите червени наметала. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Имаше поне един магьосник сред тях, който привличаше магия в готовност. Само едно неправилно движение, една дума и щяха да ги нападнат.
Войникът отмести ръката си от меча.
– Съветвам ви да се върнете на главния път и да не се отделяте повече от него, докато не стигнете Силор. Някой друг може и да не задава въпроси първо.
– Да, сър. – кимна Алистър. – Само малката да си свърши с… нещата.
Войникът погледна към момичето и за първи път от началото на разговора изглеждаше сякаш съвсем леко смутен. Прокашля се:
– В такъв случай ние ви оставяме. Сами.
– Благодаря, сър. Довиждане. – каза Алистър и скришом срита малката в крака, за да я подсети и тя да е любезна, когато стана очевидно, че няма да се сети сама.
– Довиждане. – побърза да каже и Лили.
Мъжът й кимна, обърна коня и направи знак на спътниците си да го последват. Едва когато гората ги погълна, момичето успя да си поеме дъх с облекчение.
– Тръгнаха ли си наистина? – прошепна.
– Не и заради теб. – смъмри я драконът, докато обръщаше коня, а после си преправи гласа на нещо, което смътно напомняше гол охлюв, който изведнъж се е научил да говори: – „Ал, беше ли нужно да казваш това?”.
– Извинявай. – каза му гузно. Чувството обаче бързо отмина и тя възмутено попита: – Но не можа ли да му кажеш нещо друго?
– О, прощавай. – изсумтя саркастично. – Трябваше първо да се замисля дали ти няма да се засрамиш, преди да се опитам да ни спася кожите, моя грешка. Искрено се извинявам.
Лили и изравни Борис със Стрела.
– Какво щяхме да правим, ако бяха решили да останат, за да се уверят? – в следващия миг друга мисъл мина през главата й и тя започна да се оглежда притеснено: – Или ако сега са наоколо и чакат да видят дали аз наистина ще… Може би трябва да спрем и да се направя, че отивам?
– Избери си храст и действай тогава.
Лили го изгледа криво, чудейки се той дали се шегува с нея. След кратък размисъл реши, че точно сега едва ли е в настроение за шеги, така че си хареса храст и спря Борис.
Двамата продължиха пътя си. Тази вечер и на следващия ден решиха да не практикуват магия, за да не ги види някой, но след това навлязоха доста надълбоко в гората и започнаха отново. Така или иначе никой от двамата не беше способен да направи сложна магия, а пък срещата с войниците само доказваше, че накитите от Верде успешно криеха истинската им същност.
Моля последвайте Карас :)
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
