Сега тъкмо бе започнала да се упражнява, когато изведнъж се намръщи. Опита да се съсредоточи по-силно, за да е сигурна, че не се е объркала, и тогава погледна към мъжа, който в момента си играеше с четири огънчета, които кръжаха пред него.
– Ал, тук има хора. – каза му бързо. – Мисля че са четирима или петима и идват насам.
Драконът тъкмо беше чул тихите им стъпки, но отново не ги беше подушил, въпреки че този път вятърът би трябвало да донесе миризмата на хората. Сега като се замислеше, не беше успял да усети нищо и от войника, с когото разговаряха преди. Сигурно използваха нещо ново, с което да се скриват от драконовото обоняние, и Алистър трябваше да разбере какво е то. Сега обаче не това беше най-важното. Хората вече бяха достатъчно близо, за да видят светлините от огънчетата му. Да ги изгаси сега щеше да предизвика излишно подозрение, затова продължи да поддържа магията.
– Дръж се нормално. – каза на Лили и добави строго: – И, в името на Боговете, избери си как да ме наричаш и престани да ги мешаш.
Мъжете се появиха между дърветата. Очевидно се бяха насочили към тях. Бяха петима, като четирима от тях носеха леки брони и имаха мечове на кръста. Петият беше малко по-различен и държеше някаква тояга, но именно той се приближи още малко и пристъпи в кръга от светлина на огъня. Измери ги бързо с поглед, като вниманието му само се плъзна по Лили, но се задържа върху Влад и огънчетата, които все още висяха във въздуха.
– Добър вечер. – поздрави мъжа.
– Добър вечер. – поздрави и Алистър, като остави магията да се разтвори във въздуха.
– Казвам се Харълд Алвест и съм представител на Ордена за този район. – представи им се мъжът.
– Аз съм Влад Колинс, а това е братовчедка ми – Лили. С какво можем да ви помогнем?
– Госпожице. – поздрави я Харълд и отново прикова вниманието си върху него. – Господин Колинс, надявам се да не представлява голямо неудобство, но бих искал да ми покажете разрешителното си.
– Разрешителното? – попита Алистър, а после изведнъж се сети за нещо, което беше прочел в историческите книги при Верде. – За магия?
– Да. – стойката му някак се напрегна. – Бихте ли ми го показали?
Драконът се усмихна криво и засрамено сведе поглед.
– Още нямам разрешително, сър. – заобяснява с глас, в който ясно си личеше колко му е неудобно. – Ние живеем в едно селце, нямаме магьосник там, затова тръгнахме към най-близкия град, за да си извадя разрешително.
– Не може да не знаете, че разрешителните се дават само от Ордена. – смъмри го мъжа, при което Алистър доби още по-засрамен вид, което явно доубеди Харълд, че си има работа с някой пълен невеж. – И защо водиш братовчедка си с теб?
– Ами… – провлачи драконът и решавайки да затвърди мнението на магьосника, че си говори с идиот, каза: – Тя искаше да дойде. Иска да види какви рокли има по градовете и евентуално да си хване мъж. – после заговорнически добави: – Не й харесва да живее на село. Животните миришели, представяте ли си? Все ме изнудва аз да чистя на Маргаритка – това е кравата ни, защото…
– Да, добре. Разбрах. – прекъсна го бързо мъжът. Въздъхна и му махна. – Ела при мен за малко.
Алистър кимна, изправи се и застана пред Харълд. Стърчеше над мъжа с цяла глава и като цяло беше по-едър от него, затова се опита да се прегърби и свие, така че да изглежда по-безобиден. Престори се, че почесва кръста си, като всъщност измъкна едно от остриетата си за мятане, скривайки го в ръка. Надяваше се Лили да е видяла и да се е подготвила.
– Сега какво? – попита дружелюбно.
– Сега искам да ме погледнеш право в очите и отново да направиш онази магия с пламъците. – нареди му Харълд. – И внимавай да не ни подпалиш.
– Спокойно, Харълд. Няма да те подпаля. – каза Алистър и се усмихна.
Със светкавична бързина замахна и преряза гърлото му. Магьосникът още не беше успял да реагира, когато драконът го изрита в корема, а после се стрелна към четиримата войници зад него. Катаната му беше останала при Лили, затова издърпа меча от ножницата на първия и после го заби в корема му. По това време другите вече бяха осъзнали какво става и вадеха оръжията си. Третият беше малко по-бърз от другарите си и насочи меча си към дракона, но Алистър изрита втория към него, карайки го да се наниже на острието. В същия момент някакъв нож прелетя покрай тях и се заби в крака на четвъртия. Драконът погледна към посоката, от където беше дошъл, и щом установи, че Лили го беше метнала, бързо се концентрира върху боя. С едно движение обезглави ранения войник, а после сграбчи ръката на последния оцелял, който тъкмо беше изнизал меча си от мъртвото тяло на приятеля си, извъртя я болезнено зад гърба му и леко го повдигна нагоре тъкмо навреме, за да го ползва като щит за полетелите към него стрели.
– Лили, залегни! – изрева драконът.
Четири стрели се забихаа във войника, една от които проби черепа му и върха се спря от другата страна на милиметри от лицето на Алистър, опръсквайки го с кръв. После изведнъж целия настръхна от използването на магия. Не му се наложи да се чуди дълго от къде идва, защото от не много далеч се чу крясък, а след това видя как някой полита от едно дърво и пада на земята, последван от солидно количество вода, което се изсипа върху него. Малката беше изсушила единия стрелец.
Към тях се затичаха още седем мъже. Алистър захвърли трупа на щита си на земята и тръгна към тях, но успя да посече само един, преди рязко да смени посоката. Беше усетил друг магьосник, а и някой продължаваше да пуска стрели по него от същата посока. Нещо пропълзя по крака му и се уви около глезена му. Той залитна и не успя съвсем да избегне поредната стрела, която за щастие само го поряза през рамото. Драконът разсече корените, които стягаха крака му, и продължи напред. Магьосникът беше изградил магически щит около себе си, но не беше достатъчно силен и Алистър го разби с два бързи, силни удара, след което посече мага. Стрелецът беше на няколко крачки и вече беше сменил лъка с меча си, но и той след миг вече беше мъртъв.
Без да губи време, драконът се върна на поляната, където Лили вече беше започнала да дави двама с водните сфери, но друг я доближаваше с извадена брадва. Алистър измъкна острие от колана си и го метна, забивайки го в главата му, след което се затича към останалите четирима, привличайки вниманието им към себе си.

Да държи две водни сфери във въздуха само по себе си беше трудно за Лили, но да ги мести, при това в различни посоки, за да ги задържи върху главите на двамата мъже, беше почти невъзможно. На няколко пъти те се освобождаваха за няколко мига от водата, преди Лили да успее да я премести обратно върху тях и въпреки че цялото й внимание беше погълнато от това, не успяваше да се справи добре със задачата. Това определено не бе добра идея. Не можеше да се огледа или да направи каквото и да е, за да помогне на Алистър, защото при всяко разсейване изпускаше заклинанието. А знаеше, че той се бие сам, и то срещу много повече противници, защото беше успяла да го мерне на няколко пъти с периферното си зрение. Чуваше звуците на битката и ударите на желязо в желязо, но така и не беше успяла да преброи с колко войници се бие, докато тя се мъчеше сякаш цяла вечност само с двама. Когато мъжете започнаха да губят съзнание и паднаха на колене на земята, Лили най-накрая се поддаде на желанието да го провери. Алистър тъкмо отблъскваше атаката на единия и се извъртя леко, за да избегне меча на втория мъж, като в същия момент третият замахваше към гърба му да го посече. Момичето се поколеба само секунда, преди да освободи заклинанието на водните сфери и цялото й внимание да се закове върху войника. Беше прекалено близко до дракона и притеснението я жегна, но тя го изгони и се съсредоточи върху нападателя му. В следващия миг мъжът извика задавено, а ръката му забави своя устрем. Кожата прилепна плътно по костите му, очертавайки ги ясно, и трупът му се строполи на земята, последван от обилно количество вода.
Лили издиша и облиза нервно устните си, които беше прехапала от напрежението да задържи магията под контрол и в същото време да я ограничи само върху войника. Беше малко обезсърчаващо, че останалите дори не трепнаха от гледката и продължиха да атакуват. Трябваше да направи нещо. Прииска й се да имаше как да изтегли водата от всички тях, но контролът й не бе толкова добър, че да не засегне и Алистър. Давенето пък отнемаше твърде дълго. Това я оставяше само с един възможен избор.
Гъстите пари на мъглата бликнаха от нея, разстлаха се наоколо и обгърнаха всичко, точно преди Лили да усети остра, пареща болка през гърба. Момичето извика и залитна напред, но не изпусна изпаренията. Светът се залюля и тя усети как коленете й се разтрепериха, но стисна зъби и се извъртя, само за да види един от войниците да се поклаща на крачка зад нея с безпомощно висящ в ръката му меч. Лили изскърца със зъби, повече от яд, пристъпи към него и заби единият от ножовете си право в сърцето му. Той изпъшка и се строполи на земята. Тя се помъчи да се задържи на крака, но не успя и се свлече на колене до трупа. Гърбът й гореше и на нея просто й се искаше да се свие, но вместо това се опита да игнорира болката и да задържи мъглата навън.

Алистър приключи бързо с останалите след това, защото от изпаренията хората стояха като вкаменени. Огледа се за последно, за да е сигурен, че не е изпуснал някой, и се затича към Лили, която в същия момент залитна напред и се подпря на ръцете си. Той коленичи до нея и тъкмо си мислеше да й каже да прибере мъглата, когато осъзна, че парите вече бавно се просмукват в тялото й. Вниманието му се насочи към голямата рана напреки през гърба й. Кървеше доста обилно и изглеждаше сравнително дълбока.
– Ще трябва да те зашия, хлапе. – каза й.
Когато тя не реагира, ами само продължи да диша тежко и да трепери, той внимателно я хвана за раменете и я побутна назад, за да я погледне. Лицето й беше бледо и косата й беше полепнала по него. Алистър махна кичурите и каза:
– Трябва да те преместим до одеялото, Лили. Там ще легнеш. Хайде.
Тя остана втренчена в него още няколко мига, след което леко му кимна. Да говори бе прекалено трудно. Изправи се, като по-скоро Алистър я издърпа на крака, и после пак с негова помощ извървя няколкото безкрайни крачки до одеялото където се строполи по корем. С въздишка на облекчение, че е стигнала, затвори очи.
– Не можеш да спиш, хлапе. – каза й Алистър, докато придърпваше чантата, където стояха лекарствата. – Искам да ми разкажеш нещо. Някоя приказка.
– После. – изсумтя му в отговор Лили.
– Не, сега. – настоя той.
Наля вода от манерката в едно голямо канче и няколко мига просто го гледа несигурно. Пое въздух и концентрира магията си в ръката, с която го държеше. Известно време нищо не се случи, но после усети как метала бавно се загрява, а не след дълго и водата вътре закипя. До тук добре, каза си. Сега оставаше и да я охлади.
– Лили. – повика я, понеже не беше гъкнала през цялото време. – Приказка. Започвай.
– В един замък. – започна отнесено. – В планината къщата беше оградена от гора. Момъкът живееше там с майка си и сестра си. Но една нощ чу някой да го вика. Вървя покрай реката и видя един заек да му дава листо. И совата му каза вълшебните думи да я извика…
Тя изобщо не звучеше добре. Кръвта й вече бе напоила одеялото под нея, а Алистър откри, че охлаждането на течност не беше толкова лесно, колкото гасенето на пламъци. Отнемаше твърде дълго. Въпреки че принципа беше същия, сега успя само да понамали температурата достатъчно, че да не изгори малката, въпреки че щеше доста да й пари. Просто нямаше време за повече.
– И после какво? – подкани я драконът, докато разкъсваше ризата й.
– Езерото беше синьо й водата лъщеше от слънцето, но тогава…
Лизи подскочи и извика от болка, когато нещо горещо се разля по и без това парещият й гръб. Опита се да се надигне и да се отдръпне от мъжа, но той я натисна и задържа на място.
– Не мърдай, хлапе.
– Пусни ме! – проскимтя задъхано Лили и започна да го бута. – Моля те!
– Не мога да те пусна, не мога да те оставя на мира и не можеш да спиш. Ако не се погрижа за раната ти, ще умреш. Това ли искаш?
– Не. – проплака.
– Тогава стой мирна.
– Ще опитам. Но нали няма да боли много?
– Ще боли доста повече от поливането. – каза й, а после строго добави: – И няма да се опитваш, а ще го направиш. Ясно?
Главата й се въртеше много силно, устата й беше пресъхнала и се усещаше ужасно слаба. В Мъглата винаги беше заспивала, когато се почувстваше по подобен начин, а след като се събудеше, обикновено се завлачваше някак до пещерата си, където продължаваше да спи, докато не се почувства добре.
– Ще стоя мирно. – каза му отнесено.
Алистър кимна. Поля я още веднъж с водата, след което надяна конеца в иглата и започна да я шие. Тя трепкаше, охкаше и тихо плачеше всеки път, когато я убодеше или подръпнеше конеца, но се стараеше да не мърда много, а той от своя страна побърза да приключи. Той познаваше големи мъже, които не успяваха да изтърпят всичко това толкова добре, колкото тя успя. Трябваха седем шева, за да я затвори напълно, но мъчението й не свърши с това. Драконът извади едно бурканче със зелена паста, която щеше да предпази раната от инфекции и да помогне със зарастването й, но щипеше ужасно. Лили обаче изтърпя и това, а накрая драконът й помогна да се изправи на колене, даде й вода, съблече съвсем ризата й и я превърза.
– Готова си. – обяви накрая и извади чиста блуза от багажа им, с която я облече. – Справи се добре.
– Свърши. – каза с въздишка момичето.
Той изобщо не я излъга, като каза, че шиенето ще боли повече. Конците се опъваха при най-малкото й движение. Лили нямаше никакво желание да се движи, но бе започнала да трепери. Тялото й тежеше дори повече, отколкото в първите дни, когато се оказа извън Мъглата.
– Сега вече може ли да спя? – попита.
– Не. Трябва да се махнем от тук, преди някой да реши да провери какво е станало с този отряд. – загърна я с наметалото си и я погледна притеснено. – Чакай тук.
Лили само му кимна. Беше толкова изморена, че можеше единствено да следи с празен поглед как Алистър събра багажа им в торбите, бързо преджоби труповете и прибра оръжията им, след което натовари всичко по конете. Едва тогава се върна при нея и почти я пренесе до Стрела, където я остави за малко да се клатушка нестабилно на краката си, колкото да възседне коня и да я издърпа пред него. От това за миг й причерня, но после вече беше в прегръдката на Алистър. Лили с уморена въздишка опря чело на гърдите му и затвори очи.
Мислеше, че само е мигнала, но когато ги отвори отново, в гората беше тъмно. Стрела се поклащаше в бавен ритъм, който я унасяше, но тя се помъчи да остане будна, защото Алистър все още не й бе разрешил да заспива.
Понякога й се струваше, че се разсънва, защото започваше да различава стволовете на дърветата и напрегнатите черти на дракона, който гледаше напред и сякаш се ослушваше за нещо. В следващия момент обаче й започваше да се чуди дали точно тази картина всъщност не е сън, а тя просто се опитва да се събуди от него и когато успяваше – виждаше Мъглата да се стели успокоително около нея.
Нямаше представа колко време беше минало, когато се изправи. Чу нечий глас някъде в далечината, но не му обърна внимание. Болката в гърба отново я прониза, но Лили стисна зъби. Трябваше да се прибере вкъщи.

Алистър я следваше намръщено как се влачи и клатушка бавно в някаква посока. Беше усещал смътно магията от нея, докато яздеха и малката се унасяше, но чувството изчезваше, щом я събудеше отново. Последният път обаче магията не прекъсна, а драконът знаеше чудесно от къде идва. Орденът беше активирал заклинанието, което я караше да се връща в Мъглата, и беше избрал най-точния момент за това. Медальонът, беше му казал демонът, я скриваше от магьосниците и някои магии, а други, като тази, разсейваше, но при „подходящите обстоятелства“ не беше изключено разсейващия ефект да изчезне. Явно това бяха подходящите обстоятелства.
Алистър я повика още веднъж, а после я хвана за ръката, когато Лили залитна. Трябваше някак да я накара да се съвземе. Застана пред нея и я прихвана през раменете, както за да я спре да продължи разходката си към Мъглата, така и за да я задържи изправена.
– Хлапе, не можеш да ходиш никъде. – каза й строго и внимателно я разтресе. – Чуваш ли? Погледни ме, Лили.
Момичето се огледа объркано. Нещо й пречеше да продължи да ходи, но не можеше съвсем да види какво. Отново чуваше гласът от преди малко, но този път беше много по-близо и настоятелно. Заповедническата нотка в него беше толкова силна и така добре позната, че Лили искаше да се подчини, но не разбираше думите.
Намръщи се. В Мъглата не се случваха такива неща. Там нямаше хора, на които да се доверява и от които да не иска да избяга. В следващия момент парите наоколо изредяха, а заедно с това започнаха да се завръщат спомени. Усети разтърсване и внезапно осъзна, че я заобикалят не скали, а зелени, живи дървета, каквито нямаше в Мъглата. Думите на мъжкият глас изведнъж придобиха значение. Името й.
И просто така тя осъзна, че се намира насред гората, а преградата, която й бе пречела, бе драконът, който стоеше пред нея и я държеше за раменете.
– Влад? – погледна го объркано. – Какво става?
– Искаше да си ходиш. – каза й той с облекчена въздишка. Ако не беше реагирала този път, беше решил да натисне раната й. – Хайде, ела да те сложим да седнеш.
– Исках да се прибера в пещерата. – запелтечи, докато послушно го следваше. – Винаги се прибирам там, след като съм се наранила някъде.
Той кимна, но не каза нищо. Не искаше да й обяснява точно сега, че Орденът я е повикал натам, за да не я разтревожи. Вълненията за днес й стигаха. Остави я да се облегне на едно дърво, докато приготвяше одеяло, а после й помогна да седне и й подаде малко от сухата храна, която беше взел от войниците. Легнаха си, щом приключиха с вечерята, а на следващия ден Алистър реши да тръгнат към Силор. Градът беше само на два дни път, а там, сред хилядите хора, щяха да привличат много по-малко внимание, отколкото сами в гората.


Моля последвайте Карас :) 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/