Когато спряха за вечерта, Лили се зарадва, че драконът най-накрая ще може да поспи и на сутринта да се събуди здрав, както бе станало с ужасното му изгаряне в имението на барон Верде. Не го показа обаче, ами му помогна със задълженията по конете и лагера както всеки друг път, макар много да й се искаше да му каже да седне и да почива и да остави всичко на нея. Опита да си замълчи и когато мъжът свали с гримаса якето и ризата си, но като видя подгизналия от кръв бинт, не можа да се стърпи повече.
– Ал, може би ще е по-добре по-бързо да си легнеш. – предложи му, като му подаваше едната манерка, за да се измие.
– Това е идеята. Извади зеленото лекарство.
Тя знаеше точно къде е прибрано в багажа им и му го подаде.
– Искаш ли да ти помогна с него и превръзките?
– Не. Извади си храна и вечеряй.
Лили го послуша и извади един от пакетите им със суха храна, от които започна бавно да яде, като през цялото време се стараеше да е възможно най-дискретна, докато го наблюдава как почиства раната и я маже с мехлема. За Алистър обаче беше всичко друго, но не и дискретна. Първоначално го дразнеше, но после от хипнотизирания й поглед му стана смешно, особено когато застина с едно парче пастърма пред устата си. Изглежда нямаше никакво намерение да помръдне скоро, затова той се пресегна, хвана китката й и я поднесе пред собствената си уста, изяждайки месото. Тя подскочи стреснато и започна да мига.
– Спри да се разсейваш, иначе ще си останеш гладна. – каза й.
– Но това беше мое.
Алистър сви рамо.
– Държа го толкова дълго пред лицето си, че реших, че не го искаш.
– Аз… щях тъкмо да го изям. – осъзна тогава, че Алистър също не беше вечерял, за това побърза да извади нов пакет от чантата и да му го подаде. – Искаш ли?
– Ако не спреш да ме зяпаш толкова съсредоточено, може и да не ми потрябва.
– Спирам. – обеща му и побърза да си пъхне един залък в устата. – А ти по-добре ли си вече?
Той отново повдигна рамо, предпочитайки да не отговаря, защото трябваше да й каже истината, и взе пакета, натъпквайки устата си с храна.
– След като се нахраниш и наспиш, утре ще си съвсем добре. – каза Лили доволно.
Алистър отново не отговори нищо, но се надяваше малката да е права. Само че на следващия ден раната, макар и вече да не кървеше, беше зачервена и подута, а той се чувстваше като прегазен от стадо коне. Цялото му тяло го болеше, виеше му се свят, а от най-малкото движение главата му започваше да пулсира толкова болезнено, че му се повдигаше. В момента повече от всичко друго искаше просто да остане да си лежи, но нямаше как да си го позволи. Драконката, която беше усетил, не се приближаваше към него, въпреки че и тя трябваше да знае, че той е тук. Това означаваше, че вероятно е прекалено опасно да дойде и да го вземе. Щеше да се наложи някак сам да се добере до елфите.
Тръгнаха отново, като Алистър се стараеше да не обръща внимание нито на загрижения поглед на Лили, нито на честите й предложения да седнат и починат за малко. Накрая, към смрачаване, малката явно реши да вземе нещата в свои ръце и когато стигнаха едно леко разширение на пътеката, което предлагаше и завет, просто седна на земята и заяви, че няма да направи и крачка повече. Алистър просто нямаше енергията да спори с нея, а после я остави да смени бинта на ръката му. Останаха там няколко часа, но после драконът настоя да тръгнат отново.
Подходящо място да се скрият от ледения вятър за по-дълго не се появи нито на другият ден, нито след това. При една от почивките, докато му сменяше превръзките, Лили установи, че е много топъл. Не знаеше какво точно означава това, но знаеше, че не е хубаво. Алистър обаче не й обясни нищо, повтаряйки единствено, че колкото по-скоро стигнат до елфите, толкова по-бързо ще се оправи.
Налагаше се да впрегне цялата си концентрация в задачата да мести единия си крак пред другия и да внимава да не се подхлъзне и да си счупи врата. Всичко пред него беше размазано, виеше му се свят и го втрисаше. Поне вече наближаваха, а и беше започнал да усеща движение от другия дракон, но очакваше да се натъкнат на войниците всеки момент. Не искаше да мисли как точно ще успее да ги извади от тази каша цели, но пулсиращата болка в ръката му не пропускаше да му напомни, че едва ли ще се разминат с всички крайници. А и момичето не помагаше изобщо. Погледът й сякаш прогаряше дупка в гърба му.
– Ал, мисля, че е време за почивка. – обади се в същото време Лили.
– Аз не мисля така.
– Вече вървим от часове. И… И може да спрем да закусим нещо.
– Можеш да закусваш и на крак.
– Да, но ако седнем, ще може повече да си починем.- не искаше да се отказва Лили.
Алистър изръмжа раздразнено:
– Ти почивай, щом толкова ти се почива. Аз продължавам.
– Не разбирам защо не искаш! Изморен си и явно не си добре. Нищо няма да стане, ако починеш за пет минути.
– Просто ще са пет минути повече, в които няма да сме при елфите, където могат да ме излекуват. Убеден съм, че говорихме за това и преди, хлапе. – изръмжа й Алистър и посочи пред тях. – Близо сме и без това. Виждаш ли? Земята се изравнява там, след това има още малко до границата.
– А след като земята се изравни, ще може и да яздим, нали? – зарадва се Лили. – Значи днес ще ги стигнем и ще те излекуват!
– Или това, или ще умрем. Около елфите ще има войници.
– Може да няма. – каза колебливо, като в същото време внимателно се огледа наоколо. – Може да са останали от другата страна на планината.
Той извъртя очи с досада, но тя нямаше как да го види. Понякога наистина му се искаше да не е толкова наивна.
– Просто бъди на щрек, хлапе. – каза й.
Дори и да не беше далеч, им отне половин ден, за да стъпят най-сетне на по-равна земя. Въпреки че теренът се запази основно каменист и гол, долу беше доста по-топло и вятърът не ги пронизваше толкова остро. Лили беше доволна от това и захвърли дебелото си палто, но на Алистър му се искаше да имат малко повече прикритие. Вярно беше, че така имаше по-добър шанс да види или чуе врага, но същото важеше и за войниците, които познаваха района и си изкарваха хляба с лов на смески.
В късния следобед навлязоха в по-гориста местност. За негова изненада никой не ги беше нападнал през цялото това време, а вече започваше да усеща магията от бариерата около елфската територия. Още по-хубавото беше, че усещаше и другия дракон да се приближава. Бяха сигурно на минути от това да се в безопасност. Тъкмо се обръщаше към Лили да й каже, когато тя извика, а след миг го прониза пареща болка в гърба. Залитна напред и се хвана за седлото на Стрела, за да не падне, но тогава изведнъж животното изцвили, подскочи във въздуха и го изхвърли.
Лили проследи с ужасен поглед как той пада, а от гърба му стърчеше нож. За един миг съзнанието й беше напълно сковано от мисълта, че Алистър е мъртъв. В следващия видя как той леко се размърда и сърцето й отново започна да бие. Засилващата се болка в лявата й ръка, както и виковете на мъжете зад нея я накараха да се опомни къде е и какво става. Лили бързо се извъртя и погледна към мъжете в червени наметала, които с извадени оръжия тичаха към тях. Тя инстинктивно отстъпи назад към дракона, но той продължаваше да лежи на земята, а ако Лили бързо не измислеше нещо и двамата щяха да умрат.
– Спрете! – извика им.
Войниците се изсмяха. Тя стисна зъби и стисна очи, намирайки усещането за водата в на-близкия до нея. Изтегли я по-бързо и по-рязко, отколкото когато и да е било. Като отвори очи, трепна стреснато. Войникът бе на едва няколко крачки от нея, вдигнал меча си високо, но ръката, която го държеше, приличаше на някой съсухрен корен като онези, които се подаваха от скалите тук в планината. Лицето му не изглеждаше по-добре – с опъната кафяво-сива кожа и черни дупки на мястото на очите. Бронята му, внезапно твърде голяма и твърде тежка, го накара да се килне на една страна и да падне на земята.
Останалите бяха спрели и дори отстъпваха по-назад.
– Който се приближи, ще бъде изсушен! – предупреди ги Лили, като се мъчеше да измисли следващата си стъпка.
Не вярваше, че може да изсуши всичките двайсетина войници, а и винаги с тях имаше магьосник. Това, че не го виждаше сега, не я успокояваше. Може и да се криеше някъде, но Лили не смееше да се огледа. Трябваше да се справи някак с войниците, преди да реши да се появи.
– Вървете си и няма да ви убия!
Това ги накара да се разсмеят отново, а когато тя вдигна заплашително ръце, подготвяйки се да използва магия, двама от тях метнаха по един нож, като единия я поряза доста близо до шията, а другия се заби в гърба на дракона, който приглушено изпъшка.
– Ако продължаваш така, дружката ти там ще умре много по-мъчително, отколкото е нужно, мелез. – каза й един от мъжете. – Предай се сега и ще спестиш много страдания и на двама ви.
Лили се опита да игнорира болката и да се съсредоточи върху войниците. Не можеше да ползва мъглата, защото се бяха отдръпнали, след като уби другарят им. Движение встрани от нея привлече вниманието й. Между дърветата виждаше още червени наметки.
Отстъпи назад, така че да прикрива поне малко Алистър с тялото си и се концентрира върху двамата, хвърлили ножовете по тях. Единият изпищя кратко и спря. Вторият не спря да крещи, защото Лили успя да издърпа водата само от едната му ръка. Няколко от останалите пред нея замениха мечовете с арбалети, а сред тези в страни забеляза някаква оранжева светлина.
– Мога да убия повечето от вас, преди вие да убиете мен. – заяви им бързо с треперещ глас. – Но ще се предам. Оставете го да умре. Той не ви трябва, но аз съм специална. За мен ще вземете много пари.
Повечето я погледнаха с насмешка и тръгнаха към нея, но един от тях вдигна ръка и с този жест ги спря.
– Така ли? – попита я. – И какво точно ти е специалното?
– Няма друг като мен. – усмивките на мъжете станаха още по-широки. – Не ни усетихте до сега. И сега не ни усещате. Ще ви кажа защо, но само ако ме вземете с вас, а него го зарежете тук. Той не ми трябва повече.
– Мислиш ли, че това е първият път, в който не сме усещали някой мелез? Наистина не си толкова необикновена, за колкото се смяташ. – обяви войника и започна да повдига ръката си отново, за да даде сигнал на останалите да нападнат.
– Знаете ли за Мъглата? – изстреля първият въпрос, който мина през главата й. – Тази на няколко месеца път от тук?
Този път привлече интереса на всички, но преди да успее да каже нещо повече, усети как някой я грабва през кръста отзад, стоварва я грубо да виси върху Борис, а после сам скача на седлото и сритва коня в галоп.
– Кълна се, Лили, ще те убия! – изрева Алистър, докато препускаха напред. – Само да се измъкнем живи и ще те убия!
Тя не можеше да отговори, защото подскачането на Борис, докато тичаше, изкарваше въздуха й, но той и не искаше да чува гласа й точно в момента. Малката глупачка щеше да им каже всичко! Щеше да се издаде и щяха да я отведат някъде, където никой нямаше да може да й помогне. Какво, по дяволите, си въобразяваше? Че той може да нахлуе в Ордена или при Лоугън просто ей така, за да я измъкне?!
– Не мога да повярвам, че си толкова глупава! – викна отново вбесено.
Беше й толкова ядосан, че почти не усети, когато една стрела поряза темето му. Все пак се сниши още над коня, притискайки вероятно болезнено момичето, но в момента не му пукаше. Трябваше някак да се доберат до елфите. Само да преминеха през бариерата и щяха да са в безопасност. Естествено, стига войниците да не свържеха две и две и да не схванат, че Лили е Ограничителя. Ако това се случеше и Лоугън преценеше, че е достатъчно, щеше да стовари голяма част от армията си, за направи живота на елфите ад, докато сами не ги изхвърлят от територията. И всичко това, само защото малката беше абсолютен кретен. Богове, щеше да й извие врата!
Войници на коне започнаха да изскачат от всички посоки. Стрели, ножове и заклинания профучаваха покрай тях, като някои намираха целта си в него. Лили също изпищя веднъж и от крака й текна кръв, но драконът не можеше да направи нищо за нея сега. Бариерата беше на метри от тях, а пред нея се бяха наредили войници. Трябваше някак да пробие през тях, затова стисна зъби и събра цялата си останала енергия, за да оформи последователно четири големи кълба, които запрати пред себе си. Първите разбиха магическите щитове на хората, а останалите или ги изгориха, или ги накараха да се разбягат. Алистър дори не можа да се зарадва, ами срита Борис, за да го накара да тича дори още по-бързо, и се приготви да мине през магическата стена. Само че това не се случи. Само на сантиметри от нея, конят се изправи на задните си крака, цвилейки изплашено, и ги изхвърли на земята. От падането ножовете и стрелите в гърба на дракона се забиха дори по-дълбоко, а после и Лили се изтърси върху него със стон. Алистър изръмжа от болка, грубо я избута от себе си и се изправи. Сграбчи я за ръката и я избута пред него, за да продължава да я пази от атаки. После допря ръка до бариерата, очаквайки да премине от другата страна, но просто не стана. Изпсува тихо и опита отново, но стената си оставаше все така непробиваема.
– Мамка му! – извика.
Преди драконите можеха да минават без проблем, а стига да държат ръката на спътниците си, дори и те да бяха хора или демони, всичко беше наред. Но естествено, че щяха да я променят за хиляда години. Какво си беше мислил? Лоугън беше спечелил войната, а сега никой истински дракон не се разхождаше свободно – само онези странни хора на драконова кръв.
Алистър притисна момичето към бариерата и се обърна към войниците, които ги бяха обградили и просто се хилеха. Бяха много, а идваха и още. Разбираше защо им е толкова смешно. Двамата с малката бяха в капан и нямаше къде да избягат. Щяха да умрат тук.
Трябваше му секунда, за да вземе решение. Драконката беше съвсем близо. Ако оцелееха, докато дойде, всичко щеше да е наред, но това нямаше да се случи, ако Алистър се тревожеше дали ще нападнат елфската територия. Щеше да се разправя с това, след като оцелее.
– Лили, мъглата. – нареди и приготви катаната си.
Само че тя не беше състояние да прави нищо друго, освен да зяпа гърба му, от който все още стърчаха два ножа, една стрела и се виждаха още няколко рани, от които течеше кръв. Ризата му беше напълно прогизнала от нея.
– Лили! – изрева той.
Тя се сепна и побърза да пусне мъглата.
– Няма да хвана всички.
Той сигурно знаеше това по-добре от нея. Въпреки това се постара да я разреди възможно най-много, опитвайки се по този начин да хване колкото може повече от войниците.
– Просто я задръж възможно най-дълго. Скоро трябва да дойде помощ. – каза й и тръгна към най-близкия вцепенен човек.
В мъглата бяха попаднали доста войници, а известна бройка влезе след това, вероятно мислейки си, че е някаква водна магия. Алистър се постара да се справи с възможно най-много от тях възможно най-бързо, въпреки че катаната бе започнала да тежи все повече при всеки замах. Повтаряше си непрекъснато, че трябва да издържи само още малко и драконката щеше да дойде, но секундите сякаш се нижеха безкрайно, а с всяка една той ставаше все по-зле. Причерняваше му и целият беше подгизнал от студена пот, която неприятно щипеше раните му. Сигурно всички остриета по него бяха намазани с някакъв вид отрова, помисли си. Сякаш кръвозагубата не му беше достатъчна.
Можеше да чуе гласовете на онези отвън как обсъждаха притеснено какво се случва вътре. Беше прекалено тихо и мъглата се бе задържала твърде дълго. Тогава полетяха стрели.
– Лили, залегни! – извика и сам също се сниши, но каквото и да правеше, не можеше да определи от къде ще дойдат, защото свистенето идваше отвсякъде.
Опита се да използва все още живите войници за щитове, само че бързо откри, че просто няма силата да ги придъжра пред себе си, щом някоя стрела ги покосеше и убиеше, затова бързо се отказа от тази идея и просто залази по корем към Лили. Трябваше да се добере до нея, преди да изпусне мъглата, за да може да й спечели поне още няколко секунди. С малко повечко късмет това щеше да е достатъчно проклетото подкрепление най-сетне да дойде. Богове, стига да оцелееше днес, щеше да се докопа до някоя книга със заклинания и да се научи да прави щитове и бариери. Това щеше да е първата му работа.
Докато стигне до Лили, вече беше сигурен, че е повече игленик, отколкото каквото и да било друго. Може би и за това не усети веднага болката, причинена от нещо доста по-масивно от стрела, ами просто се огледа тъпо надолу, когато се оказа, че е заседнал и не може да помръдне. Тогава видя и копието, чието острие беше минало през гърба му и се беше забило в земята.
– Просто чудесно. – успя да измърмори, преди всичко да потъне в мрак.

– Ал? – повика го Лили.
Отговор не последва. Опита се да го види сред изпаренията, но хората в мъглата бяха просто силуети от светлина за нея. А тази на Алистър бързо гаснеше.
Сивите вълма се изместиха тогава и тя най-накрая го видя.
– Алистър! – извика панически. Тялото му бе покрито със стрели, а копието стърчеше от гърба му. – Не! Алистър!
Лили изтича до него, хвана копието и се опита да го издърпа, но само след малко се свлече на колене до главата на мъжа. Смътно осъзнаваше, че мъглата не беше наред. Беше някак рядка, почти невидима, беше хванала почти всички войници, които един по един се свличаха на земята, след като някое от плуващите наоколо по-тъмни и почти черни парцали ги докоснеше. Един такъв щеше да докосне и Алистър, ако тя не го беше избутала с ръка, преди внимателно да хване мъжа за рамото
– Ал, събуди се… – изхлипа и го раздруса. Светлината му продължаваше да гасне. – Не можеш да умреш! Чуваш ли! Алистър!
Викът й съвпадна с два оглушителни трясъка някъде зад нея, а миг след това пред Лили застана млада жена с огнено червена коса, вързана на опашка, която я гледаше заплашително. Около едната й ръка танцуваха пламъци, а от гърба й се спускаха две ципести криле.
– Драконката… – промълви по-скоро на себе си Лили. Скочи на крака и пристъпи към нея. – Той ще умре! Трябва да го спасиш!
– Мръдни се! – излая й в отговор жената, а след като Лили отстъпи почти веднага последва втора команда. – Махни мъглата!
Момичето се огледа наоколо, но мъглата вече беше започнала да се просмуква обратно в тялото й. Въпреки това се опита да я прибере дори още по-бързо, докато наблюдаваше как жената оглежда Алистър, а миг след като парите изчезнаха още четирима мъже и една жена наобиколиха дракона.
Лили като на сън наблюдаваше как драконката просто хвана и прекърши като клечка копието. Внимателно обърнаха Алистър и му дадоха нещо да пие. Хората продължиха да се суетят около мъжа. Лили си каза, че Ал щеше да оживее и да е добре, иначе те едва ли щяха да се стараят толкова много. Тази мисъл донякъде поразхлаби стегнатия възел в стомаха на момичето и то се вкопчи с цялото си същество в нея.
Измина сякаш цяла вечност, през която хората говореха на някакъв странен език и никой нищо не казваше на нея. Тя не смееше да ги прекъсне, за да ги попита. Просто седна малко по-встрани от тях и зачака. Самата тя се чувстваше слаба, виеше й се свят й цялата трепереше, но поне болката от раните бе заменена от изтръпване. След още няколко безкрайно дълги минути трима от новодошлите се отдръпнаха от групата, а Алистър, жената и друг мъж се оказаха затворени в прозрачна сфера, която се издигна във въздуха. Драконаката каза нещо на останалите мъже, които Лили по тона предположи, че е някаква заповед, а после се обърна и към нея:
– Ще тръгнеш с тях и ще правиш, каквото ти наредят!
Без да дочака някакъв отговор или реакция от страна на Лили, разпери крилете си и отлетя. Чак когато се скриха от погледа й, момичето погледна към мъжете, които също я оглеждаха. Никой от тях не каза нищо и тя си позволи за първи път всъщност да ги огледа. И тримата бяха високи и по-слаби от Алистър. Кожата им беше светла, двама бяха с кестенява коса, а единият по-скоро рус. Бяха облечени с панталони и ризи, а на кръста на всеки един от тях се виждаше оръжие. Но може би най-странното в някак изнежените им черти всъщност бяха ушите им – дълги и заострени. Тогава единият от тъмнокосите й каза нещо на напевния език, с който си говореха помежду си, но Лили не го разбра. Той повтори същата фраза, след което настъпи момент, в който и четиримата се гледаха, без да помръднат. Накрая мъжете просто я заобиколиха, като застанаха по един отстрани и зад нея, а русият този път проговори на език, който разбираше:
– Върви.
– Напред?
Отпред беше тази стена, която само преди няколко минути не й даде да продължи и елфите трябваше да го знаят, защото според Алистър, те я бяха сложили. Само че мъжете не пожелаха да й отговорят, а тръгнаха, като този зад нея кресна на чуждия език. Лили схвана намека и тръгна. И без това нямаше излишни сили да задава въпроси. По време на цялото нападение бяха успели да й ранят и двата крака, гърба й поне беше здрав, защото Алистър го беше пазил през повечето време, но беше получила още доста порязвания, а наред с всичко останало в лявата й ръка имаше и забита стрела. Всичко това, заедно с използването на мъглата и притеснението за Алистър, буквално я беше изцедило, така че малкото й останали сили в момента бяха съсредоточени в това да си мести единият крак пред другия и да не падне.
Сякаш след цяла вечност извървяха няколкото метра до магическата преграда и просто преминаха през нея, сякаш изобщо не беше там. Стана толкова лесно, че Лили не можа да спре ядното изскърцване със зъби. Просто бяха минали. Все едно преди само няколко минути Ал не беше блъскал с ръка по нея, докато в гръб не ги връхлитаха войниците.
Лили въздъхна уморено, направи още няколко крачки, преди съвсем да завлачи крак, който се оплете в някаква трева. Не падна, но малко след това просто седна на земята. Не можеше да върви повече. Никой от мъжете не се доближи до нея да я провери как е, никой не й даде и превръзка. Просто стояха на няколко крачки и я наблюдаваха с интерес. А може би я чакаха просто да умре. Алистър й беше казал, че накрая сигурно биха я убили.
Чу изпръхтяване на кон и извъртя глава назад. Съвсем беше забравила за Борис, но сега той седеше от другата страна на бариерата и сякаш се чудеше какво да прави. Момичето тъкмо си пое дъх, за да каже на елфите да вкарат и него, когато конят пое решително тръгна напред и просто премина през невидимата стена, като накрая спря почти до Лили и продължи нервно да души. Девойката се изправи тромаво, съпроводена от шушукането на елфите, несигурно отиде до Борис и го погали по муцуната. В миг шушуканията спряха и тя усети погледите и на тримата върху себе си. Прехапа езика си, преди да им каже да престанат.
Елфите не я спряха, когато извади от дисагите чантата с лекарствата. Наблюдаваха я, докато стискайки зъби, за да не извика, вадеше стрелата от ръката си и после се превързваше, доколкото може. Оставиха я да смени мръсните си дрехи и не казаха нищо, когато накрая възседна Борис. По-ниският от двамата тъмнокоси се приближи тогава и след като внимателно огледа коня, го хвана за юздите и го поведе.
Следващите шест дни изминаха в път. Елфите така и не й предложиха храна, но тя ползваше сухата от дисагите на Борис. Водата не беше проблем за нея, макар да предпочиташе да пълни манерката си от изворите, покрай които понякога минаваха, отколкото да използва магия и да привлича погледите на ескорта си. Мъжете говореха само помежду си и винаги един от тях я държеше под око, но така и не казаха нещо на език, който Лили да разбере, въпреки че на шестия ден вече беше започнала да си внушава, че някои от думите им й звучаха познато. Свечеряваше се, когато внезапно въздухът около тях потрепна. Борис запръхтя изнервено и Лили сведе глава, за да го успокои. Когато отново погледна напред, си пое изненадано дъх. Пред тях се извисяваше огромна стена от бял камък и сплетени стволове на масивни дървета. Групата им премина през високата отворена порта след кратък разговор със стражи, облечени в лъскави брони с деликатни, елегантни украси, и продължи към града вътре. Беше като изваден от една от приказките, които Алистър й бе разказвал, и не приличаше на нищо, което бе виждала отдалеч по време на пътуването им. Дървета, високи и стари, бяха навсякъде, оплитаха се едно в друго и образуваха пътища над този от бял камък, по който вървяха сега. Лили виждаше врати и светещи прозорци в самите стволове. Дим се очертаваше на фона на величествените корони и носеше аромат на ястия, които не бе опитвала досега. Отнякъде звучеше нежна мелодия. Другаде се чу детски смях. Лили погледна натам и видя скупчени на една тераса от сплетени напъпили с цветчета клони няколко русоляви деца с остри уши. Сочеха я, шепнеха си нещо на своя език и се кикотеха. Стройна жена се появи зад тях, хвърли един поглед към групата им и със строг тон потупа децата по гърбовете. Те се разбягаха, а жената се прибра.
Лили не вярваше, че нещо би могло да я изненада повече, но тогава видя замъка. Все още бе далеч, но дори така тя виждаше белите кули, които сякаш опираха в небето. Дворецът бе дори по-хубав от приказките, защото беше напълно реален. А когато момичето осъзна, че групата им се е насочила не къде да е другаде, а точно към него – широка усмивка кацна на лицето й, докато се опитваше да види и запомни всичко, покрай което минеше.



Моля последвайте Карас :) 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/