Постинг
31.05.2023 00:55 -
Отрова от акантуси – 3
Отровата се изливаше в нея с всяко докосване на иглата по кожата й.
Измериха ръста и теглото й, взеха й кръв и няколко кичура от косата. Накараха я да отвори уста и огледаха зъбите й, а след това й наредиха да стои мирна, докато Зейл размахваше странен захранван с кристал метален инструмент около тялото й и записваше в бележник резултатите. Елизабет бе усетила докосването на атмата чак вътре в тялото си, но послушно остана неподвижна.
Накрая медикът й заповяда да седне и да заголи гърба си. Тя направи и това. Чу странно жужене, но не се обърна. Не трепна, когато почувства острото убождане върху гръбнака си. Не направи опит да спре Зейл, щом усети как атмата й се сгърчва в реакция от досега със сребърната сплав, с която мъжът рисуваше по гърба й.
Преди сякаш един цял живот бе попитала Сам защо Сенките не бягат, когато свалят оковите им за мисия. Татуировки, бе й обяснил. Татуираха магически символи и руни върху тях, използвайки частички от сплавта в мастилото. Един от ефектите беше да блокира или активира въздействието на сплавта върху атмата на Сянката. Друг се използваше за укротяване на по-опърничавите от тях и използваше електричеството, което естествено се намираше в телата им, за да съкрати цялата им мускулатура без сърцето. Тези двата се активираха по усмотрение на страшника, който отговаря за Сянката, но проследяващото заклинание работеше винаги, така че дори и да успееш да избягаш, те щяха да те намерят.
Поставяха и поредица от числа – номерът, с който те записват в архивите си. Не използваха имена в официалната документация. Често не ги използваха и когато разговарят с теб.
Сам щеше да е бесен, ако имаше как да научи, че е дошла тук доброволно и им позволява да й правят това.
Споменът за него отекна в празнината вътре в нея. Почти можеше да види бръчката между веждите му, която бе приглаждала нежно с пръсти десетки пъти. Чу режещата нотка в гласа му, докато я питаше дали не е полудяла. Елизабет задържа образа му за момент, след което го остави да потъне и се концентрира в болката от иглата. Мъжът бе започнал да натиска по-силно преди известно време и тя можеше да подуши раздразнението му от липсата на реакция. През съзнанието й мина мисълта, че може би щеше да е добре да изохка, за да му позволи да излее гнева си и да не си навлича проблеми по-късно. Последва я идеята да се прозее и да го пита още дълго ли ще се бави. В крайна сметка не направи нито едното, нито другото. Не я интересуваше.
След известно време Зейл приключи и се изправи.
– Можеш да смъкнеш дрехите си обратно.
Елизабет не обичаше да си спомня за първата й среща със Сам, когато той се опитваше да я пречупи, като нахълтваше в сънищата й и я измъчваше нощ след нощ, като разтягаше времето така, че да й се струва, че минават векове. В последствие научи, че той бе предавал собствените си спомени от подобна болка, от което не й бе станало много по-леко. Истинските преживявания за нея не бяха съвсем същите, но тези месеци в началото я бяха научили как да заравя болката някъде дълбоко и бяха тренирали мозъкът й да заобикаля този ров. От изваден нокът до това да бъде разрязана жива и някой да пипа вътрешностите й – съмняваше я да имаше други двама освен нея и Сам, които да са изпитали всичко това и все още да са живи. Е… Вече бе само тя.
Но онова, което сега почувства между плешките си, бе отвъд болка. Остави я без дъх, накара светът да избледнее, докато не остана само това… горещо-ледено усещане. Едновременно пронизваща и тъпа, бодяща я точно на едно място и разстилаща се по гръбнака й и по всеки нерв, болката бе непреодолима. И най-лошото? Елизабет не можеше да стори нищо, за да я спре, нямаше как да отвърне на атаката, защото не чувстваше атмата си и едва усещаше тялото си. Защото тази болка бе усещането на атмата й, когато се откъсваше от нея.
– Зейл! – викна страшникът от бюрото си.
Спазмът отмина толкова внезапно, колкото се бе и появил. Елизабет си пое дъх. Беше паднала на земята.
– Исках само да й демонстрирам какво я очаква при неподчинение, сър. – отвърна медикът с престорено съжаление в гласа, докато я наблюдаваше с някак твърде големите си очи как се надига на треперещи крака. – Тук държим на послушанието. Не можеш да избягаш, така че не си го и помисляй. Ако се опиташ, последствията ще са много по-тежки от това, което изпита преди малко.
Елизабет не отвърна. Цялото й внимание бе насочено в магическия кристал на врата му. Искаше да го пита на какво иска да се обзаложи, че ще успее да пробие артерията му с него, преди той да е успял да активира заклинанието повторно. Вдигна очи и срещна неговите. Медикът отстъпи стреснато.
– Зейл. – повика го отново Бенджамин. – Повикай Рони.
– Сър, все още смятам, че…
– Веднага, Зейл.
Челюстта на медика се напрегна, сякаш се готвеше да каже нещо, но накрая кимна и мълчаливо излезе. Елизабет разкърши рамене. Атмата й продължаваше да бълбука под повърхността, недоволна, че плячката се бе изплъзнала.
– Ако продължаваш да си създаваш врагове с този темп, няма да оцелееш дълго. – каза страшникът, без да вдига поглед от документите, които попълваше.
Елизабет не отвърна, а той не каза нищо повече.
Часовникът на сивата стена отмерваше изминалите секунди, но тя не усещаше изминалото време. Бе се загледала през прозореца. Снегът падаше на едри парцали и полетът на едрите снежинки бе хипнотизиращ. Фриниа нямаше нищо общо с Хайрани и това беше добре.
На вратата се почука.
– Влез. – нареди страшникът.
При тях влезе беловлас и съсухрен мъж. Пристъпяше напред бавно, на дребни крачки. Вдигна трепереща ръка към сърцето си и застана мирно, видимо правейки опит да изправи прегърбения си гръб. Не носеше синята униформа с белия акантус, извезан над сърцето като другите страшници. Неговата беше сива от груба вълна.
– Викали сте ме, сър. – каза с тих, треперещ глас.
– Новото попълнение има гривни със заклинания.
Страшникът не каза нищо друго, но старецът не се нуждаеше от повече насоки. Присви кафявите си очи към Елизабет, сякаш му бе трудно да я види съвсем ясно, и заситни бавно към нея.
– Казвам се Веронерик. – представи се мъжът. Почака няколко секунди, но когато Елизабет не отвърна, се усмихна нервно и протегна ръка към нея. Пръстите му бяха възлести и изкривени. – Нека погледна гривните.
Лизи не помръдна.
– Няма да ги повредя, госпожице. Обещавам.
Тя вдиша миризмата му скришом. Беше стар и болен, но не лъжеше. Елизабет вдигна бавно окованите си ръце. Веронерик нави ръкавите, за да разкрие гривните й, а тя едва се сдържа да не се дръпне. Не й пукаше за заклинанията – щеше да се оправи и без тях – но мисълта някой да докосва едно от малкото неща, които й бяха останали от Сам, я изнервяше.
– Красиви анджари. – каза й тихо старецът. Тя го погледна, изненадана, че знае какво са. – Този, който Ви я е подарил, трябва да ви обича много.
Елизабет сведе очи към гривната. Преглътна трудно.
– Обичаше ме. – промълви.
Веронерик хвана ръката й в своите и я потупа.
– С времето спира да боли толкова.
Елизабет се боеше точно от това. От мига, в който изведнъж ще осъзнае, че не се е сещала за него днес. Че спомените за него не я режат толкова дълбоко. Че мисълта за бъдещето, което никога нямаше да имат, няма да боли. Не искаше животът й просто да продължи, сякаш не го бе имало. Докато раната в гърдите й бе отворена и кървеше, част от него щеше да е жива завинаги.
Веронерик плъзна пръсти по камъните на гривната. Магията през последните месеци бе станала толкова наситена, че понякога Елизабет успяваше да види, когато някой я използваше. Или това, или енергията от Сам в тялото й развиваше сетивата й. Сега обаче по-скоро почувства, отколкото видя как нещо се къса. Нишките, които изграждаха заклинанията, сплетени от Чарли в гривната й. Не знаеше защо бе очаквала магията, поставена от мошеника, да реагира някак на опита да бъде премахната, но Веронерик само трябваше да докосне камъните. Не бе нашепвал магически думи и не бе използвал кристали.
– Готово, сър.
– Чудесно. Свободен си.
Старецът отново отдаде чест с ръка на сърцето и си тръгна. Елизабет остана там, до стената, очаквайки да й кажат какво следва. Минаха няколко минути, преди друг мъж, този път облечен в синя униформа и с няколко кристала на колана си, да влезе при тях.
– Отведи я в общежитието, лейтенант. – нареди страшникът от бюрото.
– Да, сър! – мъжът удари пети.
Размота близо еднометрова верига с карабинер в единия край от кръста си и я закачи за белезниците на Елизабет. Дръпна я да тръгне по-рязко, отколкото бе необходимо, а след това я изведе от кабинета и я поведе обратно по коридора, който водеше към двора. Двете сгради бяха на стотина метра една от друга, но на Елизабет й се стори по-дълго. Още не бе свикнала на разликата в климата в сравнение с Хайрани и зъбите й тракаха. Снегът навън я заслепяваше, а постоянното теглене я караше да се хлъзга в кишата. Мъжете, които бяха тренирали по-рано, сега се бяха прибрали и двамата със страшника бяха единствените навън. Поне все още носеше палтото си, дори и да не бе имала време да го закопчае, преди да излезе.
Още преди да се е доближила съвсем до тежката, масивна врата на общежитието, Елизабет знаеше, че е направена от същата сребърна сплав. Всевъзможни руни и магическа геометрия бяха гравирани и изрисувани по цялата й повърхност. Разпозна някои от тях – няколко, които щяха да затворят цялата сграда в бариера, три различни за здравина и сигурно двадесет за резистентност към различни елементи. Имаше поне двадесетина други, които не й говореха нищо. Изглеждаше внушително, каквато вероятно бе и целта. Сломяваше всяко желание за съпротива още преди да се е появило съвсем.
Лизи се зачуди дали всички заклинания, касаещи общежитието, са поставени на вратата. Ако бе така, щеше да е много по-лесно за нея, ако реши да си тръгне. Нямаше да й се налага да губи време в тичане насам-натам, за да унищожава руни.
Страшникът извади нещо от колана си, с което докосна вратата. Лизи не успя да види предмета заради виелицата. В следващия момент се чу изщракване и тежката врата се отвори навътре, разкривайки къс коридор. И тук магията за затопляне не работеше, ако въобще някога е съществувала, но поне вече не й влизаше сняг в очите.
Тесните прозорци до вратата не пропускаха достатъчно светлина, а магическите лампи не работеха. По стените нямаше картини на битки или портрети на мъже и жени в сини униформи за разлика от сградата на страшниците. Беше мрачно, сиво и тихо.
Коридорът излизаше на неголяма площадка с две стълбища в противоположните краища. Между тях имаше метална врата, боядисана в убито зелено.
– Насам. – страшникът я дръпна към дясното стълбище. Там, зад друга врата, имаше друг коридор, който трябваше да е дълъг, колкото половината сграда. Още метални врати бяха подредени на равни интервали. Трябваше да има поне двадесет. Повечето бяха отворени широко и хвърляха мътна светлина. Тези стаи бяха празни. Имаше две затворени и още две открехнати. През процепите Лизи зърна тесни легла и жени, облечени в сиви униформи като тази на Веронерик.
Това трябваше да е женското крило на общежитието. Елизабет чу проскърцване на панти. Явно бяха решили да видят къде ще я оставят.
– Протегни ръце напред. – заповяда й страшникът, като спря в края на коридора. Когато тя го стори, той отключи белезниците. – Това е твоята стая до второ нареждане. Съжителството с други Сенки ти е забранено до тогава.
Това я уреждаше идеално.
Стаята не бе по-голяма от онази в странноприемницата на Аша в Хайрани, но бе по-оскъдно обзаведена. Едно малко легло, един шкаф – това бе всичко. Тесният, висок прозорец бе широк едва двадесетина сантиметра, но нямаше перде и от него лъхаше студ. Лизи издиша с отворена уста и бе малко изненадана, че не видя дъха си. Шкафът бе празен, но имаше три рафта. В стаите, в които успя да надникне, бе видяла завивки. По-късно трябваше да разбере откъде да си вземе поне одеяло.
Сам никога нямаше да одобри. Може би това бе част от причината да се съгласи. Беше му толкова ядосана, че бе позволил брат й – обикновен човек без капчица магия – да му причини това, че й идваше да крещи и крещи, докато остане без глас.
Трябваше да преглътне гнева си, когато на вратата се почука. Поколеба се дали да отвори, но тогава потропването се повтори по-силно. От другата страна стоеше висока жена на около тридесет, носеща сивата униформа на Сянка. На челото й имаше все още розовеещ белег, който се опитваше да прикрие с бретона на кестенявата си коса.
– Здравей, аз съм Бриана. – представи се на фринийски и протегна ръка към нея. – Ти как се казваш?
– Елизабет. – отвърна.
Бриана почака още една неловка секунда Лизи да се здрависа с нея, после усмивката й да потрепне и да отпусне ръка. Гласът й обаче звучеше топъл и приветлив, когато я попита:
– Разбираш ли достатъчно добре фринийски, или искаш да си говорим на друг език?
Ривския и фринийския бяха много близки езици. Не бе нужно да говориш единия, за да разбираш другия, но Сам я бе научил и на него, наред с хайранския.
– Разбирам го. – отговори.
– Чудесно! – плесна с ръце Бриана.- Значи ще може спокойно да се запознаеш с всички! Но преди това, трябва да те разведа из сградата. Готова ли си за малка разходка?
– Не.
– О! – изненадата за миг замени веселата й усмивка, преди чертите й да се претопят в по-мило и далеч не толкова ентусиазирано изражение. – Съжалявам, Елизабет, но трябва да дойдеш с мен.
– Заповед от страшниците?
– Да. Всяко ново попълнение трябва да получи инструктаж, но обещавам, че ще е забавно.
Лизи успя да се спре, преди да направи гримаса. Бриана вероятно искаше да я разхожда точно толкова, колкото и тя искаше да бъде разхождана.
– Води.
Усмивката й отново потрепна, но Бриана се отдръпна от вратата и я подкани с жест да я последва.
– Всъщност ще е кратка разходка, защото няма какво толкова да се разглежда. Сградата е предвидена основно за спане и почивка. Ти си в частта с единичните стаи, където оставят новите, както и по-проблемните, които не могат да свикнат с компания или пък са наказани. – разприказва се, още преди да са направили повече от няколко крачки. След малко посочи към няколко открехнати врати, зад които се чуваха приглушени гласове: – Повечето стаи са за две или три Сенки.
Бриана продължи да й обяснява какви са порядките и че не е прието след вечерният час да си в чужда стая, защото ако те хванат – има наказание. Спря се пред своята стая и й обясни подробно как да я намери, сякаш вървенето направо беше объркало Лизи. Показа й и тоалетните и баните и й обясни, че всички споделят едно помещение и за чистотата му се грижат сами, както и за чистотата на стаите и на самата сграда. Съдейки по финия прах, който покриваше всичко – никой май не държеше много на въпросната чистота. Едва след като й показа всичко, което можеше, слязоха на долния етаж и Бриана се спря пред поредната врата, която водеше към голямо помещение с дървени маси и пейки.
– Това е столовата. Тук се храним три пъти на ден. Ще чуеш сигнала, ще имаш един час да дойдеш и да се нахраниш. Точно след шестдесет минути прибират храната и ще трябва да чакаш следващото ядене, така че внимавай.
Елизабет кимна и я последва нататък. Незаинтересоваността й сякаш не пречеше на жената, която не спираше да бърбори весело, обяснявайки й, че зимата нямат много работа заради снега, но иначе е забавно и можеш да обиколиш почти целият свят и да видиш много чудати неща. Разказа й за едно свое пътуване до някакви острови, които били целите в палми и цветя. Между приказките й показа къде се намира обособения медицински кабинет, ако се нарани. Вътре нямаше доктор, но имаше неща от първа необходимост. След това й обясни къде е мястото, където страшниците тренираха, а по в страни от тях имало и обособено място за магия, където и на Сенките им беше разрешено да се упражняват, но само следобед и само ако е свободно. Него щеше да й го покаже, като спре да вали. Поведе я по още едни стълбища надолу, към склада. Бриана говори с отговорника, след което дадоха на Лизи завивки и два комплекта униформа, заедно с шапка, шал и ръкавици, след което я накараха да се разпише в книга срещу списъка с нещата, които е взела. Едва след това двете се върнаха в нейната стая.
– Е, това беше. – обяви Бриана, преди да остави одеялото на леглото й. – Имаш ли някакви въпроси?
Честно казано, Елизабет искаше жената да я остави на мира. Говореше твърде много и бе твърде жизнерадостна. Изморяваше я. Но щеше да е глупаво да откаже да научи повече за това място, когато й се удаваше шанс.
– Можем ли да излизаме свободно в двора, или трябва да ни бъде разрешено?
– Може да излизаш когато пожелаеш, стига да не е през нощта, но изчакай да свърши виелицата, преди да излезеш. Сега не изглежда така, но навън е страшно и може много бързо да измръзнеш.
– А влизането в другата сграда?
– Забранено е. Може да влезеш само, ако изрично са те повикали или някой от страшниците те придружава. – за първи път усмивката слезе от лицето й. – Не ти трябва да ходиш там, Елизабет. Обикновено ни викат за лабораториите и от мен да знаеш, колкото по-далеч стоиш от тях – толкова по-добре.
– Какво ви правят?
– Наричат ги изследвания. – отговори й Бриана и без да чака покана, седна на леглото. – Напоследък… изпробваме разни предмети, които изобретяват, но обикновено ти дават да пиеш неща или просто ти ги инжектират, след което гледат какво ще се случи. Дали ще ти повлияе някак физически или на умението, което притежаваш. Твърдят, че искат да ни „подобрят“, но според мен търсят още един начин, по който да ни контролират.
Вероятно беше права. За страшниците послушната Сянка бе добра Сянка. Зейл със сигурност щеше да се радва да открие начин да контролира Елизабет, и то не само, защото се съмняваше, че е една от „тях“, които и да бяха.
– Колко често ни викат на мисии?
– Много зависи от това в кой екип си или дали някой друг екип има нужда от временно попълнение. Може със седмици да не те извикат, а може и едва да си се прибрала от мисия и още на другия ден да заминеш на нова. Но не се тревожи. Когато сме на мисии, ни дават фантоми, за да сме здрави и да имаме енергия да ползваме умението си. Всичко ще е наред.
Лизи не се бе разтревожила особено. Тялото й все още не бе резорбирало енергията от Сам. Мъжът й се бе погрижил да е изключително трудно да умре.
– Благодаря ти. – каза на Бриана.
– Няма за какво. – жената се изправи и вдигна ръка, сякаш да я постави на рамото й, но в последният момент се отказа и вместо това отново й се усмихна топло. – Всичко ще е наред, Елизабет. Сега едва ли ти изглежда така, но тук се грижат добре за нас. Извън мисиите нямаме много други задължения и може да прекарваме времето си както сметнем за добре. Веднъж като свикнеш и си намериш приятели, дори може да ти хареса. Просто му дай шанс.
Приятели, повтори на ум Лизи. Образите на Чарли и Рамая изникнаха в съзнанието й. Магията може и да бе повредена, но не и за Чарлс Флетчър и със сигурност не и преди няколко месеца, когато атмата бе по-стабилна. Ако искаше, щеше да намери начин да се свърже с нея, но не го бе направил. Най-вероятно просто се бе уморил от нея. Принцесата също отказваше опитите й да разговарят след грандиозната каша, в която се бе превърнала последната им среща. Бе загубила и двамата.
Определено нямаше намерение да търси повече приятели.
На етажът им се разнесе силен звън. Бриана скочи от леглото й.
– Това е звънецът за обяд. Идваш ли?
Лизи поклати глава. Жената я почака секунда да каже нещо, след което сви рамене.
– Ще се видим после тогава. – каза й и излезе.
Елизабет се увери, че вратата е затворена след нея и въздъхна. Най-накрая сама.
Чуваше гласове и дори смях от коридора, докато жените слизаха надолу. Вероятно говореха за нея. Зачуди се какво ли ще им каже Бриана, но после поклати глава. Нямаше значение.
Докато чакаше всички да слязат, оправи леглото. Завивките бяха стари и протрити на места, но поне одеялото изглеждаше топло. След като напрегна слуха си, за да се увери, че няма да бъде пресрещната от някой, който да иска да си говори с нея, взе хавлиената кърпа, сапуна и униформата и отиде в банята.
Душовете бяха наредени един до друг без никакви разделителни прегради, но поне тоалетните бяха отделени в кабинки. Елизабет избра душа до далечната стена. Може би беше параноична, но предпочиташе да бъде достатъчно далеч от вратата, за да има време да реагира, ако някой влезеше и се опиташе да я атакува.
Завъртя кранчето. Водата се изкачи със съскане и стържене по тръбите. Лизи си пое остро дъх и отскочи встрани, щом първите капки докоснаха кожата й. Беше малко по-топла от снега навън. Естествено.
Насили се да пристъпи под слабата струя отново и постави нов рекорд по бързо къпане. Кожата й беше зачервена и зъбите й тракаха, докато излезе, но определено оцени грубата вълна на униформата, когато я облече. Ръкавите и крачолите й бяха малко по-дълги и трябваше хубаво да затегне панталона с колана, за да не падне. На ръба на куртката имаше кафяво петно, вероятно спомен от смъртта на предишния собственик на униформата. Ботушите й стягаха малко на пръстите и тя погледна с копнеж към старите си. За съжаление, не бяха пригодни за планински условия, така че щеше да й се наложи да пробва да размени тези с някои по-големи. Липсваха й и иглата за коса и матовите ножове на Сам, но тях бе оставила в квартирата, която бе наела в Рива. Нямаше начин да позволи страшниците да ги докопат.
Върна се в стаята, прибра старите си дрехи в шкафа до другата униформа и се строполи по лице на леглото. Беше толкова уморена. През цялото време. Ако не си бе поставила цел да намери Томас, сигурно нямаше изобщо да мръдне от леглото. До тогава трябваше да продължава да функционира. Понякога бе толкова трудно да намери волята да стане и да започне деня, че се чудеше дали си струва да го търси. Друг път се питаше дали наистина иска да го намери. Сам я бе направил най-богатата жена в цял Хайрани, а може би дори и в света. Да наеме хора да го потърсят вместо нея щеше да е нищо. Защо тогава се бе съгласила с предложението на Калахан, който дори и да бе принц, нямаше толкова власт в Ордена?
Остана да лежи така, неподвижна. Не спеше, но и не бе съвсем „тук“. Бе оставила съзнанието си просто да изключи. Правеше го често, когато останеше сама – иначе все се връщаше към онзи ден, когато го намери паднал в локва кръв пред блока им. Към седмиците, в които го чакаше да се върне. Към деня, в който осъзна, че се е самозалъгвала и Сам си бе отишъл завинаги.
Не мислеше, че е минало много време, но когато изведнъж чу звънеца за вечеря, осъзна, че се е стъмнило. Единствената светлина идваше от снега, който продължаваше да се сипе навън. Не й се ставаше и още по-малко й се слизаше на вечеря, но трябваше да се храни. Все пак изчака на етажа да настане тишина и чак след това сама слезе.
Ако бяха в храма на Ну‘Ахра, смях и разговори щяха да се чуват още от коридора на столовата. Тук обаче най-разграничимият шум бе този от вилиците по металните чинии. Чак като влезе вътре, осъзна, че разговори все пак има, защото шепотът рязко спря. Около четиридесет чифта очи се впиха в нея. Лизи се зачуди дали е необходимо да яде точно сега, но рано или късно щеше да й се наложи да премине през това.
На една от дългите маси бяха наредени тенджери и тави с храна, както и един куп чинии и прибори. Страшници не се виждаха никъде, не се виждаше и някакъв отговорник, който да сервира. Това повдигна духа й. Нямаше да й се налага да говори с никого.
Сипа си от рядката яхния със съмнително кафяв цвят, взе си парче стар хляб и огледа масите. Всички продължаваха да следят всяко нейно движение. Бриана седеше заедно с няколко други момичета и й помаха. Елизабет се престори, че не е разбрала, че я кани при тях. Кимна й, след което седна на възможно най-далечната от всички маси.
Едва бе успяла да загребе от яхнията, когато с периферното си зрение улови движение. Няколко Сенки се бяха запътили към нея. Тя потисна въздишката си.
– Значи ти си новата. – ухили й се един от мъжете, който на око не изглеждаше много по-голям от нея. Дръпна стола срещу нея и седна. – От къде си?
Елизабет обмисли дали да отговори или просто да продължи да се храни мълчаливо, докато групичката не схване, че не иска компания. В крайна сметка реши, че няма смисъл да е груба с хора, които не знаят нищо за нея и се опитват да бъдат… гостоприемни.
– Рива. – отвърна, щом преглътна хапката си.
– Чувала съм, че в Рива жените много се пазят от слънцето. – обади се веднага едно русоляво момиче, което се беше подпряло бедро на облегалката на стола и я гледаше от високо. – Не си ли малко тъмна, за да си от Рива?
– Не бъди груба, Ванес. Може просто да й се е наложило да работи навън. – мъжът погледна към Лизи. – Така ли е?
– Да. – отвърна тя незаинтересовано и продължи да се храни.
– Виждаш ли? Прав бях. – погледна победоносно към Ванес, която му се намръщи, а после и към останалите двама в групата, преди да се обърне обратно към Лизи и да подпре лакти на масата, питайки я заговорнически: – Вярно ли е това, което казват за теб?
Елизабет вдигна поглед от чинията си и най-накрая го насочи към младия мъж. Какво им бе говорила Бриана?
– Какво казват за мен?
– Много неща! Че си убила демон, например. Откъснала си главата й с голи ръце!
– И си взела едната й ръка, за да си направиш фенер за стаята от нея. – отговори по-ниския от двамата мъже, който имаше кестенява коса и кафяви очи, които в момента я гледаха с любопитство и може би малка доза завист и копнеж. – Хубав ли е станал?
Преди обаче Лизи да е успяла да каже каквото и да е, другият мъж също се включи в разговора:
– И казват, че морите те слушат и се въртят около теб като послушни кучета. Само мърдане на пръст и изпълняват всичко.
– Това е глупаво, Джими. Никой не може да управлява морите. Всички го знаят. – присмя му се Ванес. – Но казват, че можеш да накараш кръвта да заври или замръзне, още докато е в тялото на някой.
– Разказват още, че можеш да накараш труповете да се изправят и да се бият точно като живи хора. – погледа на русокосия блестеше, когато я попита: – Е, вярно ли е?
Откъде, нечистите да го вземат, бяха чули тези неща? Елизабет премига срещу тях веднъж, след което отново насочи вниманието си към яхнията. Нямаше никакво желание да обяснява кое е истина и кое – не.
– Не.
– Не? – попита разочаровано Ванес. – Нищо?
– Нищо.
– Не може нищо от това да не е вярно. – заяви русокосия недоволно. – Иначе нямаше да те забутат в най-далечната стая на крилото, а и едва ли принцеската щеше да те иска в екипа си.
– Тихо, Карл. – просъска му Ванес и погледна през рамо към вратата. – Скоро ще дойдат и ако те чуят, отново ще те затворят.
– Нека ме чуят. – изръмжа й в отговор младежът, преди да си върне вниманието върху Лизи. – Е, какво ти е толкова специалното?
– Абсолютно нищо. – отвърна.
Елизабет започваше все по-силно да съжалява, че слезе на вечеря. В храма бе имала проблеми с Дамила, а сега някак се бе натъкнала на цяла групичка дамили. Как успяваше?
– Това е странно. – измърмори Джими. – Убивала ли си изобщо?
Лизи застина за миг. Остави лъжицата и погледна към Джими. Очите му се разшириха за момент, преди бързо да отклони поглед.
– Искам да се нахраня. – каза и отново взе лъжицата. – Сама.
– Хайде, момчета. – стола на Карл изчегърта силно в почти пълната тишина в столовата, когато мъжа стана.- Госпожичката е прекалено важна да си поговори с обикновени Сенки.
Хвърли й един поглед от високо и просто се обърна и си тръгна. Другите двама побързаха да го последват, като само Ванес си задържа вниманието малко по-дълго върху нея, преди да поклати леко глава, сякаш е видяла най-голямото разочарование в живота си, и да се изтича при останалите.
Минаха няколко минути в блажена тишина и Лизи беше успяла да изяде храната си, когаго на стола срещу нея да се настани нов натрапник.
– Добре ли си? – прошепна Бриана.
Елизабет потисна въздишката си. Понякога наистина й се искаше да е пряма и груба като Сам.
– Да.
Бриана се пресегна и внимателно потупа ръката й.
– Не е нужно да се преструваш, Елизабет. Нормално е, ако са те притеснили. Карл и компанията му са едни от най-силните Сенки между нас и много искат да го изтъкнат на всички. Понякога дори прекаляват, но не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Скоро ще загубят интерес и ще си намерят друго занимание.
– Не съм притеснена. – каза и дръпна ръката си.
Възнамеряваше да отнесе чинията, където останалите бяха оставили своите. Даже я хвана и понечи да се изправи, но тогава направи грешката да погледне към Бриана. Изглеждаше… наранена.
Не трябваше да й пука. Не бе дошла тук, за да се сприятелява. Въобще не искаше да говори с никого. Ако останеше тук и отвърнеше по какъвто и да е начин, трябваше да остане да я слуша. Не можеше.
Без да погледне към нея повече и без да обръща внимание на чувството за вина, което заровичка ума й, Лизи стана и се отдалечи.
Измериха ръста и теглото й, взеха й кръв и няколко кичура от косата. Накараха я да отвори уста и огледаха зъбите й, а след това й наредиха да стои мирна, докато Зейл размахваше странен захранван с кристал метален инструмент около тялото й и записваше в бележник резултатите. Елизабет бе усетила докосването на атмата чак вътре в тялото си, но послушно остана неподвижна.
Накрая медикът й заповяда да седне и да заголи гърба си. Тя направи и това. Чу странно жужене, но не се обърна. Не трепна, когато почувства острото убождане върху гръбнака си. Не направи опит да спре Зейл, щом усети как атмата й се сгърчва в реакция от досега със сребърната сплав, с която мъжът рисуваше по гърба й.
Преди сякаш един цял живот бе попитала Сам защо Сенките не бягат, когато свалят оковите им за мисия. Татуировки, бе й обяснил. Татуираха магически символи и руни върху тях, използвайки частички от сплавта в мастилото. Един от ефектите беше да блокира или активира въздействието на сплавта върху атмата на Сянката. Друг се използваше за укротяване на по-опърничавите от тях и използваше електричеството, което естествено се намираше в телата им, за да съкрати цялата им мускулатура без сърцето. Тези двата се активираха по усмотрение на страшника, който отговаря за Сянката, но проследяващото заклинание работеше винаги, така че дори и да успееш да избягаш, те щяха да те намерят.
Поставяха и поредица от числа – номерът, с който те записват в архивите си. Не използваха имена в официалната документация. Често не ги използваха и когато разговарят с теб.
Сам щеше да е бесен, ако имаше как да научи, че е дошла тук доброволно и им позволява да й правят това.
Споменът за него отекна в празнината вътре в нея. Почти можеше да види бръчката между веждите му, която бе приглаждала нежно с пръсти десетки пъти. Чу режещата нотка в гласа му, докато я питаше дали не е полудяла. Елизабет задържа образа му за момент, след което го остави да потъне и се концентрира в болката от иглата. Мъжът бе започнал да натиска по-силно преди известно време и тя можеше да подуши раздразнението му от липсата на реакция. През съзнанието й мина мисълта, че може би щеше да е добре да изохка, за да му позволи да излее гнева си и да не си навлича проблеми по-късно. Последва я идеята да се прозее и да го пита още дълго ли ще се бави. В крайна сметка не направи нито едното, нито другото. Не я интересуваше.
След известно време Зейл приключи и се изправи.
– Можеш да смъкнеш дрехите си обратно.
Елизабет не обичаше да си спомня за първата й среща със Сам, когато той се опитваше да я пречупи, като нахълтваше в сънищата й и я измъчваше нощ след нощ, като разтягаше времето така, че да й се струва, че минават векове. В последствие научи, че той бе предавал собствените си спомени от подобна болка, от което не й бе станало много по-леко. Истинските преживявания за нея не бяха съвсем същите, но тези месеци в началото я бяха научили как да заравя болката някъде дълбоко и бяха тренирали мозъкът й да заобикаля този ров. От изваден нокът до това да бъде разрязана жива и някой да пипа вътрешностите й – съмняваше я да имаше други двама освен нея и Сам, които да са изпитали всичко това и все още да са живи. Е… Вече бе само тя.
Но онова, което сега почувства между плешките си, бе отвъд болка. Остави я без дъх, накара светът да избледнее, докато не остана само това… горещо-ледено усещане. Едновременно пронизваща и тъпа, бодяща я точно на едно място и разстилаща се по гръбнака й и по всеки нерв, болката бе непреодолима. И най-лошото? Елизабет не можеше да стори нищо, за да я спре, нямаше как да отвърне на атаката, защото не чувстваше атмата си и едва усещаше тялото си. Защото тази болка бе усещането на атмата й, когато се откъсваше от нея.
– Зейл! – викна страшникът от бюрото си.
Спазмът отмина толкова внезапно, колкото се бе и появил. Елизабет си пое дъх. Беше паднала на земята.
– Исках само да й демонстрирам какво я очаква при неподчинение, сър. – отвърна медикът с престорено съжаление в гласа, докато я наблюдаваше с някак твърде големите си очи как се надига на треперещи крака. – Тук държим на послушанието. Не можеш да избягаш, така че не си го и помисляй. Ако се опиташ, последствията ще са много по-тежки от това, което изпита преди малко.
Елизабет не отвърна. Цялото й внимание бе насочено в магическия кристал на врата му. Искаше да го пита на какво иска да се обзаложи, че ще успее да пробие артерията му с него, преди той да е успял да активира заклинанието повторно. Вдигна очи и срещна неговите. Медикът отстъпи стреснато.
– Зейл. – повика го отново Бенджамин. – Повикай Рони.
– Сър, все още смятам, че…
– Веднага, Зейл.
Челюстта на медика се напрегна, сякаш се готвеше да каже нещо, но накрая кимна и мълчаливо излезе. Елизабет разкърши рамене. Атмата й продължаваше да бълбука под повърхността, недоволна, че плячката се бе изплъзнала.
– Ако продължаваш да си създаваш врагове с този темп, няма да оцелееш дълго. – каза страшникът, без да вдига поглед от документите, които попълваше.
Елизабет не отвърна, а той не каза нищо повече.
Часовникът на сивата стена отмерваше изминалите секунди, но тя не усещаше изминалото време. Бе се загледала през прозореца. Снегът падаше на едри парцали и полетът на едрите снежинки бе хипнотизиращ. Фриниа нямаше нищо общо с Хайрани и това беше добре.
На вратата се почука.
– Влез. – нареди страшникът.
При тях влезе беловлас и съсухрен мъж. Пристъпяше напред бавно, на дребни крачки. Вдигна трепереща ръка към сърцето си и застана мирно, видимо правейки опит да изправи прегърбения си гръб. Не носеше синята униформа с белия акантус, извезан над сърцето като другите страшници. Неговата беше сива от груба вълна.
– Викали сте ме, сър. – каза с тих, треперещ глас.
– Новото попълнение има гривни със заклинания.
Страшникът не каза нищо друго, но старецът не се нуждаеше от повече насоки. Присви кафявите си очи към Елизабет, сякаш му бе трудно да я види съвсем ясно, и заситни бавно към нея.
– Казвам се Веронерик. – представи се мъжът. Почака няколко секунди, но когато Елизабет не отвърна, се усмихна нервно и протегна ръка към нея. Пръстите му бяха възлести и изкривени. – Нека погледна гривните.
Лизи не помръдна.
– Няма да ги повредя, госпожице. Обещавам.
Тя вдиша миризмата му скришом. Беше стар и болен, но не лъжеше. Елизабет вдигна бавно окованите си ръце. Веронерик нави ръкавите, за да разкрие гривните й, а тя едва се сдържа да не се дръпне. Не й пукаше за заклинанията – щеше да се оправи и без тях – но мисълта някой да докосва едно от малкото неща, които й бяха останали от Сам, я изнервяше.
– Красиви анджари. – каза й тихо старецът. Тя го погледна, изненадана, че знае какво са. – Този, който Ви я е подарил, трябва да ви обича много.
Елизабет сведе очи към гривната. Преглътна трудно.
– Обичаше ме. – промълви.
Веронерик хвана ръката й в своите и я потупа.
– С времето спира да боли толкова.
Елизабет се боеше точно от това. От мига, в който изведнъж ще осъзнае, че не се е сещала за него днес. Че спомените за него не я режат толкова дълбоко. Че мисълта за бъдещето, което никога нямаше да имат, няма да боли. Не искаше животът й просто да продължи, сякаш не го бе имало. Докато раната в гърдите й бе отворена и кървеше, част от него щеше да е жива завинаги.
Веронерик плъзна пръсти по камъните на гривната. Магията през последните месеци бе станала толкова наситена, че понякога Елизабет успяваше да види, когато някой я използваше. Или това, или енергията от Сам в тялото й развиваше сетивата й. Сега обаче по-скоро почувства, отколкото видя как нещо се къса. Нишките, които изграждаха заклинанията, сплетени от Чарли в гривната й. Не знаеше защо бе очаквала магията, поставена от мошеника, да реагира някак на опита да бъде премахната, но Веронерик само трябваше да докосне камъните. Не бе нашепвал магически думи и не бе използвал кристали.
– Готово, сър.
– Чудесно. Свободен си.
Старецът отново отдаде чест с ръка на сърцето и си тръгна. Елизабет остана там, до стената, очаквайки да й кажат какво следва. Минаха няколко минути, преди друг мъж, този път облечен в синя униформа и с няколко кристала на колана си, да влезе при тях.
– Отведи я в общежитието, лейтенант. – нареди страшникът от бюрото.
– Да, сър! – мъжът удари пети.
Размота близо еднометрова верига с карабинер в единия край от кръста си и я закачи за белезниците на Елизабет. Дръпна я да тръгне по-рязко, отколкото бе необходимо, а след това я изведе от кабинета и я поведе обратно по коридора, който водеше към двора. Двете сгради бяха на стотина метра една от друга, но на Елизабет й се стори по-дълго. Още не бе свикнала на разликата в климата в сравнение с Хайрани и зъбите й тракаха. Снегът навън я заслепяваше, а постоянното теглене я караше да се хлъзга в кишата. Мъжете, които бяха тренирали по-рано, сега се бяха прибрали и двамата със страшника бяха единствените навън. Поне все още носеше палтото си, дори и да не бе имала време да го закопчае, преди да излезе.
Още преди да се е доближила съвсем до тежката, масивна врата на общежитието, Елизабет знаеше, че е направена от същата сребърна сплав. Всевъзможни руни и магическа геометрия бяха гравирани и изрисувани по цялата й повърхност. Разпозна някои от тях – няколко, които щяха да затворят цялата сграда в бариера, три различни за здравина и сигурно двадесет за резистентност към различни елементи. Имаше поне двадесетина други, които не й говореха нищо. Изглеждаше внушително, каквато вероятно бе и целта. Сломяваше всяко желание за съпротива още преди да се е появило съвсем.
Лизи се зачуди дали всички заклинания, касаещи общежитието, са поставени на вратата. Ако бе така, щеше да е много по-лесно за нея, ако реши да си тръгне. Нямаше да й се налага да губи време в тичане насам-натам, за да унищожава руни.
Страшникът извади нещо от колана си, с което докосна вратата. Лизи не успя да види предмета заради виелицата. В следващия момент се чу изщракване и тежката врата се отвори навътре, разкривайки къс коридор. И тук магията за затопляне не работеше, ако въобще някога е съществувала, но поне вече не й влизаше сняг в очите.
Тесните прозорци до вратата не пропускаха достатъчно светлина, а магическите лампи не работеха. По стените нямаше картини на битки или портрети на мъже и жени в сини униформи за разлика от сградата на страшниците. Беше мрачно, сиво и тихо.
Коридорът излизаше на неголяма площадка с две стълбища в противоположните краища. Между тях имаше метална врата, боядисана в убито зелено.
– Насам. – страшникът я дръпна към дясното стълбище. Там, зад друга врата, имаше друг коридор, който трябваше да е дълъг, колкото половината сграда. Още метални врати бяха подредени на равни интервали. Трябваше да има поне двадесет. Повечето бяха отворени широко и хвърляха мътна светлина. Тези стаи бяха празни. Имаше две затворени и още две открехнати. През процепите Лизи зърна тесни легла и жени, облечени в сиви униформи като тази на Веронерик.
Това трябваше да е женското крило на общежитието. Елизабет чу проскърцване на панти. Явно бяха решили да видят къде ще я оставят.
– Протегни ръце напред. – заповяда й страшникът, като спря в края на коридора. Когато тя го стори, той отключи белезниците. – Това е твоята стая до второ нареждане. Съжителството с други Сенки ти е забранено до тогава.
Това я уреждаше идеално.
Стаята не бе по-голяма от онази в странноприемницата на Аша в Хайрани, но бе по-оскъдно обзаведена. Едно малко легло, един шкаф – това бе всичко. Тесният, висок прозорец бе широк едва двадесетина сантиметра, но нямаше перде и от него лъхаше студ. Лизи издиша с отворена уста и бе малко изненадана, че не видя дъха си. Шкафът бе празен, но имаше три рафта. В стаите, в които успя да надникне, бе видяла завивки. По-късно трябваше да разбере откъде да си вземе поне одеяло.
Сам никога нямаше да одобри. Може би това бе част от причината да се съгласи. Беше му толкова ядосана, че бе позволил брат й – обикновен човек без капчица магия – да му причини това, че й идваше да крещи и крещи, докато остане без глас.
Трябваше да преглътне гнева си, когато на вратата се почука. Поколеба се дали да отвори, но тогава потропването се повтори по-силно. От другата страна стоеше висока жена на около тридесет, носеща сивата униформа на Сянка. На челото й имаше все още розовеещ белег, който се опитваше да прикрие с бретона на кестенявата си коса.
– Здравей, аз съм Бриана. – представи се на фринийски и протегна ръка към нея. – Ти как се казваш?
– Елизабет. – отвърна.
Бриана почака още една неловка секунда Лизи да се здрависа с нея, после усмивката й да потрепне и да отпусне ръка. Гласът й обаче звучеше топъл и приветлив, когато я попита:
– Разбираш ли достатъчно добре фринийски, или искаш да си говорим на друг език?
Ривския и фринийския бяха много близки езици. Не бе нужно да говориш единия, за да разбираш другия, но Сам я бе научил и на него, наред с хайранския.
– Разбирам го. – отговори.
– Чудесно! – плесна с ръце Бриана.- Значи ще може спокойно да се запознаеш с всички! Но преди това, трябва да те разведа из сградата. Готова ли си за малка разходка?
– Не.
– О! – изненадата за миг замени веселата й усмивка, преди чертите й да се претопят в по-мило и далеч не толкова ентусиазирано изражение. – Съжалявам, Елизабет, но трябва да дойдеш с мен.
– Заповед от страшниците?
– Да. Всяко ново попълнение трябва да получи инструктаж, но обещавам, че ще е забавно.
Лизи успя да се спре, преди да направи гримаса. Бриана вероятно искаше да я разхожда точно толкова, колкото и тя искаше да бъде разхождана.
– Води.
Усмивката й отново потрепна, но Бриана се отдръпна от вратата и я подкани с жест да я последва.
– Всъщност ще е кратка разходка, защото няма какво толкова да се разглежда. Сградата е предвидена основно за спане и почивка. Ти си в частта с единичните стаи, където оставят новите, както и по-проблемните, които не могат да свикнат с компания или пък са наказани. – разприказва се, още преди да са направили повече от няколко крачки. След малко посочи към няколко открехнати врати, зад които се чуваха приглушени гласове: – Повечето стаи са за две или три Сенки.
Бриана продължи да й обяснява какви са порядките и че не е прието след вечерният час да си в чужда стая, защото ако те хванат – има наказание. Спря се пред своята стая и й обясни подробно как да я намери, сякаш вървенето направо беше объркало Лизи. Показа й и тоалетните и баните и й обясни, че всички споделят едно помещение и за чистотата му се грижат сами, както и за чистотата на стаите и на самата сграда. Съдейки по финия прах, който покриваше всичко – никой май не държеше много на въпросната чистота. Едва след като й показа всичко, което можеше, слязоха на долния етаж и Бриана се спря пред поредната врата, която водеше към голямо помещение с дървени маси и пейки.
– Това е столовата. Тук се храним три пъти на ден. Ще чуеш сигнала, ще имаш един час да дойдеш и да се нахраниш. Точно след шестдесет минути прибират храната и ще трябва да чакаш следващото ядене, така че внимавай.
Елизабет кимна и я последва нататък. Незаинтересоваността й сякаш не пречеше на жената, която не спираше да бърбори весело, обяснявайки й, че зимата нямат много работа заради снега, но иначе е забавно и можеш да обиколиш почти целият свят и да видиш много чудати неща. Разказа й за едно свое пътуване до някакви острови, които били целите в палми и цветя. Между приказките й показа къде се намира обособения медицински кабинет, ако се нарани. Вътре нямаше доктор, но имаше неща от първа необходимост. След това й обясни къде е мястото, където страшниците тренираха, а по в страни от тях имало и обособено място за магия, където и на Сенките им беше разрешено да се упражняват, но само следобед и само ако е свободно. Него щеше да й го покаже, като спре да вали. Поведе я по още едни стълбища надолу, към склада. Бриана говори с отговорника, след което дадоха на Лизи завивки и два комплекта униформа, заедно с шапка, шал и ръкавици, след което я накараха да се разпише в книга срещу списъка с нещата, които е взела. Едва след това двете се върнаха в нейната стая.
– Е, това беше. – обяви Бриана, преди да остави одеялото на леглото й. – Имаш ли някакви въпроси?
Честно казано, Елизабет искаше жената да я остави на мира. Говореше твърде много и бе твърде жизнерадостна. Изморяваше я. Но щеше да е глупаво да откаже да научи повече за това място, когато й се удаваше шанс.
– Можем ли да излизаме свободно в двора, или трябва да ни бъде разрешено?
– Може да излизаш когато пожелаеш, стига да не е през нощта, но изчакай да свърши виелицата, преди да излезеш. Сега не изглежда така, но навън е страшно и може много бързо да измръзнеш.
– А влизането в другата сграда?
– Забранено е. Може да влезеш само, ако изрично са те повикали или някой от страшниците те придружава. – за първи път усмивката слезе от лицето й. – Не ти трябва да ходиш там, Елизабет. Обикновено ни викат за лабораториите и от мен да знаеш, колкото по-далеч стоиш от тях – толкова по-добре.
– Какво ви правят?
– Наричат ги изследвания. – отговори й Бриана и без да чака покана, седна на леглото. – Напоследък… изпробваме разни предмети, които изобретяват, но обикновено ти дават да пиеш неща или просто ти ги инжектират, след което гледат какво ще се случи. Дали ще ти повлияе някак физически или на умението, което притежаваш. Твърдят, че искат да ни „подобрят“, но според мен търсят още един начин, по който да ни контролират.
Вероятно беше права. За страшниците послушната Сянка бе добра Сянка. Зейл със сигурност щеше да се радва да открие начин да контролира Елизабет, и то не само, защото се съмняваше, че е една от „тях“, които и да бяха.
– Колко често ни викат на мисии?
– Много зависи от това в кой екип си или дали някой друг екип има нужда от временно попълнение. Може със седмици да не те извикат, а може и едва да си се прибрала от мисия и още на другия ден да заминеш на нова. Но не се тревожи. Когато сме на мисии, ни дават фантоми, за да сме здрави и да имаме енергия да ползваме умението си. Всичко ще е наред.
Лизи не се бе разтревожила особено. Тялото й все още не бе резорбирало енергията от Сам. Мъжът й се бе погрижил да е изключително трудно да умре.
– Благодаря ти. – каза на Бриана.
– Няма за какво. – жената се изправи и вдигна ръка, сякаш да я постави на рамото й, но в последният момент се отказа и вместо това отново й се усмихна топло. – Всичко ще е наред, Елизабет. Сега едва ли ти изглежда така, но тук се грижат добре за нас. Извън мисиите нямаме много други задължения и може да прекарваме времето си както сметнем за добре. Веднъж като свикнеш и си намериш приятели, дори може да ти хареса. Просто му дай шанс.
Приятели, повтори на ум Лизи. Образите на Чарли и Рамая изникнаха в съзнанието й. Магията може и да бе повредена, но не и за Чарлс Флетчър и със сигурност не и преди няколко месеца, когато атмата бе по-стабилна. Ако искаше, щеше да намери начин да се свърже с нея, но не го бе направил. Най-вероятно просто се бе уморил от нея. Принцесата също отказваше опитите й да разговарят след грандиозната каша, в която се бе превърнала последната им среща. Бе загубила и двамата.
Определено нямаше намерение да търси повече приятели.
На етажът им се разнесе силен звън. Бриана скочи от леглото й.
– Това е звънецът за обяд. Идваш ли?
Лизи поклати глава. Жената я почака секунда да каже нещо, след което сви рамене.
– Ще се видим после тогава. – каза й и излезе.
Елизабет се увери, че вратата е затворена след нея и въздъхна. Най-накрая сама.
Чуваше гласове и дори смях от коридора, докато жените слизаха надолу. Вероятно говореха за нея. Зачуди се какво ли ще им каже Бриана, но после поклати глава. Нямаше значение.
Докато чакаше всички да слязат, оправи леглото. Завивките бяха стари и протрити на места, но поне одеялото изглеждаше топло. След като напрегна слуха си, за да се увери, че няма да бъде пресрещната от някой, който да иска да си говори с нея, взе хавлиената кърпа, сапуна и униформата и отиде в банята.
Душовете бяха наредени един до друг без никакви разделителни прегради, но поне тоалетните бяха отделени в кабинки. Елизабет избра душа до далечната стена. Може би беше параноична, но предпочиташе да бъде достатъчно далеч от вратата, за да има време да реагира, ако някой влезеше и се опиташе да я атакува.
Завъртя кранчето. Водата се изкачи със съскане и стържене по тръбите. Лизи си пое остро дъх и отскочи встрани, щом първите капки докоснаха кожата й. Беше малко по-топла от снега навън. Естествено.
Насили се да пристъпи под слабата струя отново и постави нов рекорд по бързо къпане. Кожата й беше зачервена и зъбите й тракаха, докато излезе, но определено оцени грубата вълна на униформата, когато я облече. Ръкавите и крачолите й бяха малко по-дълги и трябваше хубаво да затегне панталона с колана, за да не падне. На ръба на куртката имаше кафяво петно, вероятно спомен от смъртта на предишния собственик на униформата. Ботушите й стягаха малко на пръстите и тя погледна с копнеж към старите си. За съжаление, не бяха пригодни за планински условия, така че щеше да й се наложи да пробва да размени тези с някои по-големи. Липсваха й и иглата за коса и матовите ножове на Сам, но тях бе оставила в квартирата, която бе наела в Рива. Нямаше начин да позволи страшниците да ги докопат.
Върна се в стаята, прибра старите си дрехи в шкафа до другата униформа и се строполи по лице на леглото. Беше толкова уморена. През цялото време. Ако не си бе поставила цел да намери Томас, сигурно нямаше изобщо да мръдне от леглото. До тогава трябваше да продължава да функционира. Понякога бе толкова трудно да намери волята да стане и да започне деня, че се чудеше дали си струва да го търси. Друг път се питаше дали наистина иска да го намери. Сам я бе направил най-богатата жена в цял Хайрани, а може би дори и в света. Да наеме хора да го потърсят вместо нея щеше да е нищо. Защо тогава се бе съгласила с предложението на Калахан, който дори и да бе принц, нямаше толкова власт в Ордена?
Остана да лежи така, неподвижна. Не спеше, но и не бе съвсем „тук“. Бе оставила съзнанието си просто да изключи. Правеше го често, когато останеше сама – иначе все се връщаше към онзи ден, когато го намери паднал в локва кръв пред блока им. Към седмиците, в които го чакаше да се върне. Към деня, в който осъзна, че се е самозалъгвала и Сам си бе отишъл завинаги.
Не мислеше, че е минало много време, но когато изведнъж чу звънеца за вечеря, осъзна, че се е стъмнило. Единствената светлина идваше от снега, който продължаваше да се сипе навън. Не й се ставаше и още по-малко й се слизаше на вечеря, но трябваше да се храни. Все пак изчака на етажа да настане тишина и чак след това сама слезе.
Ако бяха в храма на Ну‘Ахра, смях и разговори щяха да се чуват още от коридора на столовата. Тук обаче най-разграничимият шум бе този от вилиците по металните чинии. Чак като влезе вътре, осъзна, че разговори все пак има, защото шепотът рязко спря. Около четиридесет чифта очи се впиха в нея. Лизи се зачуди дали е необходимо да яде точно сега, но рано или късно щеше да й се наложи да премине през това.
На една от дългите маси бяха наредени тенджери и тави с храна, както и един куп чинии и прибори. Страшници не се виждаха никъде, не се виждаше и някакъв отговорник, който да сервира. Това повдигна духа й. Нямаше да й се налага да говори с никого.
Сипа си от рядката яхния със съмнително кафяв цвят, взе си парче стар хляб и огледа масите. Всички продължаваха да следят всяко нейно движение. Бриана седеше заедно с няколко други момичета и й помаха. Елизабет се престори, че не е разбрала, че я кани при тях. Кимна й, след което седна на възможно най-далечната от всички маси.
Едва бе успяла да загребе от яхнията, когато с периферното си зрение улови движение. Няколко Сенки се бяха запътили към нея. Тя потисна въздишката си.
– Значи ти си новата. – ухили й се един от мъжете, който на око не изглеждаше много по-голям от нея. Дръпна стола срещу нея и седна. – От къде си?
Елизабет обмисли дали да отговори или просто да продължи да се храни мълчаливо, докато групичката не схване, че не иска компания. В крайна сметка реши, че няма смисъл да е груба с хора, които не знаят нищо за нея и се опитват да бъдат… гостоприемни.
– Рива. – отвърна, щом преглътна хапката си.
– Чувала съм, че в Рива жените много се пазят от слънцето. – обади се веднага едно русоляво момиче, което се беше подпряло бедро на облегалката на стола и я гледаше от високо. – Не си ли малко тъмна, за да си от Рива?
– Не бъди груба, Ванес. Може просто да й се е наложило да работи навън. – мъжът погледна към Лизи. – Така ли е?
– Да. – отвърна тя незаинтересовано и продължи да се храни.
– Виждаш ли? Прав бях. – погледна победоносно към Ванес, която му се намръщи, а после и към останалите двама в групата, преди да се обърне обратно към Лизи и да подпре лакти на масата, питайки я заговорнически: – Вярно ли е това, което казват за теб?
Елизабет вдигна поглед от чинията си и най-накрая го насочи към младия мъж. Какво им бе говорила Бриана?
– Какво казват за мен?
– Много неща! Че си убила демон, например. Откъснала си главата й с голи ръце!
– И си взела едната й ръка, за да си направиш фенер за стаята от нея. – отговори по-ниския от двамата мъже, който имаше кестенява коса и кафяви очи, които в момента я гледаха с любопитство и може би малка доза завист и копнеж. – Хубав ли е станал?
Преди обаче Лизи да е успяла да каже каквото и да е, другият мъж също се включи в разговора:
– И казват, че морите те слушат и се въртят около теб като послушни кучета. Само мърдане на пръст и изпълняват всичко.
– Това е глупаво, Джими. Никой не може да управлява морите. Всички го знаят. – присмя му се Ванес. – Но казват, че можеш да накараш кръвта да заври или замръзне, още докато е в тялото на някой.
– Разказват още, че можеш да накараш труповете да се изправят и да се бият точно като живи хора. – погледа на русокосия блестеше, когато я попита: – Е, вярно ли е?
Откъде, нечистите да го вземат, бяха чули тези неща? Елизабет премига срещу тях веднъж, след което отново насочи вниманието си към яхнията. Нямаше никакво желание да обяснява кое е истина и кое – не.
– Не.
– Не? – попита разочаровано Ванес. – Нищо?
– Нищо.
– Не може нищо от това да не е вярно. – заяви русокосия недоволно. – Иначе нямаше да те забутат в най-далечната стая на крилото, а и едва ли принцеската щеше да те иска в екипа си.
– Тихо, Карл. – просъска му Ванес и погледна през рамо към вратата. – Скоро ще дойдат и ако те чуят, отново ще те затворят.
– Нека ме чуят. – изръмжа й в отговор младежът, преди да си върне вниманието върху Лизи. – Е, какво ти е толкова специалното?
– Абсолютно нищо. – отвърна.
Елизабет започваше все по-силно да съжалява, че слезе на вечеря. В храма бе имала проблеми с Дамила, а сега някак се бе натъкнала на цяла групичка дамили. Как успяваше?
– Това е странно. – измърмори Джими. – Убивала ли си изобщо?
Лизи застина за миг. Остави лъжицата и погледна към Джими. Очите му се разшириха за момент, преди бързо да отклони поглед.
– Искам да се нахраня. – каза и отново взе лъжицата. – Сама.
– Хайде, момчета. – стола на Карл изчегърта силно в почти пълната тишина в столовата, когато мъжа стана.- Госпожичката е прекалено важна да си поговори с обикновени Сенки.
Хвърли й един поглед от високо и просто се обърна и си тръгна. Другите двама побързаха да го последват, като само Ванес си задържа вниманието малко по-дълго върху нея, преди да поклати леко глава, сякаш е видяла най-голямото разочарование в живота си, и да се изтича при останалите.
Минаха няколко минути в блажена тишина и Лизи беше успяла да изяде храната си, когаго на стола срещу нея да се настани нов натрапник.
– Добре ли си? – прошепна Бриана.
Елизабет потисна въздишката си. Понякога наистина й се искаше да е пряма и груба като Сам.
– Да.
Бриана се пресегна и внимателно потупа ръката й.
– Не е нужно да се преструваш, Елизабет. Нормално е, ако са те притеснили. Карл и компанията му са едни от най-силните Сенки между нас и много искат да го изтъкнат на всички. Понякога дори прекаляват, но не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Скоро ще загубят интерес и ще си намерят друго занимание.
– Не съм притеснена. – каза и дръпна ръката си.
Възнамеряваше да отнесе чинията, където останалите бяха оставили своите. Даже я хвана и понечи да се изправи, но тогава направи грешката да погледне към Бриана. Изглеждаше… наранена.
Не трябваше да й пука. Не бе дошла тук, за да се сприятелява. Въобще не искаше да говори с никого. Ако останеше тук и отвърнеше по какъвто и да е начин, трябваше да остане да я слуша. Не можеше.
Без да погледне към нея повече и без да обръща внимание на чувството за вина, което заровичка ума й, Лизи стана и се отдалечи.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
Няма коментари
