Постинг
04.06.2023 04:42 -
Карас: Нов свят – 9.5
Ежедневието на Лили претърпя леки промени през следващите дни. Преди обяд отделяха няколко часа за тренировки в салона, както преди, като повече наблягаха на физическата, отколкото на магическата част, за което момичето беше благодарно. Харесваше й да се движи и се радваше на времето сред зеленината. Даже докато Бран тренираше с Алистър, тя можеше да се разхожда безцелно около езерцата или да се катери по стената.
Щом приключеха в салона, се преместваха в стаята за разчитане, където всички заедно обядваха. Останалата част от деня Лили прекарваше върху стола, затворена в магическия цилиндър с тъмнокафявите руни, а пък Бранислав и Ролан се въртяха около нея. Изучаваха съсредоточено знаците, сумтяха недоволно и начесто се почесваха. Някои неща преписваха на хартия, която вече беше започнала да прелива от бюрото по пода. Алистър пък мълчаливо седеше на един стол до стената и напрегнато наблюдаваше всичко. Разговорите бяха замрели, освен когато Бран и Ролан обсъждаха тази или онази руна и как се вписва в магическата конструкция. Елфът беше донесъл няколко нови книги, като едната представляваше енциклопедия на насекомите и имаше много страници с красиво изрисувани пеперуди, но Лили просто не можеше да се съсредоточи да чете. Напрежението в стаята беше толкова осезаемо и въпреки че никой не викаше и не се ядосваше, тя предпочиташе да се взира в лицата на мъжете. Така се изнизваше времето за вечеря, което се беше превърнало в другият й любим момент от деня.
Алистър изяждаше почти по половината от съдържанието на всички чинии, включително и от десерта й, като поглъщаше и една чаша сок от нейната чаша. Първият ден беше изненадана от това му държане и дори малко се стресна, когато я спря да не яде, но той й обеща да й обясни всичко по-късно, ако сега просто не задава въпроси и не казва на никого за това. Лили нямаше против тези условия, а и той за награда започна да я учи на нов вид магия, която трябваше да й позволи да се свърже с него и да могат да си говорят дори и да не са в една стая и дори да са на няколко дни път един от друг. Самата мисъл, че винаги ще може да го намери, дори и да не го вижда, я караше да гори от нетърпение да научи магията, така че изобщо не усещаше изтичането на часа, който Алистър бе поискал да изчакат след опитването на храната. Алистър обаче явно следеше, защото всеки път прекъсваше тренировката, без значение дали са отбелязали някакъв напредък, или не, и я подканяше да яде.
Днес с нищо не се отличаваше от изминалите дванадесет дни, освен с това, че за първи път успя да се свърже с него. Само за малко, преди да изпусне магията, но това не й попречи да се почувства ужасно горда от успеха си. Погледна към Алистър и широката усмивка изведнъж застина на лицето й. Драконът изглеждаше жълто-блед, по челото имаше ситни капчици пот и сякаш леко се клатеше, докато седеше.
– Ал? – повика го Лили и протегна ръка към него.
Той стана рязко, с няколко крачки стигна до банята и се преви над тоалетната.
– Алистър? – повика го притеснено отново и отиде до него, започвайки леко да го гали по гърба, както той беше правил с нея, когато й беше лошо.
Само че явно не му ставаше добре, защото продължаваше да кашля и да се напъва, целият трепереше и дори през дрехите тя го усещаше необичайно топъл. Постоя до него още малко, докато се чудеше какво да направи, но когато той се отпусна на земята до тоалетната и опря глава на стената, затваряйки очи, Лили най-сетне взе решение.
– Сега се връщам. Не мърдай от тук!
Завъртя се и побягна. Линали сигурно можеше да му помогне, обаче тя не знаеше къде да я търси или как да я извика, но Бранислав живееше в стаята срещу тяхната. Той щеше да знае как да спаси Алистър.
– Бран! – извика Лили и заудря с юмруци по вратата. – Бран!
След секунда драконът отвори и я погледна притеснено.
– Какво? Какво има?
Лили го хвана за ръката и го затегли към стаята си.
– Ал е зле!
Чувайки това, Бранислав издърпа ръката си и се стрелна отсреща. Огледа изплашено празната стая, а после се втурна към банята, където свари Алистър да се дави и кашля над тоалетната.
– Али! – викна притеснено и клекна до него.
Племенникът му започна да отговаря, но тогава отново повърна. На Бран не му беше необходимо повече и веднага се свърза с Линали чрез магия, заповядвайки й да дойде веднага. Знаеше, че се държи грубо с малката, но беше прекалено изплашен, за да му пука.
– Ако умреш отново, ще те убия! – изръмжа разтреперано. – Чуваш ли ме, Алистър!
– Нищо ми няма. – успя да отвърне задъхано драконът и надигна глава, за да погледне чичо си. – Само съм малко отровен.
И после отново се надвеси над тоалетната чиния.
– Отровен? – повтори притеснено Лили от прага. – Бран, трябва да извикаш Линали веднага! – изхлипа паникьосано момичето и стисна възрастния дракон за ръката. – Трябва да го спасиш! Моля те!
– Повикал съм я! – викна й изнервено. Не можеше да се разправя и с нейната паника в момента. – Излез в стаята и я чакай.
Лили преглътна. Кимна леко, погледна още веднъж към Алистър и се върна в стаята, където започна да обикаля. Чуваше го как кашля и се дави и не веднъж трябваше да се спре да не иде при него. Линали всеки момент щеше да дойде тук. Алистър щеше да се оправи. Нямаше да му позволят да умре, само веднъж принцесата да дойдеше. С тези мисли в главата тя не спираше да крачи нервно из стаята, като на няколко пъти стигна до входната врата и почти беше готова да я отвори и да тръгне да търси лечителката по коридорите, за да я доведе по-бързо, но се спираше. И сега беше там, с ръка на дръжката, когато изведнъж тя потъна надолу, вратата се отвори и за малко да я удари.
– Линали! – извика зарадвано Лили и побърза да се дръпне, за да й направи място да влезне в стаята. – В банята е! Бързо!
Принцесата се затича натам, а момичето тръгна по петите й. Първата работа на Линали обаче беше да хвърли един поглед към Бранислав и да го помоли да излезе.
– Но не мога да го оставя! – викаше Карн.
– Напълно съм наясно, че си притеснен, но тук само ще ми пречиш. – каза твърдо принцесата, а когато драконът започна да протестира, тя махна рязко с ръка и го прекъсна: – Този спор само губи времето му. Излез.
С това го избута навън и затвори вратата.
– В името на Боговете… – простена Бранислав и прокара пръсти през косата си изнервено. После попита Лили: – Как така е отровен? Знаеш ли нещо? Какво е ял?
– Само вечерята. – посочи към масата, където бяха подредени чиниите.
– И на теб ти няма нищо? – попита, щом видя, че и двете порции са преполовени.
– Аз не съм яла още. Ал не ми дава да ям, преди да е минало поне час, след като той е ял. – изведнъж й просветна. – От храната ли е? Но защо ще искат да го отровят?
– Не него, а теб. – обади се Ролан, който тъкмо влизаше в стаята. – Бран, как е той?
– Зле. Лина е при него. – отговори Карн и се намръщи. – Какво искаш да кажеш с това, че са искали да отровят малката?
Изведнъж Ролан придоби това неприятно усещане, че идеята на Алистър е дори по-малко гениална, отколкото беше решил в началото.
– Помниш ли, когато Алистър отказа на Милене да я пусне в стаята и после й хлопна вратата в носа? – започна отдалече историята. – Негова беше идеята да я ядосаме и тогава се справи дори повече от добре. Предполагахме, че Милене ще се опита да я отрови. Предполагам, че щеше да се опита да заеме по този начин мястото ми и преди шест дни, когато Серрес взе част от отровите в личния си кабинет – подозренията ни се потвърдиха.
Ролан въздъхна нервно. От къде да предположи, че драконът доброволно ще се отрови? На никой нормален дори нямаше да му мине тази мисъл през главата. Особено пък, за да предпази демон. А трябваше да се досети, когато толкова охотно се съгласи да изложи Лили на риска да бъде убита. Къде изобщо му беше главата?
– Чакай малко, защо го е правил това? – попита Бранислав и се намръщи. – За отмъщение ли?
– Предполагам, че и за това. – заовърта Ролан, но от опит знаеше, че овъртането не работеше при драконите и особено при Бранислав. – Но и защото му казах за съпротивата.
– И той е решил да ти помогне, защото има добро сърце?
– Не точно. По-скоро има един от онези гениални планове, за които толкова си ни разказвал. – усмихна се виновно елфа. – Но мисля, че ще е най-добре, ако той ти обясни за него.
– Не, ти ще ми обясниш сега. – заповяда Бранислав.
– Не ми се иска Лина да го чуе. – каза по-тихо Ролан, но убийствения поглед на Бран беше достатъчно красноречив, за да го накара да говори: – Не му хареса някой с възгледите на Вербак да е крал. И смеските, и Еленир ще са в опасност, когато той вземе трона. – елфът стрелна с поглед вратата на банята, но отвътре още се чуваха прилушените, макар и по-редки опити за повръщане на дракона, затова рискува и продължи да говори: – Реши, че ще е добре да си спестим това, като подкрепи кандидатурата ми за трона. Само че не искам Линали да научи за това, особено ако накрая нищо не излезе.
Бранислав продължи да го гледа с нескрито предупреждение, но Ролан не каза нищо повече. Драконът обаче беше убеден, че това не е цялата история. Това определено звучеше като някой план на Алистър, само че племенникът му винаги беше избягвал да се занимава с политика и особено тази на елфите. Освен когато имаше някакъв грандиозно опасен план, който изискваше да се занимава с това. Изведнъж Бран получи много лошо чувство, но преди да продължи разпита с Ролан по-сериозно, Линали се върна при тях.
– Алистър ще се оправи. – съобщи веднага. – Организмът му вече е изхвърлил по-голяма част от отровата, но ще прекара още известно време вътре.
– Може ли да отида при него? – попита в същия миг Лили.
– Той каза, че не иска никой вътре. – отвърна Линали.
При това Лили закова притеснено поглед във вратата на банята. Искаше й се да спори, но щом Алистър предпочиташе да остане сам, тя щеше да уважи искането му.
– Добре. – кимна след малко.
– Лина? – повика я Ролан. – Някакви предположения каква отрова е погълнал?
– Имам някои, но ще трябва да тествам храната, за да съм сигурна.
– Предполагам, че е в някоя от нейните порции или сока.
Серрес се беше престарала в количеството отрова. Ако целта й е била само да накара Лили да се чувства зле, трябваше да използва поне на половината на това, което е използвала. От друга страна обаче, именно той беше подправил докладите с опити, където пишеше, че Лили проявява признаци на регенерация, както и че е показала реакция на някои от безопасните до преди няколко дни отрови. Дали това не я бе подтикнало да ползва по-голямо количество, за да е сигурна, че демонът ще реагира? И какво щяха да правят, ако Алистър беше умрял? Само при мисълта за това и усети как целият се сковава. Бранислав беше един от най-миролюбивите дракони, но дори той щеше да иска възмездие.
– Късметлии сме, че се е разминал леко.
– Това момче е пълен идиот. – изръмжа Бранислав и се обърна към Линали, стараейки се да държи яда си под контрол. – Изследвай храната им възможно най-скоро, ако обичаш. Лично. Не искам никой друг да се докосва до нея и да покрие доказателствата.
– Кого подозираме? Серрес?
– Да. – драконът си пое дъх, за да се успокои. – Така, Лина, ти взимаш храната. Аз ще поразпитам готвачите и слугите още сега. Не искам да чакам до утре, за да не се окаже, че са заминали при роднини някъде.
– Аз бих могъл да разпитам демонолозите, но честно казано ме съмнява някой да й е помагал. – включи се и Ролан. – Така че май ще е по-добре да остана тук и да наглеждам тези двамата. За всеки случай.
– Добре. – каза Бран. – Свържи се с мен, когато излезе от там.
– Ще те извикам. – обеща му елфът.
Малко след това остана с Лили в стаята, но тя беше все още прекалено изнервена и не искаше да говори, като само обикаляше пред вратата на банята. От своя страна, Ролан също не изгаряше от желание да говори с нея. Не виждаше какво повече може да й каже, след като Линали вече ги увери, че драконът ще се оправи.
Ролан потърка лицето си. Беше глупаво да се съгласява с предложението на Алистър. Беше близко до акъла, че той ще направи всичко възможно, за да я предпази. Беше го заявявал на всеослушание поне няколко пъти, а и действията му подкрепяха думите. Само че за Ролан беше напълно немислимо някой да се излага на опасност заради демон. Надяваше се само останалата част от плана на Карн да се развие по замисъл, защото иначе целият риск и страданието му щяха да бъдат напразно.
Драконът остана в банята още почти час, като последните десетина минути не се чуваха повече напъни и кашляне. Когато отвори вратата, стана ясно, че все още не е добре. Лицето му изглеждаше почти бяло на фона на тъмните очи и черната коса. Подпираше се с ръка на рамката на вратата и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на земята.
– Май ще е по-разумно да седнеш някъде. – предложи Ролан.
Алистър всъщност искаше направо да си легне и да не стане никога повече, но кимна и се затътри бавно към най-близкото от двете легла, изръмжавайки предупредително и на Лили, и на Вертос, когато пристъпиха да му помогнат. Не се беше чувствал толкова зле, откакто приключи с изграждането на резистенция към повечето отрови.
– Мразя отрови. – измърмори глухо, когато най-сетне се добра до леглото и седна. – Тези дни ще ти дам един списък с няколко, Вертос. Трябва да видя дали пак са започнали да ми действат, или е ползвала някоя нова.
– Не мисля, че Линали скоро ще ти разреши да ги пробваш.
– До няколко часа ще съм като нов.
Елфът му кимна и го уведоми къде е отишъл Бран. Поколеба се за миг, но щеше да е по-добре да го предупреди, преди чичо му да го засипе с въпроси.
– Казах му за лудия ти план да ме правиш крал.
– Каза ли му нещо друго?
– Не.
Драконът кимна.
– Продължавай да си мълчиш засега. А после ще се преструваш на изненадан и всичко ще е наред. – насочи вниманието си към Лили, която стоеше на няколко крачки пред него и продължаваше да го гледа притеснено. Алистър протегна ръка към нея. – Ела.
Тя не изчака втора покана, а бързо пристъпи към него и се вгледа в бледото му лице.
– Линали каза, че ще се оправиш. – каза му, но по-скоро гласът й прозвуча като молба това наистина да е така.
– Естествено, че ще се оправя. Нищо няма да ми стане от малко отрова. – отвърна убедено Алистър, а после потупа леглото до себе си. – Седни, хлапе.
Лили послушна седна до него и дори хвана ръката му, която отново беше по-гореща, отколкото беше свикнала да я усеща.
– Искаш ли да си легнеш за малко? Или вода? – само че страхът, че водата може също да е отровена я накара припряно да се поправи: – Не, не искаш вода, но може да си легнеш.
– Може би ще е добре да изчака Бран. – обади се Ролан, преди драконът да е имал време да й отговори каквото и да било. – Свързах се с него и сигурно всеки момент ще влети в стаята.
Прекрасно, помисли си уморено драконът. Чичо му щеше да е бесен след номера, който му спретна. Щеше да е дори по-бесен, щом научеше за истинския му план, само че Алистър щеше да направи всичко възможно това да се случи, когато нямаше да има връщане назад. Чувстваше известна вина, че подлага и ще продължава да подлага на това всички, които държат на него, но нямаше друг избор. С изключението на Оливър и евентуално Вертос, никой друг нямаше да го подкрепи, а нямаше начин той просто да си стои и да чака Лоугън най-сетне да ги избие. Трябваше да направи онова, което баща му сигурно вече щеше да е приключил отдавна, ако не му беше попречил тогава.
Вратата се отвори и Бран влетя при тях, точно както беше предположил Ролан. Погледна племенника си притеснено, а после видимо напрежението от тялото му изчезна.
– Изглеждаш ужасно. – отбеляза чичо му.
– Мерси. – отвърна Алистър и му се усмихна криво.
– Никога повече не ми изкарвай акъла така, Али!
– Ще се опитам.
Бран изпуфтя и разтърка челото си.
– За какво беше всичко това? И нужно ли беше изобщо?
– Не искам някой като Вербак да се качи на трона. И не харесвам Милене. Никак. – Алистър повдигна рамене. – Ти научи ли нещо?
Бран продължаваше да мисли, че това не е цялата истина, но от друга страна племенникът му изглеждаше прекалено зле, за да го притиска. Измери го още веднъж с поглед, като не пропусна да забележи как той продължаваше леко да стиска ръката на Лили, за да я успокои. Може пък наистина отмъщението да беше основният му мотив. Основен, но определено не единствен.
– Не са били в кухнята. – отговори му, докато си придърпа един стол срещу Алистър. – Оказа се, че Милене е спряла прислужницата, която е носела храната ви. Заплашила я да мълчи, след което вкарала количката в една празна стая и след малко и я е върнала. В момента няколко войници претърсват стаята и кабинетите й.
– Скри ли прислужницата някъде? Няма да се изненадам, ако Серрес се опита да се отърве от нея, за да не може да говори пред Съвета.
– Естествено, че я скрих. Момичето е в безопасност до събранието на Съвета, а ако се наложи – и след това.
Алистър кимна одобрително, без да обръща никакво внимание на недоволното изражение на чичо си.
– Е, поне ще приключим със Серрес. Въпреки че ми се искаше да е нещо по-… вечно. – каза и въздъхна. – Сигурни ли сме, че не можем да я убием? Защото нея очевидно не я е вълнувало особено кой ще погълне отровата, щом действа и на дракони.
– На никой, дори на мен, няма да му хрумне идеята, че ще й ядеш от храната, а съм ви виждал как се храните. – включи се Ролан, който културно беше мълчал до сега. – Просто не е предполагала, че ще го направиш.
– Може и да е предполагала, че имам резистентност към отровата, но това как точно ми пречи да я обвиня в опита за убийството ми? Още повече, че няма как да е била напълно сигурна коя порция е за мен и коя – за Лили. Фактът си остава, че не е премислила нещата, а дори и да беше – Лили е моя. Не закачаш нещата на дракон просто ей така. – каза Алистър с лека усмивка, а после въздъхна. – А винаги съм се държал любезно с нея.
– Ще си го отбележа като предупреждение. – подсмихна се и елфа. – Почнеш ли да си любезен и с мен, да знаеш, че ще бягам.
– Спокойно, теб просто бих те убил, така че няма нужда да се тревожиш.
– Почвам да се чудя как си успял да си намериш приятели. – изсумтя елфа.
– А аз къде ви е бил акъла, когато сте мислили цялата тази простотия. – избуча Бран. – Али, изобщо помисли ли над варианта наистина да те убие? Имаш ли идея колко нови отрови се забъркаха последните хиляда години?
– Добивам някаква идея, но и двамата знаем, че съм прекалено упорит, за да ме убие някаква глупава отрова.
– Предпочитам повече да не го проверяваме. И другият път, като намислите пак някоя беля – ще ме предупредите. Ясен ли съм?
– Ние сме добри деца и не вършим бели. – каза Алистър, но виждайки погледа на Бран, реши, че ще е по-добре да се съгласи, ако не искаше през следващия час да се наслаждава на някоя лекция. – Да, ясен си. Ще те предупредя.
– Роли? – изгледа го строго дракона.
– И аз. – побърза да обещае и елфът.
– Така е по-добре. – след което погледна отново към племенника си. – Линали каза да я извикаш, ако се почувстваш по-зле или не се подобриш. Утре сутринта ще намине да те види.
– Добре. – кимна Алистър. Когато никой не каза нищо повече няколко мига, погледна към чичо си и елфа и попита: – Мислите да чакате тук до тогава ли?
– Каниш ли ни? – подсмихна му се Ролан.
– Аз нямам против. – кимна и Бранислав.
– Вън. – изръмжа Алистър. – И двамата.
Бран му се ухили широко, но се изправи и върна стола на мястото му.
– Ако има нещо, да извикате и мен. – обяви им и махна с ръка на елфа. – Хайде, Ролан. Да ги оставим да поспят малко. – след което малко преди да излезе през вратата се обърна към двамата на леглото. – Ще се видим преди закуска.
– Ще се опитам да не умра до тогава. – обеща Алистър.
– Предвид случилото се, ще го оценим високо! – каза Ролан, който беше подал само главата си през вратата.
– Остави ги на мира, Роли. – избута го обратно в коридора Бран и сам излезе от стаята.
Щом двамата с Лили останаха сами, Алистър се премести по-навътре в леглото и се облегна назад, опирайки гръб в стената. Все още му се гадеше и се чувстваше слаб, но регенерацията щеше да си свърши работата.
– Искаш ли да си легнеш и да поспиш? – попита го Лили.
– След малко. – отвърна той и я погледна. – Още ли се притесняваш?
– Малко. – призна му. – Но вече изглеждаш по-добре и не си толкова жълт в лицето, колкото беше в началото.
– Разбираш ли защо трябваше да направя това?
– Не. – призна му Лили. – Хареса ми, когато ми каза, че сега е неин ред да страда, но никога нямаше да го искам, ако знаех, че това ще ти се случи. Бях долу преди повече от месец, Ал. То свърши, тя е далеч и скоро ще си тръгнем от тук.
– Няма значение дали и кога е свършило, хлапе. А това, че скоро ще си тръгнем, е още една причина да искам да приключа с нея по-бързо. – каза Алистър, помълча малко, а после продължи: – Но не го правя само заради теб. Правя го и заради Линали, защото Милене е много лоша жена и има прекалено много власт тук. По този начин може да помогне на един друг мъж да направи лоши неща на елфите и драконите, а не мога да позволя това. Така че го направих и заради себе си.
– Разбирам. Само че недей повече да правиш такива неща. – и добави тихо: – Не искам да умреш.
– Няма да умра, хлапе. Имам прекалено много работа за вършене, за да умра. – усмихна й се леко той и се протегна, за да разроши косата й.
Това му изказване успя да я поуспокои. Алистър вече започваше съвсем да се държи като себе си.
– Ал, аз мога ли да ти помагам?
– Ти помагаш. – увери я драконът. – Днес извика Бран например.
– Но ще ми кажеш, когато мога да ти помогна с нещо, нали?
– Ще ти кажа. – обеща й той.
Поговориха още малко и скоро след това си легнаха.
Моля последвайте Карас :)
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Щом приключеха в салона, се преместваха в стаята за разчитане, където всички заедно обядваха. Останалата част от деня Лили прекарваше върху стола, затворена в магическия цилиндър с тъмнокафявите руни, а пък Бранислав и Ролан се въртяха около нея. Изучаваха съсредоточено знаците, сумтяха недоволно и начесто се почесваха. Някои неща преписваха на хартия, която вече беше започнала да прелива от бюрото по пода. Алистър пък мълчаливо седеше на един стол до стената и напрегнато наблюдаваше всичко. Разговорите бяха замрели, освен когато Бран и Ролан обсъждаха тази или онази руна и как се вписва в магическата конструкция. Елфът беше донесъл няколко нови книги, като едната представляваше енциклопедия на насекомите и имаше много страници с красиво изрисувани пеперуди, но Лили просто не можеше да се съсредоточи да чете. Напрежението в стаята беше толкова осезаемо и въпреки че никой не викаше и не се ядосваше, тя предпочиташе да се взира в лицата на мъжете. Така се изнизваше времето за вечеря, което се беше превърнало в другият й любим момент от деня.
Алистър изяждаше почти по половината от съдържанието на всички чинии, включително и от десерта й, като поглъщаше и една чаша сок от нейната чаша. Първият ден беше изненадана от това му държане и дори малко се стресна, когато я спря да не яде, но той й обеща да й обясни всичко по-късно, ако сега просто не задава въпроси и не казва на никого за това. Лили нямаше против тези условия, а и той за награда започна да я учи на нов вид магия, която трябваше да й позволи да се свърже с него и да могат да си говорят дори и да не са в една стая и дори да са на няколко дни път един от друг. Самата мисъл, че винаги ще може да го намери, дори и да не го вижда, я караше да гори от нетърпение да научи магията, така че изобщо не усещаше изтичането на часа, който Алистър бе поискал да изчакат след опитването на храната. Алистър обаче явно следеше, защото всеки път прекъсваше тренировката, без значение дали са отбелязали някакъв напредък, или не, и я подканяше да яде.
Днес с нищо не се отличаваше от изминалите дванадесет дни, освен с това, че за първи път успя да се свърже с него. Само за малко, преди да изпусне магията, но това не й попречи да се почувства ужасно горда от успеха си. Погледна към Алистър и широката усмивка изведнъж застина на лицето й. Драконът изглеждаше жълто-блед, по челото имаше ситни капчици пот и сякаш леко се клатеше, докато седеше.
– Ал? – повика го Лили и протегна ръка към него.
Той стана рязко, с няколко крачки стигна до банята и се преви над тоалетната.
– Алистър? – повика го притеснено отново и отиде до него, започвайки леко да го гали по гърба, както той беше правил с нея, когато й беше лошо.
Само че явно не му ставаше добре, защото продължаваше да кашля и да се напъва, целият трепереше и дори през дрехите тя го усещаше необичайно топъл. Постоя до него още малко, докато се чудеше какво да направи, но когато той се отпусна на земята до тоалетната и опря глава на стената, затваряйки очи, Лили най-сетне взе решение.
– Сега се връщам. Не мърдай от тук!
Завъртя се и побягна. Линали сигурно можеше да му помогне, обаче тя не знаеше къде да я търси или как да я извика, но Бранислав живееше в стаята срещу тяхната. Той щеше да знае как да спаси Алистър.
– Бран! – извика Лили и заудря с юмруци по вратата. – Бран!
След секунда драконът отвори и я погледна притеснено.
– Какво? Какво има?
Лили го хвана за ръката и го затегли към стаята си.
– Ал е зле!
Чувайки това, Бранислав издърпа ръката си и се стрелна отсреща. Огледа изплашено празната стая, а после се втурна към банята, където свари Алистър да се дави и кашля над тоалетната.
– Али! – викна притеснено и клекна до него.
Племенникът му започна да отговаря, но тогава отново повърна. На Бран не му беше необходимо повече и веднага се свърза с Линали чрез магия, заповядвайки й да дойде веднага. Знаеше, че се държи грубо с малката, но беше прекалено изплашен, за да му пука.
– Ако умреш отново, ще те убия! – изръмжа разтреперано. – Чуваш ли ме, Алистър!
– Нищо ми няма. – успя да отвърне задъхано драконът и надигна глава, за да погледне чичо си. – Само съм малко отровен.
И после отново се надвеси над тоалетната чиния.
– Отровен? – повтори притеснено Лили от прага. – Бран, трябва да извикаш Линали веднага! – изхлипа паникьосано момичето и стисна възрастния дракон за ръката. – Трябва да го спасиш! Моля те!
– Повикал съм я! – викна й изнервено. Не можеше да се разправя и с нейната паника в момента. – Излез в стаята и я чакай.
Лили преглътна. Кимна леко, погледна още веднъж към Алистър и се върна в стаята, където започна да обикаля. Чуваше го как кашля и се дави и не веднъж трябваше да се спре да не иде при него. Линали всеки момент щеше да дойде тук. Алистър щеше да се оправи. Нямаше да му позволят да умре, само веднъж принцесата да дойдеше. С тези мисли в главата тя не спираше да крачи нервно из стаята, като на няколко пъти стигна до входната врата и почти беше готова да я отвори и да тръгне да търси лечителката по коридорите, за да я доведе по-бързо, но се спираше. И сега беше там, с ръка на дръжката, когато изведнъж тя потъна надолу, вратата се отвори и за малко да я удари.
– Линали! – извика зарадвано Лили и побърза да се дръпне, за да й направи място да влезне в стаята. – В банята е! Бързо!
Принцесата се затича натам, а момичето тръгна по петите й. Първата работа на Линали обаче беше да хвърли един поглед към Бранислав и да го помоли да излезе.
– Но не мога да го оставя! – викаше Карн.
– Напълно съм наясно, че си притеснен, но тук само ще ми пречиш. – каза твърдо принцесата, а когато драконът започна да протестира, тя махна рязко с ръка и го прекъсна: – Този спор само губи времето му. Излез.
С това го избута навън и затвори вратата.
– В името на Боговете… – простена Бранислав и прокара пръсти през косата си изнервено. После попита Лили: – Как така е отровен? Знаеш ли нещо? Какво е ял?
– Само вечерята. – посочи към масата, където бяха подредени чиниите.
– И на теб ти няма нищо? – попита, щом видя, че и двете порции са преполовени.
– Аз не съм яла още. Ал не ми дава да ям, преди да е минало поне час, след като той е ял. – изведнъж й просветна. – От храната ли е? Но защо ще искат да го отровят?
– Не него, а теб. – обади се Ролан, който тъкмо влизаше в стаята. – Бран, как е той?
– Зле. Лина е при него. – отговори Карн и се намръщи. – Какво искаш да кажеш с това, че са искали да отровят малката?
Изведнъж Ролан придоби това неприятно усещане, че идеята на Алистър е дори по-малко гениална, отколкото беше решил в началото.
– Помниш ли, когато Алистър отказа на Милене да я пусне в стаята и после й хлопна вратата в носа? – започна отдалече историята. – Негова беше идеята да я ядосаме и тогава се справи дори повече от добре. Предполагахме, че Милене ще се опита да я отрови. Предполагам, че щеше да се опита да заеме по този начин мястото ми и преди шест дни, когато Серрес взе част от отровите в личния си кабинет – подозренията ни се потвърдиха.
Ролан въздъхна нервно. От къде да предположи, че драконът доброволно ще се отрови? На никой нормален дори нямаше да му мине тази мисъл през главата. Особено пък, за да предпази демон. А трябваше да се досети, когато толкова охотно се съгласи да изложи Лили на риска да бъде убита. Къде изобщо му беше главата?
– Чакай малко, защо го е правил това? – попита Бранислав и се намръщи. – За отмъщение ли?
– Предполагам, че и за това. – заовърта Ролан, но от опит знаеше, че овъртането не работеше при драконите и особено при Бранислав. – Но и защото му казах за съпротивата.
– И той е решил да ти помогне, защото има добро сърце?
– Не точно. По-скоро има един от онези гениални планове, за които толкова си ни разказвал. – усмихна се виновно елфа. – Но мисля, че ще е най-добре, ако той ти обясни за него.
– Не, ти ще ми обясниш сега. – заповяда Бранислав.
– Не ми се иска Лина да го чуе. – каза по-тихо Ролан, но убийствения поглед на Бран беше достатъчно красноречив, за да го накара да говори: – Не му хареса някой с възгледите на Вербак да е крал. И смеските, и Еленир ще са в опасност, когато той вземе трона. – елфът стрелна с поглед вратата на банята, но отвътре още се чуваха прилушените, макар и по-редки опити за повръщане на дракона, затова рискува и продължи да говори: – Реши, че ще е добре да си спестим това, като подкрепи кандидатурата ми за трона. Само че не искам Линали да научи за това, особено ако накрая нищо не излезе.
Бранислав продължи да го гледа с нескрито предупреждение, но Ролан не каза нищо повече. Драконът обаче беше убеден, че това не е цялата история. Това определено звучеше като някой план на Алистър, само че племенникът му винаги беше избягвал да се занимава с политика и особено тази на елфите. Освен когато имаше някакъв грандиозно опасен план, който изискваше да се занимава с това. Изведнъж Бран получи много лошо чувство, но преди да продължи разпита с Ролан по-сериозно, Линали се върна при тях.
– Алистър ще се оправи. – съобщи веднага. – Организмът му вече е изхвърлил по-голяма част от отровата, но ще прекара още известно време вътре.
– Може ли да отида при него? – попита в същия миг Лили.
– Той каза, че не иска никой вътре. – отвърна Линали.
При това Лили закова притеснено поглед във вратата на банята. Искаше й се да спори, но щом Алистър предпочиташе да остане сам, тя щеше да уважи искането му.
– Добре. – кимна след малко.
– Лина? – повика я Ролан. – Някакви предположения каква отрова е погълнал?
– Имам някои, но ще трябва да тествам храната, за да съм сигурна.
– Предполагам, че е в някоя от нейните порции или сока.
Серрес се беше престарала в количеството отрова. Ако целта й е била само да накара Лили да се чувства зле, трябваше да използва поне на половината на това, което е използвала. От друга страна обаче, именно той беше подправил докладите с опити, където пишеше, че Лили проявява признаци на регенерация, както и че е показала реакция на някои от безопасните до преди няколко дни отрови. Дали това не я бе подтикнало да ползва по-голямо количество, за да е сигурна, че демонът ще реагира? И какво щяха да правят, ако Алистър беше умрял? Само при мисълта за това и усети как целият се сковава. Бранислав беше един от най-миролюбивите дракони, но дори той щеше да иска възмездие.
– Късметлии сме, че се е разминал леко.
– Това момче е пълен идиот. – изръмжа Бранислав и се обърна към Линали, стараейки се да държи яда си под контрол. – Изследвай храната им възможно най-скоро, ако обичаш. Лично. Не искам никой друг да се докосва до нея и да покрие доказателствата.
– Кого подозираме? Серрес?
– Да. – драконът си пое дъх, за да се успокои. – Така, Лина, ти взимаш храната. Аз ще поразпитам готвачите и слугите още сега. Не искам да чакам до утре, за да не се окаже, че са заминали при роднини някъде.
– Аз бих могъл да разпитам демонолозите, но честно казано ме съмнява някой да й е помагал. – включи се и Ролан. – Така че май ще е по-добре да остана тук и да наглеждам тези двамата. За всеки случай.
– Добре. – каза Бран. – Свържи се с мен, когато излезе от там.
– Ще те извикам. – обеща му елфът.
Малко след това остана с Лили в стаята, но тя беше все още прекалено изнервена и не искаше да говори, като само обикаляше пред вратата на банята. От своя страна, Ролан също не изгаряше от желание да говори с нея. Не виждаше какво повече може да й каже, след като Линали вече ги увери, че драконът ще се оправи.
Ролан потърка лицето си. Беше глупаво да се съгласява с предложението на Алистър. Беше близко до акъла, че той ще направи всичко възможно, за да я предпази. Беше го заявявал на всеослушание поне няколко пъти, а и действията му подкрепяха думите. Само че за Ролан беше напълно немислимо някой да се излага на опасност заради демон. Надяваше се само останалата част от плана на Карн да се развие по замисъл, защото иначе целият риск и страданието му щяха да бъдат напразно.
Драконът остана в банята още почти час, като последните десетина минути не се чуваха повече напъни и кашляне. Когато отвори вратата, стана ясно, че все още не е добре. Лицето му изглеждаше почти бяло на фона на тъмните очи и черната коса. Подпираше се с ръка на рамката на вратата и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на земята.
– Май ще е по-разумно да седнеш някъде. – предложи Ролан.
Алистър всъщност искаше направо да си легне и да не стане никога повече, но кимна и се затътри бавно към най-близкото от двете легла, изръмжавайки предупредително и на Лили, и на Вертос, когато пристъпиха да му помогнат. Не се беше чувствал толкова зле, откакто приключи с изграждането на резистенция към повечето отрови.
– Мразя отрови. – измърмори глухо, когато най-сетне се добра до леглото и седна. – Тези дни ще ти дам един списък с няколко, Вертос. Трябва да видя дали пак са започнали да ми действат, или е ползвала някоя нова.
– Не мисля, че Линали скоро ще ти разреши да ги пробваш.
– До няколко часа ще съм като нов.
Елфът му кимна и го уведоми къде е отишъл Бран. Поколеба се за миг, но щеше да е по-добре да го предупреди, преди чичо му да го засипе с въпроси.
– Казах му за лудия ти план да ме правиш крал.
– Каза ли му нещо друго?
– Не.
Драконът кимна.
– Продължавай да си мълчиш засега. А после ще се преструваш на изненадан и всичко ще е наред. – насочи вниманието си към Лили, която стоеше на няколко крачки пред него и продължаваше да го гледа притеснено. Алистър протегна ръка към нея. – Ела.
Тя не изчака втора покана, а бързо пристъпи към него и се вгледа в бледото му лице.
– Линали каза, че ще се оправиш. – каза му, но по-скоро гласът й прозвуча като молба това наистина да е така.
– Естествено, че ще се оправя. Нищо няма да ми стане от малко отрова. – отвърна убедено Алистър, а после потупа леглото до себе си. – Седни, хлапе.
Лили послушна седна до него и дори хвана ръката му, която отново беше по-гореща, отколкото беше свикнала да я усеща.
– Искаш ли да си легнеш за малко? Или вода? – само че страхът, че водата може също да е отровена я накара припряно да се поправи: – Не, не искаш вода, но може да си легнеш.
– Може би ще е добре да изчака Бран. – обади се Ролан, преди драконът да е имал време да й отговори каквото и да било. – Свързах се с него и сигурно всеки момент ще влети в стаята.
Прекрасно, помисли си уморено драконът. Чичо му щеше да е бесен след номера, който му спретна. Щеше да е дори по-бесен, щом научеше за истинския му план, само че Алистър щеше да направи всичко възможно това да се случи, когато нямаше да има връщане назад. Чувстваше известна вина, че подлага и ще продължава да подлага на това всички, които държат на него, но нямаше друг избор. С изключението на Оливър и евентуално Вертос, никой друг нямаше да го подкрепи, а нямаше начин той просто да си стои и да чака Лоугън най-сетне да ги избие. Трябваше да направи онова, което баща му сигурно вече щеше да е приключил отдавна, ако не му беше попречил тогава.
Вратата се отвори и Бран влетя при тях, точно както беше предположил Ролан. Погледна племенника си притеснено, а после видимо напрежението от тялото му изчезна.
– Изглеждаш ужасно. – отбеляза чичо му.
– Мерси. – отвърна Алистър и му се усмихна криво.
– Никога повече не ми изкарвай акъла така, Али!
– Ще се опитам.
Бран изпуфтя и разтърка челото си.
– За какво беше всичко това? И нужно ли беше изобщо?
– Не искам някой като Вербак да се качи на трона. И не харесвам Милене. Никак. – Алистър повдигна рамене. – Ти научи ли нещо?
Бран продължаваше да мисли, че това не е цялата истина, но от друга страна племенникът му изглеждаше прекалено зле, за да го притиска. Измери го още веднъж с поглед, като не пропусна да забележи как той продължаваше леко да стиска ръката на Лили, за да я успокои. Може пък наистина отмъщението да беше основният му мотив. Основен, но определено не единствен.
– Не са били в кухнята. – отговори му, докато си придърпа един стол срещу Алистър. – Оказа се, че Милене е спряла прислужницата, която е носела храната ви. Заплашила я да мълчи, след което вкарала количката в една празна стая и след малко и я е върнала. В момента няколко войници претърсват стаята и кабинетите й.
– Скри ли прислужницата някъде? Няма да се изненадам, ако Серрес се опита да се отърве от нея, за да не може да говори пред Съвета.
– Естествено, че я скрих. Момичето е в безопасност до събранието на Съвета, а ако се наложи – и след това.
Алистър кимна одобрително, без да обръща никакво внимание на недоволното изражение на чичо си.
– Е, поне ще приключим със Серрес. Въпреки че ми се искаше да е нещо по-… вечно. – каза и въздъхна. – Сигурни ли сме, че не можем да я убием? Защото нея очевидно не я е вълнувало особено кой ще погълне отровата, щом действа и на дракони.
– На никой, дори на мен, няма да му хрумне идеята, че ще й ядеш от храната, а съм ви виждал как се храните. – включи се Ролан, който културно беше мълчал до сега. – Просто не е предполагала, че ще го направиш.
– Може и да е предполагала, че имам резистентност към отровата, но това как точно ми пречи да я обвиня в опита за убийството ми? Още повече, че няма как да е била напълно сигурна коя порция е за мен и коя – за Лили. Фактът си остава, че не е премислила нещата, а дори и да беше – Лили е моя. Не закачаш нещата на дракон просто ей така. – каза Алистър с лека усмивка, а после въздъхна. – А винаги съм се държал любезно с нея.
– Ще си го отбележа като предупреждение. – подсмихна се и елфа. – Почнеш ли да си любезен и с мен, да знаеш, че ще бягам.
– Спокойно, теб просто бих те убил, така че няма нужда да се тревожиш.
– Почвам да се чудя как си успял да си намериш приятели. – изсумтя елфа.
– А аз къде ви е бил акъла, когато сте мислили цялата тази простотия. – избуча Бран. – Али, изобщо помисли ли над варианта наистина да те убие? Имаш ли идея колко нови отрови се забъркаха последните хиляда години?
– Добивам някаква идея, но и двамата знаем, че съм прекалено упорит, за да ме убие някаква глупава отрова.
– Предпочитам повече да не го проверяваме. И другият път, като намислите пак някоя беля – ще ме предупредите. Ясен ли съм?
– Ние сме добри деца и не вършим бели. – каза Алистър, но виждайки погледа на Бран, реши, че ще е по-добре да се съгласи, ако не искаше през следващия час да се наслаждава на някоя лекция. – Да, ясен си. Ще те предупредя.
– Роли? – изгледа го строго дракона.
– И аз. – побърза да обещае и елфът.
– Така е по-добре. – след което погледна отново към племенника си. – Линали каза да я извикаш, ако се почувстваш по-зле или не се подобриш. Утре сутринта ще намине да те види.
– Добре. – кимна Алистър. Когато никой не каза нищо повече няколко мига, погледна към чичо си и елфа и попита: – Мислите да чакате тук до тогава ли?
– Каниш ли ни? – подсмихна му се Ролан.
– Аз нямам против. – кимна и Бранислав.
– Вън. – изръмжа Алистър. – И двамата.
Бран му се ухили широко, но се изправи и върна стола на мястото му.
– Ако има нещо, да извикате и мен. – обяви им и махна с ръка на елфа. – Хайде, Ролан. Да ги оставим да поспят малко. – след което малко преди да излезе през вратата се обърна към двамата на леглото. – Ще се видим преди закуска.
– Ще се опитам да не умра до тогава. – обеща Алистър.
– Предвид случилото се, ще го оценим високо! – каза Ролан, който беше подал само главата си през вратата.
– Остави ги на мира, Роли. – избута го обратно в коридора Бран и сам излезе от стаята.
Щом двамата с Лили останаха сами, Алистър се премести по-навътре в леглото и се облегна назад, опирайки гръб в стената. Все още му се гадеше и се чувстваше слаб, но регенерацията щеше да си свърши работата.
– Искаш ли да си легнеш и да поспиш? – попита го Лили.
– След малко. – отвърна той и я погледна. – Още ли се притесняваш?
– Малко. – призна му. – Но вече изглеждаш по-добре и не си толкова жълт в лицето, колкото беше в началото.
– Разбираш ли защо трябваше да направя това?
– Не. – призна му Лили. – Хареса ми, когато ми каза, че сега е неин ред да страда, но никога нямаше да го искам, ако знаех, че това ще ти се случи. Бях долу преди повече от месец, Ал. То свърши, тя е далеч и скоро ще си тръгнем от тук.
– Няма значение дали и кога е свършило, хлапе. А това, че скоро ще си тръгнем, е още една причина да искам да приключа с нея по-бързо. – каза Алистър, помълча малко, а после продължи: – Но не го правя само заради теб. Правя го и заради Линали, защото Милене е много лоша жена и има прекалено много власт тук. По този начин може да помогне на един друг мъж да направи лоши неща на елфите и драконите, а не мога да позволя това. Така че го направих и заради себе си.
– Разбирам. Само че недей повече да правиш такива неща. – и добави тихо: – Не искам да умреш.
– Няма да умра, хлапе. Имам прекалено много работа за вършене, за да умра. – усмихна й се леко той и се протегна, за да разроши косата й.
Това му изказване успя да я поуспокои. Алистър вече започваше съвсем да се държи като себе си.
– Ал, аз мога ли да ти помагам?
– Ти помагаш. – увери я драконът. – Днес извика Бран например.
– Но ще ми кажеш, когато мога да ти помогна с нещо, нали?
– Ще ти кажа. – обеща й той.
Поговориха още малко и скоро след това си легнаха.
Моля последвайте Карас :)
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
