Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07 01:25 - Отрова от акантуси – 18
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 27 Коментари: 0 Гласове:
0



 Елизабет усети разтърсване.
– Лизи. Лизи, събуди се. Сънуваш.
Тя се сепна и отвори очи. Лукас я гледаше разтревожено, а тя не можеше съвсем да осъзнае къде е. Тогава столът й подскочи. Камионът. Пътуваха към мисия. Трябваше да е заспала.
Пое си разтреперано дъх. Опря лакти на колената си и скри мокрото си лице в шепи. Трябваше да се успокои. Трябваше да спре да плаче, но още можеше да усети топлината му. Миризмата му бе същата, гласа…
– „Сам, моля те престани!“ – чу присмехулен фалцет от другия край на каросерията, последван от бурен смях.
Гневът и срамът я задавиха. Как можеше да заспи тук, пред страшниците?
– Всичко е наред. Не ги слушай.
Лукас се наведе напред, скривайки я от погледа им или скривайки тях от нея. Тя се втренчи в обувките му в опит да се концентрира върху нещо реално и да спре да мисли колко истински й се бе сторил този сън. Толкова много й се искаше да беше. Сам някак да е оцелял или да се е върнал – не я интересуваше дори некромант да го бе вдигнал. Искаше само да го види отново. Да бъдат заедно отново.
Камионът премина през неравност и подскочи. Лукас се олюля и Елизабет го сграбчи за ръката, преди да е тупнал в скута на някой страшник.
– Сядай.
Лукас я послуша и започна да ровичка из дрехите си. След малко измъкна отнякъде голямо парче сивкав плат с неправилна форма и вероятно беше скъсал от някоя своя стара, съсипана риза.
– Вземи.
– Не ми трябва – избута ръката му.
– О, хайде, де, избърши си сълзичките – изсмя се някой от страшниците.
Елизабет изскърца със зъби. Лукас до нея се напрегна и по всичко личеше, че се готви да влоши нещата и да каже нещо галантно, но Калуш го изпревари:
– Щом толкова ви се говори на всички, запознахте ли се с мисията?
– Някакво речно чудовище, нали? – попита страшник с белег на лявата буза.
– Езерно – поправи го единствената жена в екипа. – На мен ми звучеше като онова, което заловихме до Бимонт. Местните бяха казали, че е някакъв воден дух, който дави животните, като пият вода. Не беше много трудно за хващане. Травис го свари набързо. Ако това е същото, няма да имаме проблем с Калахан и Пиърс тук.
– Съществото е блатно – поправи ги Калахан, а шушуканията в каросерията напълно замряха и всички погледи се впериха в него. – Не сме срещали такова до момента. Местните отдавна плашат децата си с него. Казват, че живее дълбоко в гората. Приличало на човек, но е направено от кал и блатни треви. Местните разказват, че който влезе в територията му, бива омагьосван и превръщан в такова като него. Коварно, бързо и работи от засада. Слива се с природата, така че трябва да сме на щрек през цялото време. Въпроси?
– Да – каза белязания и се ухили. – Винаги ли си бил такъв зубър?
– Винаги ми е харесвало да съм жив – отговори му Калахан и на свой ред се усмихна.
Страшниците се засмяха, а после жената попита:
– Абе, не ви ли се струва странно, че всичките чудовища вървят с някаква история? Все са от легенди, митове, приказки…
– Може би винаги ги е имало – предложи замислено Калахан и си пое дъх.
– Сега ще чуем нова лекция! – оповести белязаният, а останалите избухнаха в смях, което обаче не спря Калахан невъзмутимо да продължи.
– Смята се, че всички приказки, легенди и предания са възникнали, защото в тях има и частица истина. Така че не е невъзможно чудовищата да са си били тук през цялото време.
– И какво? Заради магията някак са станали по-силни и могат да въздействат на нашия свят ли? – попита жената.
– Това не е съвсем невъзможно. – кимна Калахан. – Последните почти две години магията е като полудяла. Всичките ни заклинания са прекалено силни, за да ги ползваме без помощни инструменти. Може и на чудовищата да е повлияло.
– Аз не разбирам и защо все са по едно – обади се онзи, който се подиграваше на Елизабет. – Чувал съм само веднъж екип да се е натъквал на две на едно място, но са били от един и същи вид. Никога не е имало две различни.
– И аз не знам защо е така – призна Калахан.
Белязаният се ококори театрално.
– Нашият професор Калахан не знае нещо? Сега вече сме свършени!
– Няма страшно, Жанет – обяви й също толкова театрално Калахан. – Ти си дама, а дамите в беда винаги ги спасяват, така че със сигурност ще оцелееш.
– Услугите ли си предлагаш?
– Мислех си за Аарон – и кимна към белязания, който се ухили широко и намигна на жената. – С този страшен белег и свиреп нож, който носи – всяко чудовище ще избяга с писък, стържене, скърцане и подвити клони.
– А ако не стане от пръв поглед, винаги може да почакаме да каже нещо и чудовището да се отчае от живота – добави Калуш.
– Страхотна реклама. – намръщи им се Аарон.
– Така е – съгласи се с него Жанет. – Докато говореше професора не бях сигурна, но след като Калуш се обади – на мига се влюбих в теб!
– Няма да ви пускаме да изследвате периметъра заедно – обади се един от другите страшници.
– Изследване със сигурност ще има – изсмя се някой близо до края на каросерията.
Страшниците продължиха да се шегуват, но Елизабет не ги слушаше. Разговорът им й напомняше болезнено за приятелствата с Чарли и Рамая, които бе изгубила, а точно в момента чисто и просто не бе достатъчно силна да си спомня за още загуби. Беше трудно да не мисли за съня. Толкова рядко го сънуваше жив, че не можеше да спре да се ядосва, че не го целуна, за да му затвори устата. После се вбесяваше на него наново, че бе развалил всичко. Преди да започне да й задава въпроси, тя дори не знаеше, че е сън. Щеше да закъта този есенен ден с него някъде дълбоко и щеше да си го припомня всеки път, когато всичко станеше твърде трудно – нищо, че не се бе случило наистина. Съзнанието й обаче отказваше да й позволи това малко късче утеха дори на сън. Фантазията, че той е жив и я търси, явно не я напускаше дори когато бе със затворени очи. А беше фантазия, защото в противен случай Франк или някоя мишка, носеща негов фрагмент, щеше да я е намерил отдавна.
Чувстваше тялото си тежко, когато най-накрая слязоха от камиона, но въпреки това си наложи да се стегне и да се огледа. Същинското блато бе стотина метра по-напред, но миризмата на развалени яйца стигаше и до тук. Елизабет трябваше да преразпредели атмата към сетивата си, но дори така смрадта караше очите й да сълзят. Дървета с висящи клони и черни стволове стърчаха от сивкава вода, над която хвърчаха насекоми. Жуженето им допълваше неспирното крякане на жаби. Въздухът беше тежък и лепкав и Лизи подозираше, че за тези от нейната база далеч на север, е всъщност по-зле, отколкото бе в действителност. Страшниците им бяха дали по-тънки летни униформи, когато стигнаха низините в по-централната част на Фриниа, но дори с тях на Елизабет и Лукас им беше топло. Сега ризата й бе залепнала за гърба, а в очите й вече се стичаше пот.
– Мирише ми на блатен газ – каза Калуш и погледна към Финиан. – Ще трябва да внимаваш къде ползваш магията си.
– Може просто да взривя всичко наоколо и да се махнем от това проклето място – отговори му тихо Финиан и размаха ръка пред лицето си, за да разгони мушиците, които бяха започнали да се събират около него.
– Типично изказване за огнен магьосник – подсмихна се жената. – Винаги искате всичко да разрушите.
– Само ще прочистя въздуха – оправда се Финиан. – И земята.
– И няма нищо общо с факта, че не искаш да си мокриш краката – засмя се белязаният.
Ръдфорд и капитанът на другия екип слязоха от колата, в която се бяха возили отделно. Щом ги забелязаха, страшниците веднага спряха да се шегуват и макар да не застанаха мирно, определено поизправиха гърбове малко повече.
– Блатото е широко двадесет километра и дълго почти тридесет – започна Ръдфорд. – Цялото е територия на водния дух. Няма конкретно място, на което да е забелязван повече от другаде, така че ще трябва да обиколим всичко.
Страшниците се загледаха към блатото.
– Това няма ли да ни отнеме доста време на крак? – попита белязаният.
– Да. По тази причина ти и Вилира ще замразите път, по който да можем да караме.
Жената сви устни несигурно.
– Мислиш ли, че ще успеем да направим леда достатъчно дебел? – попита тя белязания.
– Блатото е по-скоро кал. Трябва да се получи. – каза замислено мъжа и погледна към Ръдфорд. – Само че не може да обещаем нищо, капитане.
– Не искам оправдания, сержант Лем. Искам резултати.
– Да, сър.
– Тръгваме след десет минути. Пригответе се – обяви Ръдфорд и се отдалечи да говори с шофьорите на колата и камиона.
– И цял ден да имахме, пак нямаше да съм готов да направя двадесеткилометров леден път, по който да мине проклетия камион и да се върне – избуча ядосано Лем, когато се увери, че капитанът е достатъчно далече, за да не го чуе.
– Не и с проклетите кристали – измърмори Жанет. – Дано чудовището се яви по-бързо, като усети, че нещо се случва.
– Може и на него да му е жега и да поиска да се охлади – продължи да недоволства Лем. – Леден път в средата на лятото. Ако затънем – не отговарям.
– Кажи го на Ръдфорд, да видим колко месеца ще миеш тоалетните – усмихна се криво тя и погледна към Калахан. – Винаги ли е такъв?
– Винаги е бил взискателен – отговори им Калахан. – Много взискателен.
Жанет въздъхна и тупна Лем по рамото.
– Дай да се захващаме, че ще отнеме време.


Ако историята ви е харесала, моля последвайте Лизи, за да ѝ помогнете да расте :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com




Гласувай:
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 260396
Постинги: 528
Коментари: 17
Гласове: 274
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031